Нора Робъртс
Родена в грях (5)

Четвърта глава

— Не знам защо се подготвяш толкова — негодуваше Маги. — Сякаш ще идва кралска особа.

— Искам да се чувства удобно. — Бриана премести вазата с лалета в центъра на тоалетката, размисли и я отнесе на масичката до прозореца. — Идва от толкова далеч да се запознаем. Искам да се чувства като у дома.

— Доколкото виждам, излъскала си къщата от тавана до мазето поне два пъти, внесла си достатъчно цветя за пет сватби, а сладките и тортите, които си направила стигат да нахраниш цяла армия. — Докато говореше, Маги пристъпи към прозореца и отметна дантеленото перде, за да погледне към хълмовете. — Ами ако останеш разочарована, Бри?

— А ти предварително си решила въобще да не се радваш на нейното посещение!

— Доколкото си спомням писмото, с което прие поканата ти, не бе изпълнено с възторг.

Бриана престана да подрежда възглавниците на леглото — и без това бяха идеални, и погледна скования гръб на сестра си.

— Тя е странницата, Маги. Ние двете винаги сме били заедно и ще се имаме една друга и след като тя си замине. Освен това майка й е починала преди по-малко от месец. Не ме учудва тонът на писмото й. Доволна съм само от решението й да ни посети.

— Казала е на детектива на Роуган, че въобще не иска да знае за нас.

— Ти никога ли не си изтърсвала нещо, за което после да съжаляваш?

Маги неволно се усмихна, но за да не се предаде, отвърна:

— В момента не си спомням. — Извърна се, а усмивката още играеше на устните й: — Колко време остава, докато тръгнем за летището?

— Малко. А трябва да накърмя Кейла и да се преоблека. — Въздъхна, когато забеляза израза на лицето на Маги. — Не възнамерявам да посрещна сестра ни, която никога не съм виждала, с престилка и мръсни панталони.

— Аз пък няма да се преоблека — заяви сестра й и сви рамене под огромната памучна риза, която бе натикала в старите джинси.

— Въпрос на желание — подметна Бриана, докато излизаше от стаята. — Но дано срешеш омотаните си коси.

Маги сви устни, ала все пак се обърна към огледалото на тоалетката. Определението отговаряше на истината, отбеляза тя донякъде развеселена: яркочервените й кичури бяха разбъркани и заплетени.

— Работех — подвикна тя и побърза да догони Бриана при стълбището. — На стъкларските тръби им е все тая дали съм сресана или не. Не ми се налага да се виждам с хора денем и нощем, както на теб.

— И, слава богу, за хората. Приготви си сандвич или нещо, Маргарет Мери. — И докато влизаше в кухнята, добави: — Отслабнала си.

— Не съм — промърмори Маги, но тъй като беше гладна, се насочи към кутията за хляб. — Бременна съм.

Сестра й застина на място.

— Какво? О, Маги!

— И ти си виновна, ако е така — заяви със свъсени вежди, докато режеше от пресния домашен хляб.

Бриана се засмя щастливо и силно я прегърна.

— Твърдението ти е доста странно. Несъмнено медиците по цял свят биха се заинтересували от него.

Маги наклони глава назад, а в очите й играеха весели пламъчета.

— Кой, питам аз, току-що роди бебе? И кой ме накара да държа онова прелестно красиво момиченце минути след като се роди, така че направо полудях?

— Нали не си разтревожена от вероятността да имаш второ дете? — Бриана отстъпи назад притеснена. — Роуган се радва, нали?

— Още не съм му съобщила. Изчаквам напълно да се уверя. Но го усещам. — Инстинктивно положи ръка на корема си. — Не, не съм разтревожена, само те дразня. Надявам се да е вярно. — Погали сестра си по бузата и се зае да приготвя сандвича си. — Днес сутринта ми беше лошо.

— О? — В очите на Бриана имаше сълзи. — Това е чудесно.

Маги изсумтя и се насочи към хладилника.

— Просто и на мен ми хлопа достатъчно дъската, за да се съглася с теб. Не казвай нещо, дори на Грей, докато не се уверя.

— Няма… ако изядеш сандвича си седнала и изпиеш чаша чай.

— Не ми изглежда трудно. Хайде. Нахрани племенницата ми, преоблечи се, или ще закъснеем за летището, откъдето ще вземем кралицата.

Бриана се накани да я среже, но вместо това пое дълбоко дъх и излезе през вратата, която водеше от кухнята към нейните помещения. Апартаментчето й се бе разширило от женитбата й миналата година. Вторият етаж на основната сграда и преобразуваният таван бяха за гости на пансиона „Блакторн“. Но тук, отвъд кухнята, бе за нейното семейство.

Малката всекидневна и спалнята й стигаха, когато беше сама. Но сега бяха прибавени втора спалня и окъпана в слънчева светлина детска стая. От прозорците се виждаше разцъфналото бадемово дърво, което Мърфи засади в деня, в който Кейла се роди.

Над креватчето, улавяща слънчевите лъчи, беше провесена стъклената менажерия, която Маги направи. Из нея, полюлявани от вятъра, танцуваха еднорози, крилати коне и феи. Под танцуващите фигурки, загледано в светлинките и движенията им, бебето се размърда.

— Ела, любов моя — прошепна Бриана развълнувана. Нейното дете. Най-после нейното дете. — Светлинките ли гледаш, скъпа? Толкова са хубави. Трябва да благодарим за тях на леля ти Маги.

Взе Кейла на ръце и за сетен път се наслади на мириса й, на приятното усещане да я чувства в ръцете си.

— Днес ще се срещнеш с още една леля. Леля ти Шанън от Америка. Не е ли великолепно?

Бриана разкопча блузата си и се настани в люлеещия се стол. Погледна към тавана и се усмихна. Знаеше, че Грей е горе в кабинета си. Пише, помисли си тя, за убийства и какви ли не осакатявания.

— Ето ти — каза тя, изпълнена с възторг, когато устата на Кейла намери зърното и засука. — Когато си нахранена и преоблечена, ще слушаш татко, докато мен за малко ме няма. Толкова си пораснала вече. Днес ставаш на един месец.

Грей ги наблюдаваше от прага на вратата със страхопочитание. Имаше съпруга и дете. Юмручето на Кейла лежеше на гръдта на майка й; сякаш слонова кост бе допряна до слонова кост. Слънцето си играеше с косите им, почти еднакви на цвят. Наблюдаваха се една друга с връзка помежду си, за която можеше само да гадае.

Бриана вдигна поглед и му се усмихна.

— Мислех, че пишеш.

— Чух те по интеркома. — Той посочи към малкия монитор. Беше настоял да ги постави навсякъде из къщата. Прекоси стаята и клекна до люлеещия се стол. — Моите дами са така красиви.

Бриана леко се засмя и се наведе напред.

— Целуни ме, Грейсън.

Той откликна, като продължи целувката колкото успя по-дълго, после се наведе, докосна с устни главицата на Кейла и отбеляза:

— Гладна е.

— Наследила е апетита на баща си — отвърна Бриана, а това насочи вниманието й към по-практични мисли. — Оставих ти малко студено месо, хлябът е пресен — от тази сутрин. Ако успея, ще ти приготвя нещо, преди да тръгна.

— Не се притеснявай. Ако някои от гостите се върнат от разходката си преди теб, ще извадя кифличките и ще направя чай.

— Превръщаш се в истински хотелиер, Грейсън. Но не ми се искаше да прекъсваш работата си.

— Работата ми върви чудесно.

— Досещам се. Не си намръщен и от дни не съм те чула да кръстосваш из стаята.

— Става въпрос за едно убийство и самоубийство — обясни й и намигна. — То поддържа доброто ми настроение. — Нежно прокара пръст по гърдата й, точно над главицата на дъщеря си. Погледът му бе прикован към очите на Бриана и той изпита удоволствие, когато забеляза обзелата я приятна тръпка. — Когато пак те любя, Бриана, ще е като първия път.

Тя едва си пое дъх.

— Честно ли е според теб да ме съблазняваш, докато кърмя дъщеря ни?

— Честно е да те съблазнявам по всяко време. — Вдигна ръка и остави слънцето да се отрази в златната му халка. — Женени сме.

— Укроти си хормоните, Грейсън Тейн — провикна се Маги от съседната стая. — Разполагаме с по-малко от двадесет минути, преди да тръгнем за летището.

— Все ще развали удоволствието на човека — промърмори той, но се хилеше, докато се изправяше. — След малко вече ще имаш две сестри, които да ми се пречкат наоколо.

 

 

Но Грей бе последният човек, за когото мислеше Шанън. От прозореца на самолета виждаше Ирландия; зелените поля, черните скали.

Така красиво, впечатляващо и така странно познато.

Вече й се искаше да не бе идвала. Но връщане назад нямаше. Глупаво бе дори да й минава подобно нещо през ума. Вярно, взе решението да дойде тук импулсивно, повлияна от чувството за вина и скръб, както и от непринуденото писмо на Бриана. Но бе последвала този импулс докрай: взе си отпуска, затвори апартамента и се качи на самолета за едно презокеанско пътуване, което след минути щеше да свърши.

Престана да се пита какво очаква да завари или какво мечтае да осъществи. Нямаше отговор. Знаеше единствено, че изпита потребност да дойде. Може би да види онова, което майка й бе видяла преди години. Терзаеха я съмнения дали това не беше нелоялност към единствения мъж, когото познаваше като свой баща. Изпитваше ужас от предстоящата среща с куп роднини, които нямаше никакво желание да опознава.

Тръсна глава и извади гримовете от чантата си. В писмото си, сети се Шанън, докато оправяше грима си, бе пределно ясна. Беше го редактирала и поправяла три пъти, преди да изпрати отговора на Бриана. Бе издържан, благоприличен, леко хладен и неемоционален.

И точно така възнамеряваше да продължи да се държи.

Опита се да не трепне, когато колелата опряха в пистата. Разполага с още време, увери се тя, да възвърне самообладанието си. Годините прекарани в пътуване с родителите й, я бяха запознали с рутината: слизане, митница, паспорт. Преодоляваше ги автоматично, докато се стараеше да се успокои.

Вече по-уверена, почувства, че гледа по-спокойно на нещата и се присъедини към тълпата, насочила се към главния терминал.

Не очакваше, че ще се сепне, когато ги разпознае. Бе напълно убедена, че двете жени, които чакаха редом с останалите посрещачи, са сестрите Конканън. Убеждаваше се, че е заради близките цветове на косите им, нежната кожа, зелените очи. Имаха някои общи черти, макар по-високата да изглеждаше по-добродушна, а косите й да бяха по-златисти, докато на другата приличаха на разпален огън.

Но не сходните цветове и приликата помежду им я накараха да открои единствено тях двете сред тълпата хора, които плачеха, смееха се и бързаха да се прегърнат. Дълбоката вътрешна убеденост я изненада болезнено.

Разполагаше само с миг, за да ги прецени: по-високата беше идеално спретната в обикновената си синя рокля, а другата — елегантна в широката си риза и стари джинси. Забеляза, че и те са я разпознали. Едната я дари с лъчезарна усмивка, а другата — с предпазлив изучаващ поглед.

— Шанън. Шанън Бодайн. — Без колебание Бриана забърза напред и леко я целуна по бузата. — Добре дошла в Ирландия. Аз съм Бриана.

— Приятно ми е да се запознаем. — Шанън бе доволна, че ръцете й бяха заети с количката за багаж.

Но Бриана вече нежно я изтикваше, готова сама да бута количката.

— Това е Маги. Много се радваме, че дойде.

— Сигурно искаш да се махнем час по-скоро от тълпата. — Като не бързаше да си състави мнение за самоуверената жена, облечена в скъп панталон и сако, Маги наклони глава. — Пътуването през океана е доста дълго.

— Свикнала съм да пътувам.

— Винаги е вълнуващо, нали? — Макар нервите й да бяха обтегнати, Бриана бъбреше безгрижно, докато буташе количката. — Маги е била на много повече места от мен. Всеки път, когато се кача на самолет, имам чувството, че съм друг човек. Добре ли мина пътуването?

— Беше спокойно.

Леко отчаяна, тъй като успяваше да изтръгне само кратки отговори от гостенката, Бриана заприказва за времето — колко било хубаво и колко ще им отнеме да стигнат от летището до пансиона — слава богу, разстоянието било кратко. Застанали от двете й страни, Шанън и Маги се гледаха недоверчиво.

— Ще те нахраним у дома — продължаваше Бриана, докато подреждаше багажа на Шанън в колата. — Ако си уморена, може първо да си починеш.

— Не желая да ви създавам никакво безпокойство — заяви Шанън така категорично, че Маги изсумтя.

— Да се безпокои, е нещото, което Бриана владее до съвършенство. Ти седни отпред — добави хладно. — Нали си ни гостенка.

„Ще успея да накарам тази кучка да замлъкне“ — реши Шанън и докато се наместваше на седалката вдигна брадичка, както Маги имаше навика да прави.

Бриана стисна зъби. Беше свикнала на семейни свади. Но всеки път го изживяваше болезнено.

— Не си била в Ирландия преди, нали, Шанън? — попита.

— Не. — Тъй като отговорът й се стори прекалено кратък и я накара да се почувства такава кучка, каквато току-що реши, че е Маги, тя отпусна рамене и продължи: — Ала това, което зърнах от въздуха, бе възхитително.

— Съпругът ми е пътувал почти навсякъде, но твърди, че не е виждал нищо по-хубаво. — Бриана й се усмихна, докато потегляха от летището. — Но тук сега е неговият дом и може да се каже, че е пристрастен.

— Ти си омъжена за Грейсън Тейн, нали?

— Да. В края на юни ще стане една година. Пристигна в Ирландия, в Клар, за да търси материал за романа си. Скоро ще излезе. Той естествено работи върху следващ и лудо се забавлява, като продължава да избива непрекъснато хора, както е в повечето му книги.

— Харесвам романите му. — Темата бе достатъчно безопасна, реши Шанън. — И баща ми му беше голям почитател.

Настъпи момент на напрегнато, неудобно мълчание.

— Трудно ти е било — започна Бриана предпазливо — да загубиш и двамата си родители за толкова кратко време. Надявам се престоят ти тук да помогне сърцето ти да се отпусне.

— Благодаря.

Шанън изви глава и се загледа в пейзажа. Не можеше да отрече, че е красив. Както не можеше да отрече, че слънцето някак особено се прокрадва през облаците и осветява наоколо.

— Човекът, нает от Роуган, каза, че си художничка на реклами — обади се Маги, по-скоро от любопитство, отколкото от възпитание.

— Точно така.

— Значи това, което рисуваш, служи да се продават стоки? Да излизат на пазара?

Шанън вдигна вежди. Винаги успяваше да долови и най-слабото презрение, когато се сблъскваше с него.

— И така би могло да се каже. — Извърна глава и се загледа в Маги. — Нали и ти продаваш своите произведения. Излизаш на пазара.

— Не — отвърна и тя с любезна усмивка. — Аз ги създавам. Друг се занимава с продажбата.

— Интересно, не намирате ли — обади се Бриана припряно, — че и двете сте художнички.

— По-скоро бих казала странно — промърмори Маги и сви рамене, когато тя й хвърли предупредителен поглед в огледалото за обратно виждане.

Шанън само скръсти ръце. Нея поне я бяха възпитали добре.

— Колко далеч е от дома ти до някое градче, Бриана? Мисля да наема кола.

— Малко сме настрани от селцето, а там няма коли под наем. Но можеш да използваш тази, когато поискаш.

— Не искам да те лишавам от колата ти.

— Тя повече стои, отколкото да я карам. А Грей си има своя… Предполагам, че ще ти е интересно да разгледаш наоколо. Всяка от нас с удоволствие ще ти подскаже накъде да тръгнеш, ако желаеш. Все пак понякога хората искат да са сами. Ето го селцето ни — заключи тя.

Точно такова си го беше представяла. Малко, позападнало, с тесни улички с магазинчета и къщурки. Очарователно и старомодно. И продължи да разсъждава тя, неудобно: нямаше театри, галерии, закусвални за бързи закуски. Липсваха тълпите.

Шумът на колата накара някакъв мъж да вдигне поглед, усмихна се както си беше с цигара в уста и без да се спира, махна за поздрав.

Бриана също му махна и се провикна през отворения прозорец.

— Добър ти ден, Матю Фини.

— За бога, Бри, не спирай — нареди й Маги. — Ако се разприказва, има да говори до следващата седмица.

— Нямам намерение да спирам. Шанън вероятно иска да си отдъхне, а не да слуша селските клюки. И все пак продължавам да се чудя дали сестра му Колийн ще се омъжи за онзи английски търговец.

— От всичко, което чувам, по-добре да го стори — обади се Маги, като се наведе напред и опря ръце на гърба на предните седалки. — Защото вече й е пробутал нещо, за което тя ще си плати след девет месеца.

— Колийн е бременна?

— Да. Англичанинът я насадил така и сега баща й го е хванал с една ръка за гушата, а с другата го тегли към олтара. Мърфи всичко ми разказа преди една-две вечери в кръчмата.

Шанън не успя да се въздържи, тъй като любопитството й бе разпалено.

— Искате да кажете, че ще насилят човека да се ожени за нея?

— Насилят, е силно казано — увери я Маги. — По-скоро ще го посъветват. Решително ще го посъветват, като му посочат предимствата на брака пред размазаната физиономия.

Сърцето й се сви, тъй като пътят започна да се стеснява. Виеше се през гъст тунел от растителност. От време на време в зелената стена се появяваше отвор и през него тя зърваше къщурка или барачка.

Шанън се опита да не мисли какво би станало, ако насреща изскочи кола.

В този момент Бриана взе един голям завой и целият свят се разкри пред тях.

Шанън неволно се наведе напред с широко отворени очи и зяпнала от изненада уста.

Долината пред тях бе като от картина. Не, определено не беше истинска: хълмове плавно се разстлаха пред тях; тук-там се издигаха скали; по ливадите диви цветя образуваха живописни ярки петна.

Миниатюрни къщи и обори се издигаха на най-подходящите места, а помежду им се забелязаха точици — така изглеждаха оттук пасящите животни, по просторите весело се сушеше разноцветно пране.

Останки от замъци и каменни стени ограждаха мястото, припомняйки миналото.

Слънцето обливаше всичко в злато, а в далечината реката проблясваше като сребриста панделка.

За пръв път от дни насам забрави скръбта, чувството за вина и тревогите си. Гледаше наоколо с ведра усмивка, а в душата й се пораждаше странното чувство за нещо познато.

— Красиво е, нали? — подмета Бриана, като намали скоростта, за да й даде възможност още малко да се полюбува на гледката.

— Никога не съм виждала по-прекрасно място. Сега разбирам защо майка ми така го обичаше.

При тези думи отново се натъжи и извърна глава.

Но гледката от другата страна бе не по-малко пленителна. Пансионът „Блакторн“ ги очакваше гостоприемно: стъклата на прозорците проблясваха, възхитителната градина отвъд живия плет бе почти готова да разцъфне в цялото си великолепие.

Куче излая, щом Бриана спря колата зад мерцедеса.

— Това е Конкобар, кучето ми — обясни тя и се засмя, когато очите на Шанън се разшириха при вида на Кон, дотичал иззад къщата. — Огромен е, но е безобиден. Нали не се страхуваш от кучета?

— Обикновено не.

— Сядай — нареди Бриана, когато излезе от колата — и покажи, че си възпитан.

Кучето моментално я послуша, а тежката му сива опашка тупаше по земята, за да покаже колко е доволно. Погледна към Шанън, когато младата жена предпазливо слезе и вдигна лапа.

— Добре. — Тя пое дълбоко дъх и прие предложената лапа. — Хубавец си. — Вече малко по-уверено, го погали по главата. Хвърли поглед към сестрите си и видя, че те разтоварват багажа й. — Чакайте, ще ви помогна.

— Не са тежки. — С изненадваща лекота за такава стройна жена, Бриана понесе куфарите към входната врата. — Добре дошла в „Блакторн“, Шанън. Надявам се да ти хареса тук.

След тези думи тя отвори вратата и отвътре се чу страхотна врява.

— Ела тук, малък дявол! Лиам, моля те! Тя ще ме скалпира.

Шанън видя чернокосо хлапе да тича през антрето на късите си, но удивително бързи крачета, а бисквитите, които стискаше в ръце, оставяха диря от трохи след него. Гърленият му смях кънтеше. Гонеше го мъж с измъчено изражение на лицето и бебе в ръцете.

Забелязало новодошлите, момченцето се засмя и вдигна изпоцапаната си ангелска физиономия. Протегна напред пълните си ръчички.

— Мама.

— Мама, как ли пък не! — С привичен жест Маги сграбчи сина си с една ръка. — Погледни се, Лиам Суини: няма чисто място по теб. И ядеш бисквити преди чая!

Той се смееше, а сините му очи светеха закачливо:

— Целуни.

— Съвсем като баща си! Смяташ, че целувките оправят всичко. — Въпреки това тя го целуна, след което насочи убийствения си поглед към Грей. — Е, какво обяснение ще ми дадеш, Грейсън Тейн?

— Смятай, че временно бях в умопомрачение. — Премести бебето в другата си ръка и отметна кичурите коса от очите си. — Не съм виновен. Извикаха Роуган в галерията, Мърфи оре някъде из нивите и аз трябваше да се занимавам с тази десеткилограмова хала. По едно време бебето се разплака и именно тогава Лиам се докопа до бисквитите. А, Бри, не бързай да влиташ в кухнята.

— Толкова ли е ужасно там?

— Повярвай ми! А в гостната… ние малко си поиграхме. Но ще ти купя нова ваза.

Очите й сърдито се присвиха.

Търсейки някакво спасение, Грей насочи вниманието си към Шанън.

— Ъ… Здравейте. Съжалявам, че така ви посрещам. Аз съм Грей.

— Приятно ми е да се запознаем. — Тя леко залитна, когато Кон се втурна покрай нея, за да се нахвърли върху трохите по пода. След това пак залитна, тъй като Лиам я сграбчи за косата и като я притегли към себе си, нареди:

— Целуни.

Сърцето й леко се сви, но тя все пак енергично докосна неговите свити изцапани устнички. С приятна изненада установи:

— Шоколадови бисквити.

— Вчера ги правих. — Смилявайки се над съпруга си, Бриана пое Кейла от ръцете му. — И като съдя от видяното, едва ли е останало нещо, освен трохите.

— Опитвах се да разсея малчугана — защити се Грей. — Трябваше да преобуя Кейла, а и телефонът звънеше… Господи, Бри, как е възможно две деца да създадат такава бъркотия?

— Това си остава една от неразгаданите мистерии на този свят. Ще си изкупиш вината, Грейсън, като отнесеш багажа на Шанън в стаята й.

— Няма проблеми. — Той се обърна към гостенката и я увери: — Обикновено тук е тихо. Обикновено. А, Бри, по-късно ще ти обясня за онова леке върху килима в гостната.

Със свъсени вежди жена му пристъпи напред и огледа хаоса в стаята, която така педантично бе изчистила.

— Определено очаквам обяснение — обърна се към Шанън: — Извинявай за това посрещане.

— Всичко е наред. — А всъщност бе дори повече от наред. Врявата при пристигането я бе успокоила далеч повече отколкото всякакви възпитани любезности. — Това вашето дете ли е?

— Дъщеря ни, Кейла. — Тя се дръпна назад, за да я види Шанън по-добре. — Днес става на месец.

— Много е красива. — Малко по-сковано тя се обърна към Маги: — А това е синът ти, така ли?

— Такъв, какъвто е. Лиам, кажи добър ден на… — запъна се и накрая реши: — … госпожица Бодайн.

— Шанън. — Решила да се държи непринудено, тя му се усмихна. — Добър ден, Лиам.

Звуците, които изрече, се нуждаеха от преводач, но не и лъчезарната усмивка, която й отправи.

— Ще отида да го измия, Бри. Дай ми Кейла. Ще се погрижа за тях, докато показваш на Шанън стаята й.

— Благодаря ти.

Тя подаде Кейла на Маги, която се отправи към кухнята с по едно дете под мишница.

— Шоколад — изрече Лиам съвсем ясно.

— Само през трупа ми, момко — отвърна майка му.

— Е — Бриана вдигна ръка към косите си, изплъзнали се от фибите, — хайде да те настаним. Отделих ти таванската стая. Тя е два етажа по-горе, но е най-самостоятелната и най-специалната. — Погледна Шанън, докато се изкачваха по стълбището: — Ако предпочиташ да не се изкачваш по толкова много стъпала, веднага ще уредя нещо.

— Стъпалата не ми пречат. — Отново се почувства неловко. Странно, замисли се тя, колко по-лесно й бе да се справя с неприкритата неприязън на Маги, отколкото със сърдечността на тази жена.

— Стаята е готова едва от няколко месеца. Преобразувах таванското помещение.

— Къщата е много красива.

— Благодаря. Направих някои промени, след като татко почина и аз я наследих. Тогава открих и пансиона. А когато се омъжих за Грейсън, се оказа, че се нуждаем от още помещения: кабинет, където да пише, детска стая. Нашите помещения са на първия етаж, зад кухнята.

— Къде е Кейла? — попита Грей, който слизаше по стълбището.

— Маги я взе. — С жест, така естествен и вече станал навик, Бриана вдигна ръка и го погали по бузата. — Иди се поразходи, Грейсън, избистри главата си.

— Точно така ще направя. Радвам се, че дойде, Шанън.

— Благодаря. — Тя вдигна вежди, когато Грей целуна съпругата си. Не беше неангажиращата целувка, с която съпруг дарява съпругата си, преди да излезе.

— Ще се върна за чая — обеща той и изчезна.

Бриана я поведе към следващия етаж, където една врата вече стоеше примамливо отворена.

Стаята надмина очакванията й: просторна, светла, с прозорче в единия край, където покривът се скосяваше. В единия ъгъл бе разположено огромно легло с месингови табли. Цветът на дантелените пердета бе в тон с кремавата покривка на леглото.

Свежите цветя подканваха да ги помиришеш, а всички повърхности блестяха от чистота.

Усмихна се така, както когато видя за пръв път долината.

— Прекрасно е. Наистина е прекрасно, Бриана.

— Искаше ми се да стане по-специално място. От прозореца се вижда фермата на Мърфи и отвъд нея.

— Мърфи?

— Наш приятел, съсед. Мърфи Мълдун. Земите му започват там, където свършва градината ми. Ще се запознаете. Често се отбива насам. — Бриана обикаляше из стаята, докато говореше. Попремести лампата, оправи безукорно опънатата покривка на леглото. — А и тази стая е по-самостоятелна от останалите и малко по-голяма. Банята е ей тук. Грейсън попрочете няколко ръководства и двамата с Мърфи я направиха.

— Ама нали този Мърфи е фермер?

— Да. Но е много сръчен и го бива почти за всичко.

— О? — Шанън отново се усмихна при вида на малката блеснала от чистота вана на крачета, умивалника и пешкирите по месинговите дръжки. — Прилича на куклен дом.

— Да. — Притеснена, така както никога не се бе чувствала с другите си гости, Бриана сплете ръце. — Да ти помогна ли да разопаковаш багажа си или предпочиташ първо да си починеш?

— Сама ще се справя, благодаря. Първо ще взема вана.

— Чувствай се у дома тогава. Има допълнителни кърпи в онзи скрин; там ще намериш всичко, от което се нуждаеш. — Тя отново се поколеба. — Да ти кача ли чая, когато стане време?

Щеше да й е по-лесно да се съгласи, помисли си Шанън. Да се разположи удобно в стаята и да се изолира от всичко останало.

— Не, ще сляза при вас.

— Не е нужно да бързаш. — Бриана сложи ръка на рамото й, за да я увери, че думите й не са само за предстоящия чай. — Долу съм, ако ти потрябва нещо.

— Благодаря.

Шанън приседна на леглото, когато вратата се затвори. Насаме можеше да си позволи раменете й да се отпуснат и очите й да се затворят.

Беше в Ирландия и нямаше понятие какво да прави от сега нататък.