Нора Робъртс
Родена в грях (15)

Четиринадесета глава

Мърфи се захвана да изрине оборите. Физическият труд бе част от живота му и той знаеше, че напрегнатата работа ще му помогне.

За жалост този път не се получаваше.

Пъхна лопатата в изцапаната слама и метна съдържанието в почти пълната количка.

— Винаги имаш някаква цел, това си ти — обади се Маги зад гърба му. Усмихваше се, но очите й внимателно изучаваха лицето му.

— Защо не работиш? — попита той, без да я погледне в очите. — Чувам, че пещите ти са запалени.

— Ей сега ще се захвана. — Приближи се и постави ръка на отворената клетка. — Не се отбих вчера, защото реших, че ще искаш да си поемеш дъх. Затова изчаках до тази сутринта. Шанън изглеждаше много нещастна, след като се върна от посещението си при теб вчера.

— Направих всичко възможно да я успокоя.

— А какво става с твоето спокойствие, Мърфи? — Сложи ръка на гърба му и се направи, че не забелязва нервния жест, с които искаше да я отблъсне. — Знам, че имаш чувства към нея и сърцето ме боли да гледам колко си разстроен.

— Тогава най-добре заминавай, защото възнамерявам да остана в това настроение. Отдръпни се, по дяволите, ще те изцапам с тор!

Вместо това тя се вкопчи за дръжката на лопатата и известно време всеки се стараеше да я изтръгне от ръцете на другия.

— Както кажеш — отсече тя и отстъпи. — Продължавай да чистиш мръсотията, но ще говориш с мен!

— Не съм в настроение за гости.

— А аз откога съм гостенка?

— По дяволите, Маги, разкарай се! — Извърна се към нея с гневен поглед. — Не желая твоето съчувствие, утеха или проклетите ти съвети.

Тя сви ръце в юмруци и се приближи към него.

— Ако си въобразяваш, че ще ме разкараш с обидните приказки и отвратителното си настроение, сериозно грешиш, момко.

Разбира се, нямаше да успее и понеже го съзнаваше, Мърфи се постара да прикрие яда си.

— Извинявай, Маги Мей. Няма да се заяждам с теб. Просто искам да остана сам известно време.

— Мърфи…

Щеше да го пречупи и то скоро, ако не успее да я пропъди преди това.

— Не че не съм благодарен, задето намина да ме утешиш. Но не съм готов още. Нужно ми е сам да ближа раните си. Бъди приятел, мила, и ме остави!

Обезоръжена, тя прилепи буза към неговата.

— Ще дойдеш ли да поговорим, когато си готов?

— Разбира се. Хайде, изчезвай. Чака ме много работа днес.

Тя си тръгна, а той заби лопатата в изпражненията и тихичко изпсува. Продължи да кълне, докато не му останаха думи.

 

 

До залез-слънце работи като човек, обсебен от дявола. На другия ден стана рано и пак се захвана за работа. Дори тренираното му тяло здравата го наболяваше, когато най-после спря да изяде студен сандвич и да изпие една бира.

Мислеше да си ляга, макар да бе едва осем часът, когато задната врата се отвори. Роуган и Грей, следвани от Кон, влязоха.

— Имаме мисия, Мърфи — потупа го Грей по гърба и се отправи към шкафа.

— Значи мисия — повтори той и разсеяно почеса кучето, сложило глава на скута му. — И от какъв характер е тя?

— Наредено ни е да те измъкнем от мрачното ти настроение. — Роуган постави бутилка на плота и я отвори. — И на двамата ни е забранено да се приберем вкъщи, преди да изпълним задачата.

— Бри и Маги два дни не са престанали да мислят за теб — поясни Грей.

— Излишно е да го правят, а и бутилката не е нужна. Мислех да си лягам.

— Един истински ирландец не отказва на двама другари и бутилка уиски — заяви Грей и подреди три чаши на масата.

— А, значи ще се напиваме, така ли?

— Жените не успяха да сторят нищо — отбеляза Роуган, докато пълнеше чашите. — Затова се примириха, че е мъжка работа. — Настани се до масата и вдигна чаша: — Slainte!

Мърфи се почеса по брадичката замислено и въздъхна.

— Защо пък не? — Гаврътна първата чаша, намръщи се, преди да я постави на масата, и попита: — Само една бутилка ли донесохте?

Грей се разсмя и отново наля.

 

 

Трудно му бе да стои настрана от нея. Въпреки всички задължения по фермата, на Мърфи му бе трудно да живее ден след ден и да си ляга нощ след нощ, като знае, че тя е наблизо. И същевременно така далеч. Утешаваше се с мисълта, че го прави заради нея.

Нищо не успокоява душата така, както мъченичеството.

Добронамерените приятели не помагаха. Седмица след като Шанън излезе от кухнята му, той отиде в задния двор на пансиона и я завари застанала пред статива. Носеше тениската си от колежа — изпръскана с боя, и джинси, скъсани на коленете.

Стори му се, че прилича на ангел.

С присвити очи и стисната между зъбите четка изучаваше нарисуваното. Разбра момента, в който тя долови присъствието му по промяната в погледа й и от начина, по който внимателно отпусна четката, преди да извърне глава.

Мърфи не каза нищо. Настъпи неловко мълчание. Той се приближи и се загледа в картината.

Представляваше задната част на пансиона с хубавата каменна основа и отворени прозорци. Градините на Бриана грееха във всевъзможни цветове. Вратата на кухнята зееше гостоприемно отворена.

Шанън съжали, че е оставила четката и нервно взе някакъв парцал, за да намери работа на ръцете си.

— Е, как ти се струва?

— Хубава е. — Трудно намираше думи. — Изглежда ми завършена.

— Да. Току-що приключих.

— Е — той премести картона с яйца, който носеше, — много е хубава.

Младата жена се обърна и се захвана да оправя четките и тубичките бои по поставката, която Грей скова за нея.

— Предполагам, че си бил доста зает.

— Да. — Тя го погледна и той съвсем загуби дар слово: — Зает бях. — Ядосан на себе си, продължи да пелтечи. — Яйца. Каза, че й трябват.

— О… — бе всичко, което Шанън успя да изрече.

От наблюдателницата си зад кухненския прозорец Бриана обяви:

— Виж ги само… Държат се толкова непохватно…

Изглеждаха толкова объркани, че тя промени първоначалния си план да ги остави сами и бързо се присъедини към тях.

— О, ето те и теб, Мърфи. Слава богу, че донесе яйцата. Ела да опиташ от щрудела, току-що го направих.

— Трябва да… — Но тя вече бе изчезнала и той остана загледан смутено във вратата. Отново премести яйцата в другата ръка и попита Шанън: — Защо не вземеш да ги внесеш, а аз ще тръгвам…

— Мърфи. — Реши, че трябва да се сложи край на това и за да опипа почвата, сложи ръка върху неговата. Не можеше да го вини, че трепна. — Не си идвал от седмица, а си свикнал често да се отбиваш при Бриана и Грей. И то, без да се притесняваш.

Погледна ръката й, после отново се взря в лицето й.

— Реших, че ще е най-добре да не се мяркам.

— Съжалявам за решението ти. Не искам да се чувстваш така. Мислех, че оставаме приятели.

Очите му не се откъсваха от нейните.

— Не си идвала в нивата наскоро.

— Вярно е. И аз реших, че е по-добре да не идвам, но сега съжалявам. — Искаше да сподели колко й е липсвал, но се страхуваше. — Сърдиш ли ми се?

— По-скоро се сърдя на себе се. — Изучаваше я. В очите й имаше мълчалива молба, която би пречупила всеки мъж. — Искаш ли да хапнем щрудел?

По лицето й бавно се разля широка усмивка.

— Да.

Когато влязоха вътре, Бриана облекчено въздъхна.

— Благодаря за яйцата, Мърфи. — Засуети се, отнесе ги до хладилника. — Трябват ми за нещо, което съм намислила да направя за вечеринката. Видя ли картината на Шанън? Прекрасна е, нали?

— Да.

Свали такето си и го сложи на закачалката.

— Щруделът е по рецепта на една германка. Миналата седмица беше тук. Нали си я спомняш, Шанън? Госпожа Мец. Онази с плътния глас.

— Фелдфебелката — припомни си тя. — Всяка сутрин строяваше трите си деца и съпруга си за инспекция…

— А те всичките като извадени от кутия. Ще ми кажете дали щруделът е толкова вкусен, както тя твърдеше.

Бриана започна да сервира, когато телефонът иззвъня. Шанън се пресегна към апарата на стената.

— Пансионът „Блакторн“. — Поколеба се за миг, после сви вежди от изненада. — Тод? Да, аз съм. — Засмя се. — Не, не говоря като ирландка.

Мърфи не успя да се въздържи и стисна устни.

— Тод — промърмори, докато Бриана поставяше щрудела пред него. — Прилича ми повече на буболечка, отколкото на име на човек.

— Шшшт… — смъмри го тя и хвана нежно ръката му.

— Тук е много красиво — говореше Шанън. Отново се засмя. — Ами доста се разхождам, ям и рисувам.

— О, толкова си отегчена значи? — долетя от другия край на жицата.

— Ни най-малко. — Свъси вежди.

— Не е като обичайните ти занимания. Както и да е. Кога се връщаш? — Гласът бе леко развеселен и съчувствен.

Тя неволно започна да навива шнура на телефона около пръста си.

— Не знам точно. След две седмици вероятно.

— Боже, Шанън, та ти вече изкара там цял месец!

Пръстите й още по-плътно навиваха кабела. Странно, не й се бе сторило като месец.

— Полагат ми се три седмици. Останалото ще го взема като неплатена отпуска. Как вървят нещата при вас?

— Обичайната лудница. Особено след като приехме поръчката на „Гълфстрийм“. Там ти направи силно впечатление, Шанън.

Беше забравила как й хрумна да измисли нещо, което ще помогне да се разпродават по-лесно автомобилни гуми.

— А, не — ти осъществи проекта — възрази тя.

— Да, но идеята бе твоя. Както и да е — началниците са щастливи, но в отдела чувстваме липсата ти, а се задава коледната кампания. Време е да се прибираш.

Усети слепоочията си да пулсират, сигурен признак, че от напрежението ще я заболи глава.

— Имам някои неща за уреждане, Тод. Лични дела.

— Знам, минаваш през труден период, Шанън. Ще го преодолееш. А и ми липсваш. Е, наистина между нас се създаде известно напрежение, преди да заминеш, а и аз не проявих нужното разбиране, не се съобразих с уязвимостта и чувствителността ти. Мисля, че нещата ще се изгладят.

— Какво толкова се разчувства? Да не си гледал някой сълзлив сериал?

— Хайде, Шан, остани още два-три дни щом искаш и ми позвъни. Съобщи ми с кой полет се прибираш. Ще те посрещна на летището, ще изпием бутилка вино и ще поговорим.

— Ще звънна по-нататък, Тод. Благодаря, че се обади.

— Не се бави много. Началниците имат навика бързо да забравят труда на подчинените.

— Ще го имам предвид. Дочуване.

Затвори и откри, че шнурът плътно е намотан около ръката и прилежно го размота и го оправи.

— Търсеха ме от Ню Йорк — съобщи тя, без да се обръща. — Приятел от службата. — Постара се да се усмихне широко, преди да ги погледне: — Е, как е щруделът?

— Опитай — покани я Бриана и й наля чай. Инстинктът я тласкаше да утеши сестра си, но се въздържа, като се надяваше Мърфи да свърши тази работа. — Сякаш бебето плаче — промърмори и отиде да провери.

Апетитът на Шанън изчезна. Погледна с безразличие щрудела и чая.

— В агенцията са претрупани с работа.

— Той иска да се върнеш. — Когато тя вдигна поглед, Мърфи наклони глава и повтори: — Този Тод иска да се върнеш при него.

— Занимава се с някои от поръчките ми, докато отсъствам, и му се е струпала доста работа.

— Иска да се върнеш — каза за трети път младият мъж.

— Спомена нещо такова, но не е обвързано с нищо. — Шанън направи отчаян опит да опита щрудела. — Имахме напрегната… дискусия, преди да тръгна.

— Дискусия? — повтори той. — Напрегната дискусия? Това значи, че сте се скарали, така ли?

— Не. — Тя леко се усмихна. — Тод не се кара. Спори. Много е цивилизован.

— И в момента също ли спореше по цивилизован начин? Затова ли си толкова объркана?

— Не, просто ми съобщи как вървят нещата в службата. И не съм объркана.

Хвана я за ръце. Изчака да престанат да треперят и чак тогава продължи:

— Поиска да съм ти приятел. Опитвам се да го сторя.

— Объркана съм по някои въпроси. Редица въпроси. — Думите едва се откъсваха от устата й. — Обикновено не ми е нужно толкова време, за да знам какво искам и как да го постигна. Бива ме да анализирам, да се съобразявам с различните гледни точни. Приличам на баща си в това отношение. — Нетърпеливо измъкна ръцете си. — Бях планирала всичко и започнах да го осъществявам. Място в подходяща агенция, апартамент в хубавата част на града, елегантни дрехи, малко, но подбрана с вкус картинна колекция, членство в подходящи клубове. Неангажираща връзка с привлекателен, преуспял мъж, с когото имаме общи интереси. Всичко това се разпадна, а се чувствам така уморена, за да се захвана отново да го изграждам.

— Това ли искаш да направиш? Това ли трябва да направиш?

— Не мога да го отлагам до безкрай. Обаждането ми напомни, че съм престанала да се занимавам с тези въпроси. Налага се да имам солидна почва под краката си, Мърфи. — Гласът й изневери и тя сложи ръка на устата си. — Все още изпитвам такава мъка, когато мисля за родителите си; да знам, че никога повече няма да ги видя. Така и не успях да се сбогувам с тях.

Той не каза нищо. Просто стана и я взе в обятията си. Мълчанието му говореше колко добре я разбира. Идеше й да заплаче и знаеше, че сълзите й ще покапят на рамо, което никога няма да се отдръпне.

— Все си мисля, че съм го преодоляла — успя да изрече накрая. — А то изведнъж изплува отнякъде и сграбчва сърцето ми.

— Не си дала воля на сълзите си. Хайде, скъпа, отпусни се. Ще ти стане по-леко.

Всяко нейно ридание разкъсваше сърцето му, а още повече го мъчеше фактът, че не може да й помогне.

— Искам да се върнат.

— Знам, скъпа.

— Защо трябва да умират хората, Мърфи? Защо хората, които толкова обичаме и от които се нуждаем, трябва да ни напускат?

— Не е точно така. Те все още са в спомените ти и там ще са винаги. Не си ги загубила. Не чуваш ли майка ти понякога да ти говори, или баща ти да ти припомня нещо, което сте правили заедно?

Изтощена от сълзите, тя допря мократа си буза до неговата. Глупаво бе, мина й през ума, да си въобразява, че е проява на сила да сдържа сълзите си, вместо да ги пусне на воля.

— Да. Понякога ги виждам — отвърна тя, вече леко усмихната.

— Значи не са те напуснали напълно, нали?

Затвори очи, успокоена от равномерните удари на сърцето му, и прошепна:

— Думите ти много ми помогнаха.

— Трябва да запазиш и да държиш на спомените си, Шанън, а не да допускаш да те натъжават. — Изтри една сълза от бузата й с пръст. — Сега по-добре ли се чувстваш? Ще помоля Бри да остане с теб, а ако искаш и аз мога да остана.

— Вече съм добре, благодаря.

Хвана я за брадичката, повдигна главата й и я целуна по челото.

— Тогава сядай да си изпиеш чая. И не мисли за Ню Йорк, докато не си готова.

— Хубав съвет — съгласи се Шанън и подсмръкна.

Той извади кърпа от джоба.

— Издухай си носа.

Тя леко се засмя и се подчини.

— Радвам се, че дойде, Мърфи. Не ме избягвай.

— Ще се навъртам. — Знаеше, че й се иска да остане сама и затова взе такето от закачалката. — Ще дойдеш ли скоро на нивата? Обичам да те гледам как рисуваш, огряна от слънцето.

— Да, ще дойда, Мърфи. — Замълча, защото не знаеше как да зададе въпроса или защо й се стори толкова важно да попита. Вместо това каза: — Няма значение.

Той спря на прага.

— Кое? По-добре е човек да сподели мислите си, вместо да ги таи у себе си.

А тя точно това правеше — таеше ги.

— Чудех се. Ако бяхме приятели, когато мама беше болна, дали ако се беше наложило да ти кажа, че трябва да отида да я гледам… Или по-късно, когато почина, ти бях казала, че мога да се справя и предпочитам да съм сама, щеше ли да уважиш желанието ми?

— Разбира се, че не. — Озадачен, нахлупи шапката си. — Глупав въпрос. Приятел не страни от приятеля, който преживява мъка.

— И аз така си мислех — промърмори младата жена и остана загледана така вторачено в него, че той реши, че има трохи по брадата, и неволно прокара ръка, за да ги изчисти.

— Какво има?

— Нищо. — Взе чашата си и добави: — Заплеснах се нещо…

По-озадачен от всякога, Мърфи отвърна на усмивката й.

— Ще се видим. Нали… ще дойдеш на вечеринката?

— Там съм.