Нора Робъртс
Божествено зло (8)

Глава осма

Кем стоеше до оградата от източната страна на засятата с царевица нива на Матю Допър. С нахлупена върху лицето шапка, за да му пази сянка, и с парче тютюн в устата, Допър седеше на трактора и караше бавно. Двигателят бръмчеше равномерно благодарение на най-големия му син, който предпочиташе да човърка машини, вместо да обработва нивите.

Карираната му риза беше цялата мокра от пот, макар че едва минаваше десет. Два от пръстите на лявата му ръка бяха отрязани до първото кокалче при едно заплитане в комбайна. Това осакатяване не бе повлияло на работата му във фермата, нито на резултатите му на боулинг на турнирите в сряда. Само бе породило у него много внимателно отношение към машините.

Очите му бяха постоянно зачервени и възпалени от почти петдесетте години сред вятър и прах. На сбръчканото му недружелюбно лице бе изписан упорит и саможив интерес.

Беше роден във фермата и я бе поел, след като неговият старец умря. Тъй като брат му, нещастният Джуниър, се бе прострелял в съседната гора, Матю Допър наследи всяко едно камъче от фермата. Живееше тук, работеше тук и тук щеше да умре. Хич не му трябваше Кемърън Рафърти да му се пъчи със значката си и да му нарежда как да си гледа работата.

— Мат, това е вече трето оплакване за този месец.

В отговор Допър само се изплю от трактора.

— Тия проклети пришълци се домъкнаха тук и намърдаха шибаните си къщи върху земята на Хаубейкър, а сега се опитват да изгонят и мен. Тук не ми трябват значки, тук си е мойта земя.

Кем стъпи с крак върху долната преграда на оградата и се въоръжи с търпение. Ноздрите му потръпваха от силния мирис на тор.

— Никой не се опитва да те гони, Мат. Трябва само да вържеш онези кучета.

— Тук има кучета от сто години — изплю се той отново. — И никога не са били вързани.

— Нещата се променят — Кем вдигна поглед над нивата, където в далечината се виждаха панелните жилища. Някога тук имаше само поля, ливади и пасища. Ако човек дойдеше насам рано сутрин или привечер, можеше дори да види как пасат сърни. Сега хората бяха поставили сателитни антени и глинени сърни в дворовете си.

Какво чудо имаше тогава, че съчувства на Мат? Но симпатията настрана, той трябваше да си върши работата.

— Кучетата ти не стоят само във фермата, Мат. Това е проблемът.

Мат изсумтя.

— Обичат да серат в нивите на Хаубейкър.

Кем не можа да сдържи усмивката си. Между семействата на Допър и Хаубейкър вече три поколения съществуваше вражда. Това ги правеше щастливи. Запали цигара и се облегна свойски на оградата.

— Липсва ми стария Хаубейкър как балираше люцерната.

Допър сви устни. Истината беше, че Хаубейкър липсваше и на него. Много му липсваше.

— Направи това, което сметна за нужно, и според мен си докара хубава печалба — извади мръсна кърпа и силно се издуха. — Но аз оставам. Докато дишам, ще си остана фермер.

— Обичах да се промъквам насам и да си бера от твойта царевица.

— Знам — сърдитият му тон малко се смекчи. — Тук отглеждаме най-хубавата сладка царевица в района. Така е било и така ще бъде.

— Няма спор по въпроса. Отивахме там в гората и я изпичахме на огъня — усмихна се към Мат, спомняйки си за захарния вкус на царевицата. — Мислех си, че сме те изпързаляли.

— Знам всичко, което става из земята ми — намести шапката си за момент, докато се взираше в далечината към гъстата гора. Погледът му стана по-предпазлив. — Какво ме бърка, че сте си откъснали няколко мамула. Наш’то не се губи.

— Ще си спомня за това през юли — усмихна се Кем. — Виж какво, Мат, в новия квартал има деца, и то много деца. Твоите три немски овчарки са истински зверове.

Допър отново стисна челюсти.

— Никога не хапят.

— Досега — Кем дълбоко си пое дъх. Знаеше, че може да повтаря закона да се държат кучетата вързани, валидни в окръга, докато го заболи устата. Нямаше кой да му обърне внимание. Но понеже изпитваше симпатия към Допър, не му се искаше да рискува някое от кучетата да се хвърли и да ухапе дете.

— Мат, знам, че не искаш никой да пострада — вдигна ръка, преди Мат да успее да протестира. — Знам, че те обикновено са много гальовни кучета. С теб може и да е така. Но никой не може да предвиди как ще реагират на непознати. Ако нещо се случи, край на кучетата, а ти ще търкаш пейките в съда. Не усложнявай нещата. Вържи ги или им загради място някъде в двора на фермата.

Допър хвърли поглед към него и се изплю. Имаше си причини да държи три огромни кучета. Важни причини. Човек трябва да се защитава, себе си и своето семейство от… Погледът му се плъзна към гората и отвъд нея. Да се защитават от каквото трябва.

Не обичаше компромисите. Но знаеше, че ако не отстъпи, някой от онези никакви пикльовци от Дружеството за правата на човека щеше да се домъкне да си навири носа наоколо. Или пък някой от онези преселници щеше да го съди. Нямаше пари за такса и разни адвокатски задници.

— Ще си помисля.

След шестседмични опити този път Кем беше най-близо до изтръгването на някакво обещание. Остана да пуши мълчаливо, докато преценяваше мъжа върху трактора. „Той ще върже кучетата, реши накрая, защото стария Мат не би искал да загуби тях или фермата си.“

— Как е семейството? — опита се да приключи разговора приятелски.

— Горе-долу — отпусна се Допър. — Сю Елън се разведе с оня негодник, търговеца на коли, дето се беше оженила — ухили се и продължи: — Ти първия път изпусна влака. Сега може и да ти хвърли око, щом вече си богат и имаш сериозна работа.

Кем също се усмихна и невинно попита:

— Колко деца имаше?

— Четири. Оня тъп чукач й надуваше корема всеки път, щом кихнеше. Май си е намерила работа. Чиновничка в канцеларията на Пени в оня скапания търговски център. Нанси не се хвърля на голямо — погледът му се стрелна към къщата, където жена му се занимаваше с най-малкото внуче.

Поговориха още малко за големия му син, който още преди час трябвало да върне добитъка от паша, и за малкия, който учеше в колеж.

— Представяш ли си, това момче мисли, че трябва да ходи на училище, за да се научи как да работи във ферма — Допър отново се изплю замислено. — Нещата май наистина се променят, искаш или не. Трябва да подхващам пак работата.

— В железарията има вериги — хвърли цигарата Кем. — До скоро, Мат.

Допър остана да гледа, докато отиваше към колата, и после обърна поглед към групата къщички в далечината. „Проклети пришълци“, изруга наум и включи трактора.

Кем обърна колата, вдигайки прахоляк и камъчета. Подкара покрай Допърската гора, където клонките буйно се бяха раззеленили. Мисълта му се върна назад към детството, към юношеските години.

Виждаше се, понесъл наръч царевици от нивата на Допър, с няколко бири, подрънкващи в торбата заедно с пакет марлборо и кибрит. Понякога беше сам, избягал, за да се скрие и оплаква раните си, нанесени с такава лекота от втория му баща. Друг път беше с Блеър Кимбъл, Бъд Хюит, Джес Хаубейкър или някой от останалите, с които се бе скита през онези далечни дни.

Седяха покрай огъня с мириса на печена царевица и хотдог, наливаха се с бира и се хвалеха за момичетата или си разказваха истории за Джуниър Допър, от които кожата им настръхваше.

Интересно, колко често бяха идвали тук, макар че косите им щръкваха на тила от страх. Може би именно за това, помисли Кем. Тук беше тяхното място, тайнствено и зловещо.

Понякога бяха почти сигурни, че някой броди редом с тях през гъстата, мълчалива гора.

Неволно потръпване го накара да се засмее на себе си. Някои неща не се променяха, помисли отново и се усмихна. При мисълта за обезглавения призрак на Джуниър Допър по гърба му все още пробягваха студени тръпки.

Сви встрани от гората и реши да мине през новия квартал, за да успокои и най-разярените обитатели, че кучетата на Мат Допър ще бъдат вързани. Колата забръмча нагоре по извивките на завоите по склона и му напомни за неотдавнашната им разходка с Клеър.

Беше забавно и приятно — неочакван спомен за детството. Да седи с нея край реката и лениво да разговаря, беше като да се завърне отново у дома.

Но целувката им съвсем не приличаше на завръщане у дома. Не беше нито утешителна, ни то приятелска, нито нежна. Беше като гръмотевичен удар. Чудеше се как е могъл някога да изпусне Клеър Кимбъл. Сега нямаше намерение да я остави да се измъкне отново.

Реши, като свърши тук, да мине покрай нея — като се надяваше, че ще е там и ще заварява — и да види какво би казала за вечеря и кино в Хейджърстаун. При малко късмет и ако преценката му за реакцията й е близо до целта, би могъл да предложи на връщане да отидат в неговата къща. После щяха да импровизират.

Спомни си, че тя не искаше да бърза. Колко жалко, че търпението не беше сред силните му качества.

При последния завой съгледа две момчета с колела. Реши, че са избягали от училище и трябва да признае, че донякъде ги оправдава в такава прекрасна майска утрин. Затова отби без особен ентусиазъм и се приготви да ги вкара в правия път. Излезе от колата и тръгна към тях.

Позна и двамата — проклятие или благодат на малкия град. Сай Абът — по-малкия брат на Джош от онова приключение в гробищата — и Брайън Найт, племенникът на Мин Атертън. Макар че на Кем по-скоро му се искаше да им намигне и да им се усмихне, приближи към тях със строг поглед. И двамата изглеждаха малко пребледнели, забеляза Кем, като се питаше дали това бе поради срещата със закона, или вече бяха започнали да дъвчат тютюн.

— Е, какво става? — сложи той ръка на кормилото на старото колело, което момчето на Абът беше възседнало. — Малко сте закъснели за училище тая сутрин, а?

Сай отвори уста, но успя само слабо да изхрипти. Лицето му почти позеленя и той се наведе в страни и повърна.

— О, по дяволите — промърмори Кем и хвана колелото, за да го задържи. — Какви ги вършите вие двамата? — той погледна към Брайън, докато Сай продължаваше да се дави.

— Просто си карахме и… и… — Сай също постави ръка на устата си и Кем забеляза, че от очите му изскочиха сълзи.

— Окей — смекчи тона и прегърна през раменете Сай, който бе започнал да трепери. — Какво стана?

— Ами ние го намерихме — Брайън преглътна силно и Кем усети неприятен дъх от устата му. — Искахме да слезем долу с колелетата и да погазим малко в реката, нищо друго не сме правили. Но после го видяхме.

— Какво видяхте.

— Тялото — въпреки унижението, че ще видят как реве, Сай започна да хлипа с глас. — Беше ужасно, шерифе. Ужасно. Цялото в кръв.

— Добре, момчета, защо не седнете отзад в колата, а аз ще отида да погледна. Елате, ще сложим колелетата в багажника — настани разтрепераните момчета на задната седалка. „Сигурно е някоя сърна или куче“, помисли си той. Но ръцете му бяха станали ледени — признак, който му бе познат. „Спокойно.“ Отвори задната врата на колата и се опита да ги поразвесели.

— Нали няма да оцапате целия под, момчета?

Сай продължаваше да хлипа, а Брайън само поклати глава. За да успокои приятеля си, той леко го потупваше по ръката.

Извън настлания с чакъл банкет на пътя теренът ставаше по-нисък, покрит със сухи листа и миналогодишни клонки. Хвърляйки последен поглед към двете пребледнели лица в колата, Кем започна да се спуска, като леко се хлъзгаше, защото все още беше влажно след нощния дъжд.

Усещаше мириса на влажна пръст и шума. Виждаха се дълбоки следи там, където момчетата се бяха спуснали и после обратно нагоре, когато се бяха изкачили. Видя, както сигурно и те бяха видели, лепкавата кървава диря. Усети я. Усети смъртта.

Тръгна отново, като си повтаряше, че сигурно е животно. Блъснато от кола и допълзяло тук, преди да умре. Мили Боже, имаше много кръв. За момент спря, разтърсен от картината на спомена, която напираше в съзнанието му.

Стените по жилището, целите оплескани в червено. Гадната миризма. Писъците, които не преставаха.

Започна да диша дълбоко и се проклина.

По дяволите, това бе минало. Беше приключено.

Когато съгледа тялото, стомахът му остана спокоен, за разлика от момчетата. Беше виждал трупове и преди. Дори твърде много. Първото, което живо усети, беше гняв — гняв, че го намира тук. В неговия град. В неговото светилище.

После усети отвращение и съчувствие. На когото и да бе принадлежала тази купчина плът и кости, трябва да бе умрял по ужасен начин. След това съжалението за това, че тези две момчета, избягали от училище в топлата пролетна утрин, се бяха натъкнали на нещо, което не можеха да проумеят и което никога нямаше да забравят.

Самият той не го проумяваше — след всички години в полицията, всичките безсмислени и дребни жестокости, той не го проумяваше.

Внимателно, за да не наруши разположението, Кем клекна до тялото. По голата плът бяха полепнали листа. То лежеше захвърлено, натрошените му ръце и крака бяха огънати под невъзможни ъгли, а лицето бе заровено в калната мокра шума.

Когато разглеждаше останките, изведнъж очите му се присвиха. Под раните и кръвта, успя да забележи татуировка. Устата му пресъхна. И още преди внимателно да повдигне разбитата глава и преди да погледне размазаното лице, той разбра. Когато се изправи, можеше да се закълне, че тази купчина беше онова, което бе останали от Биф Стоки.

 

 

— Божичко, Кем! — Бъд усети как вътрешностите му се надигат и преглътна. — Исусе Христе! — гледаше надолу към тялото в краката си. Попи уста с ръкава на ризата си и усети, че лицето му се облива в студена пот, а под мишниците му потичат ручейчета. — Исусе, Исусе — повтаряше безпомощно, после се обърна и залитна към храсталака, за да се облекчи.

Вече по-спокоен, Кем остана на мястото си, изчаквайки Бъд да регулира стомаха си. Някъде от другата страна на реката се чу дрозд. По дърветата подскачаха катерички.

— Съжалявам — успя да продума Бъд и със студени ръце обърса влажното си лице. — Просто не можах… никога не съм виждал…

— Няма за какво да се притесняваш. Добре ли си вече?

— Да… — но продължи да гледа няколко сантиметра над това, което лежеше върху покритата с листа земя. — Мислите ли, че е блъснат от кола? Предполагам, че може да го е бутнала някоя кола и после да са го изтъркаляли тук. Хората винаги карат много бързо по тези завои — отново избърса устата си. — Адски бързо.

— Не, не мисля, че го е ударила кола. Не мога да си представя как колата ще натроши всяка костица от тялото му — после притворил очи, Кем продължи да разсъждава на глас: — Ами къде са следите от спирачния път? Как, по дяволите, е стигнал до тук? Къде е колата му? И къде, за Бога, са дрехите му?

— Ами, мисля… Мисля, че може…, че би могло пак да е бил мъртвопиян. Възможно е да открием колата му, а също и дрехите някъде по-нататък. После е вървял по пътя и е минала кола и… — но сам съзнаваше, че това е глупаво. Глупаво и неиздържано.

— Мисля, че някой го е пребил до смърт.

— Но това е убийство. Велики Боже, никой не е убиван тук наблизо — обзет от паника, гласът на Бъд се бе повишил с една октава, а после изведнъж се прекърши. — В тоя район на окръга не сме имали убийство откакто Т. Р. Люис полудя и застреля шурея си. Божичко, сигурно съм бил на не повече от пет-шест годинки. Никой не убива хора в Емитсбъро.

Като съдеше по колебанието в гласа на Бъд, Кем разбра, че е възможно да се лиши от него, ако не внимава.

— Ще изчакаме да дойде следователят. Междувременно, ще заградим района и ще започнем разследването.

Предполагаше, че това ще ангажира Бъд и ще го облекчи малко. Вече беше сигурен, че Биф не е умрял тук.

— Трябват ни снимки, Бъд. Иди горе и вземи апарата — видя погледа на помощника си и сложи ръка на рамото му. — Аз ще ги направя — каза внимателно. — Ти само иди и ми донеси апарата.

— Добре — тръгна нагоре по склона, но отново се обърна. — Това е голяма гадост, нали, шерифе?

Да-а. Наистина страхотна гадост.

Щом му донесе апарата, Кем нареди на Бъд да се върне горе на пътя, за да изчака следователя. После, освобождавайки се от всички излишни мисли, се зае с неприятната си задача. Засне протритите и разкъсани китки и глезени, липсата на рани по гърба и задната част на бедрата.

Когато свърши, ужасно му се искаше да запали цигара, но вместо това остави апарата и взе бутилката със спрей, която бе грабнал от склада на канцеларията. Клекна и веднага изруга, защото, щом се опита да пръска, дюзата само изцвърча. Разклати силно бутилката и чу звучното триене на смесителните сачми в нея.

Установи, че този звук винаги му е бил приятен. Усещаше се добре свършена работа, за нещо предстоящо. Но не виждаше нищо хубаво, на което да се надява в близкото бъдеще. Отново насочи дюзата към земята и натисна.

С горчива усмивка забеляза, че грабнал бутилка с патешко жълто. Е, поне на проклетия негодник се беше паднало да очертаят трупа му с приятен сладък цвят.

Започна от краката, като се стараеше да не се плаши от жалкия вид на натрошените и смачкани ходила.

„Тия крака са се забивали в задника ти по-често, отколкото можеш да преброиш“, напомняше си сам. И все пак ръцете му леко потрепваха, докато напредваше в боята покрай голия му ляв крак.

— Май ти е строшил коленете, а? — измърмори Кем. — Винаги съм се надявал, че ще свършиш зле. Изглежда, желанието ми се сбъдна.

Стисна зъби и продължи нататък. Не спря, докато не усети, че челюстите го болят. Много внимателно остави боята, седна и извади цигара.

Спомни си последния път, когато беше стоял и наблюдавал мъртвец. Тогава пред него беше някой, когото обичаше, някой, с когото се беше смял, за който се чувстваше отговорен. Някой, за когото бе скърбил.

Кем затвори очи, но само за малко, защото миналото веднага го връхлетя. Тялото на Жак, проснато върху мръсното стълбище и кръвта, което бликаше от него толкова бързо, че и двамата разбраха, че няма никакъв шанс. Абсолютно никакъв шанс.

Заради мен, помисли си Кем, и усети как потта се стича по гърба му. Заради мен.

— Шерифе, шерифе — Кемърън се отърси от видението си и видя Бъд до себе си. — Следователят пристигна.

Кем кимна, после взе апарата и бутилката със спрей и ги подаде на Бъд. До неговия помощник, с черна чанта в ръка, стоеше окръжният следовател. Беше нисък, слаб мъж с бяла кожа и странни ориенталски очи — тъмни, леко изтеглени и с много гъсти мигли. Прошарените му коси бяха грижливо сресани на добре очертан път. Носеше спретнат бежов костюм и предизвикателна папионка. Беше около петдесетте, любезен и тих. С труповете се чувстваше повече в свои води, отколкото с живите им копия.

— Доктор Лумис. Как сте?

— Шерифе — Лумис му подаде бледата си, слаба ръка. — Очевидно имате някакви проблеми.

— Очевидно — Кем усети странно желание да се изсмее. — Две деца намерили тялото преди около час. Вече направих снимки и очертах положението му, така че може да не се притеснявате — всичко е както си беше.

— Отлично — Лумис сведе поглед към тялото. Единствената му реакция беше леко свиване на устните. С делови движения той отвори чантата си и взе чифт тънки хирургически ръкавици.

— Нали няма да… — отстъпи две крачки назад Бъд. — Нали няма да правите аутопсия или нещо такова направо тук?

— Не се притеснявайте — Лумис се усмихна неочаквано широко. — Ще го запазя за по-късно.

Кем отново взе фотоапарата. Пак щеше да им трябва.

— Бъд, върви горе на пътя. Внимавай никой да не спира и да зяпа.

— Да, сър. — Бъд облекчено се заизкачва по склона.

— Заместникът ви е доста нервен.

— Още е млад. Това е първото му убийство.

— Разбира се, разбира се — Лумис отново сви устни. — Боята още не е засъхнала.

— Съжалявам. Нямах нищо друго под ръка.

— Няма проблем. Няма да ми пречи.

После извади малък касетофон и внимателно го постави върху един камък. Започна да говори високо, бавно и спокойно, докато оглеждаше тялото.

— Трябва да го обърнем — каза накрая сухо.

Без да проговори, Кем остави апарата и помогна на доктора да повдигнат и обърнат трупа. В ръцете им натрошеното тяло се поклащаше и напомни на Кем за движението на изхвърлените отпадъци в торбите за боклук. Когато чу как костите се трият една в друга, едва сдържа молитвата си.

Ако преди това му беше тежко, сега стана още по-зле — с вперените нагоре в него безжизнени очи на Биф. За разлика от гърба, предната част на тялото представляваше кошмарна гледка от натрошени и счупени кости. Огромният гръден кош беше хлътнал, а от органа на мъжествеността, с който Биф толкова се бе гордял, бе останала само пихтиеста маса.

Докато се обръщаше отново да вземе апарата и да си поеме дъх, Кем си мислеше, че бе излязъл прав за коленете. Направи още снимки, а докторът продължи да диктува с неразбираеми термини.

При звука на линейката и двамата погледнаха нагоре.

— Нямаше нужда от сирената — каза Лумис и цъкна с език. — Ще преместим тялото в моргата, шерифе, за да направим по-подробен оглед. Мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че този човек е бил подложен на жесток и продължителен бой. Смъртта вероятно е причинена от силен удар по главата. От степента на втвърдяване на трупа можем да приемем, че е умрял преди около десет до петнадесет часа. След аутопсията със сигурност ще мога да ви дам повече подробности.

— Имате ли представа кога ще можете да го върнете отново?

— След четиридесет и осем часа, а може и повече. Дали ще ни трябват снимки на зъбите?

— Какво?

— Снимки на зъбите — Лумис смъкна ръкавиците си, сгъна ги и ги натика в чантата. — Тъй като тялото е голо и няма документи, сигурно ще ви трябват снимки на зъбите?

— Не, познавам го.

— Добре тогава — погледна нагоре, където санитарите слизаха с плътна найлонова торба и носилка. Преди да успее да продължи, чуха скърцане на спирачки. Кем не обърна много внимание, разчитайки, че Бъд ще отпрати всички търсачи на сензации. После разпозна гласа, който внезапно повиши тона си, обзет от паника.

— Какво искаш да кажеш с това, че Кем е долу?

Краката на Клеър се огънаха. Като забеляза линейката, кръвта се отдръпна от лицето й.

— О, Боже! О, Божичко! Какво се е случило?

Спусна се напред, но се натъкна на Бъд, който я сграбчи за раменете и препречи пътя й.

— Не можеш да слезеш долу, Клеър. Не бива. Повярвай ми.

— Не! — През ума й прелитаха ужасни и жестоки картини. Виждаше баща си, размазан върху плочките. А сега и Кем. — Не, не и Кем. Искам да го видя! По дяволите, искам веднага да го видя!

Тя си проправи път, изблъсквайки Бъд встрани. Хвърли се слепешката надолу по склона и се озова право в ръцете на Кем.

— Какво правиш, за Бога?

— Ти! — Клеър вдигна треперещата си ръка към лицето му и го докосна с пръсти. По него имаше рани, старите рани, но той си беше съвсем цял и истински. — Помислих… Ти си добре? Добре ли си наистина?

— Нищо ми няма. Качвай се веднага обратно — той я обърна така, че да не вижда сцената долу, после я хвана за раменете и я избута пред себе си нагоре. — Нали ти казах да държиш хората на страна — сопна се на Бъд.

— Той не е виновен — Клеър притисна ръка към устните си и направи усили да се успокои. — Аз му избягах.

— Сега и двамата можете да се махате. Връщай се в колата и си върви вкъщи.

— Но, аз…

Очите му я пронизаха — твърди и искрящи.

— Това тук не те засяга и аз нямам време да те държа за ръчичка.

— Чудесно — с несигурни крачки тя се отправи към колата, но адреналинът й бързо спадна и се наложи да се облегне на капака.

— По дяволите, Клеър, казах, че нямам време за такива неща — мислеше само как да я отдалечи от там, да я махне, преди да изнесат тялото. Пресече, хвана я за ръката и я избута откъм страната на шофьора.

— Майната ти! — изруга тя, разярена почти до сълзи.

— Хей — вдигна рязко главата й той и се намръщи на блесналите сълзи. — За какво е всичко това?

— Помислих, че си ти — отблъсна грубо ръцете му и потърси ключалката на вратата. — Не знам защо трябва да ме засяга, че може да лежиш там долу ранен или умрял, но поради някакви идиотски причини това е така.

Кем дълбоко въздъхна.

— Съжалявам — тъй като тя успя да отвори вратата, той само я тръшна. — За Бога, Клеър, съжалявам. Ела тук — придърпа я към себе си, без да обръща внимание на усилията й да се освободи. — Дай ми още един шанс, Щека. Имах наистина много тежък ден — усети, че тя малко се отпусна и притисна устни към косата й, вдишвайки чистия й аромат след гнилата миризма на смърт. — Съжалявам.

Клеър само сви рамене, съзнавайки, че това е неуместно.

— Забрави го.

— Ти се беше разтревожила за мен.

— Беше в момент на умопомрачение. Вече ми мина — но ръцете й се увиха около него и за момент го притиснаха. „По-късно ще разсъждавам над реакцията си“, обеща си тя. За сега реши да успокои нещата.

— Какво се е случило?

— Не сега — над главата й Кем видя, че санитарите се изкачват по склона с ужасния си товар. — Върви си вкъщи, Клеър.

— Не исках да се меся в служебните ти неща — започна тя. Но когато вече посягаше към дръжката на вратата, тя се обърна с намерението да се извини на Бъд и видя плътния найлонов чувал.

— Кой е? — попита шепнешком.

— Биф.

Бавно се обърна и погледна Кем.

— Какво се е случило?

Очите му вече не гледаха топло, а безизразно и сдържано.

— Все още не сме уточнили.

Клеър постави ръката си върху неговата.

— Не знам какво да кажа. Какво ще правиш сега?

— Сега? — той потърка лицето си с ръка. — Сега ще отида до фермата и ще кажа на майка ми, че е мъртъв.

— Ще дойда с теб.

— Не, не искам…

— Ти може би не искаш, но майка ти може да има нужда от жена до себе си — спомни си своята майка, как се връща вкъщи, след като е прекарала една забавна вечер с приятелки, и заварва линейката на алеята, тълпа хора на поляната и съпруга си в чувал за мъртъвци. — Знам какво е, Кем — и без да чака повече уговорки, седна в колата. — Идвам с теб.