Нора Робъртс
Родена в грях (9)

Осма глава

Шанън реши да прекара деня сама и се почувства добре. Утрото бе влажно, но постепенно се стопли. Докато караше из околността, пейзажът изглеждаше измит и странно осветен.

Направи множество снимки — щеше да използва най-добрите, докато скицира или рисува.

Наистина малко трудно се оправяше из ирландските пътища и лявото движение я объркваше, но нямаше да го признае.

От магазинчетата край тесните улички на Енис накупи картички и дрънкулки за приятелите вкъщи. Приятели, помисли си тя, които смятат, че прекарва отдавна полагащата й се ваканция. Мисълта, че всъщност няма никой, с когото да сподели връзките си с тукашните хора или потребността си да ги изследва по-дълбоко, я потисна.

Работата й винаги бе стояла на пръв план. Това, реши тя, е тъжната констатация за живота й. Работата винаги заемаше огромна част от същността й или онова, което смяташе, че е. Сега се бе откъснала от нея, и то съзнателно. Чувстваше се като самотен оцелял корабокрушенец, носен по вълните и изпълнен със съмнения към самия себе си.

Щом не е Шанън Бодайн по рождение и талантлива млада художничка на реклами по професия, коя е всъщност?

Незаконна дъщеря на ирландец, чието лице дори не бе виждала; любил се със самотна жена, която преживяла своята одисея?

Мисълта я натъжи и разтревожи. Не желаеше да признае, че е до такава степен неуверена и слаба, та фактите около нейното появяване на света да имат значение за зрялата жена, каквато беше.

А те имаха значение. Докато седеше на пустия плаж, а вятърът вееше косите й, съзнаваше, че имат. Ако й го бяха казали през детството, постепенно щеше да свикне с мисълта, че Колин Бодайн е бащата, който я е избрал, но не е създадена от него и тогава нямаше да се чувства толкова обидена от истината, както сега.

Не бе в състояние да промени нищо — нито фактите, нито начина, по който узна за тях. Оставаше й единствено да се обърне с лице към тях.

— Днес морето е доста бурно.

Шанън се огледа, сепната от гласа на старицата зад гърба й. Не я бе чула да приближава, но пък вълните се разбиваха с тътен, а и тя бе потънала в мислите си.

— Да. — Устните на Шанън се извиха в дежурната усмивка, запазена за непознати. — Мястото обаче е много красиво.

— Някои предпочитат, когато е развълнувано. — Жената придърпа пелерината с качулка по-плътно към тялото си и се загледа в морето с изненадващо ясни очи за сбръчканото си лице. — Други — когато е спокойно. И от двете има предостатъчно на света, за да направи всеки своя избор. — Изгледа изпитателно Шанън и добави: — И всеки разполага с достатъчно време да промени избора си, ако реши.

Озадачена, Шанън напъха ръце в джобовете на якето. Не бе свикнала да води философски разговори с непознати.

— Според мен всеки харесва отчасти и двете, зависи от настроението му. Как се нарича това място? Има ли име?

— Някои го наричат Скалата на Мория, по името на жената, която се удавила тук след загубата на съпруга си и тримата си сина при пожар. Не си оставила време да размисли или да си припомни, че нищо — добро или лошо — не трае вечно.

— Тъжно име за такова прекрасно място.

— Така е. И е полезно за душата човек да спре и от време на време да поглежда към онова, което неизменно остава. — Отново се обърна към Шанън и ведро й се усмихна. — Колкото си по-стар, толкова по-дълго се заглеждаш.

— Доста дълго го гледах днес. — Тя също й се усмихна приветливо. — Най-добре да си вървя.

— О, чака те още път, но ще стигнеш там, накъдето си тръгнала. И не забравяй къде си била!

Странна жена, помисли си Шанън, докато изкачваше стръмната пътечка към пътя. Реши, че да правиш трудноразбираем разговор от нещо толкова просто, каквото е една гледка, също е черта на ирландците. Едва при колата си помисли дали не беше редно да предложи на старата самотна жена да я откара донякъде. Обърна се с намерението да я покани. И видя единствено пустия плаж.

Потрепери, но после сви рамене. Жената е продължила по своите си дела, вероятно това е обяснението. А за нея бе крайно време да се прибира и да върне колата на собственичката й.

 

 

Завари Бриана в кухнята — сама като никога, пред чаша чай.

— А, ти се върна. — Опита се тя да се усмихне и стана да налее втора чаша чай. — Добре ли прекара?

— Да, благодаря. — Педантично окачи ключовете от колата на кукичката. — Успях дори да си набавя някои от нещата за рисуване. Утре ще правя скици. Забелязах, че отпред има нова кола.

— Следобед пристигнаха гости. От Германия.

— Твоят пансион си е направо като ООН. — Разсеяният отговор на Бриана я накара да вдигне вежди. Шанън можеше и да не познава другата жена, но различаваше тревогата. — Случило ли се е нещо?

Бриана закърши ръце, усети, че се е поддала на привичката си и ги отпусна в скута.

— Би ли седнала за малко, Шанън? Исках да прекараш тук още няколко дни, преди да се наложи да заговоря за това, но… Притисната съм от обстоятелствата.

— Давай. — Шанън седна. — Казвай за какво става дума.

— Искаш ли нещо към чая? Бисквити или…

— Печелиш време, Бриана.

Бриана въздъхна.

— Аз съм страхливка по рождение. Налага се да поговоря с теб за майка ми.

Шанън не трепна, но свали гарда си. Стори го инстинктивно. Промяната се усещаше в гласа й:

— Давай смело. И двете сме наясно, че не съм тук, за да разглеждам забележителностите. Какво имаш да ми кажеш?

— Сърдита си и не мога да те виня. Но от думите ми ще се разсърдиш още повече. — За момент се взря в чая си. — Най-много се страхувам, когато се стигне до лоши чувства между хората. Но ето — пак отлагам. Тя ще намине. Изчерпаха се причините, с които я отстранявах досега. Не е възможно да я лъжа, Шанън, и да се преструвам, че ти си просто гостенка тук.

— Защо трябва да го правиш?

— Тя не знае нищо за тази история. — Бриана вдигна разтревожени очи. — Нищо за майка ти и за баща ми. Нищо за теб.

Усмивката на Шанън бе ледена.

— Ти наистина ли вярваш в това? Имам впечатление, че съпругите усещат, когато мъжете им кръшкат.

— Случилото се между моите родители не е било кръшкане. Да, напълно съм убедена, че тя нищо не знае. В противен случай това щеше да е най-сигурното й оръжие срещу него. — Болеше я да го сподели, срамуваше се да го изрече, но нямаше избор. — Нито в един миг през живота си не видях между тях двамата любов. Само задълженията на съпружеския живот, студенина и дълбока неприязън.

Шанън определено не желаеше да слуша подобна изповед и още по-малко — да се безпокои за това. Вдигна чашата си.

— Тогава защо са останали заедно?

— Доста е сложно — призна Бриана. — Църквата, децата. Дори по навик. Неприязънта на майка ми към него бе неизмерима… И ако сме честни — не напълно неоснователна. Той така и не успяваше да спечели пари. Парите и онова, което се купува с тях, беше, и е важно за нея. Започнала е да прави кариера като певица и е била амбициозна, когато са се срещнали. Не е възнамерявала да се задоволи с къща и малко земя. Но между тях се появило привличане. От него се появила Маги.

— Ясно. — Очевидно двете с Маги имаха повече общо помежду си, отколкото предполагаше, даде си сметка Шанън. — Безразборният сексуален живот явно му е бил навик.

Погледът на Бриана стана остър и изпепеляващ — нещо, което я накара да зяпне от изумление.

— Нямаш право да говориш така. Особено ти, защото не го познаваш. Той бе изключително добър човек, с огромно сърце. В продължение на двадесет години се отказа от всичките си мечти, за да отгледа децата си. Майка ми постоянно обвиняваше него и Маги за живота, който й се налага да води. Както ми сподели веднъж, легнала с него само от чувство за дълг и ме родила. За нея задължението към църквата бе на първо място. Не допускам да има по-студено легло, в което някой мъж да е лягал.

— Не знаеш какво е имало помежду им преди твоето раждане — отбеляза Шанън.

— Много добре знам. Тя самата ми е казвала, че това е изкуплението на греха й. Нейното пречистване. И след като ме заченала, повече не се чувствала длъжна да му бъде истинска съпруга.

Шанън поклати глава. Вероятно бе доста унизително за Бриана да споделя подобни неща, както и за нея да ги слуша. Но Бриана не изглеждаше унизена. Имаше вид на вледенена от гняв.

— Съжалявам, но не съм в състояние да разбера защо двама души биха останали заедно при подобни обстоятелства.

— Тук не е Америка. Тук е Ирландия, а аз ти говоря за времето преди повече от двадесет години. Казвам ти го, за да разбереш защо в тази къща имаше болка и мъка. За част от тях е виновен баща ми, не може да се отрече. Но у майка ми има една неудовлетвореност и нещо вътре в нея я кара да се вкопчва в нея. Ако знаеше или дори само подозираше, че той е открил щастие и любов при друга, щеше да превърне живота му в още по-голям ад. Нямаше да се спре, нито щеше да вижда причина да не го прави.

— А сега се налага да го узнае.

— Точно така, сега се налага да го узнае — съгласи се Бриана. — Ти ще й подействаш като плесница. И тя ще се опита да те нарани.

— Тя не може да ме нарани. Съжалявам, ако ти прозвучи коравосърдечно, но нейните чувства и онова, което изпитва, въобще не ме засягат.

Бриана въздъхна дълбоко.

— Наистина, сега тя е по-доволна отколкото някога. Купихме й къща близо до Енис. Освен това й намерихме чудесна жена, която живее с нея. Лоти е пенсионирана медицинска сестра. Много е удобно, защото майка си въобразява, че е болна от какви ли не болести. Радва се и на внучетата си, макар да не желае да го показва.

— И ти се опасяваш, че сега духовете отново ще се разбунтуват?

— Не се опасявам, знам какво ще стане. Ако можех да ти спестя гнева и смущението, Шанън, щях да го сторя.

— Сама ще се погрижа за себе си.

Лицето на Бриана се отпусна и тя се усмихна.

— Тогава ще те помоля за една услуга: не позволявай на нищо, което тя ти каже, да те отблъсне от нас. От толкова малко време сме заедно, а аз искам да е за дълго.

— Възнамерявах да остана две-три седмици — отвърна й с равен тон. — Не виждам причина да променя решението си.

— Благодаря ти. А сега… — замлъкна и се отчая, когато чу входната врата да се отваря и от антрето долетяха възбудени женски гласове. — О, те вече пристигнаха!

— И ти би искала да поговориш насаме с нея, предполагам?

— Да, ако нямаш нищо против.

— И без това предпочитам да не съм наоколо за първото действие. — Преструвайки се на по-спокойна, отколкото беше, Шанън стана. — Ще изляза навън.

Помисли си, че е глупаво да изпитва чувството, сякаш напуска потъващ кораб. Това бе майката на Бриана, напомни си тя, докато тръгваше по градинската пътечка и следователно проблемът си бе на Бриана.

Най-вероятно щеше да се разрази бурна сцена, представи си тя, пълна с ирландска разпаленост, темперамент и отчаяние. Определено не желаеше да участва по никакъв начин в това. Слава богу, израсна в Америка, отгледана от двама спокойни родители, които не се оставяха емоциите да водят.

Пое дълбоко дъх. В този момент видя Мърфи да пресича най-близката нива и да се насочва към пансиона.

Походката му бе самоуверена и впечатляваща. Призна, че е удоволствие да го наблюдава. Мъж с главна буква, мина й през ума. Никой лъскав служител не можеше да докара такава походка на преуспял човек, докато върви по Медисън авеню с костюм за хиляда долара на гърба си, както Мърфи Мълдун крачеше по земята си с износените обувки и праните безброй път джинси.

— Много е приятно да вървиш към жена, която ти се усмихва.

— Мислех си, че прилича на кадър от документален филм: ирландски фермер върви по земята си.

Това го смути.

— Земите ми свършват при онази ограда.

— Няма значение. — Развеселена от реакцията му, тя хвърли поглед към букета полски цветя в ръката му. — Не е ли необичайно да носиш цветя в пансиона, след като Бриана има толкова много в градината си?

— Но те са от моята земя. А тъй като си мислех за теб, набрах ги по пътя.

— Чудесни са. Благодаря. — Зарови лице в букета. — Твоята къща ли виждам от прозореца си? Голямата, каменна, с много комини.

— Да.

— Големичка е за един мъж. А и всички останали постройки наоколо.

— Една ферма трябва да има една-две плевни, обор и какво ли не. Ако наминеш някой ден, ще те разведа.

— Може и да намина.

Хвърли поглед назад към пансиона, когато се чу първият вик. Шанън се съмняваше, че ще е последният.

— А, значи Маив е дошла — промърмори Мърфи. — Госпожа Конканън — поясни той.

— Тук е. — Внезапно й хрумна нещо и тя се взря внимателно в лицето му. — А и ти си тук? Това случайно ли е?

— Не бих казал. Маги ми позвъни да ми съобщи, че ще стане горещо.

Презрението я обзе така бързо, както и неочакваното желание да защити Бриана.

— Редно е и тя да е тук, а не да оставя Бри да се справя с цялата каша.

— Но тя е тук. Чуваш нейните викове. — Спокойно взе ръката на Шанън и я поведе по-далеч от къщата. — Маги и майка й се нахвърлят една на друга като териери. Маги го прави, за да не даде възможност на Маив да нанесе удар на Бриана.

— Но защо тази жена воюва с дъщерите си? — полюбопитства тя. — Те нямат нищо общо с тази история.

Известно време той остана мълчалив, загледан в разцъфналите цветя наоколо. Накрая тихо попита:

— Твоите родители обичаха ли те, Шанън?

— Разбира се.

— И никога не си се съмнявала в това, нали?

Нетърпелива, защото къщата бе станала зловещо тиха, поклати глава.

— Не, ние се обичахме.

— И в моето семейство бе така. — Сякаш нямаха за къде да бързат, той я притегли да седне на тревата и се облегна на лакти. — Не си даваш сметка, че си имала късмет. Всяко пошляпване или целувка, с които майка ми ме е дарявала, са били от любов.

Несъзнателно хвана ръката й и се заигра с пръстите й.

— Не съм се замислял много тогава, но виждах, че при Маги и Бри не е същото. Само Том се отнасяше с любов към тях. — Очите на Мърфи светнаха от изплувалите спомени. — Неговите момиченца бяха най-голямата му радост. Маив не се раздаваше като него. И си мисля, че колкото повече ги обичаше той, толкова по-упорито отказваше да ги дари с любов тя. Сякаш искаше всички да накаже, в това число и себе си.

— Изглежда е ужасна жена.

— По-скоро нещастна. — Вдигна ръката й и я целуна. — Ти също си преживяла мъка, Шанън, но си достатъчно силна и умна да не се оставиш тя да те победи.

— Не съм сигурна дали е така.

— Знам, че е така. — Надигна се и й подаде ръка. — Ще дойда с теб. Тишината продължи дълго, значи е време.

Тя го остави да й помогне.

— Тази история не ме засяга, Мърфи. А и вероятно ще е най-добре за всички, ако не се забърквам.

Очите му, тъмни и сериозни, останаха приковани в нейните.

— Застани до сестрите си, Шанън. Не ме разочаровай, както и себе си.

— По дяволите! — изруга тя. Немигащите му очи я караха да се чувства слаба и засрамена. — По дяволите, добре! Ще вляза, но няма нужда да идваш с мен.

— Аз и без това съм с теб.

Като задържа ръката й в своята, той я отведе към къщата.

Глупаво бе да се съпротивлява така, уверяваше се Шанън. Как е възможно тази жена да направи или да каже нещо, с което да я уязви. Но беше много напрегната, когато прекрачи вратата на кухнята. Мърфи я следваше.

Първата й мисъл бе, че жената, седнала до масата, не прилича да е жертва на никого. Очите й пламтяха, а по лицето й бяха изписани неумолимите черти на съдия, произнесъл вече присъдата. Ръцете й без накити бяха стиснати сякаш за молитва, ако кокалчетата й не бяха толкова побелели.

Другата жена, седнала до нея, бе по-закръглена, с по-меко изражение на лицето, макар в очите й да се четеше тревога. Шанън видя, че сестрите Конканън стоят рамо до рамо със съпрузите си и всички заедно образуваха непробиваема плътна стена.

Маив й хвърли изпълнен с ярост поглед и процеди:

— Вие я допускате тук, в тази къща, когато аз съм на гости?

— Къщата е моя! — отвърна Бриана със странно спокоен леден тон. — И Шанън е добре дошла тук. Същото важи и за теб, майко.

— И за мен. Вие ме изправяте лице в лице с нея? С доказателството за неверността на баща ви? Така ли засвидетелствате уважението и предаността, дължими на жената, която ви е родила?

— А след това ни е ненавиждала за всяка глътка въздух! — обади се Маги.

— От теб друго не очаквам. — Гневът на Маив се насочи към по-голямата й дъщеря. — И ти си като нея родена в грях.

— Спести ни, ако обичаш, библейските си проповеди — сряза я тя. — Ти не го обичаше, затова не изпитваш никакво състрадание.

— Обрекох му се пред Бога и спазих обета си.

— Думите — да, но не ги изпълни със съдържание — обади се Бриана. — Стореното е сторено, майко.

— Маив. — Лоти протегна ръка. — Не бива да виниш момичето.

— Не ми говорете за вина! Що за жена е тази, която отмъква съпруга на друга в леглото си?

Шанън пристъпи напред и несъзнателно се приближи до плътната стена.

— Предполагам, такава, която е обичала.

— И любовта оправдава извършването на грях? Да се петни църквата? — На Маив й се искаше да се изправи на крака, но коленете й трепереха, а нещо в сърцето я пареше. — Какво друго да очаквам от теб? Американка, отгледана от прелюбодейка.

— Не позволявам да говорите така за майка ми — заяви Шанън с тих, нетърпящ възражение глас. — Никога. У нея имаше повече кураж, състрадание и доброта, отколкото вие може да си представите във вашия дребен, ограничен свят. Проклинайте ме колкото искате, но за майка ми — нито дума!

— Дошла си чак от Америка, за да ми заповядваш в собствения ми дом?

— Дойдох, защото ме поканиха. — Гневът я заслепяваше и тя дори не усети ръката на Мърфи върху ръката си. — И защото бе едно от последните желания на майка ми, преди да почине. Дори това да ви притеснява, с нищо не мога да ви помогна.

Маив бавно се надигна. Момичето приличаше на него, мина й през ума. Какъв ли грях изкупваше, че когато поглеждаше лицето на Шанън, виждаше очите на Том Конканън?

— Семето на греха е хвърлено в теб, момиче. Това ти е единственото завещание от Том Конканън. — Тя рязко се извърна към Мърфи. — Ами ти, Мърфи Мълдун? Като я подкрепяш, позориш семейството си. Държиш се като някакъв безхарактерен мъж и си въобразяваш, че тя свободно ще се раздава наляво и надясно, защото е родена в грях.

Той стисна ръката на Шанън, преди тя да успее да се хвърли напред и да нападне Маив.

— Внимавайте, госпожо Конканън. — Тонът му бе спокоен, но младата жена долавяше скрития гняв. — Говорите неща, заради които ще се разкайвате. С тези думи по адрес на семейството ми и на Шанън срамът остава за вас.

Очите й се присвиха, така че никой не съзря сълзите й.

— Значи всички заставате срещу мен? Без изключение?

— Всички сме единодушни по въпроса, Маив — обади се Роуган и ловко парира съпругата си. — Когато се поуспокоиш, пак ще поговорим.

— Няма за какво да говорим. — Грабна чантата си от масата. — Вие направихте своя избор.

— И ти имаш избор — изрече Грей внимателно. — Или остани вкопчена в миналото, или приеми настоящето. Никой от тук присъстващите не желае да те нарани.

— Очаквам да получа онова, което е длъжен всеки да ми окаже, а то ми се отказва дори от собствената ми плът и кръв. Няма да стъпя в тази къща, докато тя е тук!

Извърна се и вдървено се отдалечи.

— Съжалявам — и Лоти взе чантата си. — Нужно й е време да размисли.

Усмихна се извинително на Шанън и забърза след Маив.

След дълго мълчание Грей дълбоко въздъхна.

— Голяма забава, няма що. — Независимо от привидно небрежния си тон, ръката му неволно бе потърсила тази на съпругата му.

— Бих пийнала нещо — обади се Шанън. Погледна към Бриана и бързо заяви: — Да не си посмяла да ми се извиняваш!

— Няма да го направи. — Едва въздържайки се тя да не се извини, Маги побутна сестра си към масата. — Сядайте всички. Ще пием уиски. Мърфи, сложи чайника да заври.

С ръка все още върху рамото на Шанън той отвърна:

— Останах с впечатлението, че ще пием уиски.

— Вие — да. А аз ще пия чай. — Реши, че моментът е подходящ. Идеален за такава новина. Погледна право към Роуган с дяволито пламъче в очите. — Не е разумно да се пие алкохол, когато си бременна.

Той примигна, след което на устните му се появи широка усмивка:

— Ти си бременна?

— Така ме увери лекарят тази сутрин. — Сложи ръце на кръста и отметна глава. — Е, какво? Така ли ще седиш зяпнал като глупак?

— Не. — Грабна я и като се смееше, я завъртя. — За бога, Маргарет Мери, обичам те! Извади уискито, Грей. Имаме какво да празнуваме.

— Точно това правя — увери го той, но спря за миг, за да целуне Маги.

— Заради теб го направи — промърмори Мърфи в ухото на Шанън, която смаяно наблюдаваше внезапната промяна на настроението.

— Кое?

— Каза му го тук, пред всички. — Внимателно наля чая, докато говореше. — Направи го заради сестрите си, за да се отпусне обръчът, стегнал сърцата им.

— Стори го заради Бриана — започна тя, но замълча, като забеляза погледа му.

— Не се дърпай, когато ти даряват нещо, мила. Новината й те накара да се усмихнеш, точно каквато бе целта на Маги.

Шанън пъхна ръце в джобовете.

— Караш ме да се чувствам неловко.

Той нежно докосна брадичката й.

— Може би успявам да те накарам да надникнеш по-дълбоко в душата си.

Тя се извърна от него и се приближи към Маги.

— Честито! — Взе чашата, която Грей й предложи и продължи притеснено: — Не знам никакви ирландски наздравици.

— Опитай „Slainte o Dhia duit“ — предложи Маги.

Шанън отвори уста, но не успя да я повтори и се засмя.

— При мен не се получава.

— Slainte е достатъчно — обади се Мърфи, като постави чайника на масата. — Тя просто иска да те изтормози.

— Тогава slainte! — Вдигна чашата си, но изведнъж се сети нещо, чуто в детството си: — И да имаш дузина деца, Маги, все като теб!

— Това се казва хем наздравица, хем проклятие — засмя се високо Грей. — Браво, мой човек.

— Да — усмихна се Маги, — тя добре се справи.