Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Divine Evil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 79 гласа)

Информация

Корекция
Lenitooo (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Божествено зло

ИК „Бард“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

Глава седемнадесета

Сали Симънс отби на бензиностанцията Амоко, но всъщност малко я интересуваше бензинът. Това, което я интересуваше, беше Ърни Бътс. Този интерес често я караше да се чувства смутена и засрамена. А също и възбудена.

За няколко седмици, през които беше излизала с Джош, тя му беше позволила да я докосва само от кръста нагоре. Всеки път го оставяше да вдига блузата й и дори му беше позволила да докосва гърдите й с горещите си непохватни устни, но винаги когато ръцете му се опитваха да се спуснат под ципа на дънките й, тя незабавно го спираше.

Не че беше чак такава моралистка или нещо такова, пък и знаеше, че повечето момичета от групата бяха направили съдбоносната крачка. Но Сали беше романтична като героите от романите, които четеше, и винаги си представяше как ще се влюби безумно и неконтролируемо в някой много вълнуващ, непокорен и по всяка вероятност неподходящ мъж.

Ърни отговаряше на всичките й представи.

Той беше някак тайнствено красив и мрачен, точно както Сали винаги си беше представяла Хетклиф — любимият й трагичен герой. Фактът, че откриваше у него доста ексцентричност, още повече допълваше мистичния му образ. Беше много лесно да повярва, че е влюбена в него. Както и той в нея.

Майка й беше разговаряла с нея доста открито за секса, контрола над раждаемостта, отговорността, последствията. Призракът на СПИН-а, нежеланата бременност и абортът, заедно с голямото й желание да отиде в колеж и да следва журналистика, бяха предостатъчни, за да може да запази самообладание при срещите с Джош.

С Ърни Бътс беше различно.

Когато той я заведе в стаята си, всички мисли за отговорност, бъдеще, загрижеността и практическите съвети на майка й, се изпариха.

Ърни запали черни свещи и пусна музика, която разгорещи кръвта й. Той не я попита. Не се шегуваше и не се притесняваше като Джош. Беше груб и това отначало я изплаши. После направи такива неща — неща, за които майка й никога не й беше говорила. Неща, които я караха да крещи, да ридае и да стене. А също и да копнее.

Дори и сега, като мислеше за това, усещаше, че се размеква и разтреперва.

Връщаше се при него нощ след нощ, под предлог, че ще работят върху проекта по химия, от който тя вече не се интересуваше. Към безумния и неутолим копнеж, който изпитваше към него се примеси и страх. Разбираше, така както само жените умеят, че той става все по-хладен към нея, че понякога мисли за друга, докато прониква дълбоко в нея.

Искаше да се увери. Беше луда по него.

Спря до колонката и излезе навън, защото добре съзнаваше, че е в най-добрата си форма — с късите шорти и бюстието. Сали с право се гордееше с краката си — най-дългите и прекрасни крака в групата на клакьорките. Беше напръскала от скритите парфюми на майка си и беше прекарала цял час да разтрива косата си с гел, така че да се получи водопад от спираловидни къдри.

Чувстваше се много зряла и загадъчна.

Когато Ърни се появи, тя се облегна на вратата и му се усмихна.

— Здрасти.

— Здрасти. Бензин ли искаш?

— Да — опита се да не изглежда много разочарована, че той не я целуна. В края на краищата дори не искаше да й държи ръката в училище. — Толкова съм доволна, че най-сетне е петък — наблюдаваше го как пъха накрайника в резервоара и погледът й се спря на ръцете му с дълги и слаби пръсти, които я караха да си припомня. — Още една седмица и завършваме.

— Да — „Пука ми“, помисли си наум Ърни.

Сали изтри запотените си длани в шортите.

— Мери-Алис Уисли дава голямо парти по случай дипломирането. Каза, че мога да си взема кавалер. Искаш ли да дойдеш?

Погледна я с особения си пронизващ поглед.

— Не ходя на тържества. Колко бензин ще искаш?

— Можеш да го напълниш — облиза се Сали. — Ще ходиш ли утре на парада?

— Имам си по-важна работа от това да вися и да зяпам някакви си идиоти, които маршируват по улицата.

Тя също щеше да марширува и й стана много обидно, че той не си спомня. Дядо й беше пристигнал чак от Ричмънд с видеокамера, за да заснеме последното й изпълнение като водач на клакьорките в гимназията на Емитсбъро. Но не й се искаше да говори сега за това.

— След парада у нас ще има барбекю. Само хамбургери и безалкохолно. Би могъл да дойдеш.

Изобщо не го вълнуваше идеята да седи в задния двор на Сали и да дъвче сандвичи с лимонада.

— На работа съм.

— О, ще продължи целия ден, така че, ако ти остане време… — гласът й се сниши и тя продължи в опита си да го заинтригува. Чувстваше се унизена. — Довечера мога да взема колата, ако искаш да се поразходим или нещо друго…

Ърни отново я погледна, докато изваждаше маркуча от резервоара. Изглежда и резервоарът на Сали се беше изпразнил. Усмихна се. Разгорещила се е, това е добре. Сигурно ако й каже, щеше да се смъкне на колене и веднага да го засмуче направо тук.

— Защо не минеш към девет и половина да видиш как съм?

— Добре.

— Петнайсет и петдесет за бензина.

— О, чакай да си взема чантата.

Тъкмо се навеждаше през прозореца и пристигна Клеър. Ърни веднага забрави за Сали.

— Догоре ли да го напълня?

— Да — усмихна му се Клеър, като внимателно избягваше да поглежда към медальона му. — Не съм те виждала от няколко дни.

— Бях зает.

— Предполагам — облегна лакът на стъклото и подпря главата си. Връщаше се от болницата след поредното посещение при Лиза Макдоналд. Беше уморена, но вече не се чувстваше виновна. — Сигурно доста трябва да се потрудиш за дипломирането след седмица.

— Приятелите ви още ли са тук.

— Ще останат утре за парада. Ти ще ходиш ли?

Ърни само сви рамене.

— Аз не бих го пропуснала — продължи Клеър. — Чух, че ще продават мекици. Имам слабост към мекиците.

— Ърни, ето ти парите — приближи се Сали и застана между тях. Отметна назад дългите си буйни къдри и хвърли студен поглед към Клеър. — Сигурно не искаш клиентите ти да чакат, така че ще дойда по-късно.

— Добре.

Клеър изчака момичето да се върне при колата и да включи двигателя.

— Е, коя беше?

— Сали? Една глупачка.

— Сали Симънс? — Клеър се засмя и зарови в чантата си, за да открие портмонето. — Божичко, ходех да я пазя, когато беше бебе. По-добре да си вървя вкъщи и да извадя люлеещия се стол — плати му и се почувства по-леко. Естествено, нямаше нищо по-нормално от едно момче и неговата ревнива приятелка. — Доскоро, Ърни.

— Аха. Доскоро — ръцете му здраво стискаха пентаграмата, докато тя потегляше.

 

 

Отчаяно се нуждаеха от информация. Какво беше разбрала тази жена Макдоналд? С кого се беше видяла? Тези въпроси се предаваха шепнешком от уста на уста. Страхът се разрастваше, а този, който ги наблюдаваше, знаеше, че страхът е слабост, която води до грешки.

Информацията щеше да бъде получена — както винаги.

Имаше и такива, които говореха повече за Клеър Кимбъл, отколкото за жертвата, която им се беше изплъзнала. Клеър, която се беше намесила и отвела жената, избрана за жертва. Клеър, която не обърна внимание или не разбра предупреждението, оставено пред задната й врата. Клеър, която като дете беше нарушила светостта на кръга и беше видяла повече, отколкото умът на едно младо момиче можеше да понесе.

И накрая Клеър, която с метал и огън беше пресъздала образа на Господаря.

Някои я защитаваха, други бяха против. Но изходът беше предрешен.

Времето за наблюдение и предупреждение почти изтичаше. Идваше време за действие.

 

 

Друг би опитал с рози. Кем реши, че клишетата няма да подействат при Клеър. Трябваше му доста време, преди изобщо да реши да направи опит. Беше въпрос на гордост.

Все по-трудно му ставаше да се убеждава, че това, което се случва в града, е дело на външни хора. И въпреки това всеки път, когато караше или се разхождаше из улиците или стоеше на някой ъгъл, мисълта, че някой от Емитсбъро може да извърши убийство или нещо още по-жестоко, му изглеждаше абсурдна.

Но Лиза Макдоналд не беше измислица, тя беше първата му сериозна следа. Получи и резултатите от лабораторията. Не всичката кръв по дрехите й беше нейна. Лиза беше нулева група, а някои от петната бяха от група А. Под ноктите й бяха открити частици кожа — на бял мъж — както и няколко черни памучни влакънца.

Заедно с Бъд и Мик щателно претърсиха Допърската гора около мястото, където Клеър беше открила Лиза и откриха кървавата диря, следи от борба и преследване. Щеше да е необходима допълнителна работа в лабораторията и това означаваше, че ще трябва да поиска от кмета спешно увеличение на бюджета.

Искаше му се за няколко часа да се откъсне от задължението да мисли за улики и процедури, както и да забрави, че отново трябва да отиде в болницата и да дълбае и рови в паметта на Лиза Макдоналд.

Клеър работеше. Забеляза светлината в гаража, макар че едва бе започнало да се смрачава. През последните дни няколко пъти беше минал покрай тях и я беше виждал наведена над работната маса. Този път сви по алеята.

При нея беше Алис и двете бъбреха на фона на Бийтълс — „Един ден от живота“.

— Върви напред и се движи наоколо. По-добре се получава, когато се движиш.

— Мислех, че хората трябва да стоят мирно, когато позират на художниците — макар и поласкана, на Алис много й се искаше Клеър да я беше помолила да й позира с нещо друго, вместо със сервитьорската си униформа. — Това от ония модерни работи ли ще бъде, дето никой няма да може да познае, че съм аз?

— Нали аз ще казвам, че си ти — Клеър търпеливо оформяше глината. — Искам да бъде много раздвижено. Ще го отлея от бронз.

— Майка ми пази моите и на Лизет бебешки обувки, покрити с бронз — обърна се Алис и се усмихна. — Здрасти, Кем.

— Ще те увековечават ли, Алис?

Тя се изкиска.

— Изглежда.

Клеър измъкна от глината леко разтрепераните си ръце.

— Мога ли да направя нещо за теб, шерифе?

„Студена и хлъзгава като бучка лед“, помисли си Кем и повдигна вежди.

— Може би — обви ръка около раменете й и я задърпа навън. — Ела.

— Какво правиш, по дяволите? Не виждаш ли, че работя — отблъсна го с изцапаните си с глина ръце, докато Алис зяпаше смаяно. — Виж какво, Рафърти, няма да търпя тези… полицейски прийоми.

— Не ставай такъв инат, Щека — той успя да я издърпа зад пикапа на Бъд. — Донесъл съм ти подарък.

Вътре беше стволът, още по-ефектен, отколкото го бе запомнила.

— О, Боже! — преди Кем да успее да я повдигне, тя сама се покатери през страничната преграда и се озова до дървото в каросерията. С благоговение погали кората му. — Красиво е — измърмори и вече си представяше какво ще направи от него.

— Но това е само парче дърво — надникна от другата страна Алис. Беше объркана и разочарована.

— Това е една загадка — отвърна й Клеър. — Едно предизвикателство и дар на природата — разсмя се, когато видя изражението на Алис. — Какво ще кажеш след една година, когато стане готово за работа, да ти направя една паница.

— Би било прекрасно — учтиво отговори Алис, с което отново разсмя Клеър. — Чакай само Анджи да го види — клекна и пак поглади дървото. Внимателно погледна към Кем. Той не казваше нищо, а само стоеше и я гледаше, опрял ръце на страничния капак. — Много подло беше от твоя страна, Рафърти.

— Отчаяно положение, отчаяни средства, Щека. Реших, че ако ти го донеса, ще трябва да ми проговориш — вдигна ръце и протегна длани. — Искаш ли да ти помогна да слезеш?

— Мога и сама.

Но когато понечи да слезе, той я хвана през кръста, спусна я на земята, обърна я към себе си и зачака да го удари.

— Имаш кал по ръцете.

— Глина — „По дяволите, не можеше да се задъха толкова само от този кратък допир.“ — По-добре се дръпни, защото ще оплескаш цялата си риза.

— Ризата ми вече е изцапана — наведе се по-ниско и я подуши, както мъжката лисица души женската. — Как я караш?

— Добре я карам — сърцето й биеше силно, непоносимо силно, притиснато до неговото.

— Май ще си тръгвам — обади се смутено Алис. — Искам да кажа тръгвам си.

— Не! — Клеър се извърна от прегръдката на Кем. — Искаше ми се да поработим още един час, освен ако не си много уморена.

— Не съм много уморена, но в малък град като нашия, не е твърде разумно да ядосваш шерифа — пошегува се Алис.

— Много проницателно — каза Кем и хвана Клеър за ръка. — Защо не влезем да поговорим вътре?

Тъкмо се чудеше дали да се засмее, или да го наругае, когато по алеята сви кола и наду клаксона.

— Здравейте — измъкна се мъжът през люка — Може ли човек да получи тук стая за тази нощ?

— Блеър! — Клеър се спусна надолу и широко разтвори ръце, докато брат й излизаше от колата.

Той погледна ръцете й и се отдръпна.

— Не ме докосвай, за Бога!

— Какво правиш тук?

— Мислех да участвам в парада. Здрасти, Кем — издърпа от задната седалка чанта с багаж и тръгна нагоре по алеята. — На гости ли си, или Клеър е арестувана?

Това беше лоша идея, но Кем само се усмихна и му подаде ръка.

— Само докарах една пратка — прокара пръст по ревера му. — Хубав костюм.

— Работих до късно и не исках да губя време да се преобличам. О, Алис, радвам се да те видя.

— Здрасти, Блеър — Алис мислено се проклинаше, че така се изчервява. — Клеър не каза, че ще идваш.

— Тя не знаеше. Така че… — дръпна той косата на сестра си. — Как се справяш?

Клеър погледна към Кем, после се извърна.

— Бих казала, че тази седмица е доста натоварена. Анджи и Жан-Пол са тук.

— Тук? — Блеър учудено вдигна вежди. — В Емистбъро?

— Почти цяла седмица. Май започва да им харесва. Ще донеса нещо за пиене.

— Напълно те подкрепям.

Преди да успее да я последва, Кем го спря.

— Ела първо да ми помогнеш да се справя с този подарък?

— Подарък? Разбира се — остави чантата си до вратата и погледна вътре. — Но това е само някакъв дънер.

— Аха.

— Наистина адски грамаден дънер — навъсено се извърна към Кем. — Този костюм е петдесет процента коприна.

Кем се ухили, спусна задния капак и скочи вътре.

— Не ставай еснаф, Блеър.

— Майната му — Блеър също се покатери и го хвана отзад. — За какво се това? Ще ми се забият трески.

— Това е дар за помирение. Келър не искаше да ме види.

— О!

— Дълга история. Ето така, аз ще сляза пръв. За Бога, дръж здраво! — извика той, когато Блеър едва не изтърва дървото върху крака му. — Историята може и да те заинтересува — продължи, докато мъкнеха дънера и го завлякоха в страничния двор.

— Историите на Рафърти са моя живот.

— Защо не минеш през канцеларията утре след парада?

— Окей. Има ли нещо, което трябва да знам още сега?

— Спах със сестра ти — очите му срещнаха смаяния поглед на Блеър над дънера, който се поклащаше между тях. — Предполагам, че най-напред трябва да разбереш това.

— Божичко, Кем, какво очакваш да кажа?

— Е, сигурно поздравленията ще ти се сторят неуместни. Дай да го оставим тук — изпъшка, докато наместваха дънера до гаража. Изправи се и загледа Блеър, който си изтупваше костюма. — Искаш ли да ме удариш?

— Мисля по въпроса.

— Преди да го направиш, искам да ти кажа нещо, което все още не съм успял да й кажа — обичам я.

— Ами, добре.

— Винаги съм твърдял, че имаш дар слово.

Объркан и смутен, Блеър прокара ръка през косата си.

— Кога стана тая работа?

— И аз не знам.

Блеър тежко въздъхна.

— Може би все пак ще влезем вътре и ще пийнем.

— Ти върви — Кем погледна към къщата. — Тя още не е готова за мен.

Тръгна към колата, но се спря, защото Блеър го повика.

— Кем… тя не е Сара Хюит.

Отключи вратата й я задържа.

— Никой не го знае по-добре от мен.

Но именно при Сара отиваше сега.

 

 

В кръчмата на Клайд беше по-тихо от обичайното за петък вечер. Хората бяха неспокойни. Жените настояваха мъжете им да се прибират от работа направо вкъщи, независимо дали е петък или не. Щом една жена не е в безопасност на пътя, как тогава можеха да са сигурни, че са в безопасност и в собствените си домове?

Останали бяха само няколко от най-редовните посетители, Лес Гледхил се беше отпуснал на бара, като се опитваше да се справи с бирата и лошото си храносмилане от порция руло „Стефани“, което изяде при Марта. След поредния скандал с жена си, той беше излязъл да вечеря навън и да потърси някъде утеха. Освен това всички знаеха, че яката мама Гледхил можеше сама да се погрижи за себе си, а и за още десетина мъже.

Докато приближаваше към бара, Кем разглеждаше познатите лица. Забеляза не само кои са тук, но и кои липсват.

— Слаба работа тая вечер — обърна се към Клайд.

Барманът се намръщи.

— Това ли си дошъл да ми разправяш, или искаш да пиеш?

— Дай една бира.

Скункс Хагърти седеше на обичайното си място в ъгъла и дремеше над редовната си чаша „Джони Уокър“, докато чакаше да свърши смяната на Рива Уилямсън при Марта. Малкият син на Допър, който си беше дошъл от колежа за почивните дни, пиеше „Будвайзер“ и се надяваше да му излезе късмета със Сара Хюит.

Никой не пускаше джубокса и тракането на билярдните топки ясно се чуваше от задната стая.

Кем отпи от бирата си, докато Лед Гледхил продължаваше да се оригва до него.

— Проклет лук. Клайд, дай още една бира, да му се не види макар.

— Пеш ли ще се прибираш? — подхвърли Кем.

— Не мога ли да изпия една бира.

— Още едно нарушение и положението ти става тежко.

— Тогава ще се прибера пеш, да му се не види — с чувство на самосъжаление той шумно сръбна от бирата. Господ му беше свидетел, че доста беше изтърпял от жена си. Какво чудно имаше тогава, че излиза да търси женска компания навън, щом се е оженил за някаква проклета кранта? — Какъв срам и позор, човек не може да изпие една бира, без да го дебне някой.

— Тежък ден, а — отпи от чашата си Кем, а очите му бяха вперени в превръзката на дясната ръка на Лес. — Ударил ли си се?

Лес завъртя ръката си и недоволно изпъшка. Очакваше въпроса и вече имаше готов отговор.

— Изгорих се от парата на една шибана тръба.

Кем си помисли, че утре ще трябва да провери историята му.

— Неприятна работа!

Лес надигна бирата, изхълца и въздъхна.

— Яд ме е, защото тая вечер мислех да поиграем малко покер. Жената на Руди не го пуска да излиза, щом се скрие слънцето. Скункс пък се е повлякъл след тая слаботелесната Рива. Сам Пофънбъргър дреме в гостната на бившата си жена, докато я успокои, а пък Джордж Хауърд обикаля двора с кучетата си за тоя дето духа. Всички са откачили.

— Не може да се отрече.

— Оная жена в болницата каза ли ти нещо, което да ти помогне?

— Ако почна да обсъждам показанията на свидетелите, отивам на кино — отново отпи от бирата. — Най-малкото, което мога да кажа, е, че навсякъде ударих на камък — сега вече гледаше Лес с очите на полицай и двамата добре го разбираха. — Лошото е, че когато удариш на камък, обикновено почваш отначало. Я ми кажи, ти къде беше във вторник вечерта между десет и половина и единайсет?

— Какви са тия истории, по дяволите?

— Това ми е работата — надигна чашата си Кем. — Понякога е по-лесно да я свърша на чаша бира, вместо в канцеларията.

— Майната ти.

— Това е само рутинна процедура. Ти не си първият, когото питам и няма да си последният.

— Не ми харесва тая работа — придърпа купичката с фъстъци от бара и започна да гребе от тях със здравата си ръка. Искаше да покаже, че е раздразнен, но не и уплашен.

— И на мен също, така че защо направо не ми отговориш и да продължим да си пием бирата?

— Ако толкова искаш да знаеш, бях у Чарли Грифитс и работех по неговия „Кавалер“ — хвърли око през рамо към Скункс. — Нямам право да работя допълнително и ако се разбере, могат да ме изгонят.

— Никой не е казал, че ще се разбере. Ще трябва само да сверя това с Чарли.

— Ами давай де, майната ти. Сега, шерифе, ако нямаш нищо против, искам да си изпия бирата на спокойствие.

Кем взе чашата си и се отправи към задната стая. Ченгетата винаги губят приятелите си — знаеше го много добре. По-добре да ги загуби така, отколкото от куршум.

Сара играеше билярд с Дейви Рийдър — върлинестия дърводелец с щръкнали зъби, който имаше сръчни ръце, но беше умствено изостанал. В миналото Дейви беше придружавал Кем, Блеър и останалите по време на походите им в гората. Беше с няколко години по-голям и успя да завърши училище едва на двайсет едно от момичетата на Лоурънс беше забременяло от него и на двайсет и две години той вече се беше женил и развел.

Кем подозираше, че Дейви е един от редовните клиенти на Сара, но не беше сигурен кой от двамата съжаляваше повече.

— Здрасти, Дейви.

— Здрасти — усмихна му се той със зъбата си усмивка и леко вкара трите топки в страничната дупка. — Искаш ли да поиграем на бири?

— Последния път, когато играхме, ти се напи, а аз се разорих.

Дейви се изкикоти по своя особен женски маниер и заби четвърта и пета топки в противоположните ъгли.

— Ще ти подроня авторитета, а?

— Остави се.

Сара се усмихваше и нехайно прокарваше ръка нагоре-надолу по щеката с похотлив жест.

— Ще продължаваме ли?

— Ама че тъпотия — Дейви не сполучи със следващия удар. — Ти си Сара.

— Доста е мрачно тук без музика — измъкна няколко банкноти от джоба си Кем. — Защо не разведриш малко обстановката, Дейви, иди да пуснеш някое парче? И докато си там, можеш да си купиш една бира.

— Разбира се — повлече се той навън.

— Е… — бавно и съблазнително се наведе над масата Сара и удари топката. — Приятно ми е да видя, че се изръси цели пет долара, за да останеш насаме с мен — отметна косата си назад, изправи глава и облиза горната си устна. — Искаш ли да играем?

— Само няколко въпроса, Сара. И искам кратки отговори.

— О, този официален разговор ме възбужда.

— Остави това — Кем сграбчи ръката й и я изправи. — Какво, по дяволите, искаше да кажеш онзи ден с това, че не познавам града?

Сара прокара пръсти по ризата му.

— Доста време те нямаше, сладурче. Нещата се промениха.

— Не ме баламосвай, Сара. Това няма нищо общо с моето отсъствие.

Тя само сви рамене и се опита да се отдръпне, но той я издърпа обратно. Очите й светнаха.

— Давай. Харесва ми да си груб. Помниш ли?

— Защо ми подхвърли онзи кокал за Паркър. Какво знаеш за неговото напускане?

Сара безсрамно пъхна крака си между неговите.

— Какво трябва да знам?

— Отговори ми, Сара. Тук стават разни неща, ето какво трябва да знаеш.

— Вторият ти баща беше пребит до смърт. Гаджето ти блъсна жена с колата си. Какво общо имам аз?

— Отговори ми, за Бога! Кажи ми за Паркър. Защо напусна?

— Сигурно защото му беше писнало от тоя град. Откъде да знам?

— Знаеш, и беше толкова побесняла, че едва не ми каза. Идваше ли горе при теб? — хвана я за косата и я задържа да не мърда. — Качваше ли се по задната стълба за сеанс срещу двайсетачка?

— И какво, ако е идвал? — изблъска го тя. — Теб какво те засяга с кого се чукам?

— Като се наситеше да търкаля тлъстините си върху теб, говореше ли ти — разправяше ли ти разни неща?

— Може би — Сара измъкна цигара. Докато палеше клечката, ръцете й видимо трепереха. — Мъжете разправят на такива като мен всякакви работи, като пред доктор или изповедник — засмя се и издуха дима. — Ти… искам ли да ми кажеш нещо?

— След почти шейсет години живот в тоя град, от които двайсет и пет като шериф, изведнъж си събира багажа и заминава. Защо?

— Защото оная кучка, за която беше женен, искаше да отидат във Форт Лаудърдейл.

— Той не е там. Няма го никъде.

— Паркър е стара работа — взе бирата му тя и отпи голяма глътка. — Нямаш ли си други грижи? Убийството все още ти виси на ръцете, нали? Или си изоставил тази задача?

— Кажи ми какво знаеш — кротко я попита той. — Ако някой ти е казал нещо, казал ти го е горе в леглото, нали?

— Знам най-различни неща — остави чашата тя. — Знам кой има проблеми в банката, кой лъже в данъчното, чия жена не иска да го прави повече от веднъж седмично — дръпна дълбоко от цигарата и издуха дима. — Знам също, че си досаждал с въпросите си на много хора, докато всички мислят, че трябва да търсиш из гората някой психопат. Нямам какво да ти кажа, Кем.

— Не искаш нищо да ми кажеш.

— Може и да съм искала някога — взе отново щеката и закачливо го мушна с нея. — Някога бих направила много за теб. Можех да ти облекча живота. Но жена като мен трябва да се грижи за себе си, а доколкото разбирам, ти си на път да изчезнеш. Убийство, нападение, заклани телета и какво ли не, откакто си се върнал — погледът й беше многозначителен. — Някой може би ще иска да те поразпита за това-онова.

Кем се наведе по-близо до нея.

— Запомни добре — ако знаеш нещо нередно, аз съм най-добрият ти шанс.

— Най-добрият ми шанс съм си аз самата — поправи го тя. — Винаги е било така — обърна му гръб и се наведе над масата. После още веднъж се извърна към него. — Чух, че майка ти също се кани да заминава. Чудя се защо ли?

Удари топката в останалите и ги разпръсна.

 

 

На светлината на нощната си лампа Клеър прелистваше книгите на баща си. Не й беше за първи път. През последните няколко нощи ги прелистваше отново и отново, като се опитваше да разбере каква връзка имат с бащата, когото тя беше познавала и обожавала.

Откри общо шест горе в кашоните. Шест, които бяха свързани с това, което Жан-Пол нарече „пътят на лявата ръка“. Половин дузина книги, някои с подгънати краища, в които се рекламираше и директно се възхваляваше свободата на учението на сатанизма.

Това, което най-много я плашеше, беше, че не бяха някакви сълзливи блянове на необразовани лунатици. Бяха умело и някак много убедително написани и бяха издадени от уважавани издателства. Като артист, Клеър гледаше на свободата на словото като на нещо неоспоримо: човек изобщо не би могъл да живее без това. Но сега, всеки път, когато отваряше някоя от книгите, се чувстваше омърсена. Всеки път, когато четеше, страдаше. И въпреки това продължаваше, както сигурно и баща й бе правил — тайно, едновременно засрамена и разкаяна.

Сигурно е търсил нещо, мислеше си тя. Джак Кимбъл беше мъж без предразсъдъци, който жадуваше за нови знания и който винаги беше готов да задава въпроси. Може би интересът му към практикуването на сатанинските култове се бе породил по същия начин, както интересът му към политиката, изкуството и градинарството.

Клеър четеше и пушеше, после успокояваше гърлото си с топла вода от чешмата и много й се искаше да може да убеди и сърцето си, така както убеждаваше разума си.

Той обичаше да се вдъхновява, обичаше предизвикателствата и разкриването на нови, различни пътища. Един бунтовник, усмихна се Клеър, решен да разчупи тясната черупка, в която родителите му се бяха постарали да го затворят. Възпитан от ревностни католици, баща й винаги цитираше родителите си като Свети Татко и Мама, сякаш двамата бяха някакво свещено единство.

Често им беше разказвал на двамата с Блеър как по време на великите пости са го вдигали всеки ден рано сутрин, за да отиде преди училище на служба — и как е задрямвал по време на молитвата, докато майка му го смушкала с лакът. Имаше неизчерпаеми запаси от анекдоти за католическото училище — някои от тях доста весели, а други малко страховити. Беше им казал колко наранени и разочаровани са били родителите му, когато той отказал да приеме духовно звание. Смееше се, докато описваше как майка му палела свещ след свещ и се молела на Светата Дева да се намеси, та сина й да види своето призвание. Но винаги, когато се смееше, в смеха му се прокрадваше и горчивина.

Но Клеър беше дочувала и друго: колко много се мразели родителите му и как продължавали да живеят под един покрив и да споделят общото легло година след година, без любов, като често са го използвали за нещо като везна, на която да претеглят горчилката. Пред лицето на църквата разводът не съществува, а то било единственото лице, през чиито очи гледат родителите му.

„По добре да живееш в страдание, отколкото в грях — цитираше ги той с отвращение. — Боже, какви лицемери бяха!“

След като се оженил, Джак Кимбъл окончателно се отказал от църквата.

И само след десет години отново се върнал към нея, спомняше си Клеър, с почти същия фанатизъм както родителите му. А след още няколко години беше започнал да надига бутилката заедно с молитвеника си.

Защо?

Дали отговорът беше някъде тук в книгите, които Клеър беше разхвърляла върху леглото си?

Не искаше да повярва. Не искаше дори да помисли, че е възможно да стигне до такова откритие. Бащата, когото тя помнеше, беше сериозен, амбициозен и очарователен. Как би могъл човек, който се измъчваше за болните розови храсти, да се обвърже със секта, която практикува жертвоприношение на животни и проливане на невинна кръв?

Това беше немислимо.

И все пак оставаше сънят — сънят, който я навестява още от детството. Достатъчно беше да затвори очи, за да види отново баща си — гол и с изцъклен поглед — как танцува около огнището, а от пръстите му се стича кръв.

Това е само символика, успокояваше се тя и трескаво започна да събира книгите. Доктор Яновски й го беше повтарял отново и отново — че никога не е могла да приеме смъртта на баща си. Сънят е само отражение на ужаса, мъката и страха от загубата му.

Но след като угаси лампата и продължи да лежи будна в леглото, Клеър си припомни, че сънят се беше появил много, преди баща й да умре.