Нора Робъртс
Родена в грях (4)

Трета глава

Да почива в мир!

Шанън знаеше, че думите на свещеника целят да утешат и да успокоят. Чуваше ги ясно в пролетния ден, застанала до гроба на майка си. Чу ги и в църквата по време на церемонията. Но не се чувстваше нито утешена, нито успокоена.

Сцената не бе сън, а действителност: облеченият в черно свещеник с приятен баритон, десетките опечалени познати, слънчевите лъчи, отразяващи се в месинговите дръжки на обсипания с цветя ковчег. Плач и птичи песни.

Тя погребваше майка си.

До пресния гроб бе грижливо поддържаната купчина на друг. Според надгробния паметник, все още натрапливо нов, там лежеше мъжът, когото цял живот бе смятала за свой баща.

Сигурно беше редно да плаче, но вече си бе изплакала сълзите.

Сигурно беше редно да се помоли, но молитвите просто не й идваха наум.

Застанала там, докато свещеникът редеше думите, Шанън виждаше единствено себе си как отново влиза в стаята, все още силно разгневена.

Помисли, че майка й спи, но прекалено много въпроси напираха у нея и тя реши да я събуди. Стори го нежно. Слава богу, че го стори нежно! Но майка й не се събуди.

След това последва паниката. Вече далеч не толкова нежно разтърси майка си, развика се, започна да я умолява. И няколкото минути пълна чернота, които — сега бе наясно — че се дължаха на безпомощна истерия.

Последва тревожното обаждане за линейка, безкрайно дългото пътуване до болницата. И безконечното чакане.

Сега вече с чакането бе приключено. Аманда бе изпаднала в кома, а от комата — в смъртта.

Уверяваха я, че така е най-безболезнено. Потвърди го и лекарят. Медицинските сестри бяха внимателни. Навестилите я по-късно съседи и приятели твърдяха, че е истинска благодат. През последните четиридесет и осем часа нямаше нито болка, нито страдание.

Само живите страдат, помисли си Шанън сега. Само за тях остават вината, съжалението, въпросите без отговори.

— Сега вече е при Колин — изрече някой.

Тя примигна и видя, че всичко е приключило. Хората се насочваха към нея. Налагаше се да приеме съболезнованията и утешенията им.

Мнозина щяха да се върнат с нея в къщата, разбира се. Беше се подготвила, погрижи се до най-малката подробност. Биваше я да изпипва всичко.

Най-накрая се почувства съвсем сама. За миг като че ли не можеше да мисли. Сега — какво? Сълзите и молитвите продължаваха да не идват. Предпазливо положи ръка върху ковчега, но усети само затопленото от слънцето дърво.

— Съжалявам — прошепна. — Не биваше така да стане между нас двете накрая. Но не знам как да го променя. И не знам как да се сбогувам с вас двамата вече.

Погледна към надгробния камък вляво.

„Колийн Алън Бодайн

Обичан съпруг и баща“

Последната дума, помисли си тя отчаяно, издялана в гранита, бе лъжа. И единственото й желание, докато стоеше над гробовете на двамата души, които бе обичала цял живот, бе никога да не бе узнавала истината.

С вината заради това егоистично упорито желание ще трябва да живее от сега нататък.

Обърна се и тръгна сама към чакащата я кола.

 

 

Сякаш минаха часове, преди хората започнат да се разотиват и в къщата отново да настъпи тишина. Мнозина обичаха Аманда и всички се бяха събрали в дома й. Шанън каза последното „Довиждане“, изрече последна благодарност, прие последното съболезнование и най-накрая затвори вратата. Беше сама.

Умората я завладяваше, докато се насочваше към кабинета на баща си.

Аманда промени много малко неща там през единадесетте месеца от внезапната кончина на съпруга си. Огромното дъбово бюро вече не бе натрупано с книжа, но и предстоеше да се освободи от компютъра, модема, факса и всички останали съвременни техники, които му трябваха в работата като брокер и финансов съветник. Наричаше ги своите играчки и съпругата му ги задържа дори след като намери сили да раздаде костюмите, обувките и невероятните му вратовръзки.

Изтощена, Шанън се настани в кожения стол зад бюрото, който му подари преди пет години. Той много го бе харесал. „Достатъчно голям, та в него да седне и кон“ — бе се засмял той и я бе придърпал в скута си.

Щеше й се да се убеди, че и сега го усеща на стола, но не можеше. Нищо не усещаше.

Времето сякаш не й стигна. Ако знаеше преди… Не бе сигурна какво имаше предвид — за болестта на майка си или за лъжата. Ако знаеше, започна тя наново, за болестта щяха да опитат алтернативна медицина, комбинирани витамини, всички даващи надежда процедури, за които четеше в насъбраните книги. Времето не й бе стигнало да им даде шанс да заработят.

Разполагаше само с няколко седмици. Майка й бе държала болестта си, както и други неща, в тайна от нея.

А последните думи, които размени с майка си, бяха сърдити и гневни. И нямаше начин да ги върне обратно.

Сви юмруци срещу невидимия враг. Трябваше й време, дявол да го вземе, за да се опита да разбере и проумее или поне да свикне с тази мисъл.

Сега вече, горещи и неудържими, сълзите бликнаха. Защото в сърцето си знаеше, че й се иска майка й да бе умряла, преди да успее да й го каже. И се мразеше заради това.

След като се наплака, си даде сметка, че трябва да поспи. Изкачи се по стълбите, наплиска лицето си със студена вода и без да се съблича, се строполи върху леглото.

Ще трябва да продаде къщата, мина й през ума. И мебелите. Да прегледа документите.

Не успя да каже на майка си, че я обича.

С тази болка в сърцето тя потъна в дълбок сън.

 

 

От следобеден сън Шанън винаги се събуждаше с натежала глава. Позволяваше си го само когато беше болна, а тя рядко боледуваше. Къщата бе тиха, когато се събуди. Часовникът й подсказа, че е спала по-малко от час.

Ще направи кафе, реши тя, после ще помисли какво да прави с нещата на майка си и къщата, която толкова много обичаше.

Чу звънеца на входната врата, преди да е слязла по стълбището. Надяваше се да не е някой добронамерен съсед, дошъл да предложи помощта или компанията си. Не желаеше подобно нещо в момента.

На вратата стоеше непознат човек. Мъжът бе среден на ръст, леко напълнял. Косите му сивееха, погледът бе остър. Изпита странно чувство, докато тези очи я изучаваха.

— Търся Аманда Доуърти Бодайн.

— Това е домът на семейство Бодайн — отвърна Шанън ледено, за да го отпрати. Дали бе пътуващ търговски посредник? Не приличаше на такъв. — Аз съм дъщеря й. Какво желаете?

Изразът на лицето му не се промени, но тя усети как вниманието му се изостря.

— Няколко минути от времето на госпожа Бодайн, ако е удобно. Казвам се Джон Хобс.

— Съжалявам, господин Хобс, но не е удобно. Погребах майка си днес сутринта, така че ако ме извините…

— Моите съболезнования. — Ръката му се стрелна напред и попречи да затвори вратата. — Току-що пристигам от Ню Йорк. Не знаех за смъртта на майка ви. — Налагаше се Хобс бързо да мисли и да промени подхода си. Бе прекалено близко до изпълнението на задачата си, за да си тръгне. — Значи вие сте Шанън Бодайн?

— Точно така. Какво искате, господин Хобс?

— Малко от времето ви — обясни той достатъчно любезно, — в удобен за вас момент. Бих искал да се уговорим да се видим в някой от следващите дни.

Младата жена отметна косата си.

— След няколко дни се връщам в Ню Йорк.

— С удоволствие ще се срещна с вас там.

Очите й се присвиха, докато се опитваше да се отърси от сънливостта.

— Майка ми познаваше ли ви, господин Хобс?

— Не, госпожице Бодайн.

— Тогава не мисля, че имаме какво да обсъждаме. Ако обичате…

— Разполагам с информация, която съм упълномощен от клиентите ми да обсъдя с госпожа Аманда Доуърти Бодайн.

Хобс продължаваше да държи ръка на вратата.

— Клиенти? — попита Шанън. — Да няма нещо общо с баща ми?

Колебанието му бе мимолетно, но тя го долови. Сърцето й заби лудо.

— Да, става въпрос за семейството ви. Щом се уговорим да се срещнем, трябва да уведомя клиентите си за кончината на госпожа Бодайн.

— Кои са клиентите ви, господин Хобс? Не, не ми казвайте, че това е поверително — сряза го тя. — Появявате се на вратата ми в деня на погребението на майка ми и я търсите да обсъдите нещо, което засяга семейството ми. Аз съм моето семейство сега, господин Хобс, следователно разполагате с информация, която ме засяга. Кои са клиентите ви?

— Трябва да позвъня… от колата си. Ще ме изчакате ли минутка?

— Добре. — Съгласи се по-скоро импулсивно, отколкото търпеливо. — Ще ви почакам.

Но затвори вратата, когато той се отправи към тъмната кола при бордюра. Имаше чувството, че силно се нуждае от кафе.

Той не се забави. Позвъни на вратата в момента, когато отпи първата си глътка. Взе чашата със себе си и отиде да отвори.

— Госпожице Бодайн, клиентът ми ме упълномощи да се справя със случая според обстоятелствата и както сметна за добре.

Бръкна в джоба и извади визитка.

— Детективско бюро „Дабълдей“ — прочете тя. — Ню Йорк. — Шанън вдигна вежди. — Твърде далеч сте от централата си, господин Хобс.

— Работата ми е свързана с доста пътуване. Особено при този случай. Бих искал да вляза, госпожице Бодайн. А ако предпочитате, вие определете къде да се срещнем.

— Заповядайте. Току-що направих кафе.

— С удоволствие ще изпия едно.

По навик, докато пристъпяше след Шанън, той огледа къщата и забеляза богатата стилна подредба. Всичко, което научи за семейство Бодайн през последните няколко месеца, се отразяваше в тази къща. Те бяха задружно семейство с над средните доходи, без особени претенции.

— Разбирам, моментът е труден за вас, госпожице Бодайн — подхвана Хобс, когато се настани на стола, който тя му посочи. — Надявам се да не ви създам допълнителни главоболия.

— Майка ми почина преди два дни, господин Хобс. Мисля, че не сте в състояние да ми причините повече главоболия. Сметана, захар?

— Без нищо, благодаря. — Изучаваше я, докато му сипваше кафето. Самоуверена е, прецени той. Това щеше да облекчи задачата му. — Майка ви болна ли беше, госпожице Бодайн?

— От рак — отвърна тя лаконично.

Долови, че не желае съчувствието му, и затова се въздържа да го изрази.

— Представлявам Роуган Суини — уведоми я Хобс, — съпругата му и семейството й.

— Роуган Суини? Името, разбира се, ми е познато. Галериите „Уърлдуайд“ имат клон в Ню Йорк. Базата им е…

Тя замлъкна и остави чашата си, защото ръцете й се разтрепериха. Ирландия, помисли си тя. В Ирландия.

— Значи знаете. — Детективът го долови в погледа й. Това също щеше да облекчи задачата му. — Клиентите ми не бяха сигурни дали обстоятелствата са ви известни.

Решила да се държи твърдо, отново взе чашата.

— Какво общо има Роуган Суини с мен?

— Господин Суини е женен за Маргарет Мери Конканън, най-голямата дъщеря на Томас Конканън от графство Клар, Ирландия.

— Конканън. — Шанън затвори очи. — Разбирам. — Когато отново отвори очи, в тях се четеше горчива насмешка. — Предполагам, че са ви наели да ме откриете. Странно ми е как така са проявили интерес след толкова години.

— Бях нает да открия майка ви, госпожице Бодайн. Клиентите ми научили за нейното съществуване и вашето едва миналата година. Издирването започна тогава. Изникнаха обаче известни трудности да бъде открита Аманда Доуърти. Както вероятно знаете, тя е напуснала дома си в Ню Йорк внезапно и не е оставила информация накъде заминава.

— Предполагам и самата тя не е знаела, понеже е била изгонена от дома си, защото е била бременна. — Шанън остави чашата с кафето настрана и скръсти ръце. — Какво желаят вашите клиенти?

— Първоначалната цел бе да се свържат с майка ви, за да й съобщят, че децата на покойния господин Конканън са открили писма, които тя му е писала и с нейно разрешение да се свържат с вас.

— Значи той вече е покойник? — Тя разтърка слепоочието си. — Да, така се изразихте. Той е мъртъв. А и те също, в преносен смисъл. Ето, господин Хобс, намерихте ме и така задачата ви е изпълнена. Можете да уведомите вашите клиенти, че сте установили връзка с мен и аз не проявявам никакъв интерес към бъдещи контакти.

— Вашите сестри…

Погледът й бе леден.

— Не ги смятам за сестри.

Хобс наклони глава.

— Госпожа Суини и госпожа Тейн сигурно ще пожелаят лично да се свържат с вас.

— Не бих могла да ги спра, нали? Но добре би било да им предадете, че не желая да се срещам с непознати жени. Случилото се между техния баща и моята майка преди двадесет и осем години не променя нещата. Затова… — Тя замълча, сетила се нещо. — Маргарет Мери Конканън ли казахте? Художничката?

— Да. Тя е известна с творбите си от стъкло.

— Не е нужно да ми го казвате — апострофира го Шанън. Беше ходила на една от изложбите на М. М. Конканън в галерията „Уърлдуайд“ в Ню Йорк. Дори мислеше да закупи едно от произведенията. Ситуацията бе направо нелепа. — Забавно е, не намирате ли? Кажете на Маргарет Мери Конканън и сестра й…

— Бриана. Бриана Конканън Тейн. Държи пансион в Клар. Вероятно сте чували и името на съпруга й. Доста популярен автор на криминални романи.

— Грейсън Тейн? — когато Хобс кимна, младата жена едва не избухна в смях. — Омъжили са се за добри партии. Браво на тях. Предайте им да продължат да си живеят живота, както и възнамерявам да сторя с моя. — Тя стана. — Това ли е всичко, господин Хобс?

— Трябва да ми съобщите дали искате обратно писмата на майка си и ако ги искате, възразявате ли клиентите ми да си направят копия от тях?

— Не искам никакви писма! Нищо не искам! — Опита се да потисне внезапно обзелия я гняв. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. — Случилото се не е нито тяхна грешка, нито моя. Не знам какво изпитват те, господин Хобс, и не ме интересува. Ако ще да е любопитство, криворазбрано чувство за вина или някакво усещане за семейно задължение, можете да им предадете, че не ме интересува.

Хобс също се надигна.

— Като съдя по времето, усилията и парите, които изразходваха да ви открият, бих определил, че е комбинация и от трите. А и от още нещо вероятно. Но ще предам каквото искате. — Предложи й ръката си и Шанън се изненада от себе си, че я прие. — Ако размислите или възникнат някакви въпроси, възползвайте се от номера на визитката, за да ме откриете. Довечера летя обратно за Ню Йорк.

Хладният му той я жегна. Не успя да определи защо.

— Имам право на личния си живот — защити се тя.

— Безспорно. — Той кимна. — Не е нужно да ме изпращате, госпожице Бодайн. Благодаря за времето ви и за кафето.

„Дяволите да го вземат! — помисли си тя, докато той спокойно напускаше кухнята. — Дяволите да го вземат, че е така безпристрастен, така справедливо обективен. А и тях да ги вземат дяволите.“

Дяволите да вземат дъщерите на Томас Конканън, че са я издирили, за да задоволят любопитството си и да й предложат тя да задоволи своето.

Не желаеше да има нещо общо с тях. Нямаше нужда от тях. Да си стоят в Ирландия с добре подредените си съдби и известни съпрузи. Тя имаше свой живот и бързо трябва да събере парченцата, на които се бе разбил.

Избърса бързо сълзите, които не забеляза как се появиха и сграбчи телефонния указател. Прелисти го нетърпеливо, потърси номера и набра.

— Да, имам къща за продан. Веднага.

 

 

Седмица по-късно Шанън бе в Ню Йорк. Бе определила цената на къщата и се надяваше бързо да я продаде. Парите нямаха значение. Откри, че е богата жена. Смъртта на баща й й осигуряваше почти половин милион долара от вложенията, правени през годините. Като се прибави към придобитите преди това средства, никога нямаше да се наложи да се тревожи повече за пари.

Достатъчно бе да остане сираче, за да се сдобие с тях.

Тя все пак бе достатъчно дъщеря на Колин Бодайн, за да знае, че къщата трябва да се продаде на прилична цена. Сърце не й даде да се раздели с някои от мебелите и затова ги остави на склад.

В един кашон постави само някои от най-любимите си предмети, които донесе в Ню Йорк. Сред тях бяха картините, които бе рисувала за родителите си през годините. С тях не можеше да се раздели.

Макар началникът да й предложи да си вземе отпуска до края на седмицата, тя се яви на работа в деня на завръщането си от Кълъмбъс. Беше убедена в необходимостта да се потопи в работа, за да се почувства по-добре.

Налагаше се да се занимае с последната поръчка. Едва бе започнала да работи по нея, когато замина при майка си. Още не бе привикнала с новото си повишение и новите отговорности, съпътстващи поста й.

Почти през целия си съзнателен живот се бе борила за подобно място, за такава отговорност. Сега вече бързо и уверено се изкачваше нагоре по стълбата, точно както бе планирала да стори. Разполагаше с хубав кабинет, бележникът й със седмичните ангажименти и срещи бе препълнен.

Разполагаше с всичко, което винаги бе искала.

Откъде да се сети, че изглежда нищо в службата й вече няма да има значение за нея?

Не я вълнуваше нито чертожната й дъска, нито моливите. Беше й безразлично, че се налага да предаде на помощничката си голямата поръчка, получена в деня, когато я извикаха в Кълъмбъс. Просто нямаше значение. Повишението, за което толкова се бе трудила, й изглеждаше странно и непотребно.

Откри, че седи загледана в картината, на която баща й лежи заспал в градината. Все още не я бе окачила и тя стоеше облегната на стената. Поради неразбираеми за нея причини откри нежеланието си да я задържи в служебния си кабинет.

— Шанън? — Жената, която надникна, бе привлекателна и безупречно облечена; Лили бе нейната помощничка и приятелка; Шанън бе започнала да прозира, че в живота й всъщност има само случайни приятели. — Чудех се дали не искаш да си починеш?

— Нямам от какво да си почивам.

— Хей! — Лили влезе, застана до бюрото и стисна раменете й. — Отпусни се малко. Върна се едва преди няколко дни.

— И за какво ли дойдох? — В гласа й имаше раздразнение. — Нищо не успявам да измисля.

— Минаваш през труден период.

— Права си.

— Защо не отложиш следобедните си срещи?

— Все някога ще трябва отново да се захвана с работа. — Погледна Ню Йорк през прозореца; градът, който смяташе един ден да покори. — Но виж, отложи ми обяда с Тод. Не съм в настроение за светски живот в момента.

Помощничката й сви устни, взе си бележка и попита:

— Какво, не всичко е толкова безоблачно щастливо, така ли?

— Хайде просто да кажем, че връзката не е особено удовлетворяваща. А и имам достатъчно изостанала работа, та да ходя на обяд.

— Както решиш.

— Така решавам. — Шанън се извърна и продължи: — Всъщност забравих да ти благодаря, че си поела толкова много от задачите ми, докато отсъствах. Някои от идеите ти са направо страхотни.

— Затова ми плащат. — Лили погледна бележника си. — Поръчката на Минко чака да се довърши, а Райтуей е все недоволен от предложенията ни. Според шефа Тилмантън ти ще успееш да се справиш. Оставил е бележка днес сутринта да погледнеш нахвърляното до тук и да измислиш нещо подходящо… до края на седмицата.

— Хубаво. — Кимна и отново седна зад бюрото. — Като че ли се нуждая точно от подобно предизвикателство. Дай да видя нещата за Райтуей първо, Лили. За поръчката на Минко ще ми разкажеш по-късно.

— Ей сега. — Лили се отправи към вратата. — А, да не забравя да ти кажа: Райтуей иска нещо традиционно, но по-различно; ненатрапливо, но дръзко; секси, но не биещо на очи.

— Че как иначе. Сега ще извадя вълшебната си пръчица и то само ще се получи.

— Хубаво е, че се върна, Шанън.

Вратата се затвори и тя въздъхна. Хубаво е, че се върна, нали?

Трябваше да е хубаво!

 

 

Дъжд заливаше улиците. След изморителен ден от десет работни часа, приключил със спречкване с мъжа, в когото се опитваше да се убеди, че е влюбена, Шанън наблюдаваше дъждовните капки през прозореца на таксито, което я откарваше към апартамента й.

Вероятно постъпи правилно, като се върна така бързо на работа. Рутината, изискванията, концентрацията й помагаха да преодолее част от скръбта. Поне временно. Нуждаеше се от рутина, напомни си. Нуждаеше се от претрупания с работа график, благодарение на което заслужи високия пост в агенцията на Тилмантън.

Сега разполагаше единствено с работата си и кариерата, за която бе мечтала. Дори нямаше и илюзията, че има що-годе задоволителна връзка, която да запълни част от живота й.

Но правилно постъпи, като се раздели с Тод. Помежду им имаше привличане, но само толкова. А животът, както тя откри, е прекалено кратък, за да прави човек погрешен избор.

Плати за таксито и тичешком се отправи към жилищния блок, като пътьом се усмихна на портиера. По навик взе кореспонденцията си и прегледа пликовете в асансьора.

Пликът от Ирландия я накара да изтръпне.

Прокле и го сложи най-отдолу, отвори вратата и подхвърли всички писма на масата. Сърцето й лудо биеше, но навиците й бяха станали втора природа. Закачи палтото, събу обувките, наля си обичайната чаша вино. Настани се край малката маса до прозореца с изглед към Медисън авеню и започна да чете писмата. Само след минута се предаде и разтвори плика с писмото от Бриана Конканън Тейн.

„Скъпа Шанън!

Ужасно съжалявам за смъртта на майка ти. Сигурно още скърбиш и не се съмнявам, че каквито и думи да ти пиша, болката ти няма да намалее. От писмата, които е писала на баща ми, знам, че е била обична и изключителна жена. Съжалявам за пропуснатата възможност да се срещнем и лично да й го споделя.

Срещнала си се с човека на Роуган — господин Хобс. От информацията му съдя, че знаеш за връзката между твоята майка и моя баща. Може това да е болезнено за теб, за което съжалявам. Също така допускам възможността да не се зарадваш на писмото ми. Но трябваше да се опитам да се свържа с теб поне един-единствен път.

Баща ти, съпругът на майка ти, вероятно много те е обичал. Не желая да се бъркам в тези ти чувства или спомени, които без съмнение са скъпи за теб. Искам просто да ти дам възможност да опознаеш другата част от твоето семейство и твоите корени. Баща ни не беше прост човек. Беше много добър и никога не забрави майка ти. Открих писмата й, писани до него, след като той почина. Бяха завързани с панделка.

Бих искала да ти разкажа за него, а ако нямаш нужда от това — да ти предложа да опознаеш онази Ирландия, където си зачената. Ако намериш сили в сърцето си, много ще се радвам да дойдеш и да ми погостуваш на мен и моите близки за известно време. Ако не друго — нашата страна е много подходящо място, където човек да излекува болката си.

Шанън, ти въобще не си ми длъжна. И вероятно мислиш, че и аз не съм ти длъжна. Но ако си обичала майка си така, както аз обичах баща си, знай, че сме им длъжници. Може би като станем приятелки, ако не сестри, ще им възвърнем нещо, от което те са се отказали заради нас.

Поканата ми е открита. Ако някога пожелаеш да дойдеш — то ще си добре дошла.“

Искрено твоя, Бриана

Шанън прочете писмото два пъти. После го хвърли настрана, но отново го взе и го препрочете. Нима тази жена наистина бе толкова искрена, великодушна, готова да отвори сърцето и дома си за някого?

Тя не желаеше нито сърцето, нито гостоприемството на дома на Бриана.

И въпреки това. Въпреки това… Щеше ли да откаже да признае поне пред себе си, че обмисля пътуване до Ирландия. Поглед към миналото. Замисли се дали да не предприеме пътуването, без да се обажда на никого от рода Конканън.

Защото се страхуваше ли? Да, изглежда затова. Но и защото не желаеше да я насилват, да й задават въпроси, да имат изисквания към нея.

Жената, която й пишеше, я уверяваше, че няма да се сблъска с нещо подобно.

Защо тогава да не приеме поканата й?

Или по-точно — да я приеме?