Нора Робъртс
Божествено зло (13)

Глава тринадесета

— На какво мирише?

— Това, мила моя, е сладък пасторален букет — Жан-Пол широко се ухили, докато вдишваше въздуха през чувствителния си нос. — Ах, c’est incroyable.

— Аз бих казала, че е невероятно — измърмори Анджи и намусено се загледа навън през прозореца. — Мирише на конски фъшкии.

— И къде ти, моя единствена, истинска любов, си помирисвала конски фъшкии?

— На 17 януари 1987 в един студен файтон, препускащ из Сентрал Парк, когато за първи път ми направи предложение. Или това може би беше вторият път.

Той се засмя и целуна ръката й.

— Е, значи приятни спомени.

Всъщност това беше вярно и все пак Анджи извади от чантата си шишенце „Шанел“ и напръска въздуха.

Кръстоса дългите си крака и се зачуди какво толкова намира съпругът й в гледката на полята, скалите и дебелите крави, които размахваха опашки. Ако беше заради пасторалното блаженство, по-добре да я заведе на 42-ра улица.

Не че не обичаше пейзажите — изгледът към Канкун от терасата на хотела, улиците на Париж от някое кафене, вълните на Атлантическия океан върху шезлонга на палубата. Но това тук, въпреки че в него имаше някакъв първичен селски чар, който най-добре можеше да се види при художниците примитивисти, в никакъв случай не беше нейната представа за визуална наслада.

— Ето един силус!

Анджи погледна нататък и въздъхна.

— Мисля, че се казва силоз, макар че нямам представа защо — и отново се намести, докато Жан-Пол упражняваше произношението си.

Тя наистина нямаше нищо против пътуването. Жан-Пол изглеждаше очарователен и много секси зад волана. Усмихна се на себе си с чисто женско задоволство. Всъщност Жан-Пол изглеждаше очарователно секси навсякъде. И беше само неин.

Вярно че на нея пътуването по магистралите й харесваше — отворените прозорци, звуците на музиката. Не се чувстваше задължена да предложи на Жан-Пол да го отмени в карането, защото знаеше, че съпругът й рядко има възможност да си сложи кокетната малка шапчица и кожените ръкавици, така че го остави да натиска педала на воля.

Точно след изход девет на магистралата за Джързи те получиха талон за глоба, който Жан-Пол старателно разписа и после отново се включи в движението, като подкара ягуара по деветдесето шосе.

„Доволен е като прасе в кал“, помисли си Анджи и притвори очи. Ето че дори започна да използва аналогии из селския живот.

Обаче последния час от пътуването я беше изнервил. Всички тези поля, хълмове и дървета. Цялото това открито пространство. Предпочиташе каньоните от стомана и бетон в Манхатън. Можеше да се справи с някой нападател — и го беше правила — но заекът, който изскача като обезумял пред колата, предизвикваше у нея ужасна паника.

Къде, за Бога, изчезна шумът? Къде бяха хората? Имаше ли изобщо хора, или всички бяха пресекли Зоната на здрача като в някоя версия на „Ферма за животни“ на Оруел?

Какво си въобразяваше Клеър, като беше избрала да живее в място, където съседи са кравите?

Неспокойно усукваше дебелата златна верижка на врата си, когато Жан-Пол внезапно възкликна и отби колата на банкета. Разхвърчаха се камъчета и се вдигна пушилка.

— Гледай! Козел.

Анджи зарови из чантата си за екседрин.

— Божичко, Жан-Пол, кога ще пораснеш!

Той се засмя и се наведе през прозореца откъм нейната страна, за да види мръсносивкавия козел, който хрупаше трева. Самият козел изглеждаше абсолютно невъзмутим, както и Анджи.

— Много си падаше по козите, когато за Коледа ти подарих онзи ангорски халат.

— Харесвам също и велуреното си сако, но нямам намерение да галя оная овца.

Жан-Пол целуна ухото на жена си и отново седна.

— Кога е следващата отбивка?

Анджи го погледна.

— Изгубихме ли се?

— Не — видя я как гълта две хапчета, преглъщайки ги с минерална вода „Перие“ направо от бутилката. — Не знам къде сме, но не може да сме се загубили, след като сме тук.

Логиката му я накара да съжалява, че не носи в чантата си валиум вместо екседрин.

— Не ставай нахален, Жан-Пол, това още повече ме потиска.

Взе картата с указанията на Клеър и двамата се заеха да я разгледат. Раздразнението й малко поутихна, когато Жан-Пол разтри врата й. Както винаги той успя да напипа точно нужното място.

Беше много търпелив и усърден мъж. Във всяко отношение. Когато срещна бъдещата си съпруга, тя работеше като помощник на един от конкурентните търговци на произведения на изкуството и в погледа й светеха амбициозни пламъчета. Хладна и недостъпна и за най-невинното флиртуване, и за най-открити намеци, тя се оказа неустоимо предизвикателство за неговото самолюбие. Бяха му необходими шест седмици, за да успее да я убеди да вечеря с него и други три пропилени месеца, за да я заведе в леглото си.

Там тя не бе хладна, нито пък недостъпна.

Сексът се оказа най-лесното средство. Разбра, че тя се е привързала към него. С всички жени ставаше така. Той беше достатъчно артист, за да осъзнава, че е физически привлекателен и достатъчно мъж, за да се възползва от това. Беше висок, с тяло, за което се грижеше с почти религиозно преклонение чрез диети и тренировки. Френският му акцент — а и често предумишлено несръчното изразяване — само допълваха очарованието му. Тъмните му къдрави коси се спускаха почти до раменете и обграждаха слабото му интелигентно лице с дълбоки сини очи и добре изваяни устни. Имаше тънки мустачки, за да ги подчертава и за да не изглеждат прекалено женствени.

Като допълнение към външния си вид, Жан-Пол изпитваше дълбока и искрена обич към женския пол — към всички представителки. Произлизаше от семейство с много жени и още от детските си години беше оценил тяхната нежност, тяхната сила и суета, тяхната проницателност. Интересуваше се еднакво както от възрастна дама с боядисани в синьо коси, така и от сексбомбата със съблазнителни форми — макар и често поради съвсем различни причини. Именно тази негова откритост с жените му бе донесла успехи в леглото и бизнеса.

Но Анджи беше неговата единствена любов, макар и не единствената любовница. За да я убеди в това, както и в предимствата на традиционния брак, му бяха потребни почти две години. По-късно нито за миг не съжали за тях.

Докато летеше по двупосочния път, ръката му нежно обхвана нейната.

— Je t’aime — каза й той, както често го правеше.

Това я накара да се усмихне и да вдигне ръката му към устните си.

— Знам това — помисли си, че той е наистина безценен мъж, независимо че понякога можеше да я подлуди. — Просто ме предупреди, ако отново решиш да спреш при някоя коза или друго животно.

— Виждаш ли онези ниви?

Анджи погледна през прозореца и въздъхна.

— Как бих могла да ги пропусна? Те са навсякъде.

— Бих искал да те обладая там, под слънчевите лъчи. Бавно. Най-напред ще започна само с устни и ще те докосна навсякъде. А когато цялата започнеш да трепериш и да копнееш за мен, ще използвам и ръцете си. Но само връхчетата на пръстите. Ще докосвам красивите ти гърди, а после по-надолу и навътре, където ще бъдеш толкова гореща и влажна.

„Четири години“, помисли си Анджи. Четири години и той все още беше способен да я разтрепери. Погледна към него и видя, че се усмихва. После сведе поглед по-надолу и забеляза, че е съвсем сериозен в намеренията си. Нивите вече не й струваха чак толкова странни.

— Може би Клеър ще ни насочи към някоя, която да не е толкова близо до пътя.

Жан-Пол се разсмя, намести се по-удобно и започна да пее с радиото.

 

 

Тъй като беше прекалено нервна, за да може да работи, Клеър се зае да засажда петунии покрай алеята. Ако Анджи и Жан-Пол бяха тръгнали от Ню Йорк в десет, както беше уговорено, би трябвало да пристигнат всеки момент. Мисълта, че ще ги види и ще може да си разведе наоколо, й доставяше удоволствие. Но в същото време се ужасяваше от момента, когато ще трябва да им покаже работите си и да разбере, че се е излъгала.

„Нищо от това, което съм направила, не става.“ Така се опитваше да се заблуждава сама, а в същото време ужасно й се искаше да вярва, че все още е способна да сътвори нещо значимо от парче дърво или къс метал. В началото й беше потръгнало прекалено лесно. Както със самата работа, така и с приемането й от публиката. Единствената посока, която й оставаше сега, беше надолу.

Всъщност ти от провал ли се страхуваш, Клеър, или от успехите? — Зазвуча в главата й гласът на доктор Яновски.

„И от двете — не е ли така с всеки? И ще се разкараш ли най-сетне? Всеки има право на свои малки неврози.“

Изхвърли всички мисли за работата и се съсредоточи върху оформянето на почвата.

Баща й я беше научил как става: как да нагласи коренчетата, как да смеси торф, изкуствен тор, вода и любов. От своя страна тя бе научила какво усещане за спокойствие и пълнота би могло да даде засаждането на живи растения. В Ню Йорк беше забравила това удоволствие.

Мисълта й се отклони в друга посока. Мислеше си за Кем и колко интензивна беше любовта им. Всеки път. Сякаш бяха на най-примитивно ниво. Нахвърляха се един на друг като животни — изгладнели и диви. Никога и с никого досега не е била толкова… ами, първично жизнена.

И с усмивка си помисли колко много беше пропуснала, Боже мой!

Колко би могло да трае това? Сви рамене и продължи да засажда. Знаеше, че най-дълбоките и силни страсти умират най-бързо. Но няма да позволи това да я притеснява. Не иска. Колкото и да трае, ще е достатъчно. Защото точно в този момент й беше трудно да измине дори час, без да си представи как ще го прегърне отново.

С много нежност потупа и заздрави почвата около червените и бели петунии. Посипа наоколо им тор. Слънцето силно напичаше гърба й. Представяше си как ще пораснат, ще се разтворят и ще разцъфнат, докато първата слана не ги попари. Нямаше да са вечни, но докато ги има, щяха да й доставят удоволствие, когато ги погледне.

Чу се шум на мотор, Клеър погледна нагоре и отново се отпусна, защото беше Боб Мийз, който сви с камиона си по алеята.

— Здрасти, Клеър.

— Боб? — заби лопатата в пръста и се изправи.

— Хубави цветя имаш.

— Благодаря — избърса тя пръстта по дланите си в крачолите на джинсите.

— Казах, че ще ти донеса лампата, когато се поосвободя.

За миг Клеър смръщи вежди, но после си спомни и се усмихна.

— О, вярно. Идваш точно навреме. Приятелите ми ще пристигнат всеки момент. Сега ще могат да получат лампата за стаята си.

И то каква лампа, помисли си Клеър, докато Боб я измъкваше от колата. Беше висока около метър и половина с черен абажур с формата на камбана, украсен с мъниста и ресни, поставен върху извита позлатена стойка. Изглеждаше като излязла от някой публичен дом от деветнайсети век. Клеър искрено се надяваше да е така.

— По-хубава е дори, отколкото си я спомнях — каза тя и се опита да си спомни дали му я беше платила или не. — Можеш ли да я сложиш в гаража? После ще я кача.

— Нямаш проблем — Боб я вкара вътре и остана да разгледа инструментите и скулптурите й. — Хората сигурно дават луди пари за такива неща.

Клеър се усмихна, решавайки, че забележката му е по-скоро озадачена, отколкото критична.

— Понякога.

— Жената обича изкуството — продължи той с желание да си поговорят и се вгледа в една фигура от месинг и мед. В себе си изпитваше презрение към тези модерни боклуци, но като търговец на антики знаеше, че човек никога не може да предположи за какво точно хората ще решат да си хвърлят доларите. — Взе онова гипсово магаренце и го докара в предната градина. Ти правиш ли такива неща?

Клеър успя да обуздае иронията си.

— Не — отговори сериозно. — Всъщност не.

— Можеш да наминеш и да видиш нашите, ако ти трябват идеи.

— Много мило.

Тъй като Боб тръгна към колата си, без да й остави сметката, Клеър реши, че сигурно му е платила предварително. Той отвори вратата и подпря крак на стъпалото.

— Сигурно си чула, че Джейн Стоки продава фермата?

— Какво?

— Джейн Стоки — повтори той и пъхна палец в колана си. Настроението му значително се подобри, че пръв й съобщава новината. — Продава фермата… по-точно ще я продава. Говори се, че може да се премести в Тенеси. Там имала сестра.

— Кем знае ли?

— Не мога да ти кажа. Ако не знае, много скоро ще разбере — чудеше се дали има начин да намине край канцеларията на шерифа и да хвърли бомбата, ей така, съвсем случайно.

— Кой ще я купи?

— Доколкото чух, някакъв голям посредник от столицата. Сигурно е следил некролозите и е попаднал на съобщението за Биф. Направил й е добро предложение, както чувам. Надявам се, че няма да я вземат някои скапани предприемачи и да построят още къщи.

— Могат ли да го направят?

Боб сви устни и се намръщи.

— Ами сега се води селскостопанска земя, но знае ли се. Даваш пари, където трябва, и нещата могат много бързо да се променят — спря, изкашля се и се загледа встрани, защото си спомни за баща й. — Значи ти се установяваш тук?

Клеър забеляза, че погледът му се насочва нагоре към таванския прозорец.

— Нещо такова.

Той отново я погледна.

— Не е ли малко страшничко за теб тук, съвсем сама?

— Не е толкова лесно да се изплаши човек в къщата, където е израснал и където всички призраци са му познати.

Боб триеше някакво петно на страничното огледало. Лампата в таванската стая беше светнала един-два пъти. Някои хора биха искали да знаят защо.

— Предполагам, че след всичко, което купи, имаш намерение да поостанеш.

Клеър почти беше забравила колко важно е в малкия град всички да знаят всичко.

— Всъщност нямам никакви планове — сви рамене тя. — Това е предимството да си без ангажименти.

— Предполагам — твърде отдавна беше ангажиран, за да разбере. „Без да се издаваш и умната“, напомняше си той, докато се опитваше по заобиколни пътища да стигне до целта си. — Радвам се, че пак си тук. Напомня ми за първия път, когато излизахме. Беше на карнавала, нали?

Очите й станаха безизразни, бузите й пребледняха.

— Да, на карнавала.

— Ами това не беше ли… — спря се, сякаш току-що си е спомнил. — Божичко, Клеър! — в очите му се четеше искрено смущение, докато примигваше. — Ужасно съжалявам. Чудя се как можах да забравя.

— Няма нищо — усмивката трудно раздвижи устните й. — Това беше много отдавна.

— Да, много отдавна. Божке, чувствам се като идиот — хвана той неловко ръката й. — Сигурно ти е трудно, когато хората ти напомнят.

Клеър нямаше нужда някой да й напомня, но успя да свие небрежно рамене.

— Не се притеснявай, Боб. Нямаше да съм тук, ако не можех да го понеса.

— Е, сигурно, но… — продължи той — ти всъщност си доста заета. Всичките статуи… — леко й намигна — Пък и шерифът.

— Слуховете са тръгнали, а?

— Няма как. Предполагам, че двамата добре се разбирате.

— Предполагам — забавляваше се, като гледаше как погледът му все се връща към гаража и скулптурата, която бе нарекла „Вътрешният звяр“. — Бони-Сю може би ще иска да я сложи до магаренцето.

Боб се изчерви и пристъпи от крак на крак.

— Не мисля, че е в нейния стил. Не мога да кажа, че разбирам нещо от изкуство, но…

— Поне знаеш какво харесваш — довърши вместо него Клеър. — Няма нищо, Боб, щом не ти харесва… Аз самата не съм сигурна дали я харесвам.

Не, той наистина не я харесваше, но защото му беше твърде позната.

— Как ти хрумна да направиш нещо такова?

Клеър се извърна назад.

— Не знам. Може да се каже, че просто ме споходи. Насън — добави тихо, почти на себе си, и потърка раменете, за да прогони студа.

Очите му се присвиха и погледът му за миг стана твърд, но когато тя се обърна, лицето му бе отново безизразно.

— Май ще си остана само с магаренцето. Нали ще ми се обадиш, ако имаш проблеми с лампата.

— Да — та той е първото момче, което я беше целунало, спомни си Клеър и се усмихна. — Предай моите поздрави на Бони-Сю.

— Ще й предам — доволен от това, което беше научил, той кимна и придърпа колана си. — Непременно ще й предам — обърна се и присви очи, а после зяпна от изненада. — Боже, какво нещо — виж каква кола.

Клеър се обърна и забеляза ягуара, който се изкачваше по наклона. Още преди Жан-Пол да изскочи отвътре, тя се втурна надолу и се хвърли в ръцете му, разцелува го силно и буйно.

— Ммм — целуна я и той. — Ах, ти, омайнице.

Клеър през смях прегърна и Анджи.

— Не мога да повярвам, че сте тук.

— Нито пък аз — отметна назад косата си Анджи и внимателно огледа улицата. Представата й за облекло, подходящо за провинцията, включваше бледозелен ленен панталон в комплект със същото сако и розова копринена риза. Носеше обувки без токове от „Бруно Магли“. — Значи това е Емитсбъро.

— Точно така — целуна я Клеър. — Как мина пътуването?

— Получихме само една глоба.

— Явно Жан-Пол е улегнал — видя го да измъква от колата два куфара и голяма торба. — Хайде да влезем и да пийнем по чаша вино — каза тя и взе чантата. Тръгна нагоре по алеята и се спря при Боб, за да ги запознае. — Това е Боб Мийз, Анджи и Жан-Пол Льобо, приятели и търговци на произведения на изкуството от Ню Йорк. Боб е собственик на най-добрия антикварен магазин в града.

— А! — Жан-Пол остави единия куфар и му подаде ръка. — Трябва непременно да посетим магазина ви, преди да си тръгнем.

— Отворено е от десет до шест през седмицата, а в събота от дванайсет до пет — отговори Боб и забеляза обувките му от крокодилска кожа, както и златната му гривна. „Представяте ли си, мъж да носи гривна — дори и да е чужденец.“ Боб забеляза също и екзотичната му съпруга. Това бяха подробности, които той скоро щеше да разнесе из града. — Е, трябва да се връщам.

— Благодаря, че ми донесе лампата.

— Няма проблем — с лек поздрав той се метна на камиона и даде заден по алеята.

— Някой спомена ли вино? — напомни Анджи.

— Напълно си права — Клеър я хвана под ръка и се насочи към пътеката, която водеше пред къщата. — Отидох чак до Фредерик и успях да открия „Pouillyfuisse“.

— Чакай малко — запъти се Жан-Пол в обратна посока. — Тук в гаража ли работиш?

— Да, но защо първо не влезем вътре да се настаните? Какво ще кажете за тези петунии? Току-що ги…

Анджи вече вървеше след съпруга си и я теглеше след себе си. Клеър слабо въздъхна, спря да говори и зачака. Много й се искаше да отложи този момент, което всъщност беше доста глупаво. Мнението и на двамата за нея имаше огромно значение. Знаеше, че Анджи и Жан-Пол я обичат. И именно заради това можеха да бъдат откровени, дори груби, ако се наложи. Нещата, които беше направила тук, у дома, имаха жизненоважно значение за нея. Те бяха излезли направо от сърцето й.

Остана безмълвна зад тях, докато те разглеждаха и обикаляха наоколо. Чуваше лекото потропване на обувките на Анджи по цимента, докато оглеждаше дървената фигура от различни ъгли. Не разменяха нито дума, дори не се поглеждаха. Изучавайки металната скулптура, над която Боб Мийз току-що се бе мръщил, Жан-Пол дърпаше с ръка долната си устна — навик, който Клеър добре познаваше.

Там, където Боб беше видял само плетеница от метал, Жан-Пол виждаше огнена клада, чийто пламъци се надигаха и извисяваха. Този огън изглежда ненаситен и опасен, мислеше си Жан-Пол. Караше го да настръхва. Караше го да се пита какво ли беше подпалил.

Без да казва нищо, той се извърна към глинената ръка, която Клеър бе изпекла предния ден. Млада, предизвикателна, размишляваше той. С потенциал за бруталност или героизъм. Отново задърпа устната си и продължи нататък.

Клеър пристъпваше от крак на крак и тук пъхаше ръце в джобовете си, ту отново ги изваждаше. „Защо трябва да се подлага на това?“, не можеше да се начуди сама. Всеки път и винаги се чувстваше така, сякаш е извадила най-съкровените си мисли, мечти и страхове и ги е изложила на показ. И знаеше, че никога няма да стане по-добре, няма да й бъде по-лесно. Изтри овлажнелите си длани в панталона. Ако имаше поне малко мозък в главата си, щеше да продава накити.

Семейството се събра пред металната скулптура, родена от нощните й кошмари. Все още не бяха продумали. Макар че помежду си се разбираха и без думи, за Клеър оставаше мълчанието. Когато Жан-Пол се извърна, тя затаи дъх. Гледаше я сериозно и внимателно постави ръце на раменете й. Наведе се и я целуна по двете страни.

— Поразително!

Клеър пое дъх.

— Благодаря ти, Господи!

— Мразя да греша — гласът на Анджи звучеше възбудено. — Наистина мразя, когато трябва да призная, че не съм била права, но идването ти тук и работата ти тук са най-доброто, което някога си правила. Наистина, Клеър, ти ме смайваш.

Клеър ги прегърна от двете си страни, разкъсвана от желанието едновременно да се разплаче и да се разсмее. В сърцето си знаеше, че скулптурите са добри. Но разумът й бе надделял със злобните си и противни съмнения.

— Хайде да опитаме виното!

 

 

Боб Мийз побърза да се върне в магазина си, като влезе през задния вход, за да избегне клиентите. Преди да вдигне телефона, заключи и входната, и вътрешната врата. Докато набираше номера, се опитваше да навлажни пресъхналата си уста. Винаги когато се налагаше да се занимава по светло с това, което вършеше нощем, гърлото му оставаше без капчица слюнка.

— Видях я — каза веднага, щом отсреща вдигнаха.

— Е, и?

— Ясно е, че нейният старец не й излиза от ума. Личи си — за момент Боб отправи благословия към всички божества, задето все още беше твърде млад, за да е посветен по времето, когато Джак Кимбъл в последния си скок. — Не мисля, че знае какво е бил… искам да кажа, твърде лесно говори за това. Мисля, че бях прав за онази статуя. Днес я разгледах по-добре.

— Опиши ми я.

На Боб ужасно му се искаше да беше си взел преди това едно добре изстудено питие.

— Прилича на… нали ти казах — той стисна здраво устни. Тук в офиса, пред снимките на жена му и децата и миризмата на ленено масло, която се носеше наоколо, много трудно можеше да повярва, че е един от тях.

Че е доволен да бъде един от тях.

— Маската за церемонията, мантията. Звяр с човешко тяло — гласът му се сниши до шепот, макар че нямаше кой да го чуе. — Би могъл да е всеки от нас… сякаш е видяла. Мисля, че не си спомня точно или… по-скоро не знае, че си спомня.

— Но една част от нея помни — гласът му беше безизразен и леден. — И може да стане опасна. Ще я наблюдаваме. Може дори да й направим едно внимателно предупреждение.

Боб не беше много сигурен какво точно означава „внимателно“.

— Слушай, не мисля, че наистина помни. Едва ли може да ни навреди. Иначе щеше да каже на шерифа. Но, както изглежда, двамата са твърде заети с креватна гимнастика, за да си говорят за нещо друго.

— Много убедителна защита — хладната надменност в гласа накара Боб да потръпне. — Ще взема мнението ти под внимание.

— Не искам да й се случи нещо. Тя ми е приятелка.

— Ти нямаш приятели, а братя — това не беше забележка, а предупреждение. — Ако се наложи да се заемем с нея, ще се заемем. Спомни си клетвата.

— Помня я — каза Боб и телефонът изщрака в ушите му. — Помня я.

 

 

Сара Хюит бавно се разхождаше по главната улица, доволна от приятния следобед. Мекото време й даваше добър повод да облече къси панталонки и да наблюдава как старите клюкари пред пощата зяпат с широко отворени очи. Тънкият дънков плат беше толкова прилепнал, че й се наложи да легне на леглото, за да може да затвори ципа. Материята съблазнително се впиваше отпред между бедрата. Големите й щръкнали гърди леко се полюшваха под изрязаната тениска с изрисуван върху тях надпис.

Беше се напръскала обилно с „Опиум“, а устните й бяха начервени в искрящо тъмночервено. Вървеше бавно и мързеливо, съзнавайки, че всички погледи са вперени отзад. От всичко на света Сара най-много обичаше да привлича вниманието и хич не й пукаше дали предизвиква възмущение или одобрение.

Започна още в шести клас, когато позволи на Бъки Найт да съблече ризата й зад храстите по време на училищния пикник. Тъй като Бъки беше с три години по-голям от нея, той отнесе гнева на старата Гладис Финч. Факт, който безкрайно много беше развеселил Сара, тъй като приключението всъщност беше по нейна идея.

Три години по-късно позволи на бащата на малката Мерилу Уилсън да отиде много по-далеч от едното гледане. Сара почти всяка събота оставаше да пази Мерилу срещу петдесет цента на час. И веднъж, когато грубоватия Сам Уилсън я караше до вкъщи, той й даде допълнителна двайсетачка, за да си затваря устата, ако си позволи да я поопипа малко.

Парите я зарадваха, но бързо се отегчи от потните му ръце и отпуснатите му меса. Затова съблазни едно момче на нейната възраст, един от синовете на Хаубейкър — проклета да е, но не можеше да си спомни кой точно.

Това според нея и без това нямаше никакво значение. Сега всички те бяха женени за жени със зорки погледи и наедрели задници.

Самата тя започваше да се замисля за женитба — макар и не точно поради желание за вярност. Мисълта, да бъде обвързана само с един мъж в леглото през останалата част от живота й, я възмущаваше. Но вече преминаваше трийсетте, нямаше и триста долара в банката и беше уморена да живее в тясната стая над кръчмата на Клайд.

Привличаше я мисълта да си има къща и кредитна карта. Ако трябваше да слага вериги, искаше й се да бъде с някой, който да я задоволява и когото на сутринта да може да понася. Освен това й се искаше този някой да притежава такива приятни неща като акции, полици и пълен джоб кредитни карти.

С лека усмивка Сара се спря пред канцеларията на шерифа. Вътре имаше един мъж, който напълно отговаряше на желанията й.

Когато влезе, Кем вдигна поглед. Поздрави я с леко кимване и продължи да говори по телефона. Силният й парфюм заличи миризмата на прах и кафе в канцеларията. Щеше да бъде нечовешко, ако стомахът не го бе присвил и погледът му не се плъзнал по голия й крак, докато тя се наместваше върху ръба на бюрото му. Сара се усмихна и бавно прокара ръка през гъстата си коса, чиито тъмни коренчета просветваха изпод платинено русата боя като малки змийчета, после запали цигара.

— Регистрирано е на Ърт Б. Стоки, шосе едно, пощенска кутия две хиляди двеста и единайсет, Емитсбъро. Точно така. Колт, калибър четиридесет и пет. Ще бъда много благодарен, сержант — затвори и погледна часовника. Вече закъсняваше за вечерята у Клеър. — Какво има, Сара?

— Зависи — тя се наведе напред и започна да си играя със значката върху ризата му. — Паркър винаги държеше бутилка в най-долното чекмедже. Ти какво ще кажеш?

Кем не си даде труда да я пита откъде знае какво е държал Паркър в бюрото си.

— Нямам.

— Сигурно доста си търчал тия дни, а Кем? — острият й присмехулен поглед срещна неговия. Прокара пръста на крака си по бедрото му. — Като че ли наистина разследваш убийството на Биф.

— Това ми е работата — Кем дори не трепна, когато тя издуха струя дим в лицето му и продължи да я гледа.

— Хората се чудят дали няма да пропуснеш някои неща в тоя случай — наведе се Сара към стъкления пепелник, за да тръсне цигарата си, а гърдите й се разлюляха под блузата.

В очите на Кем припламнаха гневни искри, но той бързо ги овладя.

— Хората могат да си говорят каквото искат.

— Това вече ми звучи като някогашния Кем — усмихна се тя и го загледа през дългите си, силно гримирани мигли. — Никой не знае по-добре от мен колко мразеше Биф — взе ръката му и я постави върху бедрото си, съвсем близо до ръба на панталона, където кожата й беше твърда, гладка и топла. — Помниш ли? Седяхме на тъмно в гората и ти ми разправяше колко го мразиш и как искаш да умре. Как ти сам ще го убиеш. С пистолет или нож. Дори и с голи ръце — почувства как влагата протича в нея само при мисълта за това. — После двамата правехме секс, и то направо невероятен секс.

Кем усети как нещо стърже в стомаха му. Старите спомени. Старите желания. Старата страст.

— Това беше много отдавна — опита се да издърпа ръката си, но Сара я притисна към себе си.

— Никога не си преставал да го мразиш. Онази вечер при Клайд искаше да го убиеш. Много внимателно те наблюдавах — премести се така, че ръката й му се оказа заклещена в процепа между краката й. — Както в доброто старо време.

— Не — топлината беше съблазнителна, но той изведнъж живо си представи влагалището й, подобно на озъбена уста-капан, готова да щракне около всеки по-непредпазлив пенис. Издърпа ръката си, без да откъсва очи от нея. — Не, няма да стане, Сара.

Погледът й стана по-твърд, но тя се усмихна и се смъкна в скута му.

— Би могло, Кем. Спомни си всичко, което сме правили един за друг — посегна надолу и го сграбчи в ръце, като потръпна от задоволство, откривайки, че е възбуден и твърд.

Кем обви ръка около китката й.

— Не си създавай сама неприятности, Сара.

Устните й се разтеглиха в усмивка.

— Знам, че ме желаеш, копеле.

Хвана я за раменете и я избута назад, докато ставаше.

— Още преди десет години престанах да мисля с оная си работа. Сара, изглеждаш добре, не си глупава. Мислиш ли, че не знам с какво се занимаваш горе в стаичката. Двайсет гущера, за да пуснеш всеки потен съпруг, решил да изкръшка в леглото ти? Нямаш нужда от това, Сара.

— Я не ми разправяй от какво имам нужда — за първи път от години тя изпита срам. И го намрази за това. — И ти не си по-добър от мен и никога не си бил. Само защото си улучил Клеър Кимбъл свободна си въобразяваш, че си станал по-изискан?

— Не я намесвай.

Това още повече влоши нещата. Яростта й избухна и заличи целия старателно положен грим. В този момент Сара заприлича на това, което всъщност си беше — застаряваща лека жена от малкия град.

— Тая богата кучка Кимбъл с луксозната си кола и луксозната си къща. Интересно как парите на бърза ръка накараха всички да забравят, че старецът й беше пияница и крадец. Появява се отново тук и дамите веднага се засуетяват около нея със сладкишите и тортите.

— Но пък съпрузите им идват при теб.

— Точно така — усмивката й беше горчива. — И когато Клеър Кимбъл си замине за Ню Йорк и те остави на сухо, те ще продължат да идват при мен. Ние двамата си приличаме, винаги е било така. Ти все още си Кемърън Рафърти от бедняшките квартали и си осъден да останеш в този смрадлив град също като мен.

— Има малка разлика, Сара. Аз се върнах, защото така исках, а не защото нямаше къде другаде да отида.

Тя грубо издърпа ръцете си. Искаше й се да му го върне, да го накара да страда. Нямаше значение за какво точно.

— Сигурно е много удобно именно сега да носиш тая значка, когато и собствената ти майка се пита дали ти не си този, който преби Биф до смърт — видя как огънят пламва в очите му и това още повече я разпали. — Скоро хората ще започнат да си припомнят отвратителния ти характер и буйната ти кръв — усмихна му се отново и присви очи. — Има такива, които със сигурност ще поискат хората да започнат да си припомнят. Мислиш, че познаваш този град, Кем, и всичките му добри и уважавани граждани. Но има неща, които не знаеш. Неща, които дори не можеш да си представиш. Може би ще се замислиш защо Паркър си събра багажа и избяга. Защо изнесе дебелия си мързелив задник оттук, преди дори да си е взел пенсията.

— За какво, по дяволите, говориш?

Беше казала твърде много. Не трябваше да допуска гордостта или гневът да я подтикнат по-нататък. Затова тръгна към вратата, постави ръка на дръжката и се обърна.

— Можеше да ни е добре заедно, ти и аз — хвърли му последен поглед Сара, като в същото време си мислеше, че с малко помощ от нейна страна той вече беше поел пътя към ада. — Ще съжаляваш за това.

Когато вратата се затвори след нея, Кем потърка лицето си с ръце. Наистина вече съжаляваше. Съжаляваше, че не беше излязъл от канцеларията дет минути по-рано, за да избегне срещата. Съжаляваше, че не беше успял по-добре да се справи с предизвикателството. Съжаляваше, че твърде добре и ясно си спомняше онези вечери с нея в гората — мириса на бор, важна пръст и секс.

Тя много живо му беше припомнила какъв беше на седемнайсет. Какъв все още би могъл да бъде, ако не се беше научил да овладява най-порочния от навиците си, към които почти се беше върнал след смъртта на партньора си, когато бутилката му се струваше най-добрият и лесен отговор.

Попипа разсеяно значката върху ризата си. Нещо наистина незначително, както веднъж беше казала Клеър, което можеше да се купи във всеки магазин. Но за него означаваше нещо — нещо, което не беше сигурен, че може да обясни дори на себе си.

С нея той чувстваше, че принадлежи на града по начин, който беше забравил, откакто баща му умря. „Сара не е права“, помисли си Кем. Той познаваше хората тук. Разбираше ги.

Но какво, за Бога, искаше да каже с тази забележка за Паркър? Изведнъж се почувства уморен. Нищо нямаше да му струва да се обади до Флорида. Погледна отново часовника и взе ключовете.

Ще се обади сутринта — само за да задоволи любопитството си.

Докато караше към Клеър, се почувства твърде уморен и без настроение за добри маниери. Само ще намине, ще се извини и ще я остави сама с приятелите й.

Думите на Сара се блъскаха в него и не му даваха мира. Наистина беше прикован тук. Може би сам го бе пожелал, но това не променяше основния смисъл. Никога нямаше да може отново да живее и да работи в големия град, където по всяко време ще трябва да посяга към пистолета си и да бъде преследван от призрака на партньора си, докато обикаля улиците. Клеър щеше да се върне в Ню Йорк — след седмица, месец или шест месеца. Той не можеше да я последва. Спомни си колко самотен се беше почувствал, докато стоеше изправен на гробищата и я гледаше как се отдалечава.

Тази мисъл разкъсваше сърцето му.

Заобиколи покрай ягуара и паркира до колата й, като извади ключовете от таблото, преди да влезе през вратата на гаража. Чуваше се музика — джаз — пламенен, майсторски и изтънчен. Видя Клеър, която стоеше пред плота и отваряше пакет чипс. Краката й бяха боси, а косата й беше вдигната назад с връзка за обувки. На ушите й се полюшваха дълги аметистови обеци, а тениската й беше скъсана под мишницата.

Осъзна, че е безнадеждно влюбен в нея.

Тя се обърна, видя го и му се усмихна, докато изсипваше чипса в напуканата синя купа.

— Здрасти, страхувах се, че няма да…

Кем я прекъсна, придърпвайки я към себе си и впи устни с нейните. Ръцете й обгърнаха раменете му, докато тялото поемаше натиска. Остана притисната към него — изглежда, той имаше нужда от това — и го остави да утоли жаждата, която го измъчваше.

Облекчение. Простота. Сладост. Възхищение. Всичко това го обгръщаше и се вливаше в него. Бавно, без дори да съзнава промяната, той започна да я целува по-нежно, по-кротко, наслаждавайки се на вкуса й. Ръцете й се спуснаха по раменете му надолу към кръста и леко го обгърнаха.

— Кем! — остана изненадана от звука на гласа си в плътния и горещ въздух.

— Шшт — захапа той отново устните й — веднъж, два пъти, а после прокара език по тях. Усети лек дъх на вино, примесен с по-силния и по-богат аромат, който той вече познаваше и който беше неповторим.

— Клеър, Жан-Пол не постигна голям успех с печката. Мисля, че ще трябва… о! — Анджи се спря, подпряла ръце на отворената врата. — Извинете!

— О! — вдигна разтрепераната си ръка Клеър и оправи косата си. — Кем, това е… ъ-ъ…

— Анджи — като пусна вратата, тя му подаде ръка. — Анджи Льобо. Приятно ми е.

— Кемърън Рафърти — той продължаваше да държи ръката си върху рамото на Клеър, като добре съзнаваше, че жестът му е доста собственически.

— О, да, шерифът — усмихна му се Анджи и го прецени от върховете на износените му ботуши до разрошената му тъмна коса. — Клеър ни спомена за вас — веждите й леко се повдигнаха, докато хвърляше поглед към Клеър, — но явно е пропуснала някои неща.

— Има отворено вино — бързо изрече Клеър, — или ако предпочиташ, бира.

— Няма значение — Кем също беше направил своята преценка. Както забеляза, Анджи Льобо приличаше на джаза, който се лееше от радиото — твърде изискана. Беше явно и много недоверчива. — С Клеър сте учили заедно в колежа, така ли?

— Точно така. Сега съм неин агент. Какво мислите за работите й?

— Искаш ли още вино, Анджи — Клеър направо й бутна чашата с вино в ръцете.

— Това лично ли е, или професионално?

— Моля?

— Питах се дали ме питате като нейна приятелка, или като агент — наблюдаваше Анджи, докато поемаше чашата от Клеър. — Защото, ако ме питате като неин агент, трябва да внимавам с изказванията си, тъй като имам намерение да купя онази скулптура с огъня — хвърли бърз поглед към Клеър. — Пак си оставила ключовете в колата — извади ги от джоба си и ги хвърли към нея.

Анджи с усмивка отпи от виното.

— Ще поговорим за това. Между другото, какво знаете за печките с въглища.