Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макгрегър (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Perfect Neighbor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 131 гласа)

Информация

Сканиране
peppinka (2009)
Корекция
Xesiona (2009)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
smarfietka (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Слънчевата Кембъл

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина Прес“, София, 2000

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-078-3

История

  1. — Добавяне

Първа глава

— Е, успя ли да говориш с него?

— Какво? — Сибил Кембъл продължи да работи върху чертожната си дъска и да разчертава прилежно хартията върху нея. — С кого да говоря?

Последва дълга и шумна въздишка. Тя трябваше да събере сили, за да потисне усмивката, която бе готова да се появи на лицето й. Познаваше отлично съседката си от първия етаж Джоуди Майърс и също така отлично знаеше кого има предвид.

— Със страхотния тайнствен господин от апартамент 3-Б, Сиб. Хайде, не се прави, че не си го забелязала. Пренесе се тук преди една седмица и все още не е обелил и дума с никого от наемателите. Или не може да говори, или е голям темерут. А ти си точно срещу неговата врата. Все нещо ти е направило впечатление.

— Бях прекалено заета. Нямам представа за кого говориш. — Сибил вдигна очи и изгледа Джоуди, която се разхождаше възбудено из просторното слънчево ателие с очи, искрящи от любопитство. Тъмнорусата й къдрава грива се развяваше при всяка стъпка.

Отговорът бе презрително изсумтяване.

— Я, стига! Ти забелязваш всичко! А и той не е мъж когото можеш да подминеш.

Джоуди приближи до дъската и надникна над рамото на Сибил, след което намръщи нос. Там нямаше нищо интересно, освен ситна мрежа от сини пресичащи се чертички. Повече й харесваше, когато Сибил започнеше да рисува в квадратчетата своите смешни герои.

— Не си е сложил името на пощенската кутия. И никой не го е виждал да излиза или влиза в сградата през деня. Дори и госпожа Волински. А, както знаеш, нейното зорко око нищо не пропуска.

— Може би е вампир?

— Ууу! — Джоуди прехапа хубавите си устни, заинтригувана от идеята. — Колко страшно! Значи, ако човек го докосне, трябва да бъде студен.

— Леденостуден — съгласи се Сибил и продължи да подготвя работата си, докато Джоуди танцуваше из ателието и бърбореше като сврака.

Това не пречеше на Сибил. Когато работеше, тя обичаше да има компания около себе си. Всъщност дори й беше приятно. Никога не бе била привърженичка на спокойствието и самотата. Точно поради тази причина беше щастлива да живее в Ню Йорк, в малка сграда, пълна с непоносимо шумни и весели съседи.

Тези неща не само че я задоволяваха в личен план, те бяха добре дошли и за професията й.

А от всички наематели на стария склад, превърнат в жилищна кооперация, любимка на Сибил беше Джоуди Майърс. Преди три години, когато се нанесе тук, Джоуди бе една енергична новодомка, която искрено вярваше, че всички хора трябва да бъдат така щастливи, както нея самата. Което означаваше, подсмихна се на себе си Сибил, женени.

Сега, вече майка на осеммесечния Чарли, когото обожаваше, Джоуди бе още по-предана на тази своя идея и още по-силно вярваше в нея. И Сибил, естествено, знаеше, че тя бе основният обект на въображаемите планове, въртящи се в главата на приятелката й.

— Нима не си го срещала дори в коридора? — искаше да знае Джоуди.

— Все още не. — Сибил взе разсеяно молива и захапа обратния му край със сочните си устни. Очите й, засенчени от дългите мигли, бяха с цвета на зелено тропическо море през най-яркия час на деня и можеха да бъдат екзотични или знойни, когато не излъчваха радост от живота и света, както обикновено. — Всъщност госпожа Волински е изтървала палмата на първенството. Видях го веднъж да излиза през деня. Значи версията, че е вампир, отпада.

— Видяла си го? — Вниманието на Джоуди моментално беше привлечено и тя се завъртя на столчето пред чертожната дъска. — Кога? Къде? Защо?

— Кога? На разсъмване. Къде? Тръгна на изток по улица „Гранд“. Защо? Страдах от безсъние. — Заразена от настроението на Джоуди, Сибил се завъртя на своето столче. Очите й блестяха от смях, бузите й бяха зачервени. Личеше, че се забавлява. — Събудих се рано, още по тъмно, и се сетих за шоколадовите сладки, които останаха от партито предната вечер.

— Страхотни бяха! — съгласи се Джоуди.

— Да. Реших, че няма да заспя, докато не изям една. И тъй като вече бях станала, дойдох тук, горе, да поработя малко и отидох до прозореца. Видях го да излиза от сградата. Човек не може да не го забележи. Висок е най-малко два метра. А какви рамене има само!

И двете жени завъртяха очи в знак на възхищение.

— Всъщност — продължи Сибил, — носеше спортен сак и беше облечен с черни джинси и черен пуловер. Затова реших, че отива на тренировка. Никой не може да направи подобни рамене, ако непрекъснато лежи на дивана, хрупа чипс и пие бира след бира по цял ден.

— Аха! — Джоуди вдигна пръст и го насочи към Сибил. — Значи ти е направил впечатление!

— Нали и аз съм жив човек, Джоуди! Само труп няма да се впечатли от подобен мъж. Той наистина е великолепен, а и ти с твоите приказки за тайнственост… Какво му остава на едно момиче, освен да се чуди?

— Защо да се чуди? Има и по-добри начини. Можеш да отидеш и да почукаш на вратата, да му занесеш малко сладкиши или там каквото и да е. Уж да го приветстваш за добре дошъл. Така ще подразбереш какво прави. Сам ли живее, с какво се занимава, какво има вътре. Ако е ерген… Какво става? — Тя спря, вдигна глава и се ослуша. — Аха, Чарли се е събудил.

— Аз нищо не чувам. — Сибил също вдигна глава, обърна ухо към вратата и се ослуша. После само сви рамене. — Кълна се, Джоуди, откакто роди Чарли, ушите ти станаха като на прилеп.

— Когато станеш майка, ще разбереш защо. Ще отида да му сменя памперса и ще го изведа на разходка. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Не, не мога. Имам работа.

— Тогава ще се видим довечера. Да не забравиш! Вечерята е в седем.

— Добре, добре, няма да забравя. Как ли пък бих могла! — промърмори под носа си Сибил и се усмихна, докато Джоуди изтича да вземе Чарли от спалнята й, където го беше сложила да спи.

Вечерята е в седем, повтори си с усмивка Сибил. С досадния и скучен братовчед на Джоуди. — Франк. Кога ли щеше да събере достатъчно смелост и да й каже да престане да я сватосва, помисли си Сибил.

Може би тогава, когато намери смелост да каже същото и на госпожа Волински. И на господин Пийбли от първия етаж, и на служителката от химическото чистене. Изобщо каква беше тази мания у хората около нея да й търсят мъж? Какво им ставаше на всички!

Сибил бе на двадесет и четири години, свободна, безгрижна и щастлива. Не че не искаше някой ден да си има семейство. И хубава къща на хълма, с двор, където да играят децата. И куче. Там на всяка цена щеше да има куче. Но това беше някъде в далечното или по-близко бъдеще. Сега животът й харесваше точно такъв, какъвто беше и, слава богу, нищо не й липсваше.

Тя се подпря с лакът върху чертожната дъска, почеса брадичката си с молива и се загледа замечтано през прозореца. Сигурно пролетта бе виновна да има такова настроение. Да се чувства така ленива, разсеяна и изпълнена със скрито нервно напрежение, което сякаш я пришпорваше отвътре.

Замисли се дали все пак да не излезе на разходка с Джоуди и Чарли, ала в този момент чу от долния етаж приятелката си да вика „чао“ и звука на затварящата се врата.

Е, значи така било писано. Още по-добре.

Хайде на работа, каза си Сибил, върна се към работната маса и започна да скицира поредната част от своята серия комикси, озаглавена „Приятели и съседи“.

Имаше сигурна и талантлива ръка и това беше дар Божи. Майка й бе международно известна художничка, баща й беше саможив гений, автор на популярната серия комикси „Макинтош“. Заедно те бяха предали на нея и на останалите си деца любовта към изкуството, чувството за хумор и здравите корени.

Когато напусна родния си дом в Мейн, тя знаеше, че винаги ще бъде добре дошла обратно, ако Ню Йорк я отхвърли. Но това не стана.

За трите години тук нейните комикси добиха голяма популярност. Беше горда от постигнатото, горда от простотата, хумора и топлотата, които създаваше върху белия лист с характерните си герои, поставени във всекидневни ситуации. Беше постигнала всичко това сама. Не се и опитваше да имитира ироничността на бащините си персонажи или доста острите му понякога политически сатири и шаржове. За нея самият живот създаваше настроението, животът я караше да се смее. Да чакаш на опашката за билети за кино, да си купиш подходящи обувки и да оцелееш след поредната нагласена любовна среща.

Докато много хора смятаха нейната героиня Емили за автобиографична, Сибил я намираше чудесна и пълна с идеи, ала не се отъждествяваше с нея. Още повече, че Емили беше фина, дребна блондинка, която имаше ужасен късмет, никога не можеше да си намери работа, а още по-малко подходящ мъж. Просто не й вървеше с мъжете.

А Сибил беше брюнетка със среден ръст и забележително успешна кариера. Колкото до мъжете… Е, те не бяха основното нещо, за което мислеше в живота си. Затова и не се тревожеше особено много за късмета си с тях.

Лицето й се смръщи, а очите й се присвиха, когато се хвана, че вместо да рисува, си играе с молива. Днес очевидно не можеше да се съсредоточи. Тя прокара пръсти през гъстата си, тъмнокестенява коса, прехапа добре оформените си, сочни устни и сви рамене. Може би трябваше да си почине, да подремне. А може би малко шоколад щеше да събуди заспалото й въображение.

Сибил мушна разсеяно молива зад ухото си по стар детски навик, който не можеше да изкорени, напусна обляното със слънце ателие и слезе надолу по стълбите.

Апартаментът й беше просторен. Това, както и ателието към него, бяха основната причина да го наеме веднага щом го видя. Дълъг плот разделяше кухнята от дневната, която бе на по-ниско ниво. Високите прозорци пропускаха много светлина и уличен шум, което я държа будна и трепетна няколко седмици след пристигането й в Ню Йорк.

Тя се движеше грациозно. Това бе още една черта, наследена от майка й. Както баща й обичаше да казва, притежаваше „грацията на Грандо“. Имаше дълги крайници, особено подходящи за балерина. Всъщност като дете беше вземала уроци по балет, но когато порасна, ги изостави. Сибил отиде боса в кухнята, отвори хладилника и се замисли.

Можеше да си направи нещо вкусно за ядене. Беше вземала уроци и по готварство. И й беше интересно и забавно, докато не задмина учителя си по изобретателност и майсторство.

В този момент чу музиката и въздъхна. Звуците преминаваха през старите стени, през тесния коридор и външната врата. Беше тъжна и секси, вълнуваща и възбуждаща. Сякаш саксофонът ридаеше. Тайнственият господин от апартамент 3-Б не свиреше всеки ден, ала на Сибил й се искаше той да го прави. Провлечените, сякаш течни звуци я вълнуваха, както и бурните емоции, които издаваха.

Кой беше той, питаше се тя, може би един тъжен музикант, който се надяваше да пробие в Ню Йорк? Несъмнено беше с разбито сърце, продължи да умува Сибил, съчинявайки един от поредните си сценарии за него, докато машинално вадеше от хладилника продукти. Естествено, че зад всичко това се криеше жена. Някоя студенокръвна, червенокоса красавица, която бе пленила душата му и сетне бе стъпкала безмилостно кървящото му сърце с десет сантиметровите токчета на италианските си обувки.

Преди няколко дни Сибил беше намислила друг сценарий за тайнствения непознат. Тогава той бе избягал от богатото си и отвратително семейство още като шестнадесетгодишно момче. За да се прехранва, беше свирил по ъглите на улиците в Ню Орлийнс. Защо Ню Орлийнс? Защото това беше любимият й град. А после бе дошъл да се скрие на север, след като същото това ужасно семейство, оглавявано от ненормалния му чичо, бе започнало да го издирва из цялата страна.

Не беше съвсем сигурна защо точно го издирват, но това всъщност не беше важно. Той бягаше и се криеше от тях и единственото му спасение беше в музиката. Или пък беше таен агент с изключително важна и опасна мисия, който работеше под прикритие. А може би беше международен крадец на бижута, издирван от Интерпол. Или опасен сериен убиец, който дебнеше следващата си жертва.

Тя се разсмя на глас на фантазиите си и погледна към продуктите, които беше извадила от хладилника, без да мисли. Какъвто и да бе тайнственият съсед, осъзна Сибил, все още усмихната, явно му се ядяха курабийки. Защото точно тези продукти беше извадила.

 

 

Той се казваше Престън Макуин. И изобщо не се смяташе за тайнствен. Просто обичаше личната си свобода. И именно необходимостта да се чувства свободен го беше довела тук, в сърцето на един от най-големите градове в света, където човек можеше да остане сам и незабелязан в тълпата.

Временно, помисли си той, докато прибираше саксофона в калъфа. Само временно. След няколко месеца ремонтът на къщата му на скалистия бряг в Кънетикът щеше да приключи. Някои казваха, че това не е къща, а крепост. Ала тя му харесваше точно такава. В подобна крепост човек можеше да живее блажено сам седмици наред. И нямаше начин някой да влезе и да го безпокои, когато мостът бе вдигнат, а портите заключени.

Престън се заизкачва по стълбата, като остави зад себе си почти празната всекидневна. Използваше я само когато свиреше. Тук акустиката беше превъзходна. Или за да потренира, когато не беше в настроение да отиде до фитнес центъра на няколко пресечки по-надолу.

Всъщност той живееше на втория етаж. Временно, повтори си отново. И всичко, от което се нуждаеше, бе едно легло, гардероб, лампа и достатъчно стабилно бюро, което да побере портативния компютър, монитора и принтера. Нямаше да има дори телефон, ако агентката му не го бе принудила да вземе клетъчен телефон, за да поддържа контакт с него.

Престън седна на бюрото, доволен, че кратката почивка, която направи със саксофона, бе прочистила паяжините в главата му. Манди, агентката му, непрекъснато го преследваше заради последната пиеса. Мислеше да й каже да престане да го тормози. Пиесата щеше да бъде готова тогава, когато трябваше, и нито минута по-рано.

Проблемите с известността, помисли си той, идеха от това, че тя започваше да обсебва и направлява живота ти. След като веднъж си направил нещо, което хората са харесали, те искат да го направиш отново. Но ако може по-бързо и да е по-голямо. Престън не даваше и пукната пара за това, какво искат другите. Можеха да счупят вратите на театъра, за да гледат последната му пиеса, да му дадат следващата награда „Пулицър“ или „Тони“ и да изсипят пред краката му самосвали с пари. А можеше да не стъпят в театъра, да разпердушинят от критики работата му и да си поискат парите обратно. Това изобщо не го вълнуваше. Единственото, което имаше значение за него, беше работата. И винаги щеше да бъде така.

Финансово беше добре осигурен. Винаги е бил. Манди казваше, че всъщност това бе част от проблема му. Без нуждата от пари и желанието да ги печели, без мисълта за това да го пришпорва, той бил арогантен и отчужден от своята публика. Тя също така казваше, че точно това го е направило гениален. Защото просто не му пукало от нищо.

Престън седеше на бюрото си в голямата празна стая. Висок, мускулест, снижен, с разрошена грива с цвета на добре охранена норка. Сините му очи бягаха по редовете на вече изписаните страници. Устата му беше твърдо стисната, той рядко се усмихваше. Лицето му бе тясно, скулесто и греховно красиво.

Беше изключил съзнанието си за уличния шум, блъскащ се в прозорците му денем и нощем, и се помъчи да проникне в душата на мъжкия образ, който бе създал с малкия си компютър. Един мъж, който отчаяно се бореше да надвие собствените си желания.

Пронизителният звук на звънеца го накара да изругае, ала въпреки това стана и слезе долу в празната стая. Първо му мина през ума да изчака и да не отваря, но понеже отлично познаваше човешката природа, реши, че неканеният посетител сигурно щеше да се върне по-късно. Затова най-добре щеше да бъде да отвори и да го прогони веднъж завинаги.

Най-вероятно беше жената от първия етаж с очи като на орел, реши Престън, на път към вратата. Тя вече се бе опитала да го заговори на няколко пъти, когато излизаше вечер, за да отиде в клуба. Той беше специалист по измъкването, ала нейното упорство започваше да става досадно. Най-умно щеше да бъде, ако сега я отпъдеше набързо и я оставеше да клюкарства колкото си иска зад гърба му.

Но когато погледна през шпионката, видя не едрата жена с блестящи птичи очи, а хубавичка брюнетка с къса момчешка прическа и големи зелени очи.

Знаеше, че живее в отсрещния апартамент и се зачуди какво ли можеше да иска. Тъй като вече цяла седмица нито веднъж не се беше опитала да установи контакт с него, Престън бе решил, че така ще продължава и за в бъдеще. Което всъщност я бе направило идеалната съседка в очите му.

Разочарован, че бе излъгала очакванията му, отвори неохотно вратата и се наведе към нея.

— Да?

— Здравейте. — О, виж ти, помисли си Сибил, та той е още по-хубав отблизо. — Аз съм Сибил Кембъл. Живея в 3-А, точно срещу вас. — Тя се усмихна очарователно и посочи с ръка отсрещната врата.

Престън само повдигна незаинтересовано вежди.

— Е, и?

Не си хаби думите, реши Сибил и продължи да се усмихва, макар че искаше очите му да се отместят от нея, за да може поне да надникне в стаята зад него. Не можеше обаче да направи нищо подобно, защото той не помръдваше, нито откъсваше очи от нейните. Щеше да бъде прекалено нахално да наднича. Нещо, което тя не можеше да си позволи.

— Чух ви, че свирите преди малко. Работех в къщи и музиката стигна до ушите ми.

Ако беше дошла, за да му прави забележка заради шума, не бе познала, намуси се Престън. Той свиреше, когато си искаше. И никой не можеше да му забрани да го прави. Затова продължи да я гледа студено и незаинтересовано. Малко вирнато носле, чувствена сочна уста, дълги бедра и лакирани в ярко розово нокти на босите крака.

— Обикновено слушам уредбата, когато работя, ала този път бях забравила — продължи весело Сибил и Престън забеляза малката трапчинка, която се появи на бузата близо до устата й. — Затова ви чух и много ми хареса. Ралф и Сиси непрекъснато пускаха Вивалди, който е чудесен, разбира се, но е прекалено монотонно да слушаш едно и също нещо. Те живееха преди тук, Ралф и Сиси — обясни тя, като посочи с ръка апартамента му. — Преместиха се в Уайт Плейс, когато Ралф завъртя роман с една продавачка от „Сакс“. Е, не беше точно любов, ала той така си мислеше и Сиси каза, че или ще напуснат града, или ще го скалпира по време на развода. Госпожа Волински им даваше само шест месеца, но аз мисля, че ще се оправят. Всъщност…

Неочаквано тя му подаде красивата жълта чиния, която държеше, с наредена върху нея малка планина от шоколадови курабийки, завити отгоре с чиста розова салфетка.

— Донесох ви малко сладки.

Престън погледна надолу и по този начин й предостави кратката възможност да надзърне за миг зад него и да види съвършено празната стая.

Бедното момче, не може да си купи дори диван, помисли си Сибил. После сериозните му сини очи отново се върнаха върху нейните.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо сте ми донесли сладки?

— Ами, изпекох ги. Понякога се хващам да готвя, за да прочистя главата си. Когато не мога да се съсредоточа върху работата си. Най-често правя курабийки. Това най-много ми помага. А ако ги задържа за себе си, ще ги изям всичките и после ще се мразя. — Трапчинката на бузата й се очерта още по-дълбоко. — Не обичате ли сладки?

— Нямам нищо против тях.

— Добре тогава, изяжте ги и да ви е сладко. — Тя тикна чинията в ръцете му. — И добре дошли в къщата. Ако ви трябва нещо, аз съм отсреща. — Направи отново широк жест с красивата си ръка с тънки елегантни пръсти. — А ако искате да научите повече за другите наематели, мога да ви бъда от полза. Живея тук вече няколко години и познавам всички.

— Не искам. — Той отстъпи крачка назад и затвори вратата под носа й.

Сибил остана на мястото си като закована, неспособна дори да реагира на подобна грубост. Беше преживяла своите двадесет и четири години без нито веднъж да хлопнат вратата под носа й. И сега, когато това беше станало, реши, че всъщност не й пука.

Едва се пребори с инстинктивното си желание да почука отново и да си поиска курабийките обратно. Не, нямаше да падне толкова ниско, каза си тя, рязко се обърна на пети и се упъти към своята врата.

Е, сега вече знаеше, че мистериозният господин бе умопомрачително хубав, с телосложение на бог и невъзпитан като своенравно двегодишно хлапе, което трябва да бъде добре натупано, преди да бъде сложено да спи.

Добре, всичко това беше чудесно. Сибил изобщо нямаше да му се пречка повече. Тя дори не тресна вратата си, както й се искаше. Боеше се, че оня нахалник ще чуе и ще се подсмихне с красивата си уста, която сякаш казваше „върви по дяволите“. Ала когато се прибра вкъщи, Сибил се обърна към затворената врата и му се изплези, сложила ръце зад ушите си.

Почувства се много по-добре. Въпреки че в крайна сметка непознатият безцеремонно беше взел курабийките, любимата й чиния и беше успял да я ядоса. А тя все още не знаеше името му.

 

 

Престън изобщо не съжаляваше за поведението си. Нито за секунда дори. Беше решил, че с нищо неоправданата му грубост щеше да държи настрана поне за известно време дръзката му съседка с вирнато носле и предизвикателно лакирани нокти на краката. Последното нещо, което искаше, беше местният комитет от доброжелатели да се изсипе пред вратата му, предвождан от приказливата брюнетка с очи на самодива.

По дяволите! Поне в Ню Йорк хората би трябвало да не обръщат внимание на съседите си. Беше почти сигурен, че този град бе олицетворение на отчуждеността, а ако не бе, сигурно скоро щеше да стане.

За негово щастие, помисли си той, тя поне беше сама. Не се и съмняваше, че ако имаше съпруг, сигурно щеше да изтъкне всичките му качества и добродетели. Това, че работеше в къщи и можеше да се сблъска с нея, когато излизаше някъде, беше обаче черна точка. А пък това, че правеше най-вкусните шоколадови курабийки в цялата вселена, беше почти непростимо.

Първоначално се опита да не им обръща внимание, докато работеше. Престън Макуин беше в състояние да пренебрегне дори ядрен взрив, когато думите напираха да излязат изпод пръстите му. Но когато вдигнеше глава, се хващаше, че мисли за тях. Представяше си ги как си кротуват в красивата жълта чиния в кухнята.

Мислеше за тях, когато се бръснеше, когато се обличаше и когато се отпускаше с упражненията, след като бе седял с часове в позата, която учителката му от трети клас, сестра Мери Джоузеф, наричаше окаяна.

И така, когато слезе долу, за да изпие една напълно заслужена, според него, бира, пред очите му изплува жълтата чиния с курабийките върху плота на кухнята. Той обра пяната и отпи от бирата. Защо пък да не хапне една-две, помисли си. Нямаше смисъл да ги изхвърля в кофата за боклук — и без това вече беше натрил носа на наперената Сибил.

Тя сигурно щеше да си поиска чинията. Какво му пречеше да опита една курабийка, преди да остави чинията пред вратата й. И така, изяде една. Изръмжа доволно и дори кимна с глава. После изяде втора и въздъхна от истинско удоволствие. И едва когато бе изхрупал двайсетина, спря и се наруга.

Също като някакъв наркоман, помисли си Престън, който не може да устои на изкушението. Чувстваше се преял, направо щеше да му прилошее. Погледна полупразната чиния, отвратен от себе си и от лакомията си. С последни усилия на волята си изсипа останалите няколко курабийки в пластмасова купа и прекоси стаята, за да вземе саксофона си. Реши, че ще обиколи няколко пъти квартала, преди да отиде в клуба.

Когато отвори вратата обаче, чу, че съседката му се качва по стълбите. Намръщи се и се върна обратно, като остави вратата си леко открехната. Така можеше да чуе гласа й и онова, което говореше. Затова учудено вдигна вежди, когато видя, че бе сама.

— Никога повече — мърмореше си Сибил. — Не ме интересува дали ще ми набива кибритени клечки под ноктите на краката, или ще размахва нагорещен ръжен пред очите ми. Никога повече няма да премина през подобно мъчение. За нищо на света, докато съм жива! Това е. Край!

Беше сменила облеклото си, отбеляза наум той, и сега носеше черни панталони и вталено черно сако, под което се виждаше риза с цвят на ягода и дълги обици на ушите.

Съседката продължи да си говори, докато отваряше чантичката си с размер на пощенска марка.

— Животът е прекалено кратък, за да се ядосвам заради някакви си пропилени два часа. Ала няма да допусна тя да ми причини това отново. Знам как да й откажа. Просто трябва да тренирам, това е всичко. Къде, по дяволите, се е дянал този ключ?

Звукът на отварящата се зад гърба й врата я накара да подскочи и да се обърне рязко. Престън забеляза, че висящите на ушите й обици никак не подхождаха на цвета на блузата и си помисли дали причината беше небрежност, или моден каприз. След като обаче не можеше да намери ключа си в чантичка, която бе по-малка от дланта му, значи по-скоро беше небрежна, реши той.

Сибил цялата пламтеше, беше явно ядосана и свежа. И миришеше по-хубаво и от курабийките си. Понеже го осъзна, това още повече го ядоса.

— Задръжте така — рече Престън и се обърна да вземе чинията.

Тя нямаше никакво намерение да го чака. Още повече, че най-после намери ключа си там, където беше решил да се скрие, във вътрешното джобче на чантата. Всъщност там, където го беше сложила, за да знае къде е, когато й потрябва, и бързо да го намери. И както обикновено, беше забравила.

Но той я изпревари. Излезе от апартамента си като остави вратата да се хлопне сама зад него. В едната си ръка носеше саксофона, а в другата нейната чиния.

— Заповядайте — рече и реши да не я пита коя бе причината за нацупеното изражение на красивото й като на морска сирена лице. Не се съмняваше, че сама щеше да му я каже — през следващия половин час.

— Много благодаря — изстреля Сибил и взе чинията от ръцете му. Тъй като главата й се беше надула през последните два часа да слуша монотонните разсъждения за превратностите в света на борсата от братовчеда на Джоуди. — Франк, реши да си го изкара на тайнствения си съсед. Поне в момента имаше настроение за това. — Слушай, приятелче! Ясно ми е, че не искаш да бъдем добри съседи. И аз не искам. Никакви приятели — отсече тя и размаха чинията. — Имам ги толкова много, че не мога да понеса още един, поне докато някой от останалите не напусне страната. Ала това не ти дава право да се държиш като ръб. Исках само да се запознаем и да ти дам малко от проклетите курабийки.

Устните му бяха готови да се разтегнат в усмивка, но Престън успя да я потисне.

— Проклетите курабийки бяха чудесни — рече той.

Преди сам да осъзнае какво казва, и веднага съжали, тъй като видя как настроението в очите й се промени от гняв в учудване.

— Така ли?

— Така. — Престън тръгна по коридора и я остави объркана и заинтригувана.

Затова Сибил последва инстинкта си, което бе едно от любимите й хобита. След като отключи вратата, тя остави чинията в кухнята, заключи отново и тръгна след него на пръсти.

Това ще бъде голям номер за Емили, помисли си и си представи как ще се развие играта седмици занапред. Разбира се, щеше да се наложи да накара Емили да си загуби ума по момчето, разсъждаваше Сибил, докато слизаше на пръсти по стълбите. Това нямаше да бъде някакво нормално и най-обикновено любопитство, а направо фикс идея.

Задъхана от вълнение, докато обмисляше трескаво всички възможности, тя излезе крадешком през входната врата и се огледа бързо надясно и наляво.

Той доста се беше отдалечил от къщата. Има широка крачка, усмихна се Сибил и тръгна след него.

Емили, разбира се, щеше да се крие, да минава на прибежки от стълб до стълб и да се залепя към стените и ъглите на къщите, в случай че той се обърнеше назад и…

Тя едва не извика и направи точно това. Залепи се зад стълба на уличната лампа, когато обектът на преследването й разсеяно погледна назад през рамото си. С ръка на сърцето Сибил надникна крадешком и го видя, че зави зад ъгъла.

Ядосана, че вместо с удобни половинки беше с обувки с токчета заради вечерята у Джоуди, тя си пое дълбоко дъх и прибяга до следващия ъгъл.

Тайнственият съсед се разхожда цели двадесет минути, докато краката й не започнаха да пищят от болка и първоначалният й ентусиазъм се превърна в отегчение и гняв. Може би всяка вечер този мъж просто мереше улиците на града със саксофон в ръка, помисли си ядосана Сибил.

Може би беше не само груб. Вероятно беше луд. Сигурно неотдавна беше излязъл от психиатрията. Ето защо не знаеше как да общува с хората по нормален начин.

Явно богатото му, жестоко семейство го бе тикнало в лудницата, за да не може да предяви правата си към наследството на своята любима баба, която бе умряла при подозрителни обстоятелства и му бе оставила цяло състояние. И през всичките тези години, когато е бил затворен от корумпирани психиатри, мозъкът му се е изкривил.

Дааа… Точно това щеше да открие Емили и щеше да бъде сигурна, че нейната чиста любов и нежните грижи, с които щеше да го обгради, щяха да го излекуват. Сетне всички приятели и съседи щяха да се опитат да я разубеждават, дори и когато тя успееше да ги въвлече в плановете си. И преди всичко да свърши, тайнственият господин щеше да…

Тя рязко спря, защото той влезе в малък нощен клуб със светещ над вратата надпис „Делта“.

Е, най-сетне, помисли си Сибил и оправи косата си. Сега просто трябваше да влезе вътре, да се свре в едно тъмно ъгълче и да види какво ще последва.