Нора Робъртс
Родена в грях (16)

Петнадесета глава

Музика се носеше от къщата на Мърфи, когато Шанън пристигна със семейството на Бриана. Дойдоха с колата, защото Бри бе приготвила толкова много неща, че тримата нямаше да успеят да ги донесат на ръка, а и бебето бе с тях.

Първата изненада за Шанън бе големият брой превозни средства, паркирани по пътя.

— Къщата, изглежда, е препълнена — отбеляза тя и започна да помага на сестра си да разтоварят всички купи и плата.

— О, с коли и камионетки пристигат онези, които живеят далеч. Повечето хора идват пеша за вечеринките. Грей, внимавай с тенджерата. Ще разлееш бульона.

— Няма да го разлея, ако разполагам с три ръце.

— Кисел е — обясни Бриана на Шанън, — защото издателите му прибавиха още един град в рекламната обиколка. — С огромно задоволство в гласа добави: — А имаше време, когато този мъж не се задържаше на едно място.

— Времената се менят и ако се съгласиш да дойдеш с мен…

— Знаеш, че не мога да зарежа пансиона за три седмици посред лято. Хайде. — Въпреки товара, който и двамата носеха, тя се наведе да го целуне. — Не се ядосвай за това тази вечер. А, ето я Кейт.

Забърза напред да поздрави сестрата на Мърфи.

— Винаги можеш да се откажеш от турнето — промърмори Шанън тихо, докато следваха Бриана.

— Кажи го на нея! „Няма да зарязваш работата си заради мен, Грейсън Тейн. Ще съм тук точно където ме оставиш, когато свършиш.“

— Какво да се прави. — Тя щеше да го погали по бузата, ако ръцете й не бяха заети. — Права е. Разведри се, Грей. Ако някога съм виждала мъж, който да има всичко — това си ти.

— Така е. — Казаното малко го ободри. — Но ще ми е трудно да си го представя, когато легна сам в Кливланд през юли.

— Ще се мъчиш с хотелското обслужване по стаите, тъпи телевизионни програми и хвалбите на почитателите.

— Млъкни, Шанън Бодайн!

Побутна я лекичко и я тласна през прага.

Не си бе давала сметка, че в околността има толкова хора. Къщата бе препълнена, чуваше се весела глъчка. Преди да направи и десет крачки в хола, цяла дузина от новите й познати вече я представиха на още толкова хора, които виждаше за пръв път.

В гостната, където вече танцуваха, свиреха флейти и цигулки. Чиниите бяха отрупани с храна. Хората ги крепяха на коляно, докато въодушевено потропваха в такт. Чаши се пълнеха и се подаваха на протегнати ръце.

В кухнята бе претъпкано; купи и плата бяха натрупани по всички възможни места. Бриана бе там с празни ръце — бяха й взели бебето и го подаваха от човек на човек.

— А, ето я и Шанън — грейна тя и започна да поема съдовете от сестра си. — Досега не е била на вечеринка. Обикновено музиката е в кухнята, но няма място. Но и така се чува. Познаваш Дирдри О’Мейли.

— Да, здравейте.

— Вземи си чиния, момиче — подкани я тя, — преди тълпата да се нахвърли и да останат само трохи. Дай да поема нещата, Грейсън.

Той охотно предаде всичко в ръцете на Дирдри и отиде да вземе бира.

— Вероятно няма да има голямо оживление в кръчмата тази вечер, госпожо О’Мейли — отбеляза Шанън.

— Никакво. Затова затворихме. Вечеринките при Мърфи винаги опразват селцето. А, Алис, тъкмо говорех за сина ти.

Шанън се канеше да отпие от бутилката, която Грей й връчи, но се извърна и видя слаба жена с меки чупливи кафяви коси. Мърфи бе наследил очите и усмивката й.

— Дадоха му цигулката, така че известно време няма да се откъсне от гостната. — Гласът й бе мек, закачлив. — Реших да му приготвя чиния, ако все пак му остане време да хапне. — Посегна към блюдата и изведнъж усмивката й стана още по-широка: — Бри, не те видях. Къде е ангелчето ти?

— Ето го, госпожо Бренън.

Усмихнат, Грей се приближи да я целуне.

— Не ти, дявол такъв. Имам предвид къде е бебето.

— Нанси Фини и Мери Кейт изчезнаха с нея — обясни Дирдри, докато отхлупваше ястията, приготвени от Бриана. — Първо трябва да ги откриеш и чак тогава да се сбиеш с тях, за да им я отнемеш.

— Точно това ще направя. О, чуйте как само свири това момче. — Гласът й преливаше от гордост. — Господ го е дарил с талант.

— Радвам се, че успяхте да дойдете чак от Корк, госпожо Бренън — започна Бриана. — Не познавате Шанън, моята приятелка от Америка.

— Не, не се познаваме. — С известно недоверие и любопитство погледна към младата жена. Гласът й не стана по-хладен, но определено по-официален. — Приятно ми е да се запознаем, Шанън Бодайн — каза тя малко церемониално и протегна ръка.

Шанън се улови, че бърше длан в панталоните си, преди да се ръкува.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Бренън. — Как да продължи? — Мърфи често говори за вас.

— Благодаря. Бива си го момчето, наистина. А ти живееш в Ню Йорк и си изкарваш прехраната с рисуване, нали?

— Да.

Чувстваше се ужасно неловко и притеснено отпи от бирата. Затова при шумното и стремително нахлуване на Маги в помещението бе готова да я разцелува.

— Закъсняхме — заяви тя. — И понеже Роуган се закани да обясни на всички, че аз съм виновна, сама ще си призная. Имах да довърша нещо. — Постави купа на масата и пусна Лиам да играе. — Освен това умирам от глад. — Грабна една от пълнените гъби на Бриана. — А, госпожо Бренън, точно ти ми трябваш.

Цялата скована официалност изчезна от лицето на Алис, когато заобиколи масата, за да я прегърне.

— Господи, и като малка беше същата! Вдигаше шум за шест деца.

— Ще съжаляваш за приказките си, когато ти дам подаръка. Хайде, Роуган.

— Човек има право на секунда отдих, за да изпие една бира. — Взе бутилката и си проби път напред. Носеше увит в хартия пакет.

Появата му в кухнята предизвика нов изблик на възгласи и поздрави и Шанън реши, че е идеалният момент да се измъкне. Започна да си пробива път към вратата.

— Стой тук, страхливке. — Прегради й пътя Грей и ласкаво сложи ръка на рамото й.

— Смили се над мен, Грейсън.

— Няма начин.

Усети, че не може да се измъкне и започна да наблюдава как Алис внимателно отстранява амбалажната хартия от картината. Хората се трупаха около нея, последваха одобрителни и изненадани възклицания.

— О, точно такъв е — промърмори Алис. — Точно така си държи главата, а и стойката… Никога не съм получавала по-хубав подарък, Маги, и това си е самата истина. Не намирам думи да ти се отблагодаря достатъчно, че ми го връчваш, а и че си го нарисувала.

— Можеш да ми благодариш, че ти го връчвам, но не и че съм го нарисувала. Портретът е дело на Шанън.

Всички погледи се насочиха към младата жена.

— Чудесен талант имаш — обади се Алис и в гласа й отново се долавяше обичайната сърдечност. — И сърце, да вижда всичко ясно и точно. Горда съм да получа портрета.

Преди Шанън да намери какво да отговори, дребна чернокоса жена нахълта в кухнята.

— Мамо, знаеш ли кой дой… Какво е това? — Бе забелязала портрета и си пробиваше път напред. — Та това е Мърфи!

— Шанън Бодайн го е нарисувала — обясни й Алис.

— О! — С блеснали любопитни очи жената огледа стаята. Само след секунди откри Шанън. — Аз съм Кейт, сестра му, и ми е драго да се запознаем. Ти си първата, която той ухажва.

Шанън бе благодарна за подкрепящата ръка на Грей.

— Не… Ние… Мърфи преувеличава — започна тя, докато няколко чифта очи внимателно я изучаваха. — Ние сме просто приятели.

— Правилно е да сте приятели, докато те ухажват — одобри Кейт. — Ще ми се някога да нарисуваш и моите деца. Маги все отказва.

— Аз работя със стъкло — припомни й тя и продължи да трупа храна в чинията си. — А и ще трябва да попиташ Роуган. Той й е мениджър.

— Още не съм подписала договора — обади се бързо Шанън. — Дори не…

— Най-добре да го направиш, преди да подпишеш с него — предложи сестрата на Мърфи. — Ще ги събера и ще ти ги доведа, когато кажеш.

— Престани да тормозиш жената — обади се Алис. — Какво всъщност дойде да ми съобщиш?

— Да ти съобщя ли? — Остана смълчана за миг, а очите й грейнаха. — Никога няма да се сетиш кой дойде преди малко! Маив Конканън — обяви тя, преди някой дори да опита.

— Та Маив не е идвала на вечеринка от двадесет години! — възкликна Дирдри. — Дори повече.

— Е, а сега е тук и Лоти е с нея.

Бриана и Маги се спогледаха и тръгнаха като да бяха едно цяло.

— Ще отидем да видим дали иска да хапне — обади се Бриана.

— По-скоро ще отидем да се уверим, че няма да събори къщата с крясъците си — уточни сестра й. — Защо не дойдеш с нас, Шанън? Миналия път намери подход към нея.

— Не мисля, че…

Но тя я сграбчи за ръката и я издърпа от кухнята към хола.

— Музиката все още свири — промърмори Маги. — Няма да я прекъсне.

— Виж, това не е моя работа — протестираше Шанън. — Тя е ваша майка.

— Ще ти напомня какво каза за връзките, които съществуват помежду ни.

— По дяволите, Маги!

Обаче откри, че няма друг избор, освен да стисне зъби и да се остави да я заведат в гостната.

— Боже милостиви! — бе всичко, което Бриана успя да изрече.

Маив седеше с Лиам в скута и с крак отмерваше такта на мелодията. Лицето й бе сериозно, устните стиснати, но потрепващият крак я издаваше.

— Та тя се забавлява!

От удивление Маги отвори широко очи.

— За бога! — Шанън се дръпна и се освободи. — Защо да не се забавлява?

— Доколкото мога да си спомня, никога не е слушала музика — рече тихо Бриана. Видяха Лоти да танцува с един съсед. Бриана поклати глава. — Чудя се как ли Лоти я е уговорила?

Но Шанън бе забравила напълно за Маив. В другия край на помещението стоеше Мърфи и свиреше на цигулката. Очите му бяха полупритворени и тя реши, че е унесен в музиката, която се лееше изпод пръстите му. В следващия миг той се усмихна и й намигна.

— Какво свирят? — полюбопитства тя, когато към цигуларя се присъединиха гайдар и акордеонист.

— Песента на Сейнт Стивън — отвърна Бриана и се усмихна. — О, вижте как танцуват!

— Може не само да гледаме — обади се Грей, хвана я през кръста и я завъртя из гостната.

— Та тя танцува великолепно — възхити се Шанън след малко.

— Щеше да стане танцьорка, нашата Бри, ако нещата се бяха развили по-различно. — Със свъсени вежди Маги премести поглед от сестра си върху майка си. — А може би нещата сега започват да се променят.

Пое дълбоко дъх и влезе в гостната. След кратко колебание отиде и седна до майка си.

— Не вярвах, че ще доживея да видя подобно нещо — обади се Алис, застанала до Шанън. — Маив Конканън седнала до дъщеря си на вечеринка, с внук в скута, потропва с крак. Още малко и ще се усмихне.

— Предполагам, че отдавна се познавате.

— От момичета. Превърна своя живот, а и този на Том, в истински ад. И момичетата го изстрадаха. Трудно е човек да се бори за любов. Сега, изглежда, е открила някакво удовлетворение в живота, който води, и във внуците си. Радвам се за нея. — Изгледа Шанън леко развеселена. — Трябва да се извиня заради дъщеря си, която те притесни в кухнята. Тя винаги първо приказва, а после мисли.

— О, няма значение. Просто погрешно е разбрала…

Алис сви устни при тези думи, но продължи спокойно:

— Е, никой не е пострадал. Онова там е Елийн и съпругът й Джак. Ще дойдеш ли да те запозная?

— Разбира се.

Запозна се с тях, както и с другите сестри на Мърфи и брат му, племенничките и племенниците, братовчедите. Главата й се изпълни с имена, а сърцето й трепваше от неподправения сърдечен прием, с който я посрещаха.

Връчиха й пълна чиния, нова бира и я настаниха близо до музикантите, а Кейт не преставаше да бъбри в ухото й.

Времето бавно минаваше. Беше топло, а музиката — приятна. Деца тичаха и играеха. Наблюдаваше как мъже и жени флиртуват, докато танцуват.

Как да нарисува видяното, питаше се Шанън. В ярки, живи цветове или меки пастели? И двете й се струваха подходящи. Имаше вълнение, енергия, удоволствие и съхранена традиция.

Долавяше го дори в музиката, мина й през ума. Мърфи се оказа прав: всеки тон, всеки глас сякаш имаше дълбоки корени.

Остана очарована от любовната балада, която госпожа Конрой изпя. Смя се заедно с другите на последвалата пиянска песен. С изненада видя как Бриана и Кейт изтанцуваха бърз народен танц, привлякъл още повече хора в гостната.

Ръкопляска, докато ръцете й почервеняха, когато музиката спря. Видя Мърфи да оставя цигулката.

— Забавляваш ли се? — попита я той.

— Страхотно! — Подаде му да си вземе от нейната чиния. — Не си опитал нищо. Побързай да хапнеш — усмихна му се тя, — защото искам пак да свириш.

— О, винаги има кой да ме смени — отвърна й и взе от сандвича с шунка.

— На какво друго свириш, освен на цигулка и акордеон?

— На туй-онуй. Видях, че се запозна с близките ми.

— Те са толкова много. И всички са убедени, че слънцето изгрява заради Мърфи — засмя се Шанън, а той трепна.

— Хайде да потанцуваме — предложи той.

Тя поклати глава.

— Както вече обясних на няколко прекрасни джентълмени, по-интересно ми е да наблюдавам. Не, Мърфи. — Пак се засмя, когато я изправи на крака. — Но аз не умея да танцувам!

— Разбира се, че умееш. — Продължаваше да я води към дансинга. — Но първо ще изсвирят валс, както ги помолих. Първия път, когато танцувам с теб, искам да е валс.

Тонът му я накара да изтръпне.

— Но аз никога не съм танцувала валс!

Накани се да се засмее и я погледна въпросително.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко. Валсът не е популярен в клубовете, които посещавам. По-добре да седна.

— Чакай. Ще ти покажа. — Прегърна я през кръста. — Сложи ръка на рамото ми.

— Знам стойката, но не и стъпките!

Вечерта бе прекалено хубава, за да не се съобрази с желанието му. Наведе глава и се загледа в краката му. Той се усмихна.

— И така — една напред и малко по-бързо — две и три. Леко плъзваш крака при последната стъпка. Точно така. Номерът при валса е да гледаш партньора в очите. Тогава не ти се завива свят от въртенето.

„Да гледаш в очите на партньора може и да има преимущества в танца — помисли си Шанън, — но не и когато се потапяш в такива дълбоки сини очи.“

— Миглите ти са по-дълги от тези на сестрите ти — изрече неволно тя.

— Винаги са недоволствали от този факт.

— Такива прекрасни очи. — Виеше й се свят от танца. — Виждам ги в съня си. Не преставам да мисля за теб.

Тялото му се стегна.

— Скъпа, старая се да спазя обещанието си.

— Знам. — Всичко се движеше като на забавен кадър. Сякаш всички цветове, звуци и движения мистериозно изчезнаха. Сякаш останаха единствено те двамата и музиката. — Ти никога няма да нарушиш дадената си дума, каквото и да ти струва.

— Досега не съм го правил. — Гласът му бе така напрегнат, както и ръката, която я водеше. — Но ти ме изкушаваш. Искаш ли да наруша обещанието си?

— Не знам. Защо мисля постоянно за теб, Мърфи? — Отпусна глава на рамото му. — Не знам какво правя, какво чувствам. Трябва да седна, да помисля. Не мога да мисля, докато ме докосваш.

— В състояние си да подлудиш един мъж, Шанън. — С усилие се постара ръцете му да останат нежни, докато я отдалечаваше от себе си. — Погледни ме. — Гласът му бе тих и гальовен. — Няма да те питам пак, защото обещах. Не от гордост се възпирам.

Да, Шанън го знаеше. Правеше го от чувството за чест. Дума, така архаична, както и ухажване.

— Престани да флиртуваш с момичето. — Тим пристъпи към тях и стовари ръка върху гърба на Мърфи. — По-добре ни изпей нещо.

— Сега имам работа, Тим.

— Да — обади се и Шанън и се усмихна. — Изпей нещо. Никога не съм те чувала.

— Какво би искала да чуеш?

— Любимата ти песен.

— Добре. А после ще поговориш ли с мен?

— После.

Усмихна се, убедена, че по-късно ще дойде на себе си.

— Е, как прекарваш на първата си вечеринка? — попита Бриана, като седна до нея.

— Ъ? О, чудесно е.

— Не сме имали такова голямо събиране, откакто с Грей се оженихме миналата година. О, Мърфи ще пее. — Радостно стисна ръката на Шанън. — Коя ли е избрал?

— Любимата си песен.

— „Четири зелени поля“ значи — подсказа тя и усети как очите й се пълнят със сълзи още преди първите тактове.

Всички бързо утихнаха. Мърфи запя под акомпанимента на гайдата.

Не подозираше, че той притежава такъв чист, ясен тенор. Изпя тъжна песен, изпълнена с надежда, загуби, но и възраждане. През цялото време, докато къщата бе притихнала като църква, той не откъсна очи от нея.

Беше любовна песен, но любов към Ирландия, земята и хората й.

Докато го слушаше нещо трепна у нея, също както по време на танца. Кръвта й закипя, но не толкова от страст, колкото като знак на приемане. Слушаше и усещаше как всички издигнати от нея бариери се срутват под красивите звуци на песента. Гласът му направо я пленяваше. Гласът му и сърцераздирателните думи на песента я разплакаха.

Очите на Мърфи останаха загледани в нея, докато прошепна нещо на гайдаря. Той кимна и подхвана игрива шумна мелодия. Отново последваха танци.

Знаеше, че е разбрал какво стана с нея още щом пристъпи напред. Усмихваше й се. Прие подадената му ръка и стана.

Не можаха да се измъкнат веднага. Толкова хора го спираха да разменят по някоя дума. Когато излязоха навън, той усети как ръката й трепери в неговата.

Обърна се към нея.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Но, Мърфи, това нищо няма да промени. Трябва да разбереш…

Целуна я бавно и дълбоко, и думите замряха в гърлото й. Все така държейки я за ръка, заобиколи къщата и се насочи към обора.

— Тук ли? — Очите й бяха широко отворени от изненада и радостно предчувствие. — Но наоколо има толкова много хора!

Той беше готов да се засмее.

— Ще отложим търкалянето в сеното за друг път, Шанън, обич моя. Просто трябва да взема одеяла.

— О! — Почувства се глупаво и не бе сигурна дали не изпита разочарование. — Одеяла значи? — попита тя, докато той взимаше две. — А къде ще отидем?

Преметна ги през ръка и отново я поведе.

— Там, откъдето сме тръгнали.

Сърцето й заби бързо.

— Но как така… Къщата ти е пълна с хора.

— На никого няма да липсваме.

Прекосиха нивата, огряна от лунната светлина.

— Обичаш ли да броиш звездите? — попита той.

— Не знам. — Вдигна поглед. — Никога не съм го правила.

— То не е и възможно. — Вдигна преплетените им ръце и целуна пръстите й. — Но не бройката е важна. А чудото. Същото чудо, което имам чувството, че става всеки път, когато те погледна.

Засмя се и я взе на ръце.

— Би ли си представила, че те отнасям нагоре по хубаво резбовано стълбище към огромно меко легло, пълно с пух, сатенени възглавници и розови дантели?

— Не ми е нужно да си представям каквото и да било. — Притисна се към него, тъй като чувствата заплашваха да я удавят. — Тази вечер имам нужда единствено от теб, а ти си тук.

— Да. — Нежно докосна с устни слепоочието й. Тя извърна глава, за да го погледне. — Тук съм — кимна. — И двамата сме тук.

Каменният кръг се издигаше пред тях, огрян от лунната светлина.