Нора Робъртс
Родена в грях (6)

Пета глава

— Е, каква е тази ваша американска сестра?

Чувствайки се така, сякаш бе в собствената си кухня, Мърфи Мълдун си взе от сметановите сладки, които Бриана подреждаше на табличката.

Беше висок мъж, малко върлинест. Свали си такето, когато влезе в кухнята, тъй като майка му го бе учила така, и черните му къдри се разпиляха около лицето, когато прокара ръка през тях, защото се нуждаеха от подстригване.

— Не пипай? — плесна го тя. — Изчакай да сервирам.

— Тогава може да не успея да си взема колкото ми се иска. — Той й се усмихна. Кобалтовите му очи проблеснаха закачливо. — Тя като теб ли е хубава, Бри?

— С ласкателства няма да изкараш още една сладка преди чая. — Въпреки строгите думи, в гласа й се долавяше смях. — Хубава не е думата. Тя е красива. Косите й са по-спокоен нюанс от този на Маги. А очите й са като на татко — макар вероятно да не й е приятно да чуе това — зелени. На ръст е като мен, слаба.

— Според Маги била студена.

Тъй като Бриана бранеше сладките, както кокошка пази пиленцата си, той се задоволи с чая.

— По-скоро резервирана — уточни тя. — Просто Маги е решила да не я харесва. А тъгата си Шанън прикрива с хладно държание. — Познаваше отлично това състояние. — Но тя се усмихна съвсем непринудено, когато от пътя видяхме долината.

— Гледката си я бива. — Мърфи леко раздвижи рамене, докато си наливаше още чай. Гърбът го наболяваше — беше орал цял ден. Но болката след добре свършената работа бе приятна. — Не би могла да види такова нещо в Ню Йорк.

— Все говориш за Ню Йорк сякаш е на друга планета, а не през океана.

— За мен разстоянието е все едно от тук до Луната.

Бриана се засмя и му хвърли поглед през рамо. Той бе дори по-привлекателен, отколкото като юноша. А още тогава жените в селцето говореха за ангелското му лице. А сега вече се прокрадваше нещо дяволито в тъмносините му очи и чаровната му усмивка.

Животът на открито, който водеше, му се отразяваше добре. През годините лицето му се бе изфинило до границата на скулптурна изваяност, която привличаше женските погледи. Факт, срещу който той нямаше нищо против. Непокорните му кичури отказваха да бъдат сресани. Тялото му бе жилаво, с мускулести ръце, широки рамене и стройни бедра. От личен опит Бриана знаеше, че е як като някой от своите любими коне, ала далеч по-нежен.

Независимо от здравата му физика той приличаше на поет. Вероятно поради замечтания поглед, често си обясняваше тя с привързаност.

— Защо ме гледаш така? — попита той и прокара ръка по брадата си. — Да не съм се изцапал със сметана?

— Не, мислех си, че е срамота да не си си намерил досега жена, която да се радва на хубавата ти физиономия.

Макар че се усмихна, той неловко се раздвижи.

— Защо, когато една жена се омъжи, винаги решава, че и останалите трябва да постъпят така?

— Защото е щастлива. — Тя погледна ласкаво към Кейла в бебешкото креватче. — Мислиш ли, че прилича повече на Грейсън?

— Одрала ти е кожата. Нали, Кейла, мила? — Той се наведе и погъделичка бебето по гушката. — Какво ще правиш с майка си, Бри?

— Нищо в момента. — Щеше й се да не мисли за това сега и неволно сплете пръсти. — Ще трябва да й кажем, разбира се, но искам да дам възможност на Шанън да се отпусне, преди да се разрази бурята.

— Ще прилича по-скоро на ураган. Сигурна ли си, че не знае нищо за случая? Няма представа, че е имало друга жена, с дете при това?

— Така както съм сигурна в името си. — Въздъхна и продължи да приготвя нещата за чая. — Знаеш как живяха. Ако майка подозираше нещо, щеше да направи живота му още по-голям ад.

— Права си, Бри. — Мърфи я погали по бузата и изчака тя отново да го погледне. — Не се нагърбвай с всичко сама. Не си замесена само ти в тази история.

— Знам, но се тревожа, Мърфи. Отношенията ни с майка са все още обтегнати, а никога не са били особено добри между Маги и нея. Не знам колко по-лошо ще стане, когато научи и тази история. Но нямахме избор. Татко би искал Шанън да дойде и да има възможност да опознае семейството си.

— Не се тревожи предварително.

Той я прегърна през раменете и се наведе да докосне с устни бузата й.

В следващия миг светът му се преобърна.

Видението стоеше на прага на кухнята и ги гледаше със самоуверени възхитителни зелени очи. Кожата й бе като алабастър и изглеждаше нежна и свежа като мляко. Косата й блестеше и се спускаше свободно, като следваше очертанието на лицето й и високо вирнатата й брадичка. Кралицата на феите, мина му през ума, и от този миг нататък той бе омагьосан.

— О, Шанън. — Руменина се разля по лицето на Бриана, когато зърна полусестра си. Колко ли бе дочула от разговора? И как да действа, зачуди се тя. — Почти съм готова с чая. Мислех да го пием тук. Ще поднеса на останалите в гостната.

— Тук, в кухнята, ще е чудесно.

Бе чула достатъчно и й бе нужно време да реши какво да предприеме. Но в момента вниманието й бе приковано към мъжа, който я гледаше така, сякаш никога не бе виждал жена.

— Шанън Бодайн, да ти представя нашия добър приятел и съсед Мърфи Мълдун.

— Приятно ми е.

Като че ли не бе способен да говори членоразделно. Само й кимна и бегло му мина през ума, че прилича на пълен глупак.

— Мърфи, ще съобщиш ли на останалите, че чаят е готов? — Когато не последва отговор, Бриана го погледна. — Мърфи?

— Какво? — Той примигна, прокашля се и се размърда. — Да, ще им кажа. — Едва откъсна поглед от видението и с невиждащ поглед се обърна към Бриана: — Да кажа на кого и какво?

Тя се засмя и го избута към вратата.

— Не бива да заспиваш прав като някой от конете си. Иди извикай Грейсън, Маги и Лиам да пием чай. — Побутна го още веднъж и затвори вратата, когато той излезе. — Работи от изгрев-слънце, затова е каталясал. Мърфи обикновено е съобразителен.

Шанън се съмняваше.

— Той фермер ли е?

— Чудесен стопанин. Отглежда и коне. Той ни е като брат на Маги и мен. — Очите й отново се впиха в гостенката. — Няма нещо, което да не мога да споделя с него и съм сигурна, че няма да се разбъбри.

— Разбирам. — Продължаваше да стои на прага. — И затова си решила, че можеш да му разкажеш и за нашата особена ситуация.

С тиха въздишка Бриана постави чайника на масата.

— Ти не познаваш нито мен, нито Мърфи, нито когото и да е от нас, Шанън. Не е естествено да очаквам от теб да вярваш на хора, с които току-що си се запознала. Затова няма да го направя. Вместо това ще те поканя да седнеш и с удоволствие да си изпиеш чая.

Шанън кимна:

— Доста си хладнокръвна, когато се наложи.

— Маги е пламенната.

— Тя не ме харесва.

— В момента не.

Шанън изпита странна потребност да се засмее и го стори.

— Чудесно. И тя на мен не ми е особено симпатична. Какво има към чая?

— Сандвичи с печени филийки, сирене, малко пастет, захарни бисквити, сметанови сладки и ябълкова торта.

Шанън влезе и огледа трапезата.

— Всеки следобед ли правиш това?

— Обичам да готвя. — Като се усмихна отново, Бриана избърса ръце в престилката си. — А и искам първият ти ден да е по-специален.

— Изглежда си доста решителна?

— Във фамилията ни има известна доза инат. А ето и останалите. Маги, погрижи се мъжете да си измият ръцете. Трябва да сервирам в гостната.

— Сметанови сладки — нахвърли им се Грей. — Къде ги кри досега?

— Няма да ядете храната ми с мръсни ръце — отсече Бриана, като приключи с приготвянето на количката за сервиране. — Заповядай, Шанън. Ще се върна веднага след като се погрижа за гостите си.

— Сядай — каза Маги и настани сина си на столчето в кухнята, след като го изми на мивката в кухнята. Даде му печена филийка и се обърна към Шанън:

— Със захар ли го пиеш?

— Не, благодаря — сковано отвърна тя. — Без нищо.

— Очаква те истинско пиршество — обяви Грей, докато трупаше храна в чинията. — В Ню Йорк може да се намират някои от най-добрите ресторанти в света, но не си яла нищо като нещата, които приготвя Бриана. При Тилмантън ли работиш? — попита той, като се захвана със задачата лично да приготви чиния за Шанън.

— Да. О, не ми сипвай толкова много. В агенцията съм от пет години.

— Репутацията им е добра. Водят пред останалите. — Той отхапа от сандвича. — Къде си учила?

— В „Карнеги Мелън“.

— Добро място. А в Питсбърг, на около километър от колежа, има една малка домашна пекарна. Собственост е на едно еврейско семейство. Правят страхотен пандишпан с ром.

— Знам мястото. — Лесно й беше да говори с друг американец и се усмихна. — Ходех там всяка неделя сутрин в продължение на четири години.

Тъй като Маги се занимаваше с Лиам, а Мърфи, като че ли единствено можеше да я зяпа, Шанън насочи вниманието си към Грей.

— Бриана спомена, че си дошъл тук, за да събираш материал за твоя книга. Значи ли, че действието в следващия ти роман се разиграва из тези места?

— Да. Ще излезе след два месеца.

— С нетърпение очаквам да го прочета. Много ми харесват творбите ти.

— Ще ти осигуря сигнална бройка.

Бебето се размърда и Грей непринудено го вдигна. Усетило прегръдката му, то отново се умири.

Шанън отхапваше от сандвича си. Хубав беше и задоволяваше глада, който не бе усетила, че изпитва. С желание, но без да очаква кой знае какво, тя опита сладките. Изпита върховно удоволствие.

Грей се ухили, когато я видя да примижава от наслада.

— Виждаш ли, човек не се нуждае от Рая.

— Не ме прекъсвай — промърмори тя, — изпаднала съм в екстаз.

— Да, има нещо вълшебно в сладкишите на Бри — отбеляза той и посегна за още една сладка.

— Прасе такова! — скастри го Маги. — Остави няколко и за Роуган.

— Защо не се научиш и ти да ги правиш?

— Че защо? — Тя облиза сметаната от палеца си. — Трябва да направя само няколко крачки и мога да ям от вашите.

— Наблизо ли живеете? — попита гостенката и усети, че удоволствието й намалява.

— В края на пътя.

Тънката усмивка на Маги показваше, че напълно съзнава какво изпитва Шанън.

— От време на време Роуган я води със себе си — подметна Грей — в Дъблин или в някоя от галериите им. В такива моменти тук настъпва относително спокойствие.

Той напъха в ръцете на Лиам захарна бисквита.

— Да, но ми остава време да се навъртам, за да държа нещата тук под око и да съм сигурна, че Бриана не я претоварват с работа.

— Бриана сама може да се грижи за себе си — възрази жената, за която говореха, докато влизаше в стаята. — Грей, остави от сладките и за Роуган.

— Видя ли за какво ти говоря? — Грей се усмихна на Маги и придърпа жена си да седне на стола до него. — Не си ли гладен, Мърфи?

Тъй като постоянният вторачен взор бе започнал да я изнервя, Шанън забарабани с пръсти по масата.

— Господин Мълдун е прекалено зает да ме зяпа и няма време за ядене.

— Глупак! — промърмори Маги и сръга младия мъж с лакът.

— Извинявайте. — Той бързо грабна чашата с чай и разля част от съдържанието й. — Бях се замечтал. Време е да си вървя. — Помисли си, че като се върне при нивите си, ще успее да си възвърне и разсъдъка. — Благодаря за чая, Бри. Добре дошла в Ирландия, госпожице Бодайн.

Грабна такето, нахлузи го на главата си и бързо излезе.

— Божичко, мислех, че никога няма да доживея деня, когато Мърфи Мълдун ще остави храната си недокосната. — Озадачена, Маги отнесе чинията му до плота. — Ще я занеса на Роуган.

— Да, да — съгласи се Бриана разсеяно. — Да не би да се поболява нещо? Не приличаше на себе си.

Шанън си помисли, че той изглеждаше в добро здраве. Сви рамене безразлично и допи чая си.

 

 

По-късно, точно когато небето губеше сините си оттенъци и преминаваше в сиво, Шанън направи обиколка из градината на Бриана зад къщата. Домакинята й бе дала недвусмислено да разбере, че желае да напусне кухнята след семейното събиране. Тъй като не обичаше особено да мие чинии, с удоволствие прие предложението да подиша малко въздух и да се наслади на тихата вечер.

Мястото тук определено предразполагаше към това да не вършиш нищо, констатира Шанън, докато минаваше от външната страна на нещо като оранжерия. Но Бриана едва ли често се възползваше да се отдаде на пълен мързел.

Какво ли не правеше тази жена? Готвеше, справяше се с миниатюрния си, но добре поддържан хотел, отглеждаше дете, занимаваше се с градината, омайваше твърде привлекателен мъж и същевременно изглеждаше, като че ли е слязла от корицата на лъскаво списание.

Заобиколи оранжерията и зърна местенце за сядане, закътано сред цветя. Настани се на дървеното столче, откри, че е така удобно, както изглежда, и реши известно време да не мисли за Бриана, Маги или новото си семейство. Поне за известно време не искаше да мисли за нищо.

Въздухът бе мек и напоен с аромати. Наблизо, на един от прозорците на къщата, бе окачена висулка с феи, които весело звъняха. Стори й се, че някъде измуча крава.

Най-вероятно във фермата на Мърфи. За негово добро се помоли да е по-добър фермер, отколкото компаньон.

Изведнъж почувства силна умора — от пътуването, от изопнатите нерви. Отпусна се, за да забрави за миг безбройните си тревоги.

Сънува някакъв мъж на бял кон. Косите му бяха дълги и се вееха на тила, а тъмната му мантия плющеше от вятъра и дъжда, който гневно се сипеше от оловното небе, раздирано от светкавици.

При проблясванията се забелязваше лицето на воина с характерните изпъкнали келтски скули, с кобалтови очи. През врата му висеше медальон от мед — сложна плетеница от метал около изправил се на задните си крака жребец.

И мъжът, и животното изглеждаха еднакво опасни и еднакво пленителни. Сякаш усещаше ледения дъжд по лицето си, но не изпитваше страх. Брадичката й бе вирната високо, докато ги наблюдаваше как приближават към нея. Гледаше ги с присвити зелени очи.

Опръскан с кал, конят спря на сантиметри от нея. Мъжът я изгледа. В очите му се четеше триумф и желание.

— Е — пророни тя с променен глас, — значи се върна.

Шанън сепнато се събуди. Беше объркана от странния сън, който съвсем ясно си спомняше. Сякаш не сънуваше, мина й през ума, а си припомняше нещо познато.

Нямаше време да се присмее на себе си, защото сърцето й подскочи, когато зърна мъж, застанал до нея, да я наблюдава.

— Извинявайте. — Мърфи пристъпи напред от спускащите се сенки. — Не исках да ви стресна. Стори ми се, че спите.

Невероятно сконфузена, тя се поизправи на стола.

— Пак ли дойдохте да ме зяпате, господин Мълдун?

— Н… Искам да кажа… — Той раздразнено въздъхна. Нима не се бе упреквал точно за това си поведение? Дяволите да го вземат, ако пак е с вързан език и размекнат мозък, когато се озова при нея. — Не исках да ви безпокоя — започна наново. — Но за миг ми се стори, че сте се събудили и ми говорите нещо. Не беше така. — Опита се да се усмихне с онази усмивка, която обикновено омайваше женските сърца. — В действителност, госпожице Бодайн, върнах се да ви се извиня, че така се вторачих във вас по време на чая. Беше доста невъзпитано от моя страна.

— Добре. Забравете го. — „И си тръгни“ — довърши тя наум.

— Мисля, това е заради очите ви.

Но съзнаваше, че е нещо повече. Знаеше го от момента, в който я зърна. Това бе жената, която чакаше.

Тя пое нетърпеливо дъх.

— Очите ми ли?

— Те са като на фея. Бистри като вода, зелени като мъх. И пълни с вълшебство.

Сега не говореше като слабоумник, даде си сметка тя. Гласът му бе придобил онази мелодичност, която караше жените да забравят всичко и да се потопят в самото му звучене.

— Интересни неща разказвате, господин Мълдун…

— Бих предпочел да ми говорите на ти и да ме наричате Мърфи, ако нямате нищо против. Все пак сме нещо като съседи.

— Не, не сме. Но ще те наричам Мърфи. А сега, ако е възможно…

Понечи да се изправи, но изведнъж се сви в стола и нададе уплашен вик. Нещо лъскаво бързо се задаваше от сенките и ръмжеше.

— Кон? — Тази единствена сричка, произнесена тихо от Мърфи, накара кучето да се закове на място и да размаха опашка. — Не искаше да те уплаши. — Младият мъж положи ръка на главата на животното. — Бил е на вечерната си разходка и понякога, когато ме срещне, е готов да си поиграе. Всъщност той не ръмжеше, а приказваше.

— Приказваше? — Тя затвори очи и изчака сърцето й да се успокои. — Приказващи кучета са чудесен завършек на вечерта. — В този момент Кон се приближи и положи глава в скута й, като я погледна безкрайно предано. Дори айсберг щеше да се разтопи. — А, значи сега ми се извиняваш, задето ми изкара акъла. — Вдигна поглед към Мърфи. — Двамата си ви бива, няма що.

— Е, и за двамата може да се каже, че от време на време сме непохватни. — С галантен жест, който опровергаваше току-що изречените думи, той измъкна букет от полски цветя зад гърба си. — Добре дошла в графство Клар, Шанън Бодайн. Дано престоят ти да е така приятен и живописен като цветята и да трае по-дълго от тях.

Смаяна, но и очарована, тя пое цветята.

— Помислих си, че си странен мъж, Мърфи. Била съм права. — Но устните й се усмихваха, когато стана. — Благодаря ти.

— Ето нещо, което отново ще искам да видя — усмивката ти.

Тя само вдигна вежди, а той продължи:

— Заслужава си чакането. Лека нощ, Шанън. Приятни сънища.

Младият мъж се отдалечи и отново изчезна в сенките. Когато кучето тръгна след него, той тихичко му заповяда нещо и то се върна да изчака Шанън.

— Ето че първите впечатления могат да те подведат — обясни тя на кучето и поклати глава. — Изглежда е време да се прибираме. По-уморена съм, отколкото си давам сметка.