Метаданни
Данни
- Серия
- Сестрите Конканън (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Born in Shame, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ивайла Божанова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 104 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- peppinka (2009)
- Разпознаване и корекция
- Xesiona (2009)
- Допълнителна корекция
- varnam (2012)
- Корекция
- Еми (2014)
Издание:
Нора Робъртс. Родена в грях
ИК „Бард“, София, 1996
Американска. Първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
История
- — Добавяне
- — Корекция
Девета глава
Часовете, които Мърфи прекарваше с конете си, му доставяха истинско удоволствие. Откакто се помнеше обработваше земята и винаги щеше да го прави. За него тя бе извор на радост и тревоги, на разочарование и гордост. Доставяше му удоволствие да усеща пръстта в ръцете си, под краката.
Животът му бе кръговрат: ореше земята, сееше, жънеше. Засяваше умно — комбинираше наученото от дядо си и баща си с нови знания, които усвояваше от книгите. Независимо дали поемаше с трактора към картофената нива, или отиваше на зазоряване в обора да издои кравите, съзнаваше, че трудът му е ценен.
Конете бяха за удоволствие.
Мърфи потупа джоба си. Жребчето тръсна глава и тръгна към него.
— А така, момчето ми. — Той се засмя, когато и другите коне го последваха. — Поддавате се на подкуп, така ли?
Извади парчета ябълка и остави животните да ги изядат от ръката му.
Погледна към небето и прецени, че преваля пладне. Дали да не изпие чаша чай? Погледна на запад, където оградата разделяше пасбището от нивата с жито.
И я видя.
Сърцето му трепна. Зачуди се дали винаги ще става така, щом я види. За мъж, надхвърлил тридесетте и преживявал единствено мимолетен интерес към жените, беше зашеметяващо изживяване след първия поглед към Шанън да не изпитва никакво съмнение, че тя му е отредена от съдбата.
Копнееше да я докосне, да я вкуси, да я люби. Надяваше се с време и търпение да успее. Защото тя не беше безразлична към него. Бе уловил как се учестява пулсът й, как в погледа й се появява желание.
Но заедно с копнежа имаше и любов. Странно, помисли си той, сякаш само нея бе чакал. Затова нямаше да е достатъчно просто да я докосва, вкусва и люби. Това щеше да е само началото.
— Но все пак трябва да започнеш, за да продължиш, нали? — обърна се той към жребчето, погали го за последен път и тръгна през пасбището.
Шанън го видя. Появата му сред конете дори я разсея от заниманието й: приличаше на игра между мъжа и жребчето.
Тя също улови точния миг, в който той я видя. Разстоянието не й попречи да усети силата на погледа му. „Какво иска от мен? — питаше се тя, докато рисуваше. — И какво искам аз от него?“
— Здравей, Мърфи — поздрави го, когато той стигна до оградата помежду им. — Бриана каза, че няма да възразиш да поработя малко тук.
— Занимавай се колкото време ти е необходимо. Каменния кръг ли рисуваш?
— Да. Можеш да погледнеш, ако искаш.
Смени четката, а той прескочи оградата.
Улавя тайнствеността му, помисли си Мърфи, като погледна платното на статива. Имаше скица на целия кръг; беше направена така точно и вещо, че той се възхити. Макар по-голямата част да бе още бяла, тук-там тя бе започнала да нанася боя.
— Страхотно е, Шанън.
Стана й приятно, но все пак поклати глава:
— Още доста работа има, преди да се оформи, а тогава ще видим дали е страхотна. А и май свърши подходящата светлина за днес. — Дълбоко в душата си обаче чувстваше, че може да нарисува Каменния кръг при всякаква светлина и от всеки ъгъл. — Стори ми се, че преди малко те видях на трактора.
— Вероятно. — Харесваше му нейното ухание на парфюм и на боя. — Отдавна ли си тук?
— Очевидно не достатъчно отдавна. — Свъси вежди и потопи четката в боя. — По-добре щеше да бъде, ако бях започнала на зазоряване, та да хвана играта на светлините.
— Утре пак ще има зора. — Той се настани на оградата. — На тениската ти пише „КМ“. Какво означава?
Тя остави четката, отстъпи назад, за да изучи по-добре платното и несъзнателно избърса боята от пръстите си върху тениската.
— Колеж „Мелън“. Там учих.
— Учила си рисуване там?
— Ъхъ. — Камъните още не са оживели, помисли си тя, а искаше да са като живи. — Съсредоточих се предимно върху комерсиалното рисуване.
— Като например да рисуваш реклами ли?
— Горе-долу.
Той се зачуди дали да не вземе скицника й и да го прелисти.
— Защо ще ти се иска да рисуваш обувки или бутилки, когато можеш да правиш това?
Тя взе парцала и го намокри с терпентин.
— Обичам да си изкарвам хляба и го правя добре. — По неизвестна причина й се стори жизненоважно да премахне някакво сивкаво петно боя от ръката си. — Наскоро получих голяма поръчка. Като я изпълня, вероятно ще ме повишат.
— Браво на теб. — Мърфи прелистваше скицника и се усмихна, щом попадна на рисунка, на която Бриана работи в градината. — За какво е поръчката?
— Бутилирана вода — промърмори тя тихичко, защото й се стори доста глупаво да го изрече тук, сред нивите и ароматния въздух.
— Вода ли? — Реагира точно както бе очаквала: усмихна се снизходително. — Онази с мехурчетата? Защо смяташ, че хората искат да пият вода, която е с мехурчета или се продава в бутилки?
— Защото е чиста. Не всеки има кладенец или извор в задната си градина. При това замърсяване на околната среда, разрастването на градовете и какво ли още не, чистата вода се превръща в сериозен проблем.
Той продължаваше да се усмихва.
— Не те попитах, за да те разсърдя. Просто се чудех. — Обърна скицника към нея. — Тази ми харесва.
Тя остави парцала и сви рамене. Бе нарисувала него в кръчмата, с акордеона в ръце и наполовина изпитата чаша бира на масата.
— Би трябвало да ти хареса. Издокарала съм те по-хубав, отколкото си.
— Много мило от твоя страна. — Остави скицника настрана. — След малко ще дойде един човек да му покажа жребчето, затова не мога да те поканя на чай. Но в замяна на това те каня на вечеря.
— На вечеря?
Когато той се изправи, тя несъзнателно се дръпна назад.
— Можеш да дойдеш по-рано; към шест и половина например, за да те разведа из къщата. — В очите му се появиха нови, опасни пламъчета. — Защо отстъпваш назад?
— Нищо подобно! — Или поне вече не, защото той я хвана за раменете. — А ако Бриана има някакви планове за довечера?
— Бри е гъвкава жена. — Леко я придърпа към себе си. — Прекарай вечерта с мен. Нали не се страхуваш, че двамата ще бъдем сами?
— Разбира се, че не. — Би било направо нелепо. — Но не съм сигурна дали можеш да готвиш.
— Ела и ще разбереш.
Вечеря, повтори си тя. Става въпрос само за вечеря. А и беше любопитна да види как живее той.
— Добре. Ще намина.
— Чудесно. — Едната му ръка остана на рамото й, а с другата я прегърна и я притегли още по-близо. Нервите й се бяха изострили, когато се сети да постави предпазно ръка на гърдите му.
— Мърфи…
— Искам само да те целуна — прошепна той.
Очите му останаха отворени, живи, внимателни, докато устните му се приближаваха към нейните. Бяха последното, което видя, преди да я заслепят чувствата.
Отначало той едва докосна устните й. Държеше я сякаш всеки момент ще започнат да танцуват. Идеше й да се залюлее — толкова нежен и сладък бе първият досег на устните им.
Той се откъсна от нея, с което изтръгна дълбоката й въздишка, а устните му поеха на разузнавателно пътешествие по лицето й: по бузите, слепоочията, клепачите. Коленете й се подкосиха. Започна леко да трепери и бе останала напълно без дъх, когато устните му за втори път се върнаха върху нейните.
Сега я целуна по-дълбоко и по-бавно. Тя разтвори леко уста. Ръката й се плъзна към рамото му, усещаше дъха на коне, трева и нещо като светкавица в небето.
Той се върна, мина й през ума, преди в съзнанието й да нахлуят рояк образи.
Тя бе всичко, което той искаше. Да я държи така, да усеща как потреперва от копнеж като него, бе възхитително. Устата й сякаш бе създадена да се слива с неговата, а вкусовете, които откри там, бяха тайнствени и зрели.
Нежно се отдръпна, но с неизреченото обещание, че ще има още.
Ръцете му трепереха. За да ги успокои, погали лицето и косите й. Страните й бяха пламнали и в неговите очи тя стана още по-красива. Нима бе забравил, че е стройна като върба, а от погледа й струят красота и откритост?
Ръката му остана заровена в косите й, а веждите му се свъсиха, докато образ след образ изплуваше в съзнанието му.
— Тогава косите ти бяха по-дълги, а страните ти — мокри от дъжда.
Главата й буквално се въртеше.
— Какво?
— Говоря ти за един друг път, когато сме се срещнали тук. — Усмихна й се. — Отдавна искам да те целуна.
— Ние не се познаваме толкова отдавна.
— Напротив. Да го направя ли пак и да те подсетя?
— По-добре не сега.
Тя отпусна ръце. В едно бе напълно уверена: той няма да я насилва или да я кара да се чувства неловко.
— Трябва да свърша с ангажимента си — извинително рече той и я погали отново по бузата, за да се наслади на допира. — Чакам те довечера. — Долови израза на лицето й, преди да прескочи оградата. — Нали не си такава страхливка, че да измислиш извинение да не дойдеш само защото ти е приятно да ме целуваш?
Нямаше смисъл да се ядосва, че е доловил изражението й, когато реши да постъпи точно така. Вместо това се обърна и започна да прибира нещата си.
— Не съм такава страхливка. А и друг път ми се е случвало да целувам мъже и това да ми хареса.
— Не се и съмнявам, Шанън Бодайн, но никога не си попадала на мъж като мен.
Той си тръгна, подсвирквайки си. Изчака го да се отдалечи достатъчно, преди да даде воля на смеха си.
Нямаше защо да се притеснява, че отива на среща с мъж; та тя бе на двадесет и осем години и не без опит за срещи и раздели.
Бриана се суетеше край нея като нервна майка в деня на абитуриентския бал на дъщеря си. Шанън неволно се усмихна — Бриана предложи да изглади роклята й или да й заеме от своите, два пъти се качва до таванското помещение с предложения за аксесоари и обувки.
Реши, че вероятно малко я е разочаровала, когато се появи долу с всекидневен панталон и семпла копринена блуза.
Това обаче не попречи на Бриана да я увери, че изглежда чудесно, да й пожелае да прекара добре и да не се притеснява кога ще се прибере. Ако Грей не се бе появил да отмъкне съпругата си от антрето, Шанън дълго нямаше да се откопчи.
Вероятно точно защото Бри го направи по такъв сестрински начин, тя не се почувства притеснена.
Благодарна бе, че настояха да вземе колата. Пътят до дома на Мърфи не беше дълъг, но след залез-слънце щеше да стане тъмно, а и имаше изгледи да завали.
Само минути след като напусна алеята към къщата на Бриана, навлезе в друга, по-дълга, виеща се между храсти разцъфнали обички.
Беше виждала фермерската къща от прозореца си, но отблизо тя изглеждаше по-голяма и без съмнение — по-впечатляваща. Триетажната сграда от камъни и дърво, стари като земята, върху която бе построена, се издигаше зад живия плет. Зърна градинка с разнообразни цветя и веранда отстрани. Два от комините димяха и пушекът се издигаше лениво към синьото небе. Изпръскана с кал камионетка бе паркирана на алеята. Не претендираше да разбира от коли, но очевидно машината бе виждала и по-добри дни.
Но кепенците на прозорците на предната веранда бяха прясно боядисани в меки сини тонове, които добре се съчетаваха със сивия камък. На верандата имаше два люлеещи се стола, които сякаш те подканваха да седнеш. Покана струеше и от отворената входна врата.
Въпреки това тя се спря и се извика:
— Мърфи?
— Влизай и добре дошла. — Гласът му долетя от горния край на стълбището, което се издигаше насред широко преддверие. — Слизам след минутка. Само да се доизмия.
Тя влезе и затвори вратата след себе си. За да задоволи любопитството си, направи още няколко крачки из широкото антре и се озова до първата стая, където отново подканващо вратата стоеше отворена.
Както предполагаше, това беше всекидневната. Всяко кътче бе така чисто, както в къщата на Бриана, макар да се чувстваше липсата на женска ръка.
Стари, солидни мебели бяха разположени върху дъсчения под, който лъщеше. Огън от торф гореше в каменна камина и изпълваше стаята с древен и привлекателен аромат. Върху полицата над камината имаше причудливо извити свещници. Убедена, че са дело на Маги, тя се приближи да ги разгледа по-отблизо.
Приличаха на лееща се топяща се маса, а същевременно бяха студени под пръстите й. В сърцевината им се забелязваше по капчица рубин, готов сякаш да пламне.
— Имаш чувството, че с пръсти ще достигнеш до сърцевината — отбеляза Мърфи, застанал на прага на вратата.
Шанън кимна и отново проследи извивките с пръст, преди да се обърне към него.
— Много е талантлива. Но предпочитам да не й споменаваш, че съм го казала.
Веждите й се стрелнаха нагоре, докато го изучаваше. Не изглеждаше чак толкова различен от мъжа, който вървеше по нивите си или свиреше на акордеон в кръчмата. Беше без такето и гъстите му къдрави коси бяха леко влажни. Бе облякъл бледосива жилетка и малко по-тъмен панталон.
— Добре се миеш!
Той се усмихна самодоволно.
— Ти гледаш на хората и предметите като художник. Извинявай, че се забавих.
— Не се безпокой. Приятно ми е да видя къде живееш. И така — ще ме разведеш ли из къщата?
— Да, разбира се. Да започнем отвън, преди да завали.
Но тя го накара да спре поне десетина пъти, докато преминаваха от предната към задната част на къщата. Обясни й за наклонените покривни греди й за малката стая, където майка му и до ден-днешен обичаше да шие, когато му е на гости.
Кухнята бе огромна като хамбар и също така безупречно чиста, както всичко видяно дотук.
— Каквото и да има във фурната, ухае божествено.
— Сложил съм пиле, но му е нужно още време. Ето, обуй тези.
Той й подаде галоши от съседното помещение и Шанън се намръщи.
— Да не би да се налага да газим…
— Най-вероятно. — Наведе се, за да й помогне да сложи галоша върху обувката си. — Когато гледаш животни, натрупваш и изпражнения. С галошите ще ти е по-удобно.
— Мислех, че кравите остават навън, на полето.
Очарован от невежеството й, той се усмихна.
— Кой ходи да дои кравите из нивите, мила? За тази вечер го сторих. — Поведе я навън. — Тази вечер се забавих, защото една крава се разболя.
— О, сериозно ли е?
— Струва ми се, че не. Наложи се да й дам лекарство.
— Направил си го сам? Нямате ли ветеринар наоколо?
— Не го викаме за такива дреболии.
Тя се огледа и пак се усмихна. Пред очите й изникна нова картина: каменни сгради прилежно се издигаха пред заграждения за коне; скупчени овце; някаква машина със зловещи зъби, прибрана под навес. Блеенето, мученето и цвиленето показваха, че животните не са готови да заспят.
Малко по-встрани седеше Кон и весело размахваше опашка.
— Обзалагам се, че Бри го е пратила, за да е сигурна, че ще се държа добре с теб.
— Не съм съвсем сигурна. То сякаш е толкова твое куче, колкото и нейно. — Загледа се как Мърфи отива при Кон, за да го погали по главата. — Все съм си представяла, че фермерите имат едно-две собствени кучета.
— Имах, но умря преди седем години. Мисля да си взема ново, ала все не стигам до това.
— Затова пък имаш всякакви други животни. Не знаех, че отглеждаш и овце.
— Само няколко. Баща ми предпочиташе овцете. — Остави Кон и взе ръката й. — Аз отглеждам кравите.
— Според Бриана конете са твоите любимци.
— Конете са за удоволствие. Само за една-две години възвръщат вложените в тях пари. Днес продадох жребчето. Забавата около наддаването почти ме утеши, че се наложи да се разделя с него.
Тя го погледна, докато той отваряше вратата на обора.
— Не е ли рисковано фермерите да се привързват толкова към добитъка си.
— Конят не е животно, което да заколиш за неделния обяд.
Представи си картината и леко й се повдигна, затова смени темата.
— Тук ли ги доиш?
— Да. — Поведе я през чистия обор с лъскави машини и лек дъх на крави и мляко. — Не е така романтично, както да ги доиш ръчно — правех го като момче — но е по-бързо, по-чисто и по-ефективно.
— И все пак — всеки ден — промърмори Шанън.
— Два пъти на ден.
— Доста работа за един човек.
— Момъкът от съседната ферма идва и ми помага. Уговорили сме се.
След като й показа обора, хамбара, плевнята и останалите постройки, тя си помисли, че само още един чифт ръце едва ли са достатъчни за толкова много работа.
С лекота забрави за потта и усилията, които вероятно придружават всеки изпълнен с труд час, когато я въведе в конюшнята.
— О, отблизо са още по-красиви!
Пресегна и погали кафявата кобила.
— Това е моята Джени. Имам я от две години и никога няма да я продам.
Само като чу гласа му, кобилата се извърна към Мърфи. Ако Шанън вярваше, че подобни неща са възможни, щеше да се закълне, че животното флиртува с господаря си.
А и защо не, помисли си тя. Коя женска би устояла на тези едри, силни и вещи ръце, когато я галят? Или на ласкавия глас, който нашепваше глупави гальовни имена?
— Яздиш ли, Шанън?
— Не. И честно казано, никога не съм била толкова близо до кон.
— Но не се страхуваш от тях, затова ще ти е по-лесно да се научиш, ако решиш.
Продължи да я развежда и я остави на воля да се порадва на жребчетата.
— Вероятно е прекрасно да израснеш по такъв начин — отбеляза тя, докато се връщаха към къщата. — Всичките тези постройки, животни. — Той се наведе, за да й помогне да свали галошите. — А и работата, разбира се. Много трябва да ти допада, щом си останал тук.
— Аз принадлежа на тази земя. Влизай и сядай. Имам вино, което ще ти хареса.
Тя се изми на мивката в кухнята заедно с него.
— Никой друг от твоето семейство ли не пожела да остане да работи във фермата?
— Аз съм най-големият син и когато баща ми почина, тя легна на моите плещи. По-възрастните ми сестри се омъжиха и заминаха по други краища да създават семейства. — Измъкна бутилка от хладилника и тирбушон от чекмеджето. — После майка ми се омъжи повторно. По-малката ми сестра Кейт също е омъжена. Имам и по-малък брат, но той искаше да продължи да учи и да разбере всичко за електричеството.
Очите й се бяха разширили от учудване, докато го слушаше.
— Колко деца сте?
— Пет. Били сме шест, но майка ми загубила едно момченце, докато още го кърмила. Баща ми почина, когато бях на дванадесет, а тя се омъжи повторно едва след като станах на двадесет, така че останахме само пет.
— Само? — засмя се тя и се накани да отпие от виното, но той спря ръката й.
— Да чуеш топли думи в студена вечер, да имаш пълна луна в тъмната нощ и във всичко да ти върви — произнесе напевно той.
— Slainte — отвърна тя и остана загледана усмихната в него, докато отпиваше. — Харесвам фермата ти, Мърфи.
— Радвам се, Шанън.
Изненада я, защото се наведе напред и я целуна по челото.
Навън заваля. Той отиде до печката и отвори вратата на фурната. Помещението се изпълни с божествени аромати.
Извади тавата и я постави върху печката.
— Понякога казват, че ирландската кухня не е кой знае колко хубава, но когато Бри започна да експериментира и да ме храни с нейните гозби, си помислих, че на скъпата ми майка нещо не й достига в кухнята. — Той я погледна през рамо. — Нещо, което ще отричам до гроб, ако го споделиш с нея.
— От мен няма да го чуе. — Тя се надигна прекалено заинтригувана, за да не погледне по-отблизо. Пилето бе със златиста коричка, поръсено с различни зелени подправки и заобиколено от картофи и моркови.
— Изглежда чудесно.
— На Бри го дължа. Още преди години ми направи градинка с разни подправки зад къщата и не ме остави на мира, докато не започнах да се грижа за растенията там.
Шанън се облегна на плота до мивката и попита:
— Не ти ли докривя малко, когато се появи Грей и запълни времето й?
Той изглеждаше удивен, но само след миг, докато прехвърляше пилето от тавата върху подноса, се засмя:
— Тя никога не е била предопределена за мен, нито аз — за нея; прекалено отдавна сме като едно семейство. Том ми бе като баща след смъртта на татко. А Бри и Маги винаги са ми били като сестри. — Отряза парче бяло месо. — Но чувството, което изпитвам към теб, Шанън, никак не е братско. Достатъчно отдавна те чакам.
Обезпокоена, тя се отмести, ала той умело я хвана в капан към плота. Поднесе й хапката.
Палецът му бавно, прелъстително погали долната й устна, когато тя прие предложеното.
— Много е вкусно. Наистина. — Но й бе трудно да диша и чувството на тревога не я напусна, когато той прокара ръка по косите й. Изправи се и го погледна в очите. — Какво правиш, Мърфи?
— Нима не е очевидно, Шанън? — Леко докосна устните й със своите. — Ухажвам те.