Нора Робъртс
Родена в грях (2)

Първа глава

Аманда се подготвяше за този момент от години. Знаеше, че неизбежно ще настъпи, и същевременно се молеше да не идва. Както и да премисляше нещата, онова, което бе честно и правилно по отношение на единия от мъжете, които бе обичала, бе несправедливо спрямо другия.

Но нямаше време да мисли за тях сега. Нито за своя позор.

Налагаше се да мисли единствено за Шанън. И за болката, която щеше да й причини.

Нейната красива, интелигентна дъщеря, беше й доставяла единствено радост. Нейната гордост. Болката я прониза като отровен поток, но тя стисна зъби. Предстоеше да поднесе на Шанън едно голямо огорчение — и всичко това заради станалото преди толкова години в Ирландия. С цялото си сърце се молеше да успее да й го каже по начин, от който няма силно да я заболи.

Дъщеря й бе отново в стаята. Наблюдаваше бързите й грациозни движения, изпълнени с енергия. Движи се като баща си, помисли си Аманда. Не като Колин. Милият, сладък Колин бе тромав и непохватен като едро кутре.

А движенията на Томи бяха така изящни.

Шанън бе взела очите на Томи: живи, мъхестозелени, ясни като повърхността на езеро, огряно от слънце. Гъстите кестеняви коси, които се спускаха по раменете, бяха също наследени от Ирландия. Но на Аманда й бе приятно да мисли, че овалът на лицето, млечната кожа и нежните плътни устни са от нея.

Но Колин, Бог да го благослови, й даде решителност, амбиция и чувство за собствено достойнство.

Аманда се усмихна, докато Шанън разхлаждаше пламналото й лице.

— Все имам чувството, че не съм ти казвала достатъчно, колко се гордея с теб, Шанън.

— О, толкова пъти си ми го повтаряла.

— Не е вярно. Позволих си да ти покажа, че съм разочарована, задето отхвърли идеята да се посветиш на изобразителното изкуство. Беше егоистично от моя страна. Аз най-добре знам, че една жена трябва сама да избере кой път ще следва.

— Никога не си се опитвала да ме разубедиш да не ходя в Ню Йорк или да не ставам художничка на реклами. А и продължавам да рисувам от време на време — добави тя с усмивка. — Почти приключвам един натюрморт. Вярвам, че ще ти хареса.

Защо, по дяволите, не донесе платното със себе си? И защо, по дяволите, не се сети да опакова малко бои и скицник в багажа, така че да седи при майка си и да й достави радостта да я наблюдава?

— Онази там е една от любимите ми — обади се Аманда и посочи към портрета на стената. — На която баща ти спи на шезлонга в градината.

— Набира сили, за да окоси тревата — отбеляза Шанън със смях. Остави кърпата и се настани до леглото. — Като го питахме защо не наеме някое момче да свърши работата, ни убеждаваше какво удоволствие му доставя и бързо заспиваше.

— Винаги ме разсмиваше. Сега това ми липсва. — Помилва ръката на дъщеря си. — Знам, че и на теб ти липсва.

— Все имам чувството, че ще нахълта през вратата с думите: „Манди, Шанън, обличайте официалните дрехи. Току-що спечелих десет хиляди долара за един клиент, има защо да празнуваме“.

— Доставяше му удоволствие да прави пари — съгласи се Аманда. — Беше като игра за него. Не го интересуваха доларите или центовете. Не го вършеше от алчност или от егоизъм. Работеше заради забавата. Точно както се забавляваше да се местим през две-три години. „Хайде да зарязваме този град, Манди. Какво ще кажеш да поживеем в Колорадо? Или в Мемфис?“

Поклати глава и се засмя. О, хубаво беше поне за малко да се престорят, че говорят както обикновено.

— Накрая, когато се преместихме тук, му заявих, че ми е омръзнало да живея като циганка. Тук щеше да е нашият дом. Той така се засели за постоянно, сякаш бе чакал единствено подходящия момент и място.

— Много обичаше тази къща — тихо добави Шанън. — Аз също я обичам. Макар да нямах нищо против да се местим, защото той винаги го превръщаше в приключение. Но помня, че около седмица след като се заселихме тук, седях в стаята и си мислех, че този път искам да останем. — Тя се усмихна на майка си. — Изглежда и тримата сме изпитвали едно и също чувство.

— За теб той бе готов да премести планини, да се бие с тигри. — Гласът на Аманда потрепери. — Даваш ли си сметка, Шанън, колко много те обичаше той?

— Да. — Повдигна ръката на майка си и я допря до бузата си. — Знам.

— Помни го. Никога не го забравяй. Имам да ти разкажа някои неща, Шанън. Те вероятно ще те огорчат, ядосат, объркат. Предварително съжалявам за това.

Тя си пое дълбоко дъх.

В съня не бе усетила само любовта и мъката. Бе усетила, че трябва да побърза. Съзнаваше, че не разполага с оскъдните три седмици, за които лекарят спомена.

— Мамо, разбирам те. Но има надежда. Винаги има надежда.

— То няма нищо общо с това — възрази Аманда, посочвайки временната болнична стая. — Става въпрос за нещо много старо, скъпа. От времето, когато заедно с една моя приятелка пътувах до Ирландия и посетих графство Клар.

— Не знаех, че си ходила в Ирландия. — На Шанън й се стори странно и затова добави: — Толкова много пътувахме заедно и все се чудех защо никога не отидохме там, макар двамата с татко да имате ирландски корени. А и аз сякаш усещам тази връзка. Нещо сякаш все ме тегли натам.

— Наистина ли? — попита майка й.

— Трудно ми е да го обясня. — Почувства се неловко, тъй като не бе жена, която говори за мечти. Усмихна се. — Винаги съм си казвала, че при първата дълга ваканция ще отида именно там. Но с повишението и новите поръчки… — Сви рамене, давайки си сметка за невъзможността да разполага с време за подобно нещо. — Но помня също как винаги, когато предлагах да отидем в Ирландия, ти поклащаше глава и твърдеше, че има да се видят толкова много други места.

— Не можех да се върна там и баща ти ме разбираше. — Стисна устни, без да престава да изучава лицето на дъщеря си. — Би ли поседяла тук до мен? Трябва да ме изслушаш. И, моля те — опитай се да ме разбереш!

Шанън усети, че отново я обзема страх. Какво можеше да е по-ужасно от смъртта? И защо толкова се плаши да го чуе?

Но тя не помръдна и без да изпуска ръката на майка си, отбеляза:

— Разстроена си. А не бива да се вълнуваш.

— И да прибягвам към самовнушение — подсказа Аманда с лека усмивка.

— Може и да помогне. Съзнанието да повлияе на материята. От всичко, което съм чела…

— Вярвам ти. — Сега дори беглата усмивка бе изчезнала. — Бях няколко години по-голяма от теб. С една приятелка, Катлийн Рейли, отидохме до Ирландия. Имахме страхотно изживяване. Бяхме вече жени, но и двете произхождахме от строги семейства. Толкова строги, че едва след като навърших тридесетте, можах да осъществя това пътуване. — Извърна глава, за да наблюдава лицето на Шанън, докато й разказва. — Ти няма да го разбереш. Винаги си била самоуверена и храбра. Но когато аз бях на твоите години, още не бях започнала да се преборвам със страховете си.

— Никога не си била страхливка.

— Напротив — възрази майка й тихичко. — Бях. Родителите ми бяха ужасно набожни. Дори повече от папата. И най-голямото им разочарование бе, че никое от децата им не се посвети на църквата.

— Но ти не си имала братя и сестри — прекъсна я Шанън.

— Това е една от неистините, които съм ти казвала. Оставих те да смяташ, че нямам семейство, че съм сама. А всъщност имам двама братя и една сестра, макар да не сме си разменили и думичка от времето преди ти да се родиш.

— Но защо… — прекъсна я дъщеря й. Съобрази на какво се бе поддала и добави: — Извинявай. Продължавай.

— Винаги си умеела да слушаш. Баща ти те научи на това. — Направи пауза, замисли се за Колин и за пореден път се помоли предстоящата й постъпка да е добра за всички. — Нашето семейство, Шанън, не бе особено задружно. В къщата цареше… една скованост, строги правила, държеше се на поведението. След бурни сцени напуснах къщата и отпътувах с Кейт за Ирландия. Независимо от трудностите бяхме възбудени като ученички, поели на пикник. Първо посетихме Дъблин. Оттам продължихме, като се доверявахме на картите и интуицията си. За пръв път в живота си се чувствах свободна.

Така лесно си припомняше всичко. Дори след като толкова години бе потискала спомените, сега те се връщаха съвсем ясни и силни: възторженият смях на Кейт, постоянното задавяне на наетата за пътуването кола, погрешните, но и верните отклонения, по които поемаха.

Страхопочитанието, обзело я, когато за пръв път зърна стръмните хълмове на запад. Усещането, което никога повече не я обзе, че се е завърнала у дома.

— Искахме да видим едва ли не всичко и когато стигнахме западния бряг, открихме очарователна странноприемница с изглед към река Шанън. Там именно се настанихме, превърнахме го в нещо като база, докато правехме еднодневни пътувания из околността. — Погледна дъщеря си с ясен и остър поглед. — Ще ми се да отидеш там, сама да усетиш вълшебството на онова място, да чуеш грохота на разбиващите се в скалите вълни, да видиш тучните зелени поля, да вдъхнеш въздуха, когато кротко вали или когато задуха силно откъм Атлантическия океан. А светлината е като позлатена перла.

Шанън бе озадачена. Майка й говореше с неподозирани за нея любов и копнеж.

— Но никога повече не се върна там.

— Не. — Аманда въздъхна. — Никога повече не се върнах. Не си ли се чудила, скъпа, как човек планира внимателно нещата, едва ли не вижда какво ще се случи на следващия ден, и нещо, привидно незначително, обърква всичко?

Беше по-скоро констатация, а не въпрос. Шанън търпеливо чакаше да чуе какво незначително нещо бе объркало живота на майка й.

Болката се опитваше отново да я завладее. Аманда затвори за миг очи и се съсредоточи да я превъзмогне. Трябваше да я прогони, повтаряше си тя, за да завърши започнатото.

— Една сутрин — вече бе към края на лятото и често валеше, Кейт не се почувства добре. Реши да остане в леглото и да почете. Аз бях неспокойна. Изпитвах чувството, че има толкова много места, които трябва да видя. Качих се на колата и поех. Без да съм го планирала предварително, отидох до скалите при Луп Хед. Със слизането от колата чух грохота на вълните. Духаше вятър. Вдъхвах мириса на океана и дъжда. Видях един мъж — продължи тя, сега вече по-бавно, — стоеше там, където земята потъваше във водите. Гледаше океана през дъжда, с поглед насочен към Америка. Нямаше друг наоколо, само той, прегърбен в мокрото си яке и ниско нахлупена шапка, от която се стичаше вода. Обърна се, сякаш ме бе очаквал, и се усмихна.

Изведнъж на Шанън й се прииска да стане, да каже на майка си, че е време да спре, да си почине, да направи нещо, но да не продължава. Ръцете й несъзнателно се бяха свили в юмруци. Някакъв спазъм сякаш стискаше корема й.

— Не беше млад — продължи Аманда тихо. — Но беше привлекателен. В очите му имаше нещо тъжно, безпомощно. Но се усмихна, поздрави ме с „Добро утро“ и отбеляза какъв хубав ден е, докато дъждът се сипеше върху нас, а вятърът брулеше лицата ни. Аз се засмях, защото някак си наистина беше хубав ден. И макар вече да бях свикнала с провлачения западноирландски говор, неговият глас бе толкова приятен, че бях в състояние да го слушам с часове. Стояхме там и разговаряхме — за пътуването ми, за Америка. Спомена, че е фермер, но не особено преуспяващ, за което съжалявал, защото имал две момиченца, които трябвало да изхранва. По лицето му нямаше тъга, когато говореше за тях. То сияеше. Неговите Маги Мей и Бри, така ги наричаше. А за съпругата си спомена съвсем бегло. Слънцето се показа — продължи Аманда с въздишка — някак бавно и прекрасно, докато стояхме там. Златистите му лъчи сякаш струяха през облаците. Вървяхме по тесните пътечки и разговаряхме, сякаш се познавахме от години. И на онези високи скали аз се влюбих в него. Трябваше да се ужася. — Погледна към Шанън и предпазливо хвана ръката й. — Изпитвах срам, защото беше женен мъж с деца. Мислех, че само аз се чувствам така и се утешавах, че едва ли е толкова грешна душата на една стара мома, запленена от красив мъж в лятното утро.

С облекчение усети пръстите на дъщеря си да се преплитат с нейните.

— Но не само аз съм се чувствала така. Продължихме да се виждаме. О, напълно безобидно — ту в кръчмата, ту отново на скалите, а веднъж ме заведе заедно с Кейт на панаир в околностите на Енис. Историята не можеше да продължи все така безобидно. Не бяхме деца — нито той, нито аз — и онова, което изпитвахме един към друг, бе така огромно, важно, и — повярвай ми — правилно. Кейт знаеше; който и да ни зърнеше се досещаше. Тя се опита да разговаря с мен. Но аз го обичах и никога не съм била толкова щастлива, както когато бях с него. Той нито веднъж не ме подведе и не ми даде никакви обещания. Мечти имахме, но нищо не си обещавахме. Той бе обвързан със съпругата си, която не го обичаше и с децата си, които обожаваше.

Навлажни пресъхналите си устни и отпи през сламката, когато Шанън й поднесе чашата. Отново направи пауза, защото й предстоеше най-трудното.

— Напълно съзнавах какво върша, Шанън, защото бе по-скоро моя, а не негова инициативата да станем любовници. Това бе първият мъж, който се докосваше до мен и когато най-накрая го стори — бе така нежно, внимателно, с обич, че двамата плакахме след това. Защото съзнавахме, че сме се открили прекалено късно и всичко е безнадеждно. Независимо от всичко крояхме глупави планове. Той ще намери начин да осигури съпругата си и ще дойде с дъщерите си в Америка, където ще създадем семейство. Този мъж отчаяно копнееше за семейство, както и аз. Разговаряхме в онази стая с изглед към реката и се преструвахме, че ще трае вечно. Разполагахме с три седмици и всеки следващ ден бе по-чудесен от предишния, но и изпълнен с повече болка. Неумолимо наближаваше времето да напусна и него, и Ирландия. Той заяви, че ще стои на Луп Хед, където се бяхме срещнали, и ще гледа към Ню Йорк и мен. Името му е Томас Конканън — фермер, който мечтаеше да е поет.

— Ти… — гласът на Шанън бе прегракнал и треперещ — видя ли го някога пак?

— Не. Известно време му пишех, а той ми отговаряше. — Аманда стисна устни и се взря в очите на дъщеря си. — Скоро след като се прибрах в Ню Йорк, разбрах, че нося дете.

Младата жена рязко разтърси глава — инстинктивно не желаеше да приеме чутото, обхвана я неизмерим страх.

— Била си бременна? — Сърцето й започна да бие по-силно. Отново тръсна глава и се опита да изтегли ръката си. Защото вече знаеше. И отказваше да повярва на току-що проумяното. — Не!

— Бях във възторг. — Аманда я хвана по-здраво, макар да й струваше усилие. — От първия миг, в който се уверих, бях във възторг. Никога не бях мислила, че ще имам дете, че ще намеря човек, който толкова да ме обича, че да ме дари с дете. О, как исках това дете, обичах го, благодарях на Бога за него! Бях тъжна, защото съзнавах невъзможността някога да споделя с Том щастието, обзело ме в резултат на нашата взаимна обич. Той се притесняваше за мен, опасяваше се за самотното ми бъдеще. Бях сигурна, че ще дойде и това ме изкушаваше. Знаех обаче колко неправилно би било това, Шанън, точно така както знаех, че никога не е било неправилно, че се обичахме. Затова му писах за последен път и за пръв път го излъгах — уверявах го, че не се страхувам, че не съм сама и ще замина.

— Уморена си. — Шанън трескаво се мъчеше да спре потока от думи. Целият й свят се люлееше и тя трябваше да положи усилия отново да го стабилизира. — Прекалено дълго приказва. Време е да вземеш лекарството.

— Той много щеше да те обича — рязко изрече Аманда, — ако имаше тази възможност. Сърцето ми подсказва, че той те обичаше, без дори да те е виждал.

— Спри! — Този път дъщеря й дръпна ръката си, отстъпи назад. Прилошаваше й и кожата й сякаш бе станала крехка и ледена. — Не искам да го чуя. Нямам нужда да го чуя.

— Напротив. Съжалявам за болката, която ти причинявам, но трябва да ме изслушаш докрай. Аз наистина заминах — продължи тя бързо. — Семейството ми бе шокирано, скандализирано от съобщението ми, че съм бременна. Искаха да замина, да се откажа от теб — тихо, дискретно, за да няма скандал и позор. Бях готова да умра, но не и да се откажа от теб. Ти беше моя и на Томи. Грозни думи, заплахи, ултиматуми кънтяха у дома. Лишиха ме от наследство, а баща ми, вещ в деловите неща, блокира банковата ми сметка и така нямах достъп до парите, оставени ми от баба. Парите за него винаги бяха означавали власт. Напуснах къщата, без да съжалявам нито за миг, единствено с парите в портмонето си и един куфар.

Шанън имаше чувството, че се намира под вода и въздухът не й стига. Но образът сега добиваше по-ясни очертания, майка й — млада, бременна, почти без пари, с куфар в ръка.

— Никой ли не ти се притече на помощ?

— Кейт щеше да го стори с радост, но знаех как щеше да си изпати заради това. Сама бях направила своя избор. Ако имаше някакъв позор, той бе единствено мой. Но и радостта също бе само за мен. Взех влак на север и си намерих работа като сервитьорка в планински курорт в Катскил. Там се запознах с Колин Бодайн.

Аманда изчака, а Шанън се извърна и отиде до замиращия огън в камината. Тишината в стаята се нарушаваше единствено от пропукването на жаравата — вятърът нахлуваше през прозореца и я разпалваше. Но зад привидното спокойствие тя усещаше бурята в душата на детето, което бе обичала повече от собствения си живот. Тя вече страдаше, защото знаеше, че бурята най-вероятно след малко ще смаже и двете.

— Прекарваше ваканцията с родителите си. Не му обръщах особено внимание. За мен той беше поредният богат и привилегирован клиент, когото обслужвах. От време на време пускаше някоя шега по мой адрес и аз се усмихвах, както се очакваше от мен. Мислех за работата си, за заплатата и за детето, което растеше у мен. Един следобед се разрази силна гръмотевична буря. Мнозина от гостите предпочетоха да не излизат, а обядът да им бъде разнесен по стаите. Бързах да отнеса поредната табла към едно от бунгалата, защото щях да си имам неприятности, ако храната изстине и някой се оплаче. Изведнъж Колин, мокър като куче, изскочи зад някакъв ъгъл и ме повали на земята. Бог да го благослови, но си беше изключително непохватен.

Сълзи напираха в очите на Шанън, докато се взираше в проблясващата жарава.

— Винаги казваше, че при запознаването си с теб направо те е повалил на земята.

— Да. Така си беше. Винаги сме ти казвали истините, които смятахме за възможно да споделим с теб. Та аз бях повалена на земята, цялата изкаляна, а обядът напълно унищожен. Започна да се извинява, да се опитва да ми помогне. А аз единствено виждах вече напълно негодната храна. Гърбът ме болеше от постоянното разнасяне на тежките подноси, не чувствах краката си от постоянното ходене. Седях там в калта и плачех, без да мога да спра. Дори когато ме взе на ръце и ме занесе в стаята си, не преставах да плача. Беше толкова мил: положи ме на стол, независимо от калта по мен, зави ме с одеяло и ме държа за ръката, докато сълзите ми пресъхнаха. Аз се чувствах толкова засрамена, а той бе толкова мил. Не ме пусна да си отида, преди да обещая, че ще вечеряме заедно.

Би трябвало да й звучи романтично и трогателно, помисли си Шанън, но въобще не бе така; чутото я изпълваше с ужас.

— Той не е знаел, че си бременна, така ли да разбирам?

Аманда потръпна не само от обвинението, което долови в гласа на дъщеря си, но и от обзелата я наново болка.

— Не, тогава още не. Почти не ми личеше, а и аз внимавах да не се вижда, защото иначе щях да загубя работата си. Времената тогава бяха по-различни и бременна сервитьорка нямаше да се задържи дълго в курорт за богаташи.

— Оставила си го да се влюби в теб — студено изрече Шанън. — Независимо, че си носила дете от друг. — „И това дете съм била аз“ — помисли си тя окаяно.

— Бях станала жена. — Майката внимателно подбираше думите си, без да престава да изучава лицето на дъщеря си и се измъчваше от изражението му. — А и дотогава никой истински не ме бе обичал. С Томи бе зашеметяващо, сякаш те е ударил гръм. Все още не бях дошла на себе си, когато се срещнахме с Колин. Сърцето ми продължаваше да кърви, шокът от случилото се с мен не бе отминал. Всичките ми чувства към Томи се насочиха към детето, което бяхме създали. Няма да те излъжа, ако ти кажа, че според мен Колин просто се държеше мило. И наистина — първоначално така виждах нещата. Но съвсем скоро открих, че става въпрос за по-дълбоки чувства.

— И затова допусна да се влюби в теб?

— Вероятно трябваше да го спра — прошепна Аманда и дълбоко въздъхна. — Представа нямам. Всеки ден през следващата седмица намирах цвета в стаята си. А и от онези красиви, безполезни неща, които той обожаваше да подарява. Все намираше начин да е до мен. И десетминутна почивка да имах — той бе при мен. Независимо от това беше нужно да минат дни, преди да разбера, че ме ухажва. Ужасих се. Този великолепен мъж се държеше така мило, а в утробата си носех дете от друг! Разказах му всичко с убеждението да сложа край на историята, ала същевременно дълбоко съжалявах, защото той бе единственият приятел, когото намерих, откакто напуснах Ню Йорк и Кейт. Изслуша ме по онзи характерен за него начин: без да ме прекъсва, без въпроси, без обвинения. Приключих изповедта си, задавяна от сълзи, а той взе ръката ми и каза: „Най-добре е да се омъжиш за мен, Манди. Ще се грижа за теб и за детето“.

Сълзите рукнаха по лицето на Шанън, но тя нямаше да допусне да се размекне от това. Светът й вече не бе объркан. Той направо се бе сринал.

— Така простичко? Как е възможно да е станало така простичко?

— Той ме обичаше. Беше ужасно, когато си дадох сметка, че е истински влюбен в мен. Отказах да се омъжа за него, разбира се. Какво друго можех да сторя? Възприех предложението му като излишна галантност. Но той настоя. Дори когато се разгневих и му казах да ме остави на мира, той не се отказа. — Усмивка се появи на устните й при спомена за онази сцена. — Сякаш аз бях скала, а той — вълна, която търпеливо я облива, докато съпротивата се сломи. Купуваше ми неща за детето. Представяш ли си — мъж да те ухажва, като купува подаръци за неродено чуждо дете? Един ден влезе в стаята ми и заяви, че отиваме да извадим разрешително за женитба, затова ще е най-добре да взема чантата си. Направих го. Просто го направих и два дни по-късно бях омъжена.

Погледна Шанън, предусещайки въпроса, преди да е изречен.

— Няма да те лъжа и да твърдя, че тогава съм била влюбена в него. Но изпитвах симпатия. Беше невъзможно да не изпитваш симпатия към мъж като него. И бях изпълнена с благодарност. Родителите му, както може да се очаква, бяха дълбоко разстроени, но той твърдеше, че ще ги склони да приемат брака ни. Като знам какъв беше Колин — не се съмнявах в успеха му, но те загинаха при автомобилна катастрофа, докато се прибираха вкъщи след ваканцията. Така останахме само двамата и ти. Заклех се пред себе си да му бъда добра съпруга, да му създам дом, да го допусна в леглото си. Исках да се закълна, че няма повече да мисля за Томи, но ми беше невъзможно. Нужни ми бяха години, за да разбера, че не е грях, не е срамно да си спомняш за първия мъж, когото си обичала и това не е невярност към съпруга ти.

— Той не е бил мой баща — процеди Шанън ледено. — Бил е твой съпруг, но не и мой баща.

— Не е вярно! — За пръв път в гласа на Аманда се долови раздразнение. — Никога не бива да говориш така!

— Но нали ти току-що ми го обясни! — възкликна дъщеря й с горчивина.

— Той те обичаше още докато беше в утробата ми. Прие ни и двете, без да се поколебае нито миг. — Говореше толкова бързо, колкото й позволяваше болката. — Нали ти казах колко засрамена се чувствах, че копнея за мъж, с когото е невъзможно да бъда, докато друг и то така прекрасен — бе до мен? Разбрах го в деня, когато ти се роди и го видях как те държи в огромните си тромави ръце, с онова изражение на почуда и гордост на лицето; запомних обичта в очите му, докато те притискаше към гърдите си, сякаш си направена от стъкло и тогава се влюбих в него. Обичах го толкова силно, колкото е способна една жена и това е така и до ден-днешен. И той бе такъв баща за теб, какъвто Томи би искал да бъде, но нямаше възможност. Ако двамата съжалявахме за нещо, то бе, че не можем да имаме свои деца, за да споделим радостта, която изпитахме от теб.

— И ти искаш от мен просто да приема това? — Да се подчини на гнева се оказа по-лесно, отколкото на скръбта. Шанън седеше стресната. В този момент жената на леглото й бе точно толкова чужда, колкото и тя се чувстваше чужда на себе си. — Очакваш от мен да продължа да живея, сякаш нищо не се е случило?

— Искам да си дадеш време да приемеш нещата и да ги разбереш. И искам да повярваш, че всички те обичахме.

Имаше чувството, че целият й свят е разбит.

— Да приема? Да се примиря, че си се любила с женен мъж и си забременяла, после си се омъжила за първия, предложил ти брак, за да се спасиш? Да приема лъжите, които си ми казвала през целия ми живот? И цялата измама?

— Имаш пълното право да се гневиш — изрече Аманда, като се постара да потисне болката — и физическата, и душевната.

— Разгневена? Нима си въобразяваш, че това, което изпитвам в момента, е само гняв? Господи! Как си могла да постъпиш така? — Тя се извърна ужасена и огорчена. — Как си допуснала да живея през всичките тези години със съзнанието, че съм някоя, която всъщност не съм?

— Това, което си ти, не се е променило. — Аманда бе напълно отчаяна. — С Колин постъпихме така, както смятахме, че е най-добре за теб. Не знаехме кога и как да ти разкрием истината. Ние…

— Значи сте го обсъждали? — Погълната от чувствата си, Шанън се извърна към немощната жена на леглото. Изпитваше почти непреодолима нужда да сграбчи и разтърси тялото пред себе си. — „Дали днес да съобщим на Шанън, че е грешка, извършена на западния бряг на Ирландия, или някой друг ден?“

— Никога не си била грешка! Ти беше чудо. По дяволите, Шанън… — Спря се, защото болката я прониза, отне дъха й. Нищо не виждаше. Усети как една ръка повдига главата й, как пъха хапчето между устните и долови гласа на дъщеря си вече успокояващ я:

— Пийни малко вода. Още малко. Така. Сега полегни, затвори очи.

— Шанън?

Ръката бе там, когато се пресегна.

— Тук съм. Болката ей сега ще премине. Ще си отиде и ти ще поспиш.

Вече отшумяваше и умората я обгръщаше като мъгла. „Нямам достатъчно време — мина през ума на Аманда. — Защо времето никога не достига?“

— Не ме намразвай — пророни тя и се потопи в мъглата. — Моля те, не ме мрази.

Шанън остана потопена в собствената си болка дълго след като майка й потъна в сън.

Аманда не се събуди повече.