Нора Робъртс
Родена в грях (23)

Двадесет и втора глава

Шанън много хареса галерия „Уърлдуайд“ в графство Клар. Сградата бе едновременно впечатляваща и изискана. Градините бяха великолепни и Мърфи й обясни, че Бриана е дала идеята как да бъдат проектирани.

— Не ги засади сама само защото не й стигаше физическото време. А Роуган и Маги работеха заедно с архитекта и наблюдаваха всеки щрих. Имаше някои доста оживени спорове — припомни си той и взе ръката й, като видя, че Грей се приближава. — Всички те хвърлиха много усилия, но и много любов.

Шанън огледа внушителния брой коли на паркинга.

— Има много посетители.

— Президентът на страната е идвал — изрече го с почуда, но и с гордост. — Два пъти. И купи една от творбите на Маги, както и произведения на други автори. Не е малко да превърнеш мечтата си в реалност.

— Никак.

Разбираше подтекста на думите и се зарадва, когато Бриана и останалите се присъединиха към тях.

— Ще си държиш ръцете в джобовете, Лиам Суини, или ще ти сложа белезници — предупреди Маги. Очевидно не вярваше на заплахата си и го взе на ръце. — Е, как ти се струва, Шанън?

— Много красиво и не по-малко впечатляващо от галериите в Дъблин и Ню Йорк.

— Да, но тук е у дома — обясни Маги простичко и понесе сина си към входа.

Шанън вдъхна аромата на цветята, преди да я последва. Когато влязоха вътре установи, че това наистина е дом, обзаведен с внимание и елегантност.

По стените в основната зала висяха картини — добри портрети на прочути ирландци. Следваха и пищни акварели, съвсем подходящи за кръглия диван и меките тонове в нишата. Имаше и скулптури — неповторимите творения на Маги. Ръчно тъкан килим украсяваше пода, а тежка кувертюра — също ръчна изработка — бе метната върху облегалката на дивана.

Навсякъде — във вази и керамични съдове — имаше свежи цветя.

Остана направо шокирана, когато видя своя картина на стената. Невярващо се приближи към акварела, портрет на Бриана.

— Толкова се гордея да съм тук — заяви Бриана, появила се до нея. — Маги ми сподели, че Роуган е изложил три твои картини, но нямах представа, че едната е моят портрет.

— Три? — не вярваше на ушите си Шанън.

Маги пристъпи към тях, като едва удържаше Лиам.

— Отначало мислеше да изложи само „Танцът“, но реши, макар и за няколко дни, да покаже и другите. Иска да провери клиентелата, така да се каже. Да им покаже какво ще видят на изложбата ти през есента, за да събуди любопитството им. За „Танцът“ вече получи предложение.

— Предложение? — Усети как сърцето й се качва в гърлото. — Някой иска да купи картината?

— Спомена две хиляди лири. Или три. — Маги сви рамене, докато Шанън продължаваше да я зяпа. — Той, разбира се, ще настоява за двойно по-голяма сума.

— Двойно… — Тя почти се задави, но реши, че е шега и поклати глава. — За малко да ти повярвам.

— Роуган е алчен — обясни съпругата му усмихнато. — Непрекъснато му повтарям, че иска невъзможни цени, а той непрекъснато се радва да ми доказва обратното. Ако поиска и шест хиляди — гарантирам ти, че ще му ги дадат.

Практичният ум на Шанън изчисли веднага какво прави това в американски долари. Творецът у нея ликуваше и скърбеше.

— Хайде, момко — обяви Маги на Лиам, — ред е на баща ти.

Напусна ги, а художничката остана загледана в картината си.

— Когато продадох жребчето, сърцето ми се късаше — започна Мърфи тихичко. — Чувствах го като свое, разбираш ли? — Леко се усмихна, когато Шанън се обърна към него. — Бях го отгледал от раждането, грижех се за него, когато нарани крака си. Но трябваше да го продам. Не можеш да се занимаваш с коне за бизнес и да не правиш бизнес. И въпреки това сърцето ми се късаше.

— Никога не съм продавала нещо, което съм нарисувала. Подарявала съм картините си, но не съм продавала. — Пое дълбоко дъх. — Не подозирах, че ще се чувствам така развълнувана, шокирана и същевременно невероятно тъжна.

— Дали ще ти олекне малко, като ти кажа, че Грей вече предупреди Роуган, че жив ще го одере, ако не продаде портрета на Бриана на него.

— Но аз щях да му я подаря!

Мърфи се наведе напред, за да прошепне в ухото й:

— Не го казвай високо, защото мениджърът ти има остър слух.

Това я разсмя и тя го остави да я хване за ръката и да я отведе в следващото помещение.

 

 

Мина повече от час, преди да успеят да я убедят да се качат на втория етаж. Имаше толкова много неща за гледане, искаше да им се възхити, да им се наслади. Най-напред в горната зала бе привлечена от лееща се стъклена фигура, наподобяваща дракон. Виждаше загатнатите разперени крила, извивката на шията, мощната опашка.

— Трябва да притежавам тази скулптура. — Собственически прокара пръсти по устременото нагоре тяло. Беше творба на Маги, разбира се. Не й бе нужно да види инициалите М. М. в основата на скулптурата, за да е сигурна.

— Позволи ми да я купя за теб.

— Не — бе категорична, когато се извърна към Мърфи. — Повече от година копнея да купя нейно произведение и знам съвсем точно какви цени поставя Роуган на нейните творби. Сега вече, макар и с усилие, мога да си ги позволя. Наистина, Мърфи.

— Ти прие обиците — напомни той, забелязал, че дори в момента ги носи.

— Знам и е много мило да ми предложиш такъв подарък. Но за мен е важно лично да платя за нещо, създадено от сестра ми.

Упоритото изражение, появило се в очите му, изчезна.

— А, значи такава била работата. Радвам се.

— Извинете — обади се Роуган от вратата. — Прекъсвам ли ви?

— Ни най-малко. — Тя тръгна към него с разтворени обятия. — Не мога да ти опиша какво изпитвам, като гледам мои произведения, изложени тук. Никога не съм си представяла подобно нещо. А мама винаги бе мечтала за това. Благодаря ти. — Задържа ръцете му в своите, докато го целуна. — Благодаря ти. Ти направи една нейна мечта действителност.

— За мен бе огромно удоволствие. И съм убеден, така ще бъде и за двама ни и в бъдеще. — Забеляза колебанието й и я прекъсна. — Бриана е в кухнята. Човек не може да я удържи да не се навре там. Ще пиеш ли чай с нас?

— Току-що започнах да разглеждам експозицията на този етаж и всъщност бих искала минутка от времето ти.

— Роуган, ето къде си бил! — Маги влезе в помещението с лукава усмивка. — Поверих Лиам на Грей. Нека да тренира, за да е готов, когато и Кейла стъпи на крака и започне да щъка непрекъснато. — Хвана Роуган под ръка. — Бриана приготви чай и, слава богу, че се е сетила да вземе и кутия захарни бисквити.

— Ей сега слизам. — Той разсеяно потупа съпругата си по ръката. — Да влезем ли в офиса ми, Шанън?

— Не, не е необходимо. Искам да поговорим за дракона.

Не беше нужно да му посочва какво има предвид.

— А, да „Огнен дъх“ от Маги — сети се той. — Изключително произведение.

— Разбира се — обади се авторката. — Съдрах се от работа по него. Започвах на три пъти, преди да се получи както исках.

— Искам го. — Шанън умееше отлично да води преговори, защото се бе пазарила с най-добрите бижутери по малките магазинчета в Сохо. Но в случая уменията й не бяха важни, тъй като се водеше от страстта да притежава. — Нека се уговорим да ми продадеш скулптурата и да уредиш прехвърлянето й в Ню Йорк.

Само Маги забеляза, че Мърфи изведнъж пребледня и застина.

— Ясно. — Обмисляйки нещо, Роуган не откъсваше очи от тези на Шанън. — Това е една от най-уникалните й творби.

— Няма да споря. Ще ти напиша чек за сумата. Само кажи каква е.

Маги откъсна очи от Мърфи и изправи рамене, готова за битка:

— Роуган, няма да позволя…

На Шанън й стана забавно, когато видя как той вдига ръка, за да я принуди да замълчи.

— Творците винаги са склонни да си изграждат емоционална привързаност към своите творби — обясни меко, докато съпругата му го изпепеляваше с поглед. — Затова имат нужда от партньор, от някого с усет за бизнес.

— Дебелокож кръвопиец! — не се въздържа Маги. — По дяволите всички договори! Все още ме кара да ги подписвам, сякаш не съм му родила дете и не нося следващото в утробата си.

Той й хвърли само бегъл поглед.

— Свърши ли? — осведоми се, преди тя да се нахвърли върху него с ругатни. — Като партньор на Маги ще говоря и от нейно име и искам да те уверя, че желаем да ти дадем дракона като подарък.

Шанън се готвеше да започне с протести, но Маги, така както бе шокирана, обяви:

— Роуган Суини, никога не съм предполагала, че си способен да изречеш подобни думи. — Избухна в смях и обгърна лицето му с ръце. Целува го дълго. — Обичам те. — Все още сияеща се обърна към Шанън. — Да не си посмяла да спориш. В този момент се чувствам горда и удивена от мъжа, за когото се венчах. Стиснете си ръцете за сключената сделка, защото всеки момент ще се свести и ще се върне към сребролюбивите си навици.

Обгърната от такава доброта, тя изпълни нареждането.

— Много щедро от ваша страна. Ще приема и чая, за който стана дума и ще празнувам, преди да довърша разглеждането на галерията.

— Ще ви съпроводя надолу. Маги? Мърфи?

— Ей сега идваме.

Маги му даде знак да остане и изчака шумът от отдалечаващите им се стъпки да заглъхне. Мълчаливо прегърна Мърфи.

— Тя не си даде сметка какво казва, когато поиска да й се достави в Ню Йорк.

„Това именно бе най-лошото“ — помисли си той и затвори очи.

— За нея е естествено. Тя напуска.

— Ако искаш да остане, трябва да се бориш.

Ръцете му се свиха в юмруци. Щеше да се бори, ако врагът бе от плът и кръв; но той бе неуловим като призрак.

— Не съм приключил още — заяви го тихо, но пламенно, което я изпълни с надежда. — А, за бога, и тя не е.

 

 

Не я покани да се върне във фермата с него, просто направо я откара там. Слязоха от камионетката, но не я поведе към къщата, а я заобиколи.

— За животните ли трябва да се погрижиш?

Погледна към краката му; не беше с галоши, а с обувките, които тя знаеше, че пази за черква и за града.

— По-късно.

През целия път от Енистимон беше потиснат и разсеян. Притесняваше се, че той още се измъчва заради разменените думи при Луп Хед. Зад привидното му спокойствие бушуваше пламенна страст. Започна да се паникьосва, че пак ще започне да настоява да говорят за сънищата.

— Мърфи, разбирам колко си разстроен. Не може ли временно да не се занимаваме с този въпрос?

— Прекалено дълго отлагам.

Загледа се как конете му пасат. Задържа погледа си върху дорестото жребче — имаше клиент за него и беше наясно, че ще се откаже от красивото конче.

Но имаше неща, от които един мъж не се отказва.

Усещаше напрежението в ръката й, когато я въведе в Каменния кръг. Там я пусна и застана с лице към нея, без да я докосва.

— Тук трябва да стане, нали разбираш?

Макар сърцето й да се сви, успя да устои на погледа му.

— Какво имаш предвид?

— Обичам те, Шанън, толкова, колкото е възможно да обича един мъж. Заявявам ти го тук, на тази свещена земя, където слънчевите лъчи се прокрадват между камъните.

Сега вече сърцето й замря. По погледа му разбираше какво се готви да стори и поклати глава, макар да съзнаваше, че нищо няма да го спре.

— Желая да се омъжиш за мен, да ми позволиш да споделям живота ти, както и ти — моя. И ти го предлагам тук, на тази свещена земя, където слънчевите лъчи се прокрадват между камъните.

Беше потресена от предложението му.

— Не го прави, Мърфи, моля те.

— Вече го сторих, но ти не си ми отговорила.

— Не мога. Не мога да изпълня желанието ти.

В очите му се четяха гняв и болка.

— Постъпи както решиш — кажи, че не желаеш да се омъжиш за мен, но бъди честна.

— Добре. Няма. А и се държах честно с теб още от самото начало.

— Толкова честно към мен, колкото и към себе си — сряза я той веднага.

— Точно така. — Можеше да отвърне на гнева му единствено с гняв и на болката — с болка. — Казах ти, че няма да има никакво ухажване, никаква перспектива и никога не съм правила нещо друго. Любих се с теб — гласът й ставаше по-висок заради обзелата я паника, — защото исках, но това не означава, че ще променя всичко заради теб.

— Каза, че ме обичаш.

— Обичам те! — изрече го пламенно. — Никога не съм обичала друг както теб. Но не е достатъчно.

— За мен е достатъчно.

— Но за мен не е. Аз не съм Бриана, не съм Маги. — Извърна се. Идеше й да удря с юмруци по камъните, докато от ръцете й потече кръв. — Ще си възвърна всичко, което ми бе отнето, когато мама ми каза коя съм всъщност. Ще си го взема обратно. Имам свой живот. — С потъмнели от гняв очи се обърна към него. — Да не би да мислиш, че не знам какво искаш? Видях лицето ти, когато слезе днес сутринта и ме завари да ти приготвям закуска. Искаш жена, която да се грижи за дома ти, да те посреща в леглото, да ти роди деца и години наред да се задоволява с изгледи към хубави градини и долини, и с торфени брикети в огнищата.

— А подобни неща не са достойни за теб?

— Не са за мен — съгласи се тя и не остави горчивите му думи да я наранят. — Имам кариера, която градя отдавна. Имам родина, град, дом, в който да се завърна.

— Ти и тук имаш дом.

— Тук имам семейство — поправи го внимателно. — Тук има хора, на които много държа. Но още не е достатъчно, за да е мой дом.

— Какво те спира? Какво? Да не мислиш, че ми трябваш, за да ми готвиш и да ме переш? Справям се чудесно от години и мога да продължа да го правя. Не ме интересува, ако дори пръста си не помръднеш, имам възможност да наема хора да помагат в домакинството, ако става въпрос за това. Не съм беден човек. Имала си кариера. Кой те кара да се отказваш? Можеш да рисуваш от сутрин до вечер и аз само ще се гордея с теб.

— Не ме разбираш…

— Не, не те разбирам. Не разбирам как така ме обичаш и аз те обичам, а въпреки това искаш да си заминеш оттук и от мен. Какви компромиси са ти нужни? Нужно е само да ги посочиш.

— Компромиси?! — извика тя, защото силата на неговата любов караше сърцето й да се свива. — Не става въпрос за компромиси, Мърфи, защото не говорим за уреждането на съвместен живот. Не става въпрос за местене в нова къща или в нов град. Говорим за коренно различни светове и континенти. Би означавало да се откажа от всичко и да приема нещо съвършено различно от моя начин на живот досега. Нищо няма да се промени за теб, а за мен — всичко. Прекалено много искаш от мен.

— То е предопределено. Просто си затваряш очите съзнателно.

— Не ме интересуват никакви сънища, духове и неспокойни призраци. Това съм аз, от плът и кръв — заяви тя, отчаяно опитвайки се да убеди и двамата. — Когато става въпрос за тук и сега, ще ти дам всичко, на което съм способна и не желая да те наранявам. Но когато искаш повече — това е единственият ми избор.

— Единственият избор, който желаеш да направиш. — Той се отдръпна. Очите му бяха хладни и прикриваха гнева му. — Ти ми заявяваш, че ще си отидеш след онова, което открихме помежду си; след като знаеш какво изпитваш към мен; готова си да отидеш в Ню Йорк и да си живееш щастливо там без всичко това?

— Ще живея както знам и както искам да живея.

— Не ми даваш сърцето си. Жестоко е от твоя страна.

— Жестоко? А ти не мислиш ли как ме нараняваш, като настояваш да избирам между лявата и дясната си ръка? — Изведнъж й стана ужасно студено и тя се обгърна с ръце. — По дяволите! За теб е лесно, Мърфи; нищо не рискуваш, нищо не губиш. По дяволите! — повтори тя с изпълнени с мъка очи.

Обърна се и побягна.

Прекоси нивите и не спря нито в градината на пансиона, нито когато дремещото куче скочи да я посрещне. Прекоси тичешком кухнята, дочу смаяната Бриана да я вика.

Изтича до стаята си, където се озова сама и вече нямаше накъде да тича.

 

 

Бриана изчака да мине час, преди тихо да потропа на вратата. Очакваше да завари Шанън да плаче или да спи изтощена от ридания. Беглият поглед, с който я проследи в кухнята, й разкри цялото отчаяние и гняв на сестра й.

Но когато открехна вратата, тя не плачеше, а рисуваше.

— Светлината си отива. — Шанън дори не я погледна. Движеше четката бързо и уверено. — Ще са ми нужни няколко лампи. Трябва ми светлина.

— Ей сега ще ти донеса. — По лицето на сестра й вече нямаше изписана мъка. — Шанън…

— Не искам да говорим сега. Трябва да свърша картината, за да не мисля повече за нея. Нужна ми е светлина, Бри.

— Добре, ей сега ще го уредя.

Тихичко затвори вратата след себе си.

 

 

Рисува цяла нощ. Никога преди не й се беше случвало. Нито беше изпитвала подобна потребност. Ала сега чувстваше нужда да го направи. Утрото бе настъпило, когато привърши. Усещаше ръцете си изтръпнали, очите й пареха, съзнанието й бе пусто. Не бе докоснала храната на таблата, оставена от Бриана по някое време през нощта.

Без да погледне завършеното платно, пусна четките в буркана с терпентин и както бе облечена, се строполи на леглото.

Събуди се едва надвечер. Цялата се беше сковала. Този път не сънува или поне не си спомняше.

Механично свали дрехите си, взе душ и отново се облече, без нито веднъж да погледне към картината — нещо я подтикна да започне да рисува и я завърши за една-единствена отчаяна нощ. Само взе недокоснатата табла и я отнесе долу.

Зърна Бриана в антрето да се сбогува с гости. Мълчаливо мина край тях и влезе в кухнята, остави таблата и си наля кафе, което я чакаше от часове.

— Ще ти направя ново — предложи сестра й с влизането си.

— Не, това е добро. Съжалявам, че похабих храната.

— Няма значение. Ще ти приготвя нещо. Шанън, не си яла от вчера и си бледа.

— С най-голямо удоволствие ще хапна нещо.

Нямаше никакви сили, отиде до масата и седна.

— Скарахте ли се с Мърфи?

— И да, и не. Не ми се говори за това в момента.

Бриана включи печката да стопли яхнията и се запъти към хладилника.

— Няма да те насилвам. Свърши ли с картината?

— Да. — Затвори очи. Знаеше, че има да свърши още нещо. — Бри, готова съм да видя писмата сега. Трябва да ги видя.

— След като се нахраниш — заяви Бриана, докато режеше хляба. — Ще повикам Маги, ако не възразяваш. Трябва да е заедно с нас в този момент.

— Да. — Шанън отмести чашата. — Трябва да сме заедно.