Нора Робъртс
Божествено зло (30)

Глава тридесета

Алис разтребваше из кухнята поради липса на нещо по-добро, с което да се заеме. Зад нея Блеър крачеше напред-назад. „Седмицата беше дълга, помисли си Алис, за всички.“ Никой не вярваше, че Клеър просто се е измъкнала. За някой като Сара Хюит това можеше да мине, но не и за Клеър. Беше нелогично.

Голямата статуя, над която работеше, все още стоеше отвън на алеята. Като символ. Хората минаваха покрай нея, и всеки ден разменяха различни предположения. Мин Атертън дори беше направила няколко снимки с полароид и ги показваше в салона на Бети.

Кметът беше свикал специално градско събрание, като обяви и награда. Освен това беше произнесъл развълнувано слово — как всеки трябва да се грижи за себе си и за съседите си. Кметът умееше да говори добре, като пътуващ евангелист. В градската зала почти никой не остана със сухи очи.

С изключение на шерифа. Неговите бяха сухи. „И измъчени“, помисли си Алис. Личеше си, че почти не беше спал и ял през шестте дни, откакто Клеър беше изчезнала. Накрая на събранието беше излязъл отпред, за да отговори на въпросите на гражданите и репортерите, които се тълпяха в малката зала. Алис забеляза, че не бяха само местни хора, а и репортери от големите градове — от столицата, Ню Йорк и Филаделфия.

Подложи кърпата под водата и я изви, за да изтрие плота. Въздухът беше горещ и неподвижен, а температурата подхождаше повече за някой зноен августовски ден, отколкото за юни. Но никой не се сещаше да включи климатичната инсталация. В къщата бяха пристигнали майката на Клеър и новият й съпруг, както е семейство Льобо. Никой не се оплакваше от горещината.

Погледна към Блеър и изпита съчувствие, което беше заменило дългогодишното й увлечение.

— Мога да ти направя нещо за ядене — предложи му тя. — Някакъв сандвич или супа.

— Благодаря. Може би по-късно. Мисля, че Анджи и Жан-Пол ще се върнат вече.

— Да, скоро ще дойдат — простря кърпата на ръба на мивката. Толкова безполезна се чувстваше, като не можеше да предложи нещо повече от ръжен хляб с шунка или пиле с ориз. — С нищо няма да помогнеш като не ядеш. Да сготвя нещо. И другите ще са гладни, когато се върнат.

Блеър понечи да възрази, но се отказа. И Алис беше с хлътнали и разстроени очи, както всички останали.

— Добре, добре.

Когато чу бръмченето на мотора, двамата се втурнаха в гаража. Преди още Кем да успее да слезе, Блеър стоеше до него.

— Нещо ново?

— Нищо — Кем потърка прашните си очи и преметна вдървените си крака през мотора. Беше обикалял почти през целия ден — почерни пътища и стари просеки, места, които вече бяха претърсени.

— Правя сандвичи — каза Алис. — Влез и вземи един, преди да излезеш отново. Наистина трябва, Кем. Нуждаеш се от гориво също както и мотора ти.

Кем отново седна на седалката, докато Алис забързано влезе вътре.

— Как е майка ти?

— Съсипана е от притеснение. Двамата в Джери обикалят наоколо — Блеър безпомощно вдигна поглед към скулптурата зад тях. — Както всички останали. Божичко, Кем, вече мина почти цяла седмица.

Знаеше съвсем точно колко време беше минало — до минута.

— Претърсихме и разпитахме във всички къщи. Сега, след като Мик е отново на крака, ще тръгне по-лесно.

— Наистина ли вярваш, че някой я държи в града?

— Вярвам във всичко — погледна отсреща към къщата на Бътс. Нея щеше да претърси лично.

— Може вече да е…

— Не — рязко извърна глава Кем. Погледът на уморените му очи със сенки стана по-остър. — Не, не е. Ще започнем от тук, ще се разгърнем и ще прегледаме всеки сантиметър от околните хълмове. Не я пазих достатъчно добре.

Кем запали цигара. Блеър се опитваше да запази спокойствие. Разследването му бе напреднало твърде добре. Знаеше много, прекалено много от това, което би могло да се случи на сестра му. Което може би вече й се е случило. Но не можеше да си позволи да рухне.

— Искам и аз да изляза при следващото търсене. Знам, че имаш опитни мъже, но и аз познавам горите около града.

— Можем да използваме всеки. Трябва да използваме всеки — поправи се Кем. — Просто не знам на кого мога да се доверя — вдигна поглед към слънцето. Беше точно пладне. — Знаеш ли какво е днес? — извърна се отново и погледна Блеър. — Лятното слънцестоене. Не бях се сетил, докато не го чух по радиото.

— Знам.

— Ще се съберат довечера — тихо изрече Кем. — Някъде.

— Дали ще поемат такъв риск при цялото разследване и толкова журналисти?

— Да. Защото го искат, а може би и имат нужда от това — метна се отново на мотора. — Трябва да видя един човек.

— Ще дойда с теб.

— По-добре да отида сам. Това е дълга история — включи двигателя. — Ще ти обясня.

 

 

— Това е възмутително. Абсолютно възмутително.

— Съжалявам, мисис Атертън. — Бъд държеше полицейската си фуражка в ръка и въртеше козирката между пръстите си. — Обикновена процедура, това е всичко.

— Това е оскърбително, ето какво е. Как ти хрумна такава идея, да идваш в дома ми и да го претърсваш, сякаш съм някакъв обикновен престъпник — стоеше непоклатима на прага с разтреперана гръд под материята на цветя. — Да не си мислиш, че държа Клеър Кимбъл завързана в мазето си?

— Не, госпожо. Съвсем не, госпожо. Разбира се, трябва да ви се извиня за безпокойството, но просто преглеждаме всички къщи в града — въздъхна леко с облекчение, когато забеляза, че през хола се задава кметът.

— Какво става тук?

— Истинско безчинство. Представяш ли си, Джеймс, няма да повярваш какво си е наумило това момче.

— Провеждаме претърсване на всички къщи господин Атертън — изчерви се Бъд. — Имам нужните разрешителни.

— Разрешителни! — наежи се като квачка Мин. — Чуваш ли го, Джеймс? Разрешителни. Ама че идея!

— Чакай, Мин — постави успокоително ръка на рамото й той. — Това сигурно е заради Клеър Кимбъл, нали така, заместник-шериф Хюит?

— Да, господин кмете — Бъд винаги леко се изчервяваше, когато Атертън го наричаше заместник-шериф Хюит. — Няма нищо лично и ще свърша само за няколко минути. Просто ще погледна и ще ви задам няколко въпроса.

— Само да пристъпиш една крачка навътре и ще те изрина с метлата!

— Мин! — леко стисна рамото й Атертън. — Човекът само си върши работата. Ако ние не сътрудничим на закона, кой тогава? Влезте, заместник-шериф, може да прегледате от тавана до избата. Никой друг в града не желае повече от съпругата ми и мен да се изясни какво се е случило с Клеър.

Той покани с жест Бъд да влезе и заместник-шерифът направи една стратегическа крачка, така че кметът да бъде между него и Мин.

— Благодаря ви много, господин Атертън.

— Това е наш граждански дълг — беше сериозен. — Можете ли да ми кажете как вървят нещата?

— Още не сме открили следа. Ще ви кажа, господин Атертън, че шерифът направо се е поболял от тревога. Не ми се вярва да му се събира и един час сън, откакто е започнала цялата история.

— Напрежението трябва да е ужасно за него.

— Не знам какво ще прави, ако не я открием. Ами те говореха за сватба, знаете ли? Ами да, дори бяха се обадили на един архитект, за да построи на Клеър ателие в къщата на шерифа.

— Така ли? — клюкарският инстинкт на Мин се задейства с пълна сила. — Може би момичето се е уплашило и е избягало.

— Мин…

— В края на краищата, Джеймс, тя вече има един провален брак. Няма да е първата жена, която се е уплашила и измъкнала щом натискът стане прекалено силен.

— Не… — Атертън замислено поглаждаше долната си устна. — Няма. Предполагам, че си права — остави мисълта си недовършена, като се надяваше, че вече е посадил съмнението. — Но ние задържаме заместник-шерифа Хюит. Започнете, откъдето искате. Няма какво да крием.

 

 

Ани не беше във фургона си и Кем не успя да я открие на никое от любимите й места. Най-доброто, което можеше да направи, беше да получи обещание от един от съседите й, че ще й каже да си стои там, щом се върне.

Когато отново се насочи към града, с горчивина си помисли, че се върти в кръг. Преследваше собствената си сянка, точно както те искаха. Знаеше повече, отколкото предполагаха. Знаеше, че банковата книжка с името на Кимбъл и Биф е фалшива. Това, което не знаеше, беше дали Боб Мийз наистина я беше открил, или просто изпълняваше заповед.

Знаеше, че ритуалите се провеждат редовно. Поне веднъж месечно според Мона. Но не знаеше къде.

Знаеше, че участват тринадесет мъже — от рисунките на Клеър и от Мона. Но не знаеше кои са.

Така че, като се теглеше чертата, резултатът отново беше нулев. Така си мислеше, докато свиваше към къщата на Ърни.

Най-лошото беше, че не можеше с никого да сподели това, което знаеше — даже с Бъд или Мик. Дори и в такъв малък град като Емитсбъро тринадесет мъже лесно биха могли да се прикриват.

Надяваше се Ърни да му отвори. Надяваше се да получи отговори на някои въпроси. Но на вратата се показа Джолийн Бътс.

— Добър ден, госпожо Бътс.

— Шерифе? — очите й се стрелнаха зад гърба му. — Нещо не е наред ли?

— Провеждаме претърсване на всички къщи.

— О, да. Чух за това — започна да усуква гердана си тя. — Предполагам искате да започнете. Извинете ме за безпорядъка. Нямах възможност да разтребя.

— Не се притеснявайте за това. Съпругът ви много ни помага в групата за издирването.

— Уил винаги е първият доброволец и последният, който се отказва. Сигурно ще искате да започнете отгоре — тръгна пред него, но изведнъж спря. — Шерифе, знам, че много неща са ви на главата и не искам да изглеждам прекалено разтревожена майка, но Ърни… не се прибра снощи. Психиатърът каза, че това е обичаен модел на поведение, като се има предвид начинът, по който Ърни се чувства и възприема баща си и мен. Но се страхувам. Страхувам се да не му се случи нещо. Както на Клеър — ръката й лежеше безпомощно на перилата. — Какво да направя?

 

 

Кем отново бе тръгнал извън града и се размина с колата на Бъд. Даде му сигнал да спре и подпрян на мотора, го изчака да върне назад и да се покаже през прозореца.

— Къде е Мик?

— Ръководи претърсването от другата страна на Госард Грийк — избърса потните си ръце с кърпа Бъд. — Свързахме се по радиото преди около двадесет минути.

— Приключи ли с претърсването на къщите?

— Да. Много съжалявам, Кем.

Кем вдигна поглед над царевичната нива. Във въздуха беше надвиснала мараня от горещината. Горе небето беше бяло като тебешир.

— Знаеш ли онова момче Ърни Бътс?

— Разбира се.

— Знаеш ли колата му?

— Червен пикап „Тойота“. Защо?

Кем отново го погледна изпитателно. Трябваше да се довери на някого.

— Искам да оглеждаш наоколо и да го потърсиш.

— Направил ли е нещо?

— Не знам. Ако го забележиш, не го спирай. Виж какво ще направи, но не го спирай. Само ми се обади. Само на мен, Бъд.

— Разбира се, шерифе.

— Трябва да направя друго посещение. — Отново погледна небето. Беше най-дългият ден в годината, но дори и той нямаше да трае вечно.

 

 

Докато Кем паркираше пред фургона на Ани, Клеър се опитваше да си пробив път през лепкавата мъгла на наркотика, която обвиваше съзнанието й. Казваше си наум различни стихотворения, стари песни на „Бийтълс“, бебешки залъгалки. В стаята беше толкова горещо и задушно. Като в ковчег. Но в ковчега човек е студен, припомни си тя. А чаршафите под нея вече бяха подгизнали от пот.

Не беше сигурна още колко време ще издържи да лежи в тъмнината. Колко време беше минало? Ден, седмица, месец?

Защо никой не идваше?

Трябва да я търсят. Кем, приятелите й, семейството й. Не могат да я изоставят. От нощта, когато я докараха тук, не беше виждала никой друг, освен Док Кремптън. И дори за него не помнеше колко пъти беше сядал до леглото и беше забивал иглата с наркотика във вените й.

Страхуваше се не само за живота си, но и за разсъдъка си. Вече знаеше, че е твърде слаба, за да може да се пребори сама. Но отчаяно се боеше, че преди това ще полудее.

Сама. В тъмнината.

В миговете на просветление тя чертаеше планове за измъкване, но после се отказваше от всичко и отново виждаше баща си. Тогава часовете започваха да текат в ужасна тъмна тишина и всичките й планове се превръщаха в несвързани молитви да дойде някой — който и да е — и да й помогне.

Най-накрая дойде Атертън. Когато погледна нагоре и го видя, разбра, че няма да прекара още една нощ в мрака.

— Време е — каза кротко той. — Трябва да се подготвим.

 

 

Тук беше последната му надежда. Кем стоеше пред празния фургон на Ани. Последната му надежда се основаваше на възможността лудата Ани да знае нещо. И ако знае, да си спомни.

Провалът му беше абсолютен и ако тя не се върнеше вкъщи, нищо повече не можеше да направи.

Всичко се крепеше на него и на шейсетгодишна жена с ум на осемгодишно дете. Нямаше да получат помощ от никъде. Той не успя да докаже нито съзаклятие, нито ритуално убийство. Единственото, което успя да докаже, беше, че Карли Джемисън е държана в бараката, убита, заровена и ексхумирана, за да бъде поставена в плитък гроб в една люцернова нива. Това, че един мъртъв убиец и имал съучастник, още не доказваше култови убийства — поне не и според момчетата от щатската и федералната полиция. Те бяха помогнали в издирването на Клеър с хора и хеликоптери, но дори и с тях не успяха да открият нищо.

Времето изтичаше. Кем го знаеше. Колкото по-ниско се спускаше слънцето по небето, толкова повече изстиваше той и започна да се пита дали кръвта и костите му няма да се разтрошат като лед след падането на нощта.

Не можеше да я загуби. Боеше се — и тази мисъл ужасно го измъчваше — че докато я търсеше, беше подходил твърде припряно и необмислено, поради което е допуснал някаква малка грешка, която можеше да струва живота й.

„Изоставаш само с три стъпала и пропадаш“, помисли си той.

Беше забравил да се моли, но и не беше имал много време за това след първите десет години от живота си, когато посещаваше църковното училище и неделните служби.

Сега се молеше — с прости думи и безнадеждно, докато първите червени ивици прорязваха хоризонта на запад.

— „След залез. О, блажено утро — чу се песента на Ани, докато с мъка се изкачваше по хълма, — когато небесата се разтварят пред нашия Спасител. Мъката на Земята свършва. О, божествено разсъмване; след залеза, когато денят свършва.“

Мъкнеше чувала зад себе си и стреснато погледна нагоре, когато Кем изтича насреща й.

— Ани, чаках те.

— Аз се разхождам. Милостиви Боже, какъв горещ ден. Най-топлият ден, който си спомням — карираната й дреха беше мокра от пот. — Намерих две монети от пет цента и четвърт долар, а също и малка зелена бутилчица. Искаш ли да ги видиш?

— Не сега. Искам да ти покажа нещо. Искаш ли да седнеш?

— Можем да влезем вътре. Мога да те почерпя с бисквити.

Кем се усмихна, като се стараеше да запази спокойствие.

— Точно сега не съм гладен. Може ли да седнем ей тук на стъпалата и да ти го покажа?

— Нямам нищо против. Доста повървях днес. Старите ми кокали са уморени — изкиска се на думите си и лицето й светна. — Дошъл си с мотора. Мога ли да се повозя?

— Знаеш ли какво ще ти кажа — ако ми помогнеш, съвсем скоро ще те возя цял ден, ако искаш.

— Наистина ли? — погали дръжките тя. — Обещаваш ли?

— Честен кръст. Ела, Ани, седни тук — извади рисунките на Клеър от чантата на мотора. — Искам да ти покажа няколко картинки.

Ани намести едрото си тяло на жълтите стъпала.

— Обичам картинките.

— Искам да ги разгледаш, много внимателно да ги разгледаш — приседна до нея Кем. — Ще го направиш ли?

— Разбира се, че ще го направя.

— И след като ги разгледаш, искам да ми кажеш дали знаеш това място. Става ли?

— Добре — ухили се тя и погледна надолу. Усмивката й незабавно се стопи. — Тези рисунки не ми харесват.

— Те са важни.

— Не искам да ги гледам. Вътре имам по-хубави. Мога да ти ги покажа.

Кем не обърна внимание на учестения си пулс и на желанието си да я сграбчи за сбръчканата шия и да я разтърси. Тя знаеше. В очите й видя едновременно познание и страх.

— Ани, искам да ги разгледаш. И искам да ми кажеш истината. Виждала ли си това място?

Тя здраво стисна устни и поклати глава.

— Да, виждала си го. Била си там. Знаеш къде е.

— Това е лошо място. Не искам да ходя там.

Не смееше да я докосне, защото се страхуваше, че колкото и да внимава, пръстите му ще се забият в плътта й.

— Защо е лошо това място?

— Просто така. Не искам да говоря за това. Искам да се прибирам.

— Ани! Ани, погледни ме! Хайде. Погледни ме! — насили се да се усмихне, когато тя отстъпи. — Аз съм ти приятел, нали така?

— Приятел си ми. Возиш ме и ми купуваш сладолед. Днес е горещо — усмихна се обнадеждена тя. — Сладоледът беше хубав.

— Приятелите си помагат и си вярват. Трябва да разбера за това място. Трябва да ми кажеш.

Ани се гърчеше от нерешителност. За нея нещата винаги изглеждаха прости. Дали да стане, или да си легне. Дали да тръгне на изток, или на запад. Дали да яде сега, или по-късно. Но сега я заболя главата и стомахът й се сви.

— Нали няма да кажеш? — прошепна тя.

— Не. Повярвай ми.

— Там има чудовища — гласът й продължаваше да шепне през стиснатите й устни. Едно старо дете, което споделя тайните си. — Нощем отиват там и правят разни неща. Лоши неща.

— Кои?

— Чудовищата с черните дрехи. Имат глави на животни. Правят разни неща на жени без дрехи. И убиват кучета и кози.

— Там си намерила гривната. Онази, дето я даде на Клеър.

Ани кимна.

— Мисля, че не трябва да ти казвам. Ти сигурно не вярваш в чудовища. Те са само по телевизията. Ако говориш за чудовища, хората мислят, че си луд и те затварят.

— Аз не мисля, че си луда. И никой няма да те затвори — реши се да я докосне и погали косата й. — Трябва да ми кажеш къде е това място.

— В гората е.

— Къде?

— Там — замаха неопределено тя. — Над скалите, между дърветата.

Имаше декари със скали и дървета. Кем дълбоко пое въздух, за да запази гласа си спокоен.

— Ани, трябва да ми покажеш. Можеш ли да ме заведеш там?

— О, не — скочи тя, обзета от паника. — Не, наистина, не искам да ходя там сега. Ще се стъмни. Не можеш да ходиш там нощем, когато идват чудовищата.

Хвана ръката й, за да успокои подрънкващите гривни.

— Помниш ли Клеър Кимбъл?

— Тя е заминала. Никой не знае къде е.

— Мисля, че някой я е отвлякъл, Ани. Тя не е искала да иде с него. Може да я заведат на това място тази вечер. Ще я наранят.

— Тя е хубава — затрепериха устните на Ани. — Дойде ми на гости.

— Да, направи ти това — завъртя гривната върху китката й той. — Помогни ми, Ани. Помогни на Клеър и ти се кълна, че ще прогоня чудовищата.

 

 

Ърни караше от часове. Въртеше се в кръг около града, излизаше на магистралата и отново се връщаше по междуселските пътища. Знаеше, че родителите му ще се побъркат и за първи път от години мислеше за тях с истинско съжаление и копнеж.

Знаеше какво означава тази нощ. Беше тест, последният за него. Искаха да го въведат бързо и окончателно, така че да бъде обвързан с тях чрез кръв, огън и смърт. Помисли си да избяга, но нямаше къде да отиде. Останал му беше само един път. Пътят, който водеше към една поляна в гората.

Негова беше вината, че Клеър ще умре тази нощ. Знаеше го и се измъчваше. Но учението, което беше избрал да следва, не оставяше място за разкаяние или вина. То щеше да го пречисти. Ърни копнееше за това и мислеше само за това, когато зави с колата и тръгна към съдбата си.

Бъд се размина с тойотата, изгледа я безучастно и после си спомни. Изруга тихо, обърна и посегна към радиото.

— Номер едно, тук номер три. Чувате ли ме? — не получи отговор и повтори съобщението си. — Хайде, Кем, обади се. Аз съм Бъд.

„Ама че тъпо“, помисли си той. Шерифът не се обажда, а той се е лепнал зад някакво хлапе, което си кара колата. Един Господ знае накъде и защо. Ядосан или не, Бъд спазваше заповедта и продължи да го следва на безопасно разстояние.

Смрачаваше се и светлините на пикапа се забелязваха като неясни червени точици.

Когато камионетката се отклони от пътя, Бъд също отби и спря. Къде отиваше това момче, за Бога? Тази стара просека за трупи водеше направо в гората, а тойотата не беше джип с висока проходимост. Майка му стара! Шерифът му беше наредил какво ще прави хлапакът и така трябваше да действа.

Реши да продължи пеш. Пътят беше само един — и навътре, и навън. Грабна прожектора и се поколеба. Шерифът може би ще каже, че се държи като някой каубой, помисли Бъд, докато вземаше пистолета си. Но след всичките тия истории няма да тръгне из гората невъоръжен.

Когато стигна в началото на просеката, видя камионетката. Ърни стоеше отвън и сякаш чакаше някого. Като си мислеше, че това ще е първото му истинско престъпление, Бъд се смъкна и коленичи в една канавка.

Двамата с Ърни едновременно чуха стъпките. Момчето пристъпи към двамата мъже, които излязоха от гората. Бъд едва се сдържа да не извика, когато позна Док Кремптън и Мик.

Ърни забеляза, че не са си направили труда да сложат маските и това му достави удоволствие. Поклати глава, когато му предложиха чашата с вино и наркотик.

— Не ми трябва това. Вече положих клетва.

След кратък размисъл Кремптън кимна с глава и сам отпи от чашата.

— Аз предпочитам да подсиля усещанията си — той подаде купата на Мик. — Ще успокои болката ти. Раната ти ще зарасне, но е доста дълбока.

— Проклетата инжекция против тетанус също беше доста страшна — отпи от наркотика и Мик. — Другите ни чакат. Вече е време.

Бъд остана клекнал, докато тримата не се скриха между дърветата. Не беше сигурен какво точно е видял. Не искаше да повярва на това, което беше видял. Извърна поглед назад към пътя и явно си даде сметка колко много време ще му отнеме да се върне и да се опита да се свърже с Кем. Дори и да успееше, щеше да им загуби дирите.

Измъкна се от скривалището си и ги последва.

 

 

Бяха я съблекли. Клеър вече не се срамуваше. Не беше дрогирана. Атертън й беше казал насаме, че иска тя напълно да съзнава всичко, което се случва. Може да пищи, да ги моли и да ги умолява — това само повече ще ги възбуди.

Беше се дърпала, докато я мъкнеха към олтара. Макар че ръцете и краката й бяха сковани и отслабнали от дългото лежане, беше се борила жестоко, обезумяла както при вида на познатите лица, които я обграждаха, така и когато осъзна какво щеше да се случи.

Лес Гледхил и Боб Мийз завързаха ръцете й, а Скункс Хагърти и Джордж Хауърд — краката й. Разпозна още един от местните фермери, управителя на банката, двама от членовете на градската управа. Всички стояха кротко и чакаха.

Успя да извие китките си така, че да сграбчи пръстите на Боб.

— Не можеш да го направиш. Той ще ме убие. Боб, не можеш да позволиш това да се случи. Познаваме се, откакто сме се родили.

Той се издърпа и нищо не отговори.

Не искаха да й говорят. Не искаха да мислят за нея като за жена и личност, която познават. Тя беше само жертвата. Нищо повече.

Един по един всички взеха маските си. И се превърнаха в кошмара й.

Клеър не викаше. Нямаше кой да я чуе, нямаше кой да й помогне. Не плачеше. Толкова много сълзи бе проляла вече, че беше напълно пресъхнала. Мислеше си, че когато забият ножа в нея, няма да протече кръв. Само прах.

Свещите бяха запалени около нея. Огънят в огнището се разгаряше. Във въздуха затанцуваха отблясъци от пламъците. Наблюдаваше всичко това сякаш беше нереално, сякаш тя не беше там. Каквито и надежди да я бяха крепили през дните и нощите, които прекара в мрака, сега бяха изчезнали.

Поне така мислеше, докато не видя Ърни.

Сълзите, които смяташе, че са пресъхнали, отново напълниха очите й. Отново се задърпа и въжетата безмилостно се забиха в крайниците й.

— Ърни, за Бога! Моля те!

Той я погледна. Мислеше, че ще изпита страст, див и жаден плам в слабините си. Беше гола, както някога си я представяше. Тялото й беше стройно и бяло, точно както го беше видял през телескопа.

Но не беше страст това, което изпитваше, и Ърни не искаше да анализира надигналото се в него чувство. Извърна се и избра маската на орел. Тази нощ ще лети.

 

 

Колкото и незрял да беше разсъдъкът на Ани, тялото й беше старо. Не можеше да върви бързо въпреки помощта на Кем. Страхът допълнително сковаваше крайниците й и тя с мъка влачеше краката си.

Светлината бързо се стопяваше.

— Колко още, Ани?

— Напред е. Не съм вечеряла — напомни му тя.

— Скоро. Скоро ще ядеш.

Тя въздъхна и с инстинкта на сърна избра една обрасла с трева пътека.

— Трябва да внимаваме за тези лепки. Протягат се и те дърпат — очите й се стрелваха ту наляво, ту надясно, взирайки се в издължените сенки. — Като чудовища.

— Няма да им позволя да те наранят — обви кръста й с ръка Кем, за да я поддържа и да я накара да побърза.

Успокоена, тя отново тежко запристъпва напред.

— Ще се ожениш ли за Клеър?

— Да — моля ти се, Господи! — Да, ще се оженя.

— Красива е. Когато се усмихва, се виждат хубавите й бели зъби. И баща й има същите. Тя прилича на баща си. Той ми даде рози. Но сега е мъртъв — дробовете й вече се затрудняваха и Ани хриптеше като стар износен мотор. — Чудовищата не го хванаха.

— Не.

— Той падна от прозореца, след като онези мъже се качиха да му се карат.

Кем сведе поглед към нея, но не забави ход.

— Какви мъже?

— Дали това беше друг път? Не си спомням. Той остави лампата да свети горе на тавана.

— Какви мъже, Ани?

— О, шерифът и младият му заместник. Те се качиха горе и после си тръгнаха. А той беше мъртъв.

Кем избърса потта от челото си.

— Кой млад заместник? Бъд ли?

— Не, другият. Може да са се качили, за да купят къща. Мистър Кимбъл продаваше къщи.

— Да — усети как въпреки потта кожата му се вледенява. — Ани, трябва да побързаме.

 

 

Бъд стоеше скрит между дърветата и гледаше. Съзнанието му отказваше да възприема. Бащата на Алис? Как е възможно? Приятелят и партньорът му Мик?

Но ги виждаше със собствените си очи. Стояха в кръг, с гръб към него. Не можеше да види какво има пред тях, а се страхуваше да се доближи повече. Най-добре беше да изчака и да наблюдава. Така му бе наредил шерифът.

Когато започнаха да пеят, изтри устните си с ръка.

 

 

Беше също като в съня. Клеър затвори очи и се понесе между миналото и настоящето. Димът, гласовете, мъжете. Всичко беше същото.

Стоеше скрита в храстите и наблюдаваше себе си. Този път няма да може да избяга.

Отвори очи и се взря в голото черно небе, върху което вече изплуваше бледият сърп на луната. Най-дългият ден беше свършил.

Видя проблясването на меча и застина. Но още не беше дошло времето й. Атертън призоваваше четиримата властелини на ада. Клеър искаше наистина да дойдат, ако ги има, и да го разкъсат заради надменността му.

Извърна глава — не можеше да гледа, не можеше да слуша. Помисли си за Кем и годините, които нямаше да изживеят заедно, за децата, които нямаше да имат. Той я обичаше, а сега никога нямаше да имат възможност да разберат дали любовта им е достатъчна. Да направят така, че да е достатъчна.

Той ще ги открие. Ще ги спре. Беше сигурна в това, иначе би полудяла. Но за нея ще бъде много късно. Много късно, за да говори отново с майка си и да премахне студенината и разстоянието, което беше издигнала помежду им. Много късно, за да каже на хората, които имаха значение за нея, че баща й е правил грешки, отклонил се е в неправилна посока, но не е бил крадец или убиец.

Има толкова много неща, които би искала да направи. Толкова много още можеше да види и да докосне. Но щеше да умре ей така, заради егото на един мъж и сляпата жестокост на другите.

Яростта се надигна в нея. Бяха й отнели дрехите, достойнството, надеждата. А сега и живота. Ръцете й се свиха в юмруци. Тялото й се огъна и тя закрещя.

 

 

Бъд сложи ръка върху дръжката на оръжието си и остана така, целият разтреперан.

 

 

Кем вдигна глава. Цялото му тяло бе пронизано от горещ и пулсиращ страх.

— Стой тук! — отметна вкопчилите се в него ръце на Ани. — Стой тук и не мърдай! — Затича между дърветата с изваден пистолет.

 

 

Атертън вдигна ножа към небето. Искаше тя да крещи. Копнееше за това и целият се потеше, така както мъжът се поти и копнее за сексуално освобождаване. Вбесяваше го, докато лежеше неподвижна като някоя счупена кукла. Сега се гърчеше върху олтара с проблясваща от пот кожа и пълни с гняв и страх очи.

И мощта го изпълни.

— Аз съм унищожението — извика той. — Аз съм отмъщението. Призовавам Господаря да ме изпълни със своята ярост, за да мога да унищожа с върховна наслада жертвата му. Агонията й ще го подкрепи.

Думите му звучаха в ушите на Ърни. Той вече почти не ги чуваше, вече не ги разбираше. Останалите се поклащаха около него като хипнотизирани. Жадни за това, което предстоеше. Но Ърни усещаше в себе си не желание, а погнуса.

Би трябвало да се почувства добре, напомняше си той. Това би трябвало да го накара да се отдаде.

Но я виждаше как се бори ужасена. Крещи и крещи, както беше крещяла Сара Хюит. Караше го да изпитва болезнено съжаление. Как би могъл да принадлежи към тях, щом изпитва такива чувства? Как би могъл да е един от тях, щом това, което се канеха да направят, го отвращаваше? Плашеше го.

Тя не трябваше да умре.

Заради него. Заради него.

Очите й, умоляващи, за миг срещнаха неговите. В тях той видя последната надежда и спасение. С вик, който едновременно изразяваше болка и триумф, Ърни политна напред, докато Атертън замахваше с ножа.

Клеър почувства как тялото пада върху нея. Усети мириса на кръв, но нямаше болка. Видя как Атертън се олюлява назад, а Ърни със стон се плъзна по нея и се свлече на земята.

Ръмжейки яростно, Атертън отново вдигна ножа. Прозвучаха два изстрела. Единият го улучи в ръката, а другият попадна право в гърдите му.

— Не мърдайте! — Кем здраво стискаше пистолета си, но пръстите върху спусъка трепереха. — Ще ви пратя всичките право в ада.

— Шерифе… аз съм Бъд — Бъд пристъпи напред с разтреперани ръце. — Проследих момчето. Видях… Исусе, Кем, аз убих човек.

— Втория път е по-лесно! — той даде един изстрел във въздуха, защото един от мъжете се обърна да побегне. — Само още една стъпка и още сега ще покажа на заместника си колко е лесно наистина. Всички легнете по очи! Ръцете зад тила. Бъд, първият, който помръдне, го застрелваш.

Бъд не вярваше, че ще му бъде по-лесно втория път. И за миг не си го помисляше. Но кимна с глава.

— Да, сър… шерифе.

С три скока Кем се озова до Клеър и докосна лицето, после косата й.

— О, Господи, Щека. Помислих, че съм те загубил.

— Знам. Лицето ти… — инстинктивно се опита да го докосне тя, но въжетата я спираха. — Цялото е в кръв.

— От шипките е — измъкна джобното си ножче и преряза въжетата. Не можеше да рухне, още не. Единственото, което му се искаше, беше да я прегърне — да зарови лице в косите й и да я прегърне.

— Спокойно — каза й той и смъкна ризата си. — Сложи това — ръцете му трепереха, когато докосваше кожата й. — Ще те изведа оттук веднага щом мога.

— Добре съм. Вече съм добре. Виж Ърни. Той ми спаси живота — кръвта му още се стичаше по нея. — Мъртъв ли е?

Кем се наведе и провери пулса му, после разкъса срязаната му мантия.

— Не, жив е. По-голямата част от удара е била поета от рамото.

— Кем, ако не се беше хвърлил върху мен…

— Ще се оправи. Бъд, дай да завържем тези мръсници.

— Един от тях е Мик — тихо отрони той, засрамен от надигащите се сълзи.

— Да. Знам. Давай да приключим с тях и после отведи Клеър и повикай момчетата от щатската. Доведи ги тук.

— Искам да остана с теб — обви ръката му тя. — Трябва да остана с теб. Моля те.

— Добре. Сега иди и седни.

— Не тук — отвърна поглед от олтара тя. — Там има още въже — там, където я бяха разсъблекли. — Ще ви помогна да ги завържете — вдигна блеснал поглед. — Искам да го направя.

 

 

Без маските, завързани, те изглеждаха жалки. Само това й се въртеше в главата, докато стоеше коленичила до Ърни и държеше ръката му, изчаквайки Бъд да се върне с хората от щатската полиция и линейката.

— Не мога да повярвам, че Ани те е довела до тук.

— Беше страхотна. Почти щеше да се пръсне от удоволствие, че ще се вози с Бъд на включена сирена — погледна към Ърни. — Как е?

— Мисля, че спрях кървенето. Ще му трябва помощ, но ще се оправи. Искам да кажа, че напълно ще се оправи.

— Дано да е така! — протегна се и леко докосна косата й с ръце — просто да я пипне. — Клеър, трябва да видя как е и другият.

Тя кимна.

— Атертън е — каза уморено. — Той е започнал.

— Тази нощ всичко приключи.

Заобиколи олтара. Атертън лежеше по лице. Без никаква милост Кем го обърна обратно. Раната в гърдите беше смъртоносна; не се съмняваше в това. И все пак от отвора на маската все още се чуваше дишане. Когато усети, че Клеър се приближава зад него, бързо се изправи и застана така, че да я скрие от тялото.

— Не ме пази, Кем.

— Не си толкова силна, колкото си мислиш — вдигна едната й ръка и попипа превързаната китка. — Наранили са те.

— Да — мислеше за това, което беше узнала, за това как беше умрял баща му. — Нараниха всички ни. Но вече няма.

— Мислите ли, че всичко е свършило? — груб, дрезгав глас се разнесе изпод маската на козела Мендес. — Нищо не сте направили. Нищо не сте спрели. Ако не вас, то децата ви. Ако не тях, то техните деца. Не сте отрязали главата. И никога няма да успеете — с изкривени хищни нокти, той посегна към Клеър, после с клокочещ смях падна назад и умря.

— Беше зъл — прошепна Клеър. — Нито луд, нито болен — просто зъл. Не знаех, че това е възможно.

— Не може да ни направи нищо — издърпа я Кем назад и здраво я притисна в прегръдките си.

— Не, не може — чу ехото от сирените в далечината. — Бъд се справи бързо.

Кем я дръпна назад, за да я погледна в лицето.

— Имам толкова много да ти разказвам. Почна ли веднъж, не знам дали ще мога да се спра. Но ще трябва да почакаме, докато приключим с това тук.

Клеър обви ръце около него. Зад тях огънят догаряше.

— Имаме много време.

 

 

Две седмици по-късно, цялата облечена в траур, Мин Атертън се качи на един влак, който отиваше на запад. Никой не дойде да я изпрати и тя беше доволна. Мислеха, че се измъква от града, засрамена заради съпруга си, потресена от постъпките му.

Никога няма да се срамува или ужасява от своя Джеймс. Докато се приближаваше с единствения си огромен куфар до купето, Мин преглътна сълзите си. Нейният скъп, мил Джеймс. Някой ден все някак ще намери начин да отмъсти за него.

Настани се на просторната седалка, постави куфара до себе си и скръсти ръце в пищния си скут, за да погледне за последен път града.

Нямаше да се върне тук. Един ден може би ще изпрати някого, но тя няма да се върне.

Тя леко въздъхна. Трудно й беше да напусне къщата си. По-голямата част от красивите й вещи щяха да бъдат изпратени, но нямаше да е същото. Не и без Джеймс.

Той беше идеалният другар за нея. Толкова жаден, толкова податлив и нетърпелив да докаже, че властта му принадлежи. Мин се усмихна на себе си, докато вадеше ветрилото, за да разхлади сгорещеното си тяло. Не й беше трудно да играе ролята на жената зад мъжа си. Толкова беше приятно да упражнява властта си над всички тях без никой — всъщност дори и самият Джеймс — да разбере кой стои начело.

Той беше само един любител, когото тя беше въвела, когото беше поставила начело. Користолюбив и гневен, но без ясна идея как да използва користта и гнева си за нещо повече.

Тя знаеше. Една жена винаги знае. В крайна сметка мъжете са само кукли, които жените водят натам, накъдето си поискат чрез секс, кръв и съблазняване с власт.

Жалко, че беше станал толкова самонадеян и небрежен накрая. Мин въздъхна и рязко замаха с ветрилото. Трябва да се сърди само на себе си, че не го беше спряла. Но беше толкова вълнуващо да го наблюдава как излиза от контрол и рискува всичко за още повече. Почти като в онази нощ преди толкова години, когато го беше посветила в ритуала. Тя, богинята на Господаря и Джеймс, нейният слуга.

Разбира се, че тя беше започнала всичко. Тя беше погледнала извън границите на общоприетото и се беше вкопчила с две ръце в тези тъмни обещания. Тя беше тази, която заповяда първата човешка жертва. И беше гледала, о, да, беше гледала изпод сенките на дърветата как се лее кръвта.

Тя беше усетила силата на тази кръв и бе жадувала страстно за още.

Господарят никога не й осигури най-съкровеното желание — да има деца — но й беше дал други удоволствия. Беше я надарил с алчност, най-прекрасният от всички човешки грехове.

Когато свирката на влака изпищя, Мин си помисли, че има и други градове. Други мъже. Други жертви. Проститутки с плодовити утроби. О, да, винаги ще има други.

И кой щеше да се сети за нея, бедната вдовица Атертън, когато жените им изчезнат?

Този път може би ще избере някое младо момче. Някое изоставено, гневно момче като Ърни Бътс — който се бе превърнал в такова разочарование за нея. Не, няма да търси друг Джеймс, а някое младо момче. Някое, за което ще бъде като майка, ще го направлява и ще го научи да се прекланя пред нея, и пред Господаря на мрака.

Влакът започна бавно да се отдалечава от гарата. Мин пъхна ръка в деколтето си и стисна с пръсти пентаграмата.

— Господарю — прошепна тя, — започваме отново!