Нора Робъртс
Божествено зло (22)

Глава двадесет и втора

В десет и половина пицарията „Рико“ се задъхваше. Джолийн Бътс се отказа от идеята да затварят по-рано, тъй като пристигна цялото семейство Хобс, състоящо се общо от седем души. Най-малкият все още пиеше мляко от шишето, а останалите четири деца веднага се насочиха към отделението с игрите, стиснали в ръка по четвърт долар. Джолийн прие поръчката за три големи пици, зареди ги и после се върна да поръси нарязаните на кубчета гъби върху ивиците моцарела, а бръмченето и пукането на Кинг Конг нито за миг не преставаше.

В момента и на четирите маси имаше хора, а пред тях пици, достигнали до различна степен на унищожение. Върху плотовете се търкаляха смачкани хартиени салфетки. Доставчикът, който работеше при тях на половин работен ден, току-що бе заминал до пожарната по поръчка за три големи пици със сирене. Джолийн видя най-малкия от групата на Хобс, който се беше измъкнал и притискаше лепкавите си пръсти върху витринката, вперил лаком поглед в соковете и сладките неща.

Толкова народ при работно време до десет!

След няколко седмици, когато започне лятната ваканция, щяха да работят до полунощ. Децата обичаха да стоят тук, да похапват пици на дървените маси и да играят на автоматите. „Но не и нашето момче“, помисли си Джолийн и пъхна пица във фурната.

Той почти винаги седеше вкъщи сам и слушаше записите си.

Усмихна се на съпруга си, който пренасяше два кашона към касата.

— Натоварена вечер — намигна й той.

„Както повечето“, помисли си тя и започна да приготвя един голям хамбургер. Бяха постигнали голям успех с това заведение, точно както си бяха мечтали. Още когато самите те с Уил бяха тийнейджъри, започнаха да се готвят за това — да си имат свое местенце в някой хубав малък град, където децата им да растат в безопасност и щастие. „Детето ми“, поправи се Джолийн. Двата спонтанни аборта след раждането на Ърни завинаги дръпнаха завесата над мечтата за голямо семейство.

Но всичко останало бяха постигнали.

Понякога тя се притесняваше, но Уил сигурно беше прав, че Ърни просто изживява кризисен период. От едно седемнайсетгодишно момче не може да се очаква да харесва родителите си и да прекарва времето си с тях. Когато самата тя беше на седемнайсет, най-голямото й желание беше да се махне от къщи. За щастие навън беше Уил и я очакваше с пламенно нетърпение.

Знаеше, че двамата бяха по-скоро изключение. Браковете между тийнейджъри обикновено се оказваха грешка. Но на трийсет и шест и след седемнайсет години брак зад гърба си Джолийн се чувстваше доволна, сигурна и спокойна.

Това обаче не означаваше, че се радва на факта, че Ърни все още не проявява сериозен интерес към някое определено момиче. Тя и Уил може и да са били готови за съдбоносната крачка, макар и толкова млади, но не и Ърни. В известен смисъл той си беше още дете, но в друг…

Джолийн отметна дългата си кестенява плитка. За някои неща изобщо не го разбираше. Изглеждаше по-едър от баща си и много силен. Трябваше да помъдрее, преди да започне да се отнася сериозно към някое момиче или нещо друго.

На нея Сали Симънс и харесваше, харесваше свежата й кожа, учтивите й маниери и спретнатите дрехи. Сали можеше да окаже благотворно влияние върху Ърни, да го откъсне малко от затворения му живот. Точно това му трябваше.

Всъщност той беше добро момче. Загърна хамбургера и го подаде заедно с кутийките бира на заместник-шерифа Морган.

— На нощно дежурство ли?

— Не — усмихна й се Мик. — Просто съм гладен. Никой не прави по-хубави хамбургери от вас, мисис Бътс.

— Сложих двойна доза лук.

— Точно така трябва — удоволствие беше да я наблюдава човек — с пламнало от фурната лице и бяла къса престилка, завързана над джинсите и ризата. — Как е синчето? — запита я, докато прибираше рестото в джоба си.

— Добре е.

— Другата седмица се дипломира май?

Джолийн кимна.

— Не мога да повярвам.

— Всичко хубаво.

— На вас също.

„Дипломира се“, помисли си тя и въздъхна дълбоко сред уханията на подправки, сосове и пикантни сирена. Нейното малко момченце. Колко често й се бе искало да се върне пет, десет години назад и да открие момента, в който направи погрешната стъпка.

Сама се убеждаваше, че не е вярно. Ърни си беше отделна личност и така трябваше да бъде. Загледа се с малко завист в дребничката Тереза Хобс, която удряше по коляното баща си и се смееше. Вярно, че Ърни не беше склонен да проявява обичта си, нито пък да се шегува, но поне не се забъркваше в неприятности. Бележките му, макар да не бяха отлични, бяха добри. Никога не се връщаше вкъщи пиян или без пукната пара — както на нея й се беше случвало, преди да се ожени. Вероятно просто си беше такъв — акуратен, добър и сериозен. Винаги замислен.

Много й се искаше да знае за какво мисли.

 

 

Чакаше. Ърни знаеше, че е дошъл рано, но беше ужасно неспокоен, за да остане вкъщи. Кръвта му пулсираше толкова силно и бързо, че му се струваше, че ще избухне. Но той не разбираше, че тази нервност се дължи на страха, който беше проникнал дълбоко в него и беше вцепенил тялото му.

Имаше пълнолуние. Светлината посребряваше върховете на дърветата и блестеше над нивите. Много добре различаваше къщата на Допър в далечината. Затворена, с прибран добитък.

Спомни си последния път, когато идва тук. Прескочи оградата с въжето и ножовете, който носеше в торба за пране. Тогава не беше толкова светло и вятърът беше по-хладен.

Изобщо не го затрудни да заобиколи телетата и да завърже краката им, точно както беше виждал по филмите, които гледаха в девети клас, когато го сложиха в групата по селско стопанство. Мразеше всяка минута от тези часове, но беше запомнил филмчетата за жигосването на животните, за израждането и клането.

И все пак не знаеше, наистина не очакваше, че ще има толкова много кръв. Нито пък звуците, които издаваха, очите, които щяха да изскочат.

Отначало му прилоша, остави труповете и изтича в гората, докато в разбунтувания му стомах не остана нищо. Върна се и ги довърши. Беше доказал, че е достоен.

Да се убива не беше толкова лесно, колкото да се чете за това. Да държиш кръв в малко шишенце в чекмеджето си беше нещо различно, много по-различно от това, да я усещаш как се лее все по-гореща по ръцете ти.

Следващият път щеше да е по-лесно.

Обърса уста с опакото на ръката си. Трябваше да бъде по-лесно следващия път.

Чу шумоленето на клонките и се обърна, без да съзнава, че очите му са изпълнени със страх — същият безумен страх, който беше видял в очите на телетата. Ръката му посегна към ключа на двигателя. За момент — само за момент — разумът му изкрещя да обърне, да завие обратно с колата и бързо да я подкара. Да избяга, докато още има време.

Но те излязоха от гората. Като духове или привидения. А може би като дяволи.

Бяха четирима — с наметала и маски. Ърни мъчително преглътна, когато единият се приближи и отвори вратата на колата.

— Дойдох — каза Ърни.

— Ти беше изпратен — отвърнаха му. — Няма връщане назад.

Ърни поклати глава.

— Искам да науча. Искам да принадлежа.

— Изпий това.

Подаде му чаша. С треперещи крака момчето се измъкна от колата и я пое, вдигна я към устните си и я изпи, вперил поглед в очите под маската на Бафомет.

— Ела.

Единият от мъжете се качи в колата и я подкара под една просека, докато я скри от пътя. Обградиха Ърни и навлязоха обратно в гората.

Не говореха. Мислеше си колко величествени и могъщи изглеждат, докато вървяха на призрачната светлина, а сухите листа шумоляха под полите на мантиите им. „Като музика“, помисли си той и се усмихна. Халюциногенът проникваше във вените му и на Ърни му се стори, че започва да се носи по земята. Сякаш всички заплуваха между дърветата, дори през тях. Въздухът заприлича на вода, а водата на въздух.

Лунната светлина стана пурпурна и сред призрачната й пелена той различаваше ярки цветни петна и причудливи форми. Пращенето на съчките под краката им се превърна в барабанен тътен в кръвта му. Така крачеше той към съдбата си.

Бафомет се обърна и лицето му изглеждаше огромно, по-голямо и по-ярко от луната. Ърни се усмихна и си помисли, че собственото му лице също се променя. Превръща се във вълк — млад вълк, кръвожаден, силен и жесток.

Загуби представа за времето. Не го интересуваше. Искаше да отиде с тях чак в огъня на ада. Пламъците не можеха да го докоснат. Той беше един от тях. Усещаше как мощта и ликуването се надигат в него.

Когато пристигнаха при кръга, останалите ги очакваха. Бафомет се обърна към него.

— Вярваш ли в могъществото на Господаря на мрака?

— Да — погледът му беше кротък и безизразен от наркотика. Не беше нито кръвожаден, нито силен, нито жесток — лицето му изглеждаше неподвижно и уязвимо. — Аз му се покланях. Аз му принасях жертви. Аз го очаквах.

— Тази нощ ще се срещнеш с него. Съблечи се.

Ърни покорно смъкна маратонките, дънките и изхлузи през глава тениската с „Блек Сабат“, докато накрая остана само с пентаграмата на врата. Наметнаха го с мантия.

— Няма да слагаш маска. По-късно, когато станеш един от избраниците, ще си избереш какво искаш.

Гласът стигаше до слуха му плътен и внушителен, подобно на погребален марш или плоча, която са пуснали на бавни обороти.

— Учил съм — каза той. — Разбирам всичко.

— Трябва още да учиш.

Бафомет пристъпи в кръга. Другите се приближиха около него. Когато Ърни зае своето място, видя жената. Беше красива — загърната в червена мантия, с разпуснати бляскави коси. Усмихваше му се. Усети как пенисът му се втвърдява и едновременно с това я позна.

Сара Хюит и преди това беше участвала в церемонията. Единственото, което трябваше да прави, беше да лежи гола върху дървения пън и да изчака няколко откачени мъже да приключат със смешните си изпълнения. Падаше голямо пеене и викане на дявола. Дявола, Мили Боже! И всичко това си беше само извинение, за да я чукат. За двеста долара не й пукаше дали искат да носят маски и да си показват един на друг голотиите. Естествено, жертвоприношението с козата беше доста гадно, но мъжете са си мъже. Във всеки случай тази вечер, изглежда, тържеството беше по-специално. Беше познала Ърни и си помисли, че той може би ще допринесе забавлението да стане по-интересно.

Момчето беше много напрегнато и сигурно щеше да свърши още преди да стигнат до приятната част. Но тя можеше отново да го оправи. В това я биваше.

Освен това сега се чувстваше по-спокойна, след като я поканиха за тази вечер. Беше допуснала грешка, като говори с Кем. Сара съзнаваше, че хората плащат за грешките си.

Камбаната удари, свещите бяха запалени и огънят лумна в огнището. Сара плъзна ръка към отвора на наметалото и го смъкна от раменете си. Остана за момент така, тъй като знаеше добре, че всички очи са вперени в нея. После тръгна под ярката лунна светлина и сама се изпъна върху дървото.

Главният жрец вдигна ръце.

— В името на сатаната, господар и повелител, призовавам тъмните сили да влеят в мен пъклената си мощ. Отворете широко вратите на ада и ми дайте всичко, което поискам. Ние се наслаждаваме на живата плът. Търсим и искаме нейните удоволствия. Чуйте имената!

Ърни потрепери, докато извикваха имената. Знаеше ги, беше ги научил. И той им се беше молил, но за първи път не беше сам. Докато ги повтаряше заедно с останалите, кръвта му потече гореща и разтопи последните останки от страха в костите му.

Чашата мина от ръка на ръка. Ърни натопи пресъхналите си устни в оскверненото вино. Пламъците в огнището сякаш се издигаха чак до небесата и лакомо пращяха. Кожата му пламна.

Гледаше главния жрец. Фигурата от скулптурата, която Клеър беше създала, напълно съвпадаше с действителността. „Тя знае — помисли си Ърни и изпита болезнено желание. — Тя знае.“

Извадиха меча, за да повикат четиримата владетели на ада.

Усещаше могъществото като ледено острие на копие в себе си. Горещината и студа се вплетоха в чувствен танц. Ърни трепереше, докато пригласяше на другите.

— Тази нощ ти водим нов брат, Господарю. Предлагаме ти неговото сърце, неговата душа и неговото тяло. Младостта е благословена. Младостта е силна. Кръвта му ще се смеси с нашата за твоя прослава.

— Аве, сатана!

Вдигна ръка и покани Ърни в кръга.

— По свое желание ли дойде тук?

— Да.

— Приемаш ли господаря на мрака за свой властелин?

— Да.

— Заклеваш ли се, че ще пазиш неприкосновено това място. Че ще се подчиняваш на Закона?

— Кълна се.

Ърни почти не усети пробождането върху показалеца на лявата му ръка. Като в сън го притисна към пергамента, който държаха пред него. Така се подписа с кръвта си.

— Вече се закле. Вече прибави името си към тези на малцината. Ако проговориш за това, което си видял тази нощ, езикът ти ще изсъхне и ще падне от устата ти. Сърцето ти ще се вкамени в гърдите и ще спреш да дишаш. Тази нощ ти приемаш неговия гняв и неговите удоволствия.

— Приемам ги.

Жрецът постави ръце на раменете му и отметна глава назад.

— Ние препускаме върху буйния вятър до мястото на нашите желания. Житейските наслади очакват да ги вземем. Очаква ни живот, изпълнен със страст. Ние сме мъже.

— Да бъде благословен.

— Аз съм атакуващото копие с железен връх. Жените копнеят за мен.

— Ние сме мъже.

— Изпълнен съм с чувствена радост. Кръвта ми е гореща. Членът ми е пламтящ.

— Ние сме мъже.

— В мен са се вселили всички демони — сведе глава и погледът му се впи в очите на Ърни. — Аз съм пантеон от плът.

— Привет, сатана.

Една от фигурите пристъпи напред и подаде на жреца малък кокал. Взе го и се отправи към олтара, като остави Ърни да се олюлява сам. Кокалът беше поставен изправен между краката на жената-олтар. Вдигна чашата, която стоеше между гърдите й, и като я наклони, разля виното върху голото й тяло.

— Земята е моя майка — влажна и плодовита блудница — започна да движи ръцете си по жената, като я стискаше и дращеше. — Чуй ни сега, велики сатана, защото ние призоваваме благословията ти над удоволствията на нашата плът.

— Подкрепи ни, господарю!

— Ние пожелаваме всичко.

— Подкрепяй ни, господарю!

— Ние вземаме, каквото искаме.

— Аве, сатана.

Докараха козата и извадиха церемониалния нож. Наркотиците и пеенето се завъртяха в главата му и Ърни се свлече на колене. Започна да се моли на Бога, от когото току-що се бе отрекъл, да не му прилошее.

Изправиха го отново на крака и дръпнаха наметалото от него. Жрецът протегна потопената си в кръв ръка и я размаза по гърдите му.

— Белязан си с церемониалната кръв. Извикай името.

Момчето се олюля, хипнотизирано от очите, които се впиваха в неговите.

— Сабатан.

— Сабатан!

Жрецът се върна при олтара, като повтаряше екзалтирано името. Взе кокала и се извърна така, че и останалите да могат да застанат пред нея.

— Плът без грях — каза той.

Мантиите бяха отхвърлени и пеенето започна да се усилва.

Ърни вече нищо не чуваше, защото го избутаха към олтара. Тръсна глава, опитвайки се да проясни разсъдъка си. Тя улови в ръце твърдия му пенис и грубо започна да го опипва, докато той целия се тресеше. През силното пеене чуваше смеха й — тих и подигравателен.

— Хайде, момченце. Не искаш ли да покажеш на тези пръчове какво можеш?

Тогава яростта го изпълни заедно със злобата и желанието. Проникна сам дълбоко в нея и продължи да се движи, докато видя как присмехът се заменя от наслада.

Знаеше, че го гледат, но не го беше грижа. Горещият й дъх обливаше лицето му. Всичките му мускули трепереха. Песента се носеше около него, в очите му бликнаха сълзи. Той вече принадлежеше.

После, когато свърши, остана да гледа другите и усети, че отново се втвърдява. Те се изреждаха над жената — ненаситни, проникващи неудържимо в нея, хапейки плътта й. Докато изливаха семето си в един и същи съд, те вече не изглеждаха величествени, а жалки, с увисналите си меса и грозните си тела под светлината на луната.

Ърни установи, че някои са доста стари. Стари и дебели и хриптяха, докато се опитваха да стигнат до кулминацията, а после рухваха. С преминаването на действието на наркотика и отшумяването на възбудата, погледът му ставаше все по-циничен. Някои дори мастурбираха на земята, твърде нетърпеливи, за да изчакат реда си. Ревяха, пияни от секс и кръв.

Плъзна насмешлив поглед над тях и срещна други очи, под маска — главата на Мендес. Голото му тяло беше стегнато и бледо и тежкият сребърен медальон висеше на гърдите му. Той не танцуваше около огъня, нито викаше срещу луната, нито се нахвърляше върху жената. Само стоеше и гледаше.

„В него има власт“, реши Ърни. В този човек беше съсредоточена властта. Позна го и разбра. Когато тръгна към него, момчето се разтрепери, че би могъл да отгатне мислите му.

— Ти постави началото.

— Да. Ритуалът… беше по-различен от това, което съм чел и учил.

— Вземаме това, което ни трябва. Добавяме, каквото изберем. Не го ли одобряваш?

Ърни се извърна назад към олтара и мъжете, които се възкачваха върху й.

— Одобрявам го — и той това търсеше — свобода, ликуване. — Но плътските удоволствия са само един от пътищата.

Човекът зад маската се усмихна.

— Ще имаш и други възможности. Тази вечер е посветена на теб.

— Но аз искам да…

— Ще те върнем обратно и ще чакаш да бъдеш повикан. Ако това, което видя и направи тази нощ, бъде изречено извън това място, ти ще умреш. И семейството ти ще умре.

Обърна се и се върна при главата на олтара.

Подадоха на момчето дрехите му и му наредиха да се облече. Двама наметнати мъже го обградиха от двете страни и го съпроводиха обратно до колата му. След като измина по-малко от километър, Ърни отби, изключи двигателя и затича обратно.

„Ще взема това, което искам“, казваше си той. Ритуалът не беше приключил. Щом ще се присъедини, има право да види всичко.

Той вече принадлежеше.

Главата му бучеше и устата му беше пресъхнала, сякаш пълна с пясък. Реши, че това са последици от действието на наркотика. Щеше да внимава друг път да не пие, а само да се преструва. Не искаше сетивата му да са замъглени, а ясни. Наркотиците са за глупаците и страхливците.

Един-два пъти му се стори, че ще загуби посоката, но продължи да върви. Беше сигурен, че е разпознал някои от мъжете тази нощ и имаше намерение да направи свой таен списък. Те бяха видели лицето му. И той имаше право да види техните. Нямаше да се остави да го третират отново като дете — не и тук. Щеше да принадлежи изцяло и един ден — един ден ще стои в центъра на кръга с глава на козел. Той ще бъде този, който призовава мощта.

Усети миризмата на дим, примесен с отвратителната воня на изгорялата плът на козата. Пресече бързо потока, където Джуниър Допър преди години беше срещнал своя дявол. Ърни забави стъпките си, приведе се ниско и тръгна напред. Тук, на същото място, някога се бе скрило едно малко момиченце — макар само да не съзнаваше какво прави — и беше наблюдавало докато трае ритуалът.

Не бяха си сложили наметалата и стояха все така голи. Жената-олтар лежеше отпусната, преситена и унесена, а кожата й проблясваше на лунната светлина.

— Нашата страст е утолена. Телата ни са пречистени. Разумът ни е ясен. Тайните ни помисли бяха изхвърлени чрез движенията на плътта ни. Сега сме едно цяло с нашия Господар.

— Привет, сатана.

Жрецът стоеше в центъра на кръга с разтворени крака и протегнати ръце. Главата му се отметна назад и той занарежда някакво проклятие. „Латински?“, чудеше се Ърни, облизвайки устни. На какъвто и език да беше, звучеше много по-вълнуващо, много по-внушително от английски.

— Велзевул, ела и ме изпълни с твоята ярост. Донеси злочестие на земята, защото нейната греховност е голяма — запъти се към олтара.

Сара мързеливо се повдигна на лакти.

Позна го — познаваше апетитите и тайните му.

— Ти пропусна реда си — проговори тя и отметна назад разпилените си коси. — По-добре давай, докато можеш. Двата ви часа вече изтичат.

Той силно я удари през лицето. Главата й се блъсна в дървото.

— Млъкни!

Сара вдигна ръка и прокара пръсти по устните си, където бликаше кръв. В очите й пламна омраза, но знаеше, че ако не се подчини, той отново ще я удари. Затова остана да лежи неподвижно и да чака. И нейният ден щеше да дойде. Господи, наистина щеше да дойде. И този щеше да плати за плесницата много повече от двеста долара.

— Погледнете блудницата — продължи той. — И тя като Ева първо съблазнява, а после предава. Между разтворените й крака лежи удоволствието ни. Но преди страстта е Законът. Аз съм Пазителят на Закона. Няма спасение.

— Няма спасение!

— Наказанието на Закона е жестоко. Няма спасение.

— Няма спасение!

— Слабите са прокълнати. Тя, която изрече това, което е тайна, е осъдена. Такъв е Законът.

— Привет, сатана!

Докато я обграждаха, Сара започна да се дърпа. Уловиха я за ръцете и краката и я пристегнаха към дървото.

— Нищо не съм казала. Не съм. Никога не…

Друг удар я накара да млъкне.

— Боговете на ада искат мъст. Те са гладни. Те жадуват. Могъщите им гласове разцепват спокойствието на тишината — обърна се и хвърли в огнището нещо, от което пламъците се разгоряха и запращяха.

Пеенето започна отново — глух ропот, на чийто фон той изричаше думите си.

— Аз съм инструментът на унищожението. Аз съм пратеникът на смъртта. Агонията на предателя ще ме подкрепи. Кръвта й ще утоли жаждата ми.

— Моля ви — гърчейки се ужасена, Сара се вглеждаше в мъжете, които я заобикаляха. Това не можеше да се случи. Тя ги познаваше, познаваше всички — беше им предлагала бира и секс. — Ще направя всичко, което поискате. Всичко. За Бога…

— Няма Бог, а сатана.

Когато ръцете и глезените й бяха стегнати добре, мъжете се отдръпнаха. В своето скривалище зад храстите Ърни започна да се поти.

— Вижте отмъщението на Господаря — жрецът взе церемониалния нов, все още напоен с кръв. Пристъпи напред.

Сара закрещя.

Виковете й продължиха дълго. Ърни притисна ръце към ушите си, за да не ги чува, но звукът изпълваше въздуха. Дори когато затвори очи, продължаваше да вижда това, което правят с нея.

Не беше жертвоприношение. Не беше принасяне в дар. Беше жестоко клане.

С притиснати към устните ръце, Ърни сляпо затича между дърветата. Но виковете й препускаха след него.

Имаше обаче едно друго същество, което не побягна. Имаше едно друго същество, което клечеше на хълбоци като животно — с блеснали и подивели очи. То гледаше, то чакаше с разтуптяно сърце и потно от страст тяло да прокълнат.

Дори след като виковете спряха, ехото им продължи да трепти в тишината. Имаше едно същество, което се поклащаше напред-назад, напред-назад в някаква гнусна пародия на полов акт, а от очите му се стичаха горещи сълзи и тялото му трептеше. Защото беше много хубаво, толкова хубаво да станеш свидетел на делото на Господаря.

То, което наблюдаваше жадно, подуши въздуха — както вълкът, който надушва кръв. Скоро полянката отново ще е празна, но кръвта ще остане. Защото сега гората беше изпълнена с безумни миризми — на смърт, на дим и на секс. Сенките скриваха клекналата в храстите фигура. Каквито и богове да покровителстваха тази поляна, те бяха отдадени на смърт и проклятие.

 

 

— Клеър, мила, успокой се — Кем я придърпа към себе си и погали косите й. Тя цялата се тресеше.

— Добре съм — задиша дълбоко, за да се успокои. — Добре съм. Беше само сън.

— Това би трябвало да е по моята част — обърна лицето й към светлината на прозореца и я погледна. Беше пребледняла като платно. — Трябва да е бил ужасен.

— Да. — Клеър зарови разтреперани ръце в косата си.

— Искаш ли да ми го разкажеш?

Как би могла? Как би могла да разкаже на някого?

— Не. Не, наистина всичко е наред.

— Струва ми се, че имаш нужда от малко бренди — докосна с устни челото й. — Искаш ли да ти донеса?

— Предпочитам да получа прегръдка — намести се в ръцете му тя. — Колко е часът?

— Около два.

— Съжалявам, че те събудих.

— Не се притеснявай. И аз понякога имам кошмари. Искаш ли вода?

— Не.

— Топло мляко?

— Ъ-ъ.

— Горещ секс?

Леко се усмихна и погледна към него.

— Може би след малко. Харесва ми да те откривам до мен, когато се събудя — въздъхна и се отърка в рамото му. Кошмарът вече беше само бледа сянка в паметта й. Кем беше истински. — Красива нощ — продума тихо.

И той като нея наблюдаваше луната през прозореца.

— Страхотна нощ за лагеруване. Може би при следващото пълнолуние ще отидем в гората и ще опънем палатка.

— Палатка?

— Естествено. Можем да слезем към реката и да останем през нощта, за да се любим под звездите.

— Можем просто да изнесем матрака на терасата ти.

— Къде е приключенският ти дух?

— Той е здраво привързан към такива неща като канализацията например — плъзна се върху него. — А също и меки матраци — захапа долната му устна. — И хасени чаршафи.

— Никога ли не си го правила в спален чувал?

— Не.

— Позволи ми да ти покажа — преметна я до себе си и плътно обви чаршафа около тях. — Ето така, сега почти не мога да се движа, за да… по дяволите!

Отърсвайки се от унеса си, Клеър се намръщи. Телефонът звънеше. Кем се протегна през нея и тя изохка.

— Съжалявам.

— Няма нищо.

— Рафърти — изрече в слушалката той и веднага след това извика: — Какво?

— Те я убиват — повтори Ърни с отчаян шепот.

— Кого? — светна лампата и се измъкна от чаршафите.

— Тя крещеше. Тя просто продължаваше да крещи и да пищи.

— По-спокойно. Кой се обажда.

Изруга, защото телефонът прекъсна. Затръшна слушалката и стана.

— Какво беше?

— Проклет да съм, ако разбирам. Сигурно някой откачен — но беше доловил истински ужас в гласа. — Разправя, че убивали някого, но не каза кого и къде.

— Какво ще правиш?

Вече посягаше за панталона си.

— Не мога да направя кой знае какво. Ще мина през града и ще огледам.

— Идвам с теб.

Искаше да откаже, но се спря. Ами ако обаждането беше само номер, за да го накарат да излезе от къщата. Да остави Клеър сама. „Ставаш параноик, Рафърти“, помисли си. И все пак предпочете да не рискува.

 

 

Изгубиха цял час, преди да се решат да се връщат. В града беше тихо като в гроб.

— Съжалявам, че те измъкнах.

— Аз не съжалявам. Всъщност нощта е прекрасна за разходка — обърна се към него. — Иска ми се да не си толкова притеснен.

— Сякаш губя контрол — прекалено добре помнеше това чувство от дните с бутилката, но то беше от нещата, на които е обръщаше внимание. — Нещо става и аз трябва… — гласът му секна, защото забеляза колата, отбита между дърветата. — Стой в колата — прошепна. — Заключи вратите и вдигни прозорците.

— Но аз…

— Премести се на шофьорската седалка. Ако видиш, че става напечено, искам веднага да тръгнеш. Отиди да извикаш Бъд или Мик.

— Какво ще правиш? — Кем се наведе през нея, отвори жабката и извади пистолета си. — О, Боже!

— Не излизай от колата.

Остави я и тръгна бързо и безшумно. Клеър разбра истинския смисъл на израза „сърцето ти да се качи в гърлото“. Докато наблюдаваше как се приближава към колата, тя не можеше да преглътне и едва дишаше.

Кем погледна номера и го запомни. Вътре се виждаха фигури, които се движат. Тъкмо посягаше към вратата на колата и се чу женски писък. Бързо отвори и се озова с пистолет, насочен в гол мъжки задник.

„Защо се бави толкова?“, чудеше се Клеър. Защо продължава да стои там? Заповед или не, тя постави ръка на дръжката на вратата, готова да му се притече на помощ. Но видя, че се извръща от колата и сякаш говори на гората. Когато тръгна да се връща вече беше премаляла от притеснение.

— Какво стана? Какво направи?

Кем отпусна глава на волана.

— Ами просто прекъснах под дулото на пистолета съвкуплението на Арни Найт и Бони-Сю Мийз.

— Ти… о, Боже! — Все още притиснала ръце към устните си, Клеър се разсмя. — О, Боже! Божичко!

— Представяш ли си! — с цялото достойнство, което успя да събере, Кем подкара колата и се насочи към дома си.

— Дали само лудуваха, или наистина… нали разбираш?

— Нали разбираш — изсумтя той. — Можеш да го наречеш Coppus interruptus.

— Coppus — харесва ми тази дума — отметна глава назад, но изведнъж пак се стресна. — Бони-Сю Мийз ли каза? Но тя е омъжена за Боб.

— Така ли?

— Но това е много неприятно.

— Мога да ти гарантирам, че в момента на нея й е много неприятно.

— Това е отвратително, Рафърти. Боб не заслужава жена му да се намира в колата с чужд мъж в два часа през нощта.

— Изневярата не е противозаконно деяние. Това си е тяхна работа, Щека.

— Бих искала да не бях разбрала.

— Повярвай ми, че да го видиш, е много по-зле от това, да го чуеш. Вече никога няма да мога да погледна Арни, без да си спомня… — започна да се смее неудържимо, но видя изражението на Клеър и се спря. — Извинявай.

— Мисля си, че е много тъжно. Онзи ден се видях с Бони и тя ми показа снимки на децата и обсъждахме платовете за пердетата. Не ми се иска да вярвам, че демонстрирането на такова семейно щастие е само параван, за да може да се измъква и да се забавлява с Арни. Мислех, че я познавам.

— Хората невинаги са това, което изглеждат. Точно с това трябва да се справя сега. Между другото, вероятно току-що възстанових добродетелта на Бони-Сю.

— Щом веднъж изневериш, не можеш да се върнеш обратно — вдигна поглед към небето. — Исусе, говоря като някоя самодоволна моралистка. Само от няколко седмици съм в града и започвам да си въобразявам, че всичко трябва да бъде като в картина на Норман Рокуел. Предполагам, че така ми се иска.

— На мен също — обви ръка около раменете й той. — Може би с малко повече късмет ще успеем да го постигнем.