Нора Робъртс
Родена в грях (8)

Седма глава

Шанън не знаеше как да се чувства в типична местна ирландска кръчма. Не че не очакваше отиването там с удоволствие: просто винаги се радваше на нови впечатления, места, хора. А дори да бе изпитала нежелание, очевидната радост на Бриана да прекара вечерта вън от къщи щеше да я склони да отиде.

В същото време не се примиряваше с мисълта, че кръчмата е място, където да се води бебе.

— А, ти си готова. — Бриана вдигна поглед в момента, в който Шанън слизаше по стълбите. — Съжалявам, аз нещо се позабавих, но бебето беше гладно, а и се наложи да го преповия. — Полюляваше се, докато говореше. Кейла бе в едната й ръка, а в другата носеше табличка с две чаши чай. — После сестрите се оплакаха, че ги наболява гърлото и поискаха горещ чай.

— Сестрите?

— Сестрите Фримонт, от синята стая. Още не си ги видяла. Пристигнаха днес. Дъждът ги намокрил и са понастинали. Те са ми редовни посетителки, та вече не обръщам внимание на капризите им. Прекарват тук по три дни в годината и единственото им занимание е да се глезят. Според Грей те са такива, защото цял живот живеят заедно и никога не са имали връзка с мъж.

Спря се, руменина обагри бузите й, но се усмихна, когато Шанън прихна.

— Не е редно да говоря така за гостите си. Просто ти обяснявам защо се позабавих. Ще ме изчакаш ли?

— Разбира се. Мога ли…

— Ето и телефонът звъни. По дяволите, нека си звъни.

— Къде е Грей?

— Или разследва на местопрестъплението, или убива някого. Изръмжа, когато надникнах в кабинета — сигурен знак да не разчитам на него в момента.

— Ясно. Да ти помогна ли с нещо?

— Ще съм ти благодарна, ако подържиш бебето няколко минути, за да отнеса горе чая на сестрите и да им угодя на прищевките. — Очите й блеснаха закачливо. — Няма да ми отнеме много време. В чая сипах щедро от уискито.

— Дай ми я. — С известен страх Шанън пое Кейла. Бебето бе толкова малко и изглеждаше така уязвимо. — Нямам много опит. Повечето от познатите ми жени са заети да градят кариера и отлагат раждането на деца.

— Жалко наистина. Е, на мъжете им е по-лесно. Би ли се поразходила малко с Кейла? Нещо е неспокойна — очаква, предполагам, не по-малко от мен възможността да излезе и да види хора.

Със завидна грациозност Бриана се изкачи по стълбите с „лечебния“ чай.

— Неспокойна ли си, Кейла? — Шанън тръгна през антрето към гостната. — Това чувство ми е добре познато. — Очарована, тя погали бебето с пръст по бузата и изпита неимоверна радост, когато малкото юмруче го стисна. — Силна си. Не си слаб противник. Също като майка си.

С умиление целуна бебето, после още веднъж, тъй като то посрещна ласката с гукане.

— Бива си я, нали?

Все още със сияещи очи младата жена вдигна поглед и видя Грей да влиза в стаята.

— Направо е красавица. Човек не си дава сметка колко са малки, докато не ги вземе на ръце.

— О, тя е пораснала. — Наведе се и се усмихна на дъщеря си. — Приличаше на възмутена фея, когато се роди. Никога няма да я забравя.

— Сега прилича на майка си. А като стана въпрос за нея — Бриана е горе и опива сестрите Фримонт.

— Браво! — Той не се изненада от новината, прие я само с леко кимване. — Дано успее, защото иначе няма да я оставят да си поеме дъх цели три дни.

— Тя и сама като че ли си го осигурява.

— Такава си е Бри. Искаш ли да пийнеш нещо, преди да тръгнем или предпочиташ да изчакаш да вземем по халба в кръчмата?

— Ще изчакам, благодаря. Ти ще идваш ли с нас? Мислех, че в момента убиваш някого.

— Тази вечер — не. А и вече имам няколко трупа. — Младият мъж се замисли дали да не си налее едно уиски, но реши да се откаже. — Бри каза, че искаш да рисуваш.

— Да, имам такова желание. Взела съм някои неща със себе си. За сега са достатъчни. — Несъзнателно имитираше движенията на Бриана, докато полюшваше бебето. — Предложи ми да използвам колата и да се опитам да си набавя останалото от Енис.

— По-добре иди в Голуей.

— Не ми се ще да взимам колата й — отвърна откровено Шанън.

— Притесняваш се от лявото движение ли?

— Има го и това… Но по-скоро ми е неудобно да ползвам колата й.

Грей се отпусна на страничната облегалка на дивана и подхвана замислено:

— Искаш ли съвет от сънародник американец?

— Кажи, да чуя.

— Хората тук са като от друг свят. Да предлагат, да дадат, да заемат, да споделят всичко — включително и себе си — им е втора природа. Когато Бри ти подава ключовете, тя не мисли „Дали застраховката й е на ред“, „Чисто ли й е шофьорското досие?“. Тя просто мисли — колата е нужна на някого. Това е всичко.

— За мен не е толкова лесно. Не дойдох тук, за да стана част от голяма, щедра фамилия.

— Защо дойде?

— Защото не знам коя съм. — Ядосана, че го е изрекла, тя му подаде бебето. — Не ми е приятно да преживявам криза на самоличността си.

— Не те виня — подхвърли той непринудено. — Аз самият съм минал по този път. — Дочу гласа на съпругата си — търпелив, успокояващ. — Защо не си дадеш малко време, мой човек? Наслаждавай се на природата наоколо, наддай няколко килограма от ястията на Бриана. От личен опит знам, че отговорите идват, когато най-малко ги очакваш.

— Професионалните или личните?

Той се надигна и приятелски я потупа по бузата.

— И двете. Ей, Бри, тръгваме ли?

— Само да си взема чантата. — Тя влезе забързана, като оправяше косите си. — О, Грей, значи ще дойдеш с нас?

— Няма да пропусна възможността да прекарам вечерта с теб.

Със свободната си ръка обгърна кръста й и я повлече в бърз валс.

Лицето й вече сияеше.

— Мислех, че ще работиш.

— Винаги мога да работя.

Наведе се и впи устни в нейните.

Шанън се пораздвижи притеснено и се прокашля:

— Дали не е по-добре да ви изчакам в колата? Със затворени очи?

— Престани, Грейсън, смущаваш Шанън.

— Не е вярно. Тя просто ревнува. — И той намигна на жената, която вече смяташе за своя балдъза. — Хайде, мой човек, ще ти намерим някой мъж.

— Не, благодаря. Тъкмо се отървах от един.

— Така ли? — Постоянно заинтригуван от хорски съдби, Грей подаде бебето на съпругата си, за да хване Шанън през кръста. — Разкажи ни. Ние тук умираме за клюки.

— Остави я на мира — смъмри го Бриана, макар да се усмихваше, а на Шанън даде следния съвет: — Не казвай нищо, ако не желаеш да го прочетеш в някоя от следващите му книги.

— Моята история няма да предизвика интереса на читателите — отсече тя и излезе във влажната вечер. Беше валяло и пак валеше, точно както предсказаха.

— О, аз правя интересен разказ от всичко. — Грей галантно отвори вратата на колата за Бриана и се засмя. — И така — защо го изхвърли?

— Не съм го изхвърлила. — Сцената бе толкова абсурдна, че настроението на Шанън се подобри. Настани се на задната седалка и тръсна глава. — Разделихме се по взаимно съгласие.

— Да де, да. Разбрах — изхвърлила си го. — Забарабани с пръсти по волана, докато потегляше. — Вие жените все избирате префърцунени думи, когато разбивате мъжките сърца.

— Добре тогава, ще ти предложа измислена история. — Грей забеляза в огледалото за обратно виждане как Шанън се усмихна. — Той лазеше в краката ми, молеше ме, заклеваше ме. Ако не се лъжа, дори плака. Но не ме трогна и аз стъпках кървящото му сърце. Сега той е с бръсната глава, отказа се от светските наслади и се присъедини към религиозна секта в Мозамбик.

— Не е лошо.

— Поне е по-забавно от истината, а тя е, че ни свързваше единствено любовта към тайванската кухня и един офис. Разрешавам ти да използваш и двата варианта.

— Значи без него си по-добре — обади се Бриана плахо. — А това е най-важното.

Леко изненадана колко просто се бе оказало всичко, Шанън вдигна вежди.

— Да, всъщност си права.

И също толкова лесно се оказа просто да се облегне назад и да се наслади на вечерта, много по-лесно, отколкото беше предполагала.

 

 

Кръчмата на О’Мейли. Първото впечатление на Шанън при влизането беше, че е попаднала в стар черно-бял филм. Помещението — изпълнено с цигарен дим; цветовете мрачни; дървените мебели — потъмнели от времето. Мъже с големи халби тъмна бира седяха на бара; жени, скупчени на група, се смееха; на фона на мелодия, която долиташе от дъното на помещението, се дочуваха приглушени гласове.

Зад барплота имаше телевизор. Даваха някакво спортно състезание, но звукът бе изключен. Мъж с бяла престилка, препасана през широкия му кръст, вдигна поглед и широко се усмихна, без да спира да пълни поредната чаша.

— Значи най-после доведе малката. — Остави халбата настрана, за да се слегне пяната. — Дай да я видим отблизо, Бри.

Бриана покорно постави подвижното кошче на Кейла върху барплота.

— Тя е с шапчицата, която жена ти й оплете, Тим.

— Голяма хубавица е. — Той погъделичка бебето по гушката. — Одрала ти е кожата, Бриана.

— И аз имам нещо общо с цялата история — обади се Грей, докато хората се тълпяха около бебето.

— Така е — съгласи се Тим, — но милостивият Бог с присъщата му мъдрост го е пренебрегнал и е дал на малката ангелското лице на майка й. Ще пиеш ли една бира, Грей?

— Да, „Гинес“. Какво ще вземеш, Шанън?

Тя погледна към халбата, която Тим О’Мейли наля.

— Нещо по-малко от това.

— Значи — халба и чаша — поръча Грей. — И нещо безалкохолно за младата майка.

— Шанън, този, дето ти налива бирата, е Тим О’Мейли. — Бриана сложи ръка на рамото й. — Тим, това е гостенката ми Шанън Бодайн от Ню Йорк.

— От Ню Йорк. — Докато ръцете му се движеха бързо и вещо, с опита, натрупан с години, той се усмихна на Шанън. — Имам доста братовчеди в Ню Йорк. Познаваш ли случайно Франсис О’Мейли? Месар е.

— Не, съжалявам.

— Бодайн? — Мъжът на стола до Шанън смукна дълбоко от цигарата си и замислено издиша дима. — Познавах една Катрин Бодайн от Килкели преди няколко години. Хубавица с бяла като мляко кожа. Може да ти е роднина?

Шанън му се усмихна неуверено.

— Не знам.

— Шанън за пръв път е в Ирландия — обясни Бриана.

Всички закимаха с разбиране.

— Познавах едни Бодайнови от град Дъблин — заговори с треперещ от старост глас мъж, седнал в другия край на барплота. — Четирима братя, които все на бой налитаха. Лудите Бодайн, така ги наричахме, и всички синове, които им се народиха, избягаха и станаха членове на ИРА. Това трябва да е било някъде през… тридесет и седма.

— Тридесет и пета — поправи го жената до него и намигна на Шанън. Лицето й бе сбръчкано от старост. — Един-два пъти излязох на разходка с Пади Бодайн и Джони му сцепи устната.

— Мъжът трябва да защитава онова, което му принадлежи. — Старият Джон Конрой хвана ръката на съпругата си и я стисна. — Нямаше по-хубаво момиче в Дъблин от Нел О’Брайън. А сега тя е моя.

Шанън прикри усмивката си с чашата, която Грей й подаде. Двойката бе вероятно на повече от деветдесет години, а се държаха за ръцете и флиртуваха като младоженци.

— Дай ми бебето. — От стаята зад бара се появи жена, която бършеше ръцете си в престилката. — Идете си намерете маса — направи тя знак на Бриана. — Ще взема бебето при себе си, за да го поглезя.

Като знаеше, че всякакви протести ще са безсмислени, запозна гостенката си със съпругата на Тим и се подчини.

— Най-добре да се настаним някъде. Тя няма да ми даде детето, докато не си тръгнем.

Шанън се извърна да я последва и съзря Мърфи.

През цялото време той бе седял близо до огъня и я бе наблюдавал, докато свиреше на малкия акордеон. Още щом я видя, мислите му отново се объркаха и затова се зарадва, че имаше малко време да се съвземе преди Грей да се насочи към масата му.

— Забавляваш ли се тази вечер, Мърфи? — попита Бриана, като сядаше.

— Предимно себе си — уточни той доволен, защото пръстите му не се объркваха както мислите. — Здравей, Шанън.

Грей й посочи стол и тя се озова лакът до лакът с Мърфи. Изненада се, че това я смущава.

— Къде си се учил да свириш?

— Тук-там.

— Мърфи има вроден талант да свири на всякакви инструменти — съобщи Бриана с гордост. — Може да извади мелодия от всичко, което поставиш в ръцете му.

— Нима? — Дългите му пръсти се движеха видимо умело по многобройните клавиши на малката кутия. Вероятно знаеше мелодията доста добре, защото въобще не следеше какво правят. — Значи музикален фермер — пророни тя.

— Ти обичаш ли музика? — попита я той.

— Разбира се. Кой не я обича?

Той спря достатъчно дълго, за да отпие от бирата. Примири се с необходимостта да свикне, че гърлото му пресъхва всеки път, когато тя е наоколо.

— Има ли нещо специално, което би искала да чуеш?

Тя сви рамене уж небрежно, но вътрешно съжаляваше, че е престанал да свири.

— Не познавам много ирландската музика.

Мърфи се засмя.

— Казваш се Шанън Бодайн, а не познаваш нашата музика?

С очи, приковани в нейните, и устни, леко извити в усмивка, той подхвана нова мелодия. Изведнъж погледна над рамото й и усмивката му стана още по-приветлива.

— А, ето го моя юнак.

Малкият Лиам Суини бързо прекоси помещението и се настани в скута на Мърфи. Погледна го с копнеж в очите:

— Сладка!

— Майка ти жив ще ме одере. — Но Мърфи се огледа, забеляза, че Маги е още на бара и като бръкна в джоба, извади бонбон. — Лапай бързо, преди да ни е видяла.

Очевидно и двамата имаха опит. Шанън наблюдаваше как детето се притиска до него и с език и зъбки отстранява обвивката.

— Е, значи фамилна вечер навън, така ли? — Маги се присъедини към тях и сложи ръце върху облегалката зад гърба на Бриана. — Къде е бебето?

— Дирдри я отвлече.

— Здравей, Шанън — поздрави Маги любезно, но хладно и вниманието й мигом се насочи към сина й. — Какво имаш в устата, Лиам?

— Нищо — отвърна той ухилен, като здраво стискаше със зъбки бонбона.

— Нищо ли? Мърфи, да знаеш, ти ще платиш първата му пломба! — Тя се извърна към бара. Шанън видя висок привлекателен мъж да се приближава към масата им с две чаши в едната ръка и халба бира в другата. — Шанън Бодайн, съпругът ми Роуган Суини.

— Приятно ми е да се запознаем. — След като остави питиетата, той се усмихна и взе ръката й. Дори да изпитваше някакво любопитство, не го показваше. — Наслаждавате ли се на престоя си тук?

— Да. — Тя леко наклони глава. — Предполагам, че на вас трябва да благодаря за посещението си тук.

— Само индиректно. — Придърпа си стол и с това принуди Шанън да се приближи още към Мърфи. — Хобс спомена, че работите за Тилмантън. Винаги използвам рекламната агенция на Прайс за деловите си работи в Америка.

Тя вдигна вежди и отсече:

— Ние сме по-добри.

Роуган се усмихна.

— Може да опитам и вас при случай.

— Това не е делова среща — напомни съпругата му. — Мърфи, няма ли да изсвириш нещо по-живо?

Той бързо подхвана рил, като изтръгваше бързи, сложни тонове от инструмента. Разговорите наоколо замряха. По едно време някой изръкопляска — мъж с танцова стъпка се отправи към бара.

— Танцуваш ли?

Устните на Мърфи бяха толкова близо до ухото на Шанън, че тя усети дъхът му да докосва кожата й.

— Не мога като него. — Отпусна се назад и надигна чашата, за да я използва като бариера помежду им. — Но предполагам, че ти умееш. И то е част от същността ти, нали?

Той наклони глава; бе толкова развеселен, колкото и любопитен.

— Имаш предвид това, да си ирландец ли?

— Да. Нали за вас разправят, че танцувате, пиете, карате се, пишете меланхолична проза и поезия. И се наслаждавате на образа, който сте си създали — на страдащи с железни юмруци бунтовници.

Младият мъж се замисли върху казаното, като не спираше да тактува с крак.

— Е, може да се каже, че сме бунтовници и доста сме страдали. Но ти, изглежда, си позагубила корените си.

— Никога не съм ги имала. Баща ми бе трето или четвърто поколение американец, а семейството на майка ми не познавам.

Това я накара да смръщи вежди и макар да му бе жал, Мърфи нямаше намерение да изостави темата.

— Въпреки това смяташ, че познаваш Ирландия и ирландците? — И други бяха започнали да танцуват и за да им достави удоволствие, той подхвана нова мелодия. — Гледала си филми за страната ни, вероятно и парада по случай деня на Сейнт Патрик по Пето авеню и смяташ, че ни познаваш.

— Е, и?

— Ами всъщност нищо не знаеш. Ако искаш да опознаеш ирландците, Шанън, слушай музиката им. Мелодията, думите, ако ги има. И докато слушаш, вероятно ще започнеш да разбираш от какво тесто сме замесени. Музиката е ключът към сърцето на всеки народ, на всяка култура, защото извира от сърцето.

Тя хвърли любопитен поглед към бързодвижещите се пръсти.

— Тогава мога да допусна, че ирландците са безгрижни и танцуват добре.

— Една мелодия не изчерпва всичко.

Макар момченцето да бе заспало в скута му, той продължи да свири, така бързо смени мелодията с тъжна и нежна, че Шанън примигна.

Нещо трепна в сърцето й, когато Бриана запя. Други се присъединиха. Разказваше се за войник — храбър, но обречен — който загива за страната си.

Когато свърши, Роуган взе спящото дете. Мърфи се пресегна за бирата си. Тя бе трогната, но не осъзнаваше дали й е приятно от това. Само констатира:

— Странна култура, да създаде такива прекрасни песни за една екзекуция.

— Ние не забравяме героите си — сряза я Маги и продължи разговора си с Грей.

— Има ли нещо специално, което би искала да видиш, докато си тук, Шанън? — попита я Роуган. — С удоволствие ще го уредим.

Говорът му бе по-различен. Малко по-мек и обработен. Личеше, че е посещавал частни училища.

— Ще разгледам обичайните туристически забележителности. И не е редно да се върна, без да видя поне една руина, нали?

— Грей описа една в книгата си — обади се Мърфи.

— Да — потвърди Бриана, която се стараеше да не се притеснява, че Дирдри още не й връща бебето. — Превърна я в сцена на зловещо убийство. Ще отида да видя детето. Искаш ли още една халба, Мърфи?

— Не бих възразил.

— Шанън?

С известна изненада тя откри, че чашата й е празна.

— Ами да.

— Сега ще донеса питиетата. — Роуган подаде Лиам на съпругата си и като погали Бриана по бузата, каза: — Иди да видиш Кейла.

— Тази знаеш ли я? — попита Мърфи и засвири отново.

Нужни й бяха само няколко такта, за да разпознае песента „Панаирът в Скарбъро“ — свързваше я единствено със Саймън и Гарфънкъл и то по радиостанциите, които излъчваха по-стари парчета.

— Пееш ли, Шанън?

— Толкова, колкото всеки, когато е в банята и припява с радиото. — Впечатлена от свиренето му, тя се наведе напред и попита: — Откъде знаеш кои клавиши да натискаш?

— Първо трябва да знаеш коя песен ще свириш. Ето, опитай.

— Не, аз…

Но той вече я бе обгърнал с ръка и пъхаше пръстите й под каишките.

— Първо трябва да усетиш инструмента.

Насочи пръстите й към клавишите и нежно ги натисна, докато разгъваше акордеона. Разнесе се висок, чист звук, който я накара да се засмее.

— След като успя да възпроизведеш този звук, значи ще успееш да възпроизведеш и втори. — За да й докаже, той събра меха на акордеона и се чу друг тон. — Нужно е само желание и практика.

Тя опита, като премести пръсти и се намръщи, чувайки какофонията.

— Изглежда е нужно и малко талант. — Засмя се, когато той отново насочи пръстите й и инструментът пак оживя. — И бързи пръсти. Как виждаш кои клавиши натискаш?

Все още засмяна, тръсна коса и извърна лице към него. Чувството, което прониза сърцето й, бе толкова силно, както и мелодията, която звучеше, но далеч не я зарадва толкова.

— Въпрос на усет. — Макар пръстите й да стояха неподвижно, той умело ги заобикаляше и редуваше мелодия след мелодия ту пълни с копнеж, ту романтични. — Ти какво изпитваш в момента?

— Сякаш на мен свирят точно толкова умело, колкото и на тази малка кутия. — Очите й се присвиха, докато го изучаваше. Начинът, по който седяха сега, приличаше повече на прегръдка. Ръцете му някак собственически стояха върху нейните. — Някои от жестовете ти са добре премерени, Мърфи.

— Струва ми се, че не го казваш като комплимент.

— Точно така. По-скоро като наблюдение. — Остана шокирана, когато усети как пулсира вената на шията й.

Очите му се спуснаха към устните й и се задържаха там. Намерението му бе съвсем недвусмислено.

— Не — отвърна тя тихо и много, много решително.

— Щом така искаш. — Отново я погледна в очите. — И аз бих предпочел първия път да те целуна, когато сме само двамата.

— Най-добре е урокът да приключи. — Бързо изтегли ръце изпод неговите.

— Готов съм да ти дам следващ, стига да поискаш. — Остави акордеона настрана и взе бирата. — Ти носиш музиката у себе си, Шанън. Просто не си й позволила да излезе досега.

— Имам намерение и за в бъдеще да слушам музиката от радиото. — По-раздразнена, отколкото бе склонна да признае, тя се надигна. Отправи се да търси тоалетна и да спечели време, за да възвърне самообладанието си.

Мърфи се усмихваше, когато остави празната си чаша на масата. Веждите му се стрелнаха нагоре, когато улови намръщения поглед на Маги.

— Какво правиш, Мърфи? — попита тя.

— Чакам да изпия още една бира, когато Роуган ги донесе.

— Не ме разигравай. — Не бе съвсем сигурна дали е разгневена или разтревожена, но каквото и да беше, не й бе приятно. — Знам, че се заглеждаш по жените, но никога не съм те виждал да ги гледаш така.

— Нима?

— Престани да го тормозиш, Маги — обади се Грей. — Нищо не пречи на Мърфи да провери как стоят нещата. А и тя доста хваща окото.

— Затвори си устата, Грейсън. А ти, Мърфи Мълдун, няма какво да проверяваш как стоят нещата.

Той остана загледан в нея дори когато Роуган се върна с новите питиета.

— Не желаеш да опозная сестра ти ли, Маги Мей?

С искрящи очи тя се наведе напред.

— Възразявам да вървиш към ръба на скала, от която със сигурност ще паднеш. Тя не е една от нас и няма да се заинтересува от провинциален фермер, независимо колко е привлекателен.

Известно време Мърфи мълчеше, тъй като познаваше Маги и нейната избухливост. Извади цигара, огледа я, запали я, дръпна и едва тогава каза:

— Много мило от твоя страна да се тревожиш за мен, Маги, но и скалата, и падането са си моя работа.

— Ако си въобразяваш, че ще наблюдавам безучастно как се правиш на глупак и как разбиват сърцето ти, дълбоко грешиш.

— Това не е твоя работа, Маргарет Мери — отбеляза Роуган и с това насочи гнева на съпругата си към себе си.

— Не е моя работа ли? По дяволите, как да не е? Познавам този мекушав глупак от цяла вечност, обичам го — да ме пита човек защо. И не било моя работа? И тази американка нямаше да е тук, ако не бяхме аз и Бриана.

— Американката е твоя сестра — обади се Грей. — Което предполага вероятността да е толкова трудна и упорита по характер, колкото си и ти.

Преди да успее да се нахвърли върху него, Мърфи вдигна ръка:

— Маги, донякъде си права. Все пак аз съм твой приятел, а тя — твоя сестра. Но въпреки всичко цялата история е по-скоро моя работа.

Железните нотки зад кроткия тон укротиха гнева й и засилиха тревогата й.

— Мърфи, тя много скоро ще се върне там, откъдето е дошла.

— Не и ако успея да я убедя да остане.

Тя сграбчи ръцете му, сякаш физическият контакт щеше да налее малко разум в главата му.

— Та ти дори не я познаваш.

— Някои неща ги познаваш без дори да подозираш. — Той сплете пръсти с нейните силно и здраво. — Нея съм чакал, Маги, и ето че тя дойде. Така гледам аз на нещата.

Тъй като съзираше неоспорима убеденост в погледа му, тя затвори очи.

— Загубил си си ума. Не мога да те вразумя.

— Не, няма да успееш. Дори ти няма да успееш.

Тя въздъхна.

— Добре, когато паднеш и лежиш на дъното на пропастта целият изпотрошен, ще дойда да те събера. Трябва да заведем Лиам вкъщи, Суини. — Стана и взе спящото момченце на ръце. — Няма да те моля да се опиташ да му повлияеш — обърна се към Грей. — Вие мъжете, като видите по-привлекателно лице, си загубвате ума.

Извърна се и видя Шанън да разговаря със семейство Конрой. Хвърли й мрачен поглед и в отговор получи същия, после излезе от кръчмата със сина си.

— Те дори не си дават сметка колко си приличат — отбеляза Грей, като наблюдаваше как Шанън гледа към затворената вече врата, преди да насочи вниманието си отново към възрастната двойка.

— Така е.

Той погледна Мърфи и попита:

— Ти наистина ли си загуби ума по привлекателното й лице, Мърфи?

По-скоро по навик, а не за да забави отговора, младият мъж подхвана някаква мелодия.

— Това е само част от историята. — Устните му бяха разтегнати в усмивка, а очите му гледаха замечтано. — Това е лице, което от години чакам да видя отново.

 

 

Няма да допусне Маги да й трови живота, обеща си Шанън, докато се приготвяше за сън. Тази жена бе наела детективи да я издирят, беше чела докладите им за нея, а сега, когато реши да се срещне със семейство Конканън лице в лице, се държеше с нея сякаш е някаква натрапница.

Е, ще остане толкова, колкото й се иска. Поне две седмици, реши Шанън. Може и три. Никой няма да успее да я прогони със студените си погледи и хапливи забележки. Маргарет Мери Конканън щеше да разбере, че в Америка се раждат костеливи орехи.

И няма да се притеснява и от фермера. Чарът и красивото лице не са неща, срещу които тя няма оръжие. Та тя познава доста чаровни и привлекателни мъже.

Е, вярно, не бе срещала мъж като Мърфи, но няма да мисли за това.

Пъхна се в леглото и придърпа завивките до брадичката си. Дъждът бе охладил въздуха и й беше приятно да слуша от леглото как вали навън, а чашата горещ чай, който Бриана настоя да й приготви, димеше на нощното шкафче до главата й.

Утре ще изследва околността, обеща си Шанън. Ще преглътне гордостта си и ще вземе колата. Ще си набави необходимите неща за рисуване, ще разгледа руините, магазините. Доста бе пътувала с родителите си. Затова не се притесняваше от престоя си в непозната страна и то сама.

И точно сама искаше да бъде поне един ден, така че никой да не я следи и изпитва.

Настанявайки се още по-удобно в леглото, тя се замисли за хората, с които я срещна съдбата.

Бриана, къщовницата. Наскоро станала майка, отскоро омъжена. И делова, припомни си Шанън. Добросърдечна, да, но и с някаква тревога в очите.

Грей, нейният съгражданин. Сговорчив, поне на пръв поглед. С остър ум, прозорлив, заслепен от съпругата и дъщеря си. Очевидно доволен да живее тук, вместо в голям град, както славата му позволява.

Маги. Неволно пак се намръщи. Подозрителна по природа, темпераментна, откровена до грубост. Безспорно любяща съпруга и майка, и определено с необикновен артистичен талант. И, помисли си Шанън, винаги готова да защитава и безкрайно предана.

Роуган бе културен, шлифован, добре възпитан, изтънчен и достатъчно умен да върти уважавана в цял свят организация. Вероятно притежава необичайно чувство за хумор и е безкрайно търпелив, щом успява да живее с Маги.

И Мърфи — добрият приятел и съсед. Фермерът, който притежава дарбата да свири и да флиртува. Изключително привлекателен и непретенциозен, но същевременно не така обикновен, както изглежда на пръв поглед. Като че ли не е срещала мъж, който да се чувства така удобно в кожата си.

Бе поискал да я целуне, когато са насаме двамата, припомни си тя, докато клепачите й натежаваха за сън.

Може да се окаже интересно.

 

 

Мъжът удържаше нетърпеливия кон без видимо усилие. Студеният дъжд валеше непрестанно. Белият жребец се надигна на задните си крака, докато мъжът и жената продължаваха да се гледат.

— Ти ме дочака.

Тя усещаше силните удари на сърцето си.

— Това че се разхождам из своята нива, няма нищо общо с чакането.

Той се изсмя безгрижно и гръмогласно.

— Ти ме дочака. — С грациозно движение той се наведе, вдигна я и я настани на седлото пред себе си. — Целуни ме — пожела той, като прокара ръка през косите й.

Ръцете й го обгърнаха и тя се притисна, докато гърдите й не усетиха твърдите му доспехи. Устните й бяха жадни и ненаситни като неговите. Той я загърна с пелерината си.

— Господи, струва си всеки студен, кален километър, който изминах, за да усетя отново вкуса ти!

— Тогава остани, по дяволите. — Тя се притисна още по-силно и долепи устни към неговите. — Остани!

В съня си Шанън промърмори. Разкъсваше се от удоволствие и отчаяние. Защото дори насън знаеше, че той няма да остане.