Нора Робъртс
Родена в грях (14)

Тринадесета глава

Сутринта предпочете да рисува в градината, за да довърши акварелния портрет на Бриана. В къщата семейството от графство Майо шумно се приготвяше да напусне пансиона, за да продължи пътуването си на юг. Наоколо ухаеше на кифлички и на рози. Шанън отстъпи, за да разгледа по-добре завършената картина.

— Чудесна е! — Маги, следвана от Лиам, бе прекосила моравата и стоеше зад гърба й. — Разбира се, Бриана е лесна за рисуване. — Наведе се и целуна детето по нослето. — Леля Бри ти е изпекла кифлички, момчето ми, бягай да ги вземеш.

Той се отправи към къщата и затръшна вратата след себе си.

— Излиза, че Роуган е прав — продължи тя. — Но пък и рядко греши, с което ме измъчва. Отнесе картината ти „Каменният кръг“, преди да успея да я видя.

— А ти държеше лично да се убедиш какво представлява?

— Скицата на Лиам е много добра — призна Маги. — Но на човек му е трудно да прецени по една рисунка, направена с въглен. Отсега трябва да ти кажа обаче, че ще поиска и тази, и ще те изтормози, но ще я получи.

— Той не тормози, той унищожава, и то хладнокръвно.

Съпругата му сърдечно се разсмя.

— Истина е, бога ми! Какво друго си направила?

Без да чака покана, взе скицника и го разлисти.

— Заповядай, разгледай го — промърмори Шанън.

От Маги се чуваха звуци на одобрение и интерес. След което отново радостно възкликна:

— О, Шанън, трябва да превърнеш и тази в картина! Точен портрет на Мърфи! Мъжът сред конете. По дяволите, защо не умея да рисувам такива портрети!

— Виждала съм го там няколко пъти, докато рисувах Каменния кръг. — Тя извърна глава, за да си припомни скицата. — Не успях да се въздържа и го скицирах.

— Когато нарисуваш картината, с радост ще я купя за подарък на майка му. — Маги смръщи вежди. — Освен ако дотогава не си подписала договор със Суини. Ако зависи от него, ще ми поиска двата крака и едната ръка за нея. Слага безбожни цени на всичко.

— Не виждам защо това те измъчва. — Внимателно свали картината от статива и я сложи на масата. — Когато отидох да видя изложбата ти в Ню Йорк преди две години, направо се влюбих в една от творбите ти… Беше нещо като изригнало слънце, а от сърцевината му изскачаха всички топли тонове. Не е в моя стил, но боже, как копнеех да я притежавам.

— „Огнени сънища“ — промърмори Маги трогната.

— Точно така. Сериозно обмислях дали да не жертвам наема за една година напред по тарифите на Ню Йорк и да я купя. А имах нужда от покрив над главата си.

— Той продаде това произведение, иначе щях да ти го дам. — Съзря смаяния поглед на Шанън и добави: — По тарифите за семейството.

Впечатлена и без да знае как да реагира, Шанън постави ново платно на статива.

— Бих казала, че е добре да имаш такъв оправен мениджър, който да брани интересите ти.

Не по-малко объркана от нея Маги напъха ръце в джобовете.

— И той все това ми повтаря. Твърдо е решил да постъпи така и с теб.

Шанън взе молива и нанесе няколко леки щриха.

— Няма да разполагам с много време, като се върна в Ню Йорк.

Сестра й само вдигна вежди. Като художничка знаеше, че пред нея стои сериозна колежка по професия.

— Днес подготвя проектодоговорите.

— Бързо действа.

— Изключително. Ще ти иска петдесет процента от печалбата — добави и се усмихна злорадо. — Но ще успееш да смъкнеш до четиридесет, като използваш връзката си със семейството.

Гърлото на Шанън изведнъж пресъхна.

— Още не съм се съгласила на абсолютно нищо.

— О, и това ще сториш. Ще те залее с доводи, ще пусне в ход целия си чар. И същевременно ще е разумен и делово настроен. Ти ще повтаряш „Не, благодаря!“, а той ще се прави, че не те чува. Ако разумът не постигне желаното, ще открие някоя твоя слабост и ще действа чрез нея. Ще си сложиш подписа, преди да осъзнаеш какво вършиш. Винаги ли така държиш молива?

Все още замислена върху предсказанието, Шанън погледна към ръката си.

— Да, не стягам китката.

— Хммм… и аз ще опитам. Трябва да ти дам това, преди да започнеш да забъркваш боите си.

Тя извади от джоба увит в хартия пакет.

Щом усети тежестта му, Шанън разбра какво има вътре.

— О, страхотно! — зарадва се тя, когато измъкна кълбото от хартията и го вдигна към светлината.

— Ти свърши по-голямата част от работата, затова смятам, че ти принадлежи.

Шанън го завъртя така, че сините нюанси в него започнаха да променят формата и тона си.

— Много е красиво. Благодаря.

— Няма защо. — Маги отново насочи вниманието си към платното. Забелязваше очертанията на мъж, на кон. — Колко време ще ти е нужно да го завършиш? Гаден въпрос е, знам, но питам, защото искам да го подаря на госпожа Бренън, майката на Мърфи, когато дойде за вечеринката.

— Ако ме споходи музата, ще са ми нужни ден-два. — Остави кълбото и отново взе молива. — Кога е тази вечеринка и какво точно представлява?

— Следващата събота, а е нещо като събиране… Има музика, танци и храна. — Хвърли поглед към Бриана, появила се на прага. — Обяснявам на тази клета, невежа американка какво значи вечеринка. Къде е моят шемет?

— Грейсън го взе със себе си до селцето. Обясниха ми, че имали да вършат мъжка работа. — Тя спря и широко се усмихна, зърнала картината на масата. — О, толкова съм поласкана. Хубаво рисуваш, Шанън! — Плахо погледна към новото платно на статива. Опитът й с Маги я бе научил, че творците лесно избухват. — Това е Мърфи, нали?

— Ще стане — отвърна и присви очи. — Не знаех, че ще събираш хора, Бри.

— Ще събирам хора ли? А, имаш предвид вечеринката! Не, Мърфи я организира. Отначало малко се изненадахме, защото цялото му семейство дойде за кръщенето на Кейла преди няколко седмици. Но пак ще дойдат, за да се запознаят с теб.

Шанън изпусна молива. Бавно се наведе да го вземе.

— Моля?

— И горят от нетърпение да се запознаят с теб — продължи Бриана, прекалено заета с платното, за да забележи, че Маги й прави знаци да мълчи. — Чудесно е, че майката на Мърфи и съпругът й имат повод толкова скоро отново да предприемат пътуване от Корк дотук.

Шанън се обърна към нея:

— Защо ще искат да се запознаят с мен?

— Защото… — Разбра предупреждението, но малко късно. Притеснена, започна да мачка престилката си. — Ами, защото… Маги?

— Не се обръщай към мен. Ти го започна.

— Въпросът ми е доста обикновен, Бриана. — Шанън изчака Бриана да я погледне в очите. — Защо майката на Мърфи и семейството му ще идва тук, за да се запознае с мен?

— Ами, когато им каза, че те ухажва, те…

— Какво направи? — Хвърли молива, за да не избухне докрай. — Той луд ли е, или е слабоумен? Колко пъти трябва да му повторя, че не ме интересува?

— Най-малкото още няколко пъти, бих се обзаложила — подсказа Маги ухилена. — В селцето залагат, че през юни тук ще има сватба.

— Маги! — възмути се Бриана шокирана.

— Сватба? — Гласът на Шанън бе нещо средно между стенание и ругатня. — Това е върхът! Вика майка си да ме инспектира, разправя на хората и те залагат…

— Истината е, че Тим О’Мейли даде идеята за обзалагане — прекъсна я Маги.

— Това трябва да спре!

— Няма начин да спреш Тим, щом веднъж се е хванал да събира облози.

Шанън не долови иронията в думите й и й хвърли изпепеляващ поглед.

— Според теб това е смешно, така ли? Хора, които въобще не познавам, залагат на мен?

Дори не се замисли, преди да й отговори:

— Точно така. — След това се разсмя, хвана я за раменете и я разтърси. — Успокой се. Никой не може да те накара да направиш нещо против волята си.

— Ще убия Мърфи Мълдун.

Повече развеселена, отколкото изпълнена със съчувствие, Маги я погали по бузата.

— Не би се палила толкова, ако си така безразлична, както твърдиш. Ти как смяташ, Бри?

— И без това казах повече отколкото е необходимо. — Но сърцето не й позволи да не добави: — Той те обича, Шанън, и не мога да не му съчувствам. Знам какво е да си луд от любов и да не успееш да се пребориш с чувството, независимо колко глупав те прави. Не бъди коравосърдечна към него.

Ядът на Шанън се стопи така бързо, както и пламна.

— Но нали ще е по-трудно да оставя нещата да си вървят така, след като е ясно, че до никъде няма да се стигне?

Маги взе скицника и й посочи портрета на Мърфи.

— Мислиш ли? — Шанън не й отговори и затова тя продължи: — Има цяла седмица до вечеринката. Ще успееш да нагласиш нещата както искаш.

— Започвам отсега.

Взе акварела и тръгна към къщата. На път към стаята си повтори точно какво ще каже на Мърфи, когато го види.

Жалко, че трябва да прекъсне дружбата им точно когато откри колко много означава тя за нея. Но бе на пълно убедена, че ще го постигне единствено с тотална ампутация.

И той идиотът, сам си го докара. Облегна акварела на стената, отиде до прозореца и обходи с поглед нивите. След миг зърна някакво движение зад къщата му.

Чудесно. Ще се срещне със звяра в леговището му! Устремното й излизане я отведе по стълбите и навън. Почти стигна градинската порта, когато забеляза паркираната кола, а от двете й страни — Бриана и Маги.

Моментално схвана, че кавгата е в разгара си. Долови го по острите, нетърпеливи нотки в гласа на Маги. Толкова лесно щеше да е да продължи пътя си, но видя лицето на Бриана.

Тя бе бледа, едва се сдържаше, очите й бяха пълни с болка.

Стисна зъби: очевидно днес щеше да бъде ден за разчистване на сметки. А и тя, по дяволите, бе в идеално настроение за подобни занимания.

Гневните думи внезапно затихнаха, когато приближи колата и се вторачи в Маив.

— Шанън — Бриана нервно преплете пръсти, — така и не те запознах с Лоти. Лоти Съливан, Шанън Бодайн.

Кръглоликата жена, която излезе от колата, изрече бързо и с извинителна усмивка:

— Приятно ми е да се запознаем. Добре дошла по нашите места.

— Влизай в колата, Лоти! — обади се отвътре Маив. — Няма да оставаме тук.

— Тогава си тръгвай сама — сряза я Маги. — Лоти винаги е добре дошла тук.

— А аз не съм, така ти?

— Ти направи избора си. — Дъщеря й скръсти ръце. — Страдай, колкото си искаш, но престани да тормозиш Бри.

— Госпожо Конканън — Шанън отстрани Маги от пътя си, — бих желала да поговорим.

— Нямам какво да приказвам с теб.

— Чудесно. Тогава ще ме слушате — забеляза Лоти да кимва одобрително и се помоли да заслужи похвалата. — Между нас има връзка, независимо дали ни харесва или не. Дъщерите ви са нашата връзка, а аз не желая да заставам помежду ви.

— Тя създава неприятностите — обади се Маги разгорещено.

— Млъкни, Маги — нареди Шанън, като не обърна внимание на гневното просъскване на сестра си и продължи: — Имате право да се сърдите, госпожо Конканън. И да сте обидена, независимо дали страда гордостта ви или сърцето ви. Но остава фактът, че случилото се не може да се промени, нито резултатът.

Маив не отрони думичка, а продължи да се взира гневно пред себе си. Младата жена твърдо реши да завърши започнатото.

— Моето участие в цялата тази история е доста косвено; аз съм по-скоро резултат, а не причина. Дали вие сте били част от причината, всъщност няма значение.

Това накара Маив рязко да извърне глава и да процеди:

— Дръзваш да твърдиш, че аз съм причината майка ти да прелюбодейства със съпруга ми?

— Не. Аз не съм присъствала. Майка ми не вини никого, най-малкото вас, за постъпката си. Това, което искам да кажа, е, че няма значение каква роля сте изиграли вие. Някои могат да твърдят, че след като не сте го обичали, няма защо да страдате, че си е намерил друга. Не съм съгласна с това. Имате право да сте разстроена. Онова, което са извършили, не е било правилно.

Надигналият се протест у Маги бе пресечен от студения поглед на Шанън.

— Било е неправилно — повтори тя, доволна, че никой не я прекъсна. — Дали ще го погледнем от морална, религиозна или интелектуална гледна точка, е все нередно. Вие сте били негова съпруга и независимо колко неудовлетворени сте били от брака си, той е трябвало да бъде уважаван. А нужното уважение към брака не е било отдадено и да откриете това след толкова години не намалява нито обидата, нито измяната.

Леко въздъхна. Цялото внимание на Маив беше приковано към нея.

— Не мога да се върна и да не се родя, госпожо Конканън. Каквото и да направим вие или аз, не сме в състояние да унищожим връзката, затова ще трябва да се научим да живеем с нея.

Отново направи пауза. Възрастната жена сега я гледаше заинтригувано, с присвити очи.

— Майка ми умря. Непосредствено преди това си разменихме тежки думи. И това не мога да променя и ще съжалявам цял живот. Не допускайте нещо, което не можете да промените, да унищожи онова, което притежавате в момента. Аз скоро ще замина. Маги, Бри и внуците ви остават тук. — Доволна, че се е справила добре, пристъпи назад. — А сега, ако ме извините, трябва да отида да убия един мъж.

Тръгна, но не направи и пет крачки, когато чу вратата на колата да се отваря.

— Момиче?

Спря, обърна се и погледна Маив в очите.

— Да?

— Права си. — Усилието, което й костваше признанието, прикри с бързо кимване. — И си по-разумна от мъжа, чиято кръв тече у теб.

Шанън отметна глава назад.

— Благодаря.

Продължи пътя си, а всички зяпнаха Маив, сякаш й бяха поникнали криле.

— Е, тук ли ще стоим цял ден? — попита тя рязко. — Хайде, размърдай се, Лоти. Искам да видя внучката си.

„Добре се получи“ — помисли си Шанън и ускори крачка. Ако има късмет и успее да накара Мърфи да я разбере, щеше да смята, че денят е бил успешен.

Стигна до къщата му, заобиколи я и го завари край кошарата с овце, а до него стоеше нисък мъж с лула в устата.

Не разговаряха, но по всичко личеше, че се разбират и без излишни думи.

По-възрастният мъж кимна:

— Добре, Мърфи. Две прасета.

— Ще съм благодарен, ако ми ги запазите, господин Маки. За ден-два.

— Бива. — Все така с лула между зъбите тръгна към кошарата, когато забеляза Шанън. — Имаш гости, момко.

Мърфи вдигна глава и широко се усмихна.

— Шанън? Радвам се да те видя.

— Изобщо не ми се умилквай, непрокопсаник такъв. — Пристъпи напред и заби пръст в гърдите му. — Имаш доста неща да ми обясняваш.

Маки спря и наостри уши.

— Тя ли е, Мърфи?

Той поглади брадичката си.

— Да.

— Доста дълго подбира, но си се спрял на хубавица.

Разгневена, Шанън се нахвърли върху непознатия:

— Ако сте заложили на този тук идиот, направо смятайте парите си за загубени.

— Нима има облог? — попита той засегнат. — Защо никой не ми е казал?

Докато тя обмисляше дали да не сграбчи главите им и да ги удари една в друга, Мърфи я потупа по ръката.

— Би ли ме извинила за момент, скъпа. Да ти помогна ли за агнето, което избра, господин Маки?

— Не, сам ще се справя, а и ти очевидно ще имаш доста работа.

С изненадваща лекота възрастният мъж прескочи оградата на кошарата и накара овцете да се разбягат.

— Да влезем вътре?

— Оставаме тук! — сряза го Шанън, след което изруга, защото Мърфи здраво я хвана за ръката.

— Ще влезем вътре — заяви той, — понеже предпочитам да ми викаш насаме.

Не пропусна да свали калните си галоши. Отвори вратата, направи й път и я изчака да влезе в къщата преди него.

— Ще седнеш ли?

— Не, дяволите да те вземат, няма да сядам!

Той сви рамене и се облегна на плота.

— Тогава ще стоим прави. Нещо те терзае, така ли?

Благият му тон само отприщи бушуващия в нея огън.

— Как смееш? Как смееш да събираш семейството си да идва да ме преценява, сякаш съм един от конете ти за продан?

Лицето му се отпусна.

— Грешиш. Просто ги поканих да дойдат да се запознаят с теб. Това е съвършено различно нещо.

— Не е различно. А и причината да ги събереш, е фалшива. Казал си им, че ме ухажваш.

— Да, ухажвам те, Шанън.

— Говорихме вече по този въпрос и няма пак да се спирам на него.

— Чудесно. Да ти предложа ли чай?

Изненада се как изобщо още има здрави зъби, след като така силно ги стискаше от яд.

— Не, няма нужда да ми предлагаш чай.

— Имам нещо за теб. — Пресегна към плота зад гърба си и взе кутия. — Бях в Енис преди ден-два и ти купих това. Забравих да ти го дам вчера.

С жест, който съзнаваше, че е детински, тя сложи ръце зад гърба си.

— Не! Няма да приема подарък от теб. Цялата история вече никак не е забавна, Мърфи.

Той сам отвори кутийката.

— Ти обичаш да носиш хубави неща. Тези ми харесаха.

Въпреки твърдата си решимост тя погледна към отворената кутийка. Бяха хубави обици, каквито сама би си избрала. Две сърчица от топаз и от аметист — стояха едно върху друго.

— Мърфи, скъпи са. Върни ги.

— Не съм бедняк, Шанън, ако се притесняваш за портфейла ми.

— И това ме притеснява, но то е второстепенно. — Наложи си да откъсне поглед от красивите камъчета. — Няма да приема подаръци от теб. Това само би те насърчило.

Пристъпи към нея и тя скоро усети хладилника с гърба си.

— Няма да посмееш!

— Днес не си с обици. Затова ще пробваме тези. Стой мирна, скъпа. Не знам дали ще успея да ги сложа.

Опита се да отблъсне ръката му, докато той слагаше първата и изпищя, тъй като неволно я убоде.

— Сама си го изпроси — промърмори той, зает със задачата си.

— Ще те ударя — заплаши го през зъби.

— Изчакай да свърша. Това не е работа за мъже. Защо правят закопчалките такива малки? А, готово. — Със задоволството на човек, приключил с досадно занимание, Мърфи се отдръпна да види резултата. — Отиват ти.

„Не можеш да си разумен с неразумните“ — повтори си тя.

— Мърфи, искам да се обадиш на близките си и да им кажеш да не идват.

— Изключено. Те с нетърпение очакват вечеринката и възможността да се запознаят с теб.

Тя сви ръце в юмруци.

— Добре, тогава им позвъни и им кажи, че си сгрешил, променил си решението си или каквото щеш и че ние с теб не сме на дневен ред.

Веждите му се свъсиха.

— Искаш да кажеш, да им съобщя, че няма да се женим?

— Точно така. — Покровителствено го потупа по рамото. — Най-после разбра за какво става дума.

— Неприятно ми е да ти отказвам каквото и да е, но е изключено да лъжа семейството си. — Успя да избегне първия, а и втория й удар. Третият обаче почти го достигна, тъй като се заливаше от смях, но и него избегна, като я сграбчи през кръста и започна да танцува с нея.

— Боже, ти си създадена за мен, Шанън! Луд съм от любов по теб.

— За луд — луд си… — започна тя, но не продължи, защото устните му се притиснаха върху нейните.

През надигащото се у нея желание й хрумна, че той не й оставя никакъв избор, освен да го обича.

„Няма да допусна това да стане“ — реши твърдо. Паниката й даде сили и тя го отблъсна.

Косите й бяха разрошени, а очите — широко разтворени и потресени. Той забеляза как вената на шията й пулсира и как руменина бе плъзнала по бузите й от целувката.

— Ела да се любим, Шанън. — Гласът му бе нисък, плътен и изпълнен с копнеж. — Боже, колко те желая! Всеки път, когато си тръгнеш, у мен остава нещо като дупка и ужасният страх, че няма да се върнеш. — Отчаян, отново я притисна в обятията си и зарови лице в косите й. — Не мога повече да гледам как си отиваш и да не те притежавам.

— Не прави така. — Стисна очи и се опита да се пребори със зараждащото се у нея чувство. — Не си човек, с когото просто да легна, а не мога да допусна историята да прерасне в нещо друго.

— Но тя вече е нещо друго. Тя е всичко. — Отдалечи я от себе си. Сети се и отпусна пръстите си, преди да я нарани. — Да не би да е, защото понякога съм неадекватен? Невинаги успявам да мисля ясно, когато си близо до мен.

— Не, причината не е у теб, Мърфи. У мен е. Става въпрос какво представлявам аз и за твоята представа за нас двамата. Аз съм тази, която доста неадекватно се справя със случая. — Опита се да си поеме дълбоко дъх, но откри, че гърдите й са стегнати като в обръч. — Но ще се справя. Няма повече да се виждам с теб. — С огромно усилие успя да не сведе поглед. — Така ще е по-лесно и за двама ни. Ще започна да уреждам заминаването си за Ню Йорк.

— Това е равностойно на бягство — отбеляза той безизразно. — А знаеш ли дали бягаш от мен, или от себе си?

— Там е моят живот. Трябва да се върна.

Изпълнен с гняв и отправил й изпепеляващ поглед, той бръкна в джоба и подхвърли нещо на масата.

Нервите й бяха опънати, но все пак любопитството я накара да погледне. Оказа се медна брошка във формата на кон. Знаеше, че е с игла за закачане, достатъчно дебела, за да закопчае дебелия плат на мъжка пелерина.

Мърфи видя, че тя пребледня като платно. Пръстите й се насочиха към брошката, но бързо се дръпнаха като опарени.

— Какво е това?

— Знаеш какво е. — Изруга, когато Шанън поклати глава. — Недей да лъжеш. Не ти отива.

Виждаше я отново на фона на тъмната вълнена пелерина.

— От къде я взе?

— Намерих я в Каменния кръг, когато бях момче. Тогава заспах с нея в ръка. И те сънувах за пръв път.

Не откъсваше очи от него, макар всичко пред погледа й да играеше.

— Не е възможно.

— Стана както ти казвам.

Взе брошката и й я подаде.

— Не я искам — уплашено изрече.

— Досега я пазих за теб. — Вече поуспокоен, той я прибра в джоба. — Мога още да я подържа. Няма защо да заминаваш, преди да си се порадвала достатъчно на сестрите си. Няма да те докосна вече, нито ще те притеснявам да ми дадеш онова, което не си склонна. Имаш думата ми.

И щеше да я удържи. Познаваше го достатъчно добре, за да не се усъмни. Как да го вини, че й бе дал обещание, което я кара да се чувства жалка и готова да заплаче?

— Държа на теб, Мърфи. Не желая да те наранявам.

Представа нямаше колко дълбоко го бе наранила всъщност. Отвърна й безизразно:

— Аз съм възрастен мъж, Шанън, и мога да се погрижа за себе си.

Беше толкова уверена, че ще си тръгне спокойно и безразлично. А сега откри, че иска отново да го прегърне, както и той нея.

— Искам да останем приятели. Макар и след толкова кратко познанство, ти значиш много за мен.

— Ще останем. — Усмихна се, макар че едва се сдържаше да не я грабне в прегръдката си. — Поне за това не трябва да се притесняваш.

Опита се да направи точно това, когато го остави и пое по пътя. И се постара да не се чуди защо й се иска да заплаче.