Нора Робъртс
Родена в грях (21)

Двадесета глава

— А тази сутрин въобще не й беше лошо. — Маги пиеше чай в кухнята на Бриана и хвърли изпълнен с възхищение поглед към Шанън. — Много се гордея с нея.

— Странни неща те карат да изпитваш гордост — отбеляза тя, но усети, че също изпитва нещо подобно. Дали с късмет, или по Божията милост, но наказанието от тежкия махмурлук след бутилката „Дом Периньон“ й се бе разминало. След двадесет и четири часа — вече в Клар — се радваше на оценката за яката й глава.

— Не биваше да я оставяш да прекалява — недоволстваше Бриана, докато нанасяше глазурата върху шоколадовата торта.

— Тя вече е голяма — възрази Маги.

— Но е по-малка от нас.

— О, стига — прекъсна ги Шанън.

— И все пак цяла бутилка — продължи Бриана с назидателен тон. — Трябваше да се грижиш по-добре за нея.

— Погрижих се! След като загуби съзнание в библиотеката…

— Не съм губила съзнание, а си почивах — поправи я Шанън.

— Нали точно аз — продължи Маги, поемайки разплаканата Кейла на ръце, — взех нещата в свои ръце. Мърфи позвъни — направо беше обезумял — и едва успях да го разубедя да не скочи в камионетката и да пристигне в Дъблин. Нали аз я отведох горе и й дадох да изяде купичка супа, преди да заспи. — Наостри уши. — А, Лиам се събуди!

Подаде бебето на Шанън и отиде в спалнята, където го бе оставила да поспи.

Бриана отстъпи назад, огледа завършената торта и попита сестра си:

— Е, като изключим снощи, хареса ли ти в Дъблин?

— Да, градът е чудесен. А галерията… Невероятна е!

— Права си. И аз мисля така. Още не си видяла тукашната, нали? Все ми се иска всички заедно да отидем и то скоро.

— Би било много приятно. Бриана…

Не бе съвсем сигурна доколко е готова да попита. Още по-малко имаше представа за последствията.

— Нещо притеснява ли те?

— Мисля… иска ми се да видя онези писма… — изрече го бързо, преди куражът да я напусне. — Писмата на мама.

— Разбира се. — Бриана я хвана за рамото. — Държа ги в стаята си. Защо не отидеш в гостната да ги прочетеш?

Но преди да успее да стане, от антрето се дочу врява.

— О, това са майка и Лоти — промърмори Бри.

Леко разколебана — не бе наясно дали е разочарована или облекчена — Шанън потупа лекичко ръката й.

— Няма значение. Ще ги прочета по-късно.

Маив нахлу първа, все още разгорещена от спора.

— Казвам ти: няма да моля! Щом нямаш никаква гордост, не искам да те спирам. — Зърна Шанън да държи внучката й и смени темата: — Виждам, че се чувстваш съвсем като у дома.

— Да, благодарение на Бриана не е възможно човек да не се чувства уютно. Здравейте, госпожо Съливан.

— О, наричай ме Лоти, мила, така правят и другите. — Наведе се над Кейла. — Виж, Маив, тя се усмихва.

— Защо да не се усмихва? Всички се надпреварват да я глезят.

— Бриана е невероятно любяща майка — изрече Шанън съвсем неволно.

Маив само изсумтя.

— Щом бебето изхленчи и веднага някой се втурва да го вземе на ръце.

— Включително и ти — напомни й Лоти. — О, Бриана, каква чудесна торта!

Примирила се, че ще се наложи да направи друга за гостите в пансиона, Бриана взе ножа.

— Заповядайте. Ей сега ще ви почерпя.

Лиам изхвърча от съседната стая, следван от майка си.

— Торта! — викаше той.

— У него сякаш има радар — констатира Маив троснато, но очите й светнаха, когато го видя.

Намерил съюзник в нейно лице, той й се усмихна, вдигна ръце и настоя:

— Целувка?

— Ела да седнеш при мене — каза баба му — и ще получиш и двете — и торта, и целувка. Малко е топъл, Маргарет Мери.

— Току-що става от сън. А, значи все пак ще я разрежеш, Бри?

— Трябва да внимаваш какво ядеш, щом си бременна — обърна й внимание Маив. — Според лекаря този път имаш сутрешни неразположения.

Трудно бе да се каже кой бе по-изненадан от току-що казаното: Маив или Маги. Смутена от показаната загриженост, възрастната жена започна да храни внука си.

В този момент се обади Лоти:

— Знаеш ли, Маги, с майка ти гледахме снимките от престоя ни в къщата ви във Франция.

— Никаква гордост няма у тази жена! — възмути се Маив.

Обаче тя само се усмихна.

— Това напомни и на двете ни колко добре прекарахме там. — Обърна се към Шанън: — Къщата е в южната част на страната и прилича по-скоро на палат. Има чудесен изглед към морето.

— И си стои празна месеци наред — промърмори Маив. — Само прислугата е там.

Маги се готвеше да я среже, но видя притеснения израз на Бриана. С усилие преглътна острите думи; задоволи се само да подметне:

— Наскоро с Роуган си говорехме точно за това. Надявахме се да отделим няколко седмици през лятото да отидем дотам, но сме прекалено заети. Притеснявам се, защото няма как да отскоча да се убедя, че всичко е наред. — Беше чиста лъжа, но тя продължи: — Не бихте ли искали двете да отидете? Ще ми направите голяма услуга.

Лоти едва се удържа да не скочи и да започне да танцува. Погледна към Маив.

— Как мислиш? Да отидем ли?

Тя си припомни слънчевата вила, любезните прислужници, луксозната обстановка, но само сви рамене и поднесе чашата чай към устните на Лиам.

— Пътуването винаги влияе зле на храносмилането ми, но се надявам да го понеса.

Този път предупредителният поглед на Шанън спря Маги да не избухне.

— Ще ви бъда много благодарна — увери ги тя през стиснати зъби. — Ще кажа на Роуган да разпореди самолетът да ви отведе, когато ви е удобно.

 

 

Двадесет минути по-късно, чула входната врата да се затваря зад майка й и Лоти, Бриана отиде при сестра си и силно я прегърна.

— Постъпи чудесно, Маргарет Мери.

— А тя ще ми разправя за храносмилането си — негодуваше Маги.

Бриана се засмя.

— Хайде, хайде, всичко се уреди.

Маги отвори уста, готова да възрази, но само се разсмя.

— Така е, но гордостта ми пострада — призна тя. През прозореца забеляза някакво движение и се приближи, за да види по-добре. — О, Кон се носи насам и води трима мъже. Бриана, трябва да приготвиш още чай.

Маги пристъпи към вратата и я отвори, а Шанън положи усилие да не трепне. Кон се втурна и като прахосмукачка обра трохите, разпилени от Лиам по пода.

— Торта? — възкликна Грей, чийто инстинкти бяха не по-малко остри от тези на кучето. Шоколадовият сладкиш предизвика доволната му усмивка. — Попаднахме на злато, момчета.

— Тати? — протегна Лиам изцапаните си ръчички.

Роуган намокри кърпа на мивката, преди да се отправи към сина си.

Мърфи стоеше на място и не откъсваше очи от Шанън.

— Върнала си се!

— Преди няколко часа — уточни тя.

Очите й се разшириха: той пристъпи към нея, изправи я на крака и я целуна сякаш бяха сами на света.

— Добре дошла.

Беше останала без дъх. Успя само да кимне. Коленете й се подгъваха, но той не я пускаше от обятията си.

— Ела с мен.

— Ами…

Огледа стаята; всеки изведнъж се бе захванал да прави нещо.

— Почакай малко, Мърфи — обади се Маги, която вадеше чинии. — Шанън има за теб подарък.

— Да. Аз…

— Ще отида да донеса кутията — предложи Роуган.

— Ще пиеш ли чай, Мърфи? — попита Бриана.

— Не, благодаря. — Очите му не се откъсваха от лицето на Шанън. — Точно сега не можем да останем. Днес Шанън ще вечеря с мен.

— А утре сутринта ще закуси при него — прошепна Грей в ухото на съпругата си.

— Благодаря, Роуган. — Шанън пое кутията и се зачуди какво да прави.

— Какво е? — полюбопитства Грей. — Отвори я.

Трепна, когато усети лакътя на Бриана в ребрата си.

— Ще отвори подаръка си вкъщи — разпореди се тя и като подаде на Мърфи покритата чиния, продължи: — Вземете от тортата.

— Благодаря. Ела с мен — повтори Мърфи, хвана Шанън за ръката и я поведе навън.

— Хубаво, че му даде да носи чинията — отбеляза Маги. — Иначе ръцете му щяха да зашарят по нея в момента, в който стъпят в градината.

Наистина с усилие се контролираше. Идеше му да я заведе на нивата и да я люби още там. Но все пак успя да се удържи да не избързва толкова.

— Защо ли не дойдох с камионетката?

— Не е толкова далеч до вас — отвърна тя запъхтяно.

— В момента ми се струва безкрайно далеч. Тежи ли ти кутията? Дай да я нося.

— Не. — Премести я и не му позволи да я вземе. Не беше лека, но искаше да я носи тя. — Ако ти я дам сега, ще отгатнеш какво е.

— Не беше нужно да ми купуваш подарък. Твоето завръщане е достатъчен подарък. Липсваше ми всяка секунда. Не съм подозирал, че е възможно някой мъж да мисли толкова много за една жена. — Пое си дълбоко дъх. — Роуган ми каза, че си подписала договорите. Щастлива ли си?

— Една част от мен — да. Но другата е направо ужасена.

— Страхът ще ти помогне да дадеш най-доброто, на което си способна. Ще станеш известна, Шанън, и богата.

— Аз вече съм богата.

Той я погледна.

— Така ли?

— Относително.

— О?

По-късно ще поразтълкува думите й, но сега мисълта му бе изцяло заета как ще я разсъблече.

Стигнаха до къщата и той отвори вратата на кухнята. Остави чинията с тортата и щеше да се хвърли върху младата жена, ако тя не бе застанала от другия край на масата.

— Искам да видиш подаръка си. — Постави кутията на масата помежду им.

— А аз искам теб! Горе в спалнята, на стълбището, тук на пода.

Кръвта й закипя, но все пак повтори:

— Бих искала да видиш подаръка си.

На него въобще не му бе до това, но тихата й молба го накара да се захване с кутията. Повдигна капака и разтвори хартията.

Щом разбра какво има вътре, той засия. Приличаше на дете, намерило най-желания подарък под коледното дърво. Със страхопочитание извади цитрата и прокара ръка по дървото.

— Никога не съм докосвал толкова фин инструмент.

— Маги каза, че ти самият си направил един много изящен, но си го подарил.

Той само поклати глава.

— Не, не беше като този. — Погледна я с учудване и възторг. — Кое те накара да ми купиш такова нещо?

— Видях го на витрината и си представих как свириш на него. Ще ми посвириш ли, Мърфи?

— Отдавна не съм свирил на цитра. — Разопакова чукчетата и нежно ги погали. — Знам една мелодия.

Когато засвири, тя се убеди колко прозорлива е била: той свиреше леко усмихнат, както винаги, и с отнесен израз в очите. Мелодията, древна и сладка, напомняше отлежало вино. Докато я слушаше, очите й се насълзиха, сърцето й се свиваше.

— Това е най-прекрасният подарък, който съм получавал — прошепна той и внимателно прибра чукчетата. — Ще го пазя.

Нетърпеливият звяр, който се бе пробудил у него, се поуспокои. Заобиколи масата и нежно взе ръцете й.

— Обичам те, Шанън.

— Знам. — Повдигна преплетените им ръце до бузата му. — Знам, че ме обичаш.

— Вчера ми се обади и ми каза, че ме обичаш. Ще ми го повториш ли сега?

— Не биваше да ти се обаждам в такова състояние — говореше бързо и припряно. — Не разсъждавах съвсем ясно и… — Целуна треперещите й пръсти, загледан в очите й. — Аз те обичам, Мърфи, но…

Той долепи устни към нейните и я накара да замълчи.

— Откакто го чух за пръв път, копнея за теб. Ще дойдеш ли горе с мен, Шанън?

— Да, ще дойда — усмихна му се тя, докато я взимаше на ръце.

 

 

По-късно я отведе в банята, където като деца си играха в препълнената с гореща вода вана.

Вместо вечеря изядоха тортата на Бриана и пиха бира. Комбинацията, отвратителна според предвижданията на Шанън, й се стори същинска амброзия.

Облизваше си пръстите, когато видя грейналия му поглед. В следващия миг се хвърлиха един към друг и се любиха като диви животни върху кухненския под.

Тя бе така изтощена, че би заспала още там, но той я изправи. Залитайки, тръгнаха по коридора. Въведе я в гостната и там отново се любиха.

Когато най-после успя да се надигне, косите й бяха разрошени, погледът й блестеше, а тялото й беше натъртено.

— Колко помещения има в къщата ти?

Той се засмя и гальовно я ухапа по рамото.

— Ще разбереш.

 

 

Петнадесет, помисли си Шанън, стоварвайки се върху разбърканите чаршафи някъде на зазоряване. Петнадесет стаи в обширната каменна къща и не поради липса на желание не бяха изпробвали всичките. Някъде по пътя телата им изневериха. Бяха се отпуснали в леглото с единствената мисъл да заспят.

Докато се унасяше под тежестта на ръката му, си повтаряше, че трябва да разговарят сериозно и то много скоро. Налагаше се да му обясни някои неща. Да го накара да проумее защо бъдещето е много по-сложно от настоящето.

Опита се да намери подходящите думи, но се унесе по-дълбоко.

И видя мъжа, нейния воин, нейния любовник, на белия кон.

Но този път не яздеше към нея, а се отдалечаваше.