Нора Робъртс
Божествено зло (11)

Глава единадесета

Никакви доводи не успяха да отклонят Джейн Стоки от решението й за открит ковчег. Тези, които познаваха съпруга й, били длъжни да погледнат лицето му за последен път и да го запомнят. Да говорят за него.

— Беше един проклет кучи син — изказа мнението си Оскар Руди, докато подръпваше възела на вратовръзката си. — След няколко бири Биф можеше да те фрасне в лицето, както те гледа.

— Така си е — дълбокомислено поклати глава Лес и продължи да се взира в лицето на Биф. „Дано идеш в ада, копеле“, рече си наум. — Чък явно добре владее занаята си, а? Доколкото чух, Биф бил размазан на пихтия, но сега изглежда сякаш само е задрямал.

— Сигурно са ползвали цял тон грим — Оскар извади кърпа и шумно се изсекна. — Ако питаш мен, голяма гадост е да се слага грим на умрял мъж.

— И аз щях да го правя, ако ще ми осигури басейн. Чух, че всяка кост по тялото му била натрошена — Лес се поотмести да огледа за доказателства, пък и просто така — заради тръпката. — Не бих могъл да го твърдя обаче.

Двамата се оттеглиха и излязоха навън да запалят по една цигара.

Джейн беше там, седнала на предната редица от столове, които Грифит бяха поставили. Тъй като Биф не принадлежеше към никоя църква, щяха да направят обикновена служба направо тук, в погребалното бюро, която щеше да се отслужи от Чък. Джей беше облечена в тясна черна рокля, с грижливо сресана назад коса и приемаше съболезнованията и неловките утешителни слова.

Хората преминаваха покрай Биф, за да му отдадат последна почит.

— Вече не помня колко пъти се е опитвал да напъха дебелите си ръчища под полата ми — глупаво се ухили Сара Хюит към безжизненото му лице.

— Хайде, Сара — целият почервенял, Бъд се оглеждаше наляво и надясно, като се надяваше да няма никой достатъчно наблизо. — Не бива да говориш така.

— Тъпо е, че можеш да казваш всичко на живия, но щом някой умре, длъжни сме да разправяме какъв прекрасен човек е бил… дори и да е бил проклето копеле — после вдигна вежди и смени темата: — Наистина ли са го кастрирали?

— За Бога, Сара. — Бъд я хвана за ръка и я издърпа към дъното на стаята.

— Я виж, кой е тук — усмивката на Сара стана замислена, докато наблюдаваше как Клеър влиза в стаята. — Блудната дъщеря — погледът й се плъзна по фигурата на Клеър, изпълнен със завист от семплия, но много скъп тъмен костюм. — Изобщо не е напълняла, нали?

Сърцето на Клеър беше като гореща буца, заседнала в гърлото й. Не предполагаше, че ще бъде толкова тежко. Последния път, когато влезе в тази стая, видя отрупан с цветя ковчег, заобиколен от жителите на града, а вътре беше баща й. Можеше да се закълне, че и тогава бяха пуснали същия запис със скръбно изпълнение на орган.

Тежкия мирис на гладиоли и рози замая главата й. Когато погледна към тясната пътека между сгъваемите столове, в очите й се четеше ужас и едва се пребори с безумното си желание да се обърне и да избяга.

Хайде, сега си голяма жена, напомняше си сама. Смъртта е част от живота. Трябва да се научиш да я приемаш. Но така й се искаше да побегне, да избяга навън на слънчевата светлина, че коленете й трепереха неудържимо.

— Клеър?

— Алис — сграбчи ръката на приятелката си и се опита да се успокои. — Като че ли половината град е тук.

— Заради мисис Стоки е — погледът й се плъзна по лицата, — пък и заради представлението — самата тя се чувстваше неловко в сервитьорската си униформа, но беше успяла да се измъкне само за двадесетина минути. А и без друго единствената подходяща дреха, която имаше за погребение, беше една черна спортна блуза. — Всеки момент ще започнат.

— Ще седна отзад — Клеър нямаше намерение да ходи до ковчега и да надзърта вътре.

Здрасти, Биф, не съм те виждала от години. Съжалявам, че умря.

При тази мисъл тя едва сподави нервния пристъп на смях, а след това се пребори с надигащите се горещи сълзи. Какво търсеше тя тук? Какво, по дяволите, правеше тя тук? Беше тук заради Кем, припомни си сама. А също и за да докаже на себе си, че може да седи в тази малка гореща стая и да присъства на ритуала като разумен възрастен човек.

— Добре ли си? — прошушна Алис.

— Да — дълбоко въздъхна Клеър. — По-добре да седнем.

Докато двете с Алис се настаняваха, тя огледа стаята, за да открие Кем. Забеляза Мин Атертън, облечена в някаква изкуствена тъмносиня материя, със сериозно изражение, а ясните й очи гледаха тържествено. До нея стоеше кметът, свел глава, сякаш за молитва.

Фермери, търговци и техници стояха, облечени в неделните си костюми, и говореха за времето и работата си. Мисис Стоки беше наобиколена от жени. Отстрани стоеше Кем и се взираше в майка си с неподвижен и отсъстващ поглед.

Чък Грифит излезе отпред, обърна се и изчака. С глух шум хората се настаниха по сгъваемите столове.

Настана тишина.

— Приятели — започна той и Клеър се върна в спомените.

Стаята беше претъпкана и през двата дена, докато траеше поклонението. Нямаше мъж, жена или дете в Емитсбъро, който да не познава Джак Кимбъл. И всички дойдоха. Думите, които изричаха, се бяха смесили в съзнанието й, оставяйки само общия смисъл. Скръб и съжаление. Но никой, никога не разбра дълбочината на нейната мъка.

По време на службата в църквата също беше препълнено и колоната от коли по пътя към гробището „Тихите могили“ се проточи на няколко пресечки.

Днес тук бяха някои от същите хора. По-стари, с повече килограми и по-малко коса. Седнаха по местата си, запазиха тишина и се заеха с мислите си.

Розмари Кимбъл беше заобиколена от жените, както сега и Джейн Стоки. Седяха около нея като единен фронт за поддръжка, изпълнени със съчувствие към нейната загуба, а също и с облекчение, че тяхното собствено овдовяване е някъде напред, в неясното бъдеще.

Бяха донесли храна в къщата — шунка, картофена салата, пилета — за да се нахранят опечалените. Храната нямаше значение, но вниманието помагаше да се запълни част от празнотата.

Няколко дни по-късно — само след няколко дни — избухна скандалът. Джак Кимбъл, многообичаният член на общинския съвет, се превърна в предател, обвинен във вземане на рушвети, даване на подкупи и фалшифициране на документи. Докато мъката й все още беше като жива рана, бяха й казали, че трябва да приеме факта, че баща й е бил лъжец и измамник.

Но тя никога не го прие. Както не прие и самоубийството му.

Кем я забеляза. Беше учуден, че я вижда тук, и никак не му хареса колко бледо беше лицето й и как гледаше с широко отворени очи. Стискаше здраво ръката на Алис, вперила поглед право пред себе си. Питаше се какво ли вижда, какво ли чува. Сигурен беше, че и тя като него не чува думите на Чък Грифит за вечния живот и опрощението.

Но другите слушаха. Със сериозни лица и неподвижни ръце, те слушаха. И се страхуваха. Предупреждението беше направено. Когато някой от тях наруши Закона, той ще бъде унищожен без милост. Гневът на малцината избрани беше не по-малък от гнева на Господаря на мрака. Затова слушаха и помнеха. Бяха уплашени.

— Трябва да се връщам — стисна ръката й Алис. — Трябва да се връщам — повтори отново. — Клеър?

— Какво? — Клеър примигна. Хората се измъкваха от столовете и излизаха навън. — О!

— Успях да дойда само за службата. Ще ходиш ли до гробищата?

— Да — Клеър искаше да посети свой гроб. — Да, ще отида до там.

Само пет-шест коли изчакаха пред задния вход на бюрото на Грифит. Трябваше да се работи във фермите, да се отворят магазините, а и истината беше, че нямаше много хора, които да съпроводят Биф Стоки в последния му път. Клеър се нареди на края и потегли след малобройния церемониален кортеж. На шестнайсет километра от града строгата колона мина през отворената желязна врата.

Когато изключи двигателя, пръстите й бяха ледени. Остана да изчака в колата. Носачите на ковчега понесоха товара си. Видя кмета, Док Кремптън, Оскар Руди, Лес Гледхил, Боб Мийз и Бъд Хюит. Кем вървеше до майка си, но двамата не се докосваха.

Слезе от колата, обърна се и тръгна по склона. Птичките пееха, както винаги са пели в топлите майски утрини. Тревата ухаеше силно и приятно. Тук-там между надгробните плочи и камъни се виждаха пластмасови цветя или венци. Те не увяхваха. Клеър се питаше дали хората, които ги бяха поставили, си даваха сметка колко тъжни изглеждат ярките им изкуствени цветове до увехналите карамфили и умиращите маргаритки.

Имаше много близки тук. Бащата и майката на майка й, лели и вуйчовци, един млад братовчед, койот бе умрял от полиомиелит още преди Клеър да се роди. Вървеше сред тях, а слънцето прежуряше в очите й.

Не коленичи пред гроба на баща си. Не беше донесла и цветя. Дори не заплака. Просто стоеше, препрочитайки отново и отново надгробния камък, и се опитваше да открие някакъв смисъл в него. Но там имаше само парче гранит и трева наоколо.

Все така застанал до майка си, Кем наблюдаваше Клеър. Слънцето оцветяваше косата й в бакърено. Ярка и блестяща. Жива. Пръстите на ръцете му се свиха, защото усети колко силна е нуждата му да докосне нещо живо. Всеки път, когато посягаше към ръката, рамото или гърба на майка си, усещаше насреща си само студена стена. Тя не можеше нищо да му предложи, дори нямаше нужда от него.

И все пак не можеше да я изостави, не можеше да се обърне, както му се искаше и да отиде при Клеър, да постави ръка върху лъскавата, блестяща коса и да поеме живата топлина, от която толкова се нуждаеше.

Мразеше гробищата и си спомни как бе влязъл в празния детски гроб.

Когато Клеър се върна при колата си и потегли, той разбра какво значи да бъдеш съвършено сам.

 

 

През останалата част от деня Клеър работи със стръв. Като подгонена. Втората метална скулптура беше почти завършена. Когато дойде време да остави метала да изстива, щеше да изключи оксижена, да махне кепето и да се заеме с глинения модел на ръката на Ърни.

Не би понесла да остане без работа.

С ножове, ръце и дървени шпакли тя дълбаеше, заглаждаше и оформяше. Когато извайваше юмрука, усети неговото предизвикателство. Почувства нетърпението му, докато оформяше напрегнатите мускули на частта от лакътя до китката. Търпеливо отстраняваше и най-незначителните парченца глина с помощта на парче тънка тел, а после с влажна четка заглаждаше и оформяше структурата на тъканта.

От радиото гърмеше музика — най-грубият и тежък рок, който успя да открие. Все още кипяща от енергия, тя изми глината от ръцете си, но не спря да почива. Не можеше. Върху другата работна маса имаше парче черешово дърво, на което вече почти беше издълбала средната част. Взе инструментите си — чукчета, длета, шублери — и изля енергията от нервното си напрежение в работа.

Спря едва когато слънцето се скри и се наложи да запали лампите, а после смени рока с класическа музика — все така вълнуваща и все така увличаща. Телефонът звънеше, но тя не му обръщаше внимание.

Останалите проекти напълни се изличиха от съзнанието й. Сега беше част от дървото, част от неговите възможности. То поемаше чувствата й. Освобождаваше я от тях. Нямаше скици, нито модел. Само спомени и необходимост.

Заблестяха звезди. Изгря и луната.

Кем я видя да работи наведена, с проблясваща в ръцете й пила. Над главата й светеха силните голи крушки, които привличаха безцветни нощни пеперуди с широко разперени криле в смъртоносен танц. Музиката се извисяваше със стремителните звуци на струнните инструменти и тътнещия бас на ударните.

Лицето и очите й блестяха триумфално. Всеки момент щеше да погали с пръсти извивките на дървото с онова усещане за съпричастност, което й бе добре познато, но което не разбираше.

Във формата му имаше нещо примитивно и властно. Линията се спускаше и образуваше открит профил. Когато Кем влезе в гаража, видя, че представлява лице със загадъчна мъжественост, с вдигната нагоре и назад глава, сякаш изправен срещу слънцето.

Не проговори и остана да я наблюдава, оставил се на течението на времето. Но почувства страстта, която пулсираше от нея. Тя достигна до него и почти болезнено се сля с неговата собствена.

Клеър остави инструментите. Бавно се смъкна от стола и отстъпи назад. Дишането й беше учестено, толкова учестено, че тя инстинктивно притисна ръка към сърцето си. Докато съзерцаваше това, което в унеса си бе създала, усети едновременно болка и удоволствие.

Баща й. Така както го беше запомнила. Както го беше обичала. Тази вечер най-сетне бе успяла да открие начин да пресъздаде живота му.

Обърна се и погледна към Кем.

Нито за миг не се учуди, че не е изненадана от присъствието му тук. Не се спря, за да анализира дали тази нова вълна от възбуда е опасна и дали е готова за желанието, което прочете в очите му.

Кем стана и спусна вратата на гаража. Металът издрънча върху цимента. Клеър не помръдна, не проговори, а остана да чака и всеки нерв по тялото й потрепваше от напрежение.

Той се върна при нея. Музиката беше затворена заедно с тях и се блъскаше от стена в стена и от пода до тавана.

Тогава посегна с ръце към лицето й, грубите му длани очертаха линиите му, палците му преминаха по устните й, а после по скулите, преди пръстите му да се заровят в косите й. Дъхът й секна, когато издърпа главата й назад, а тялото му силно се притисна към нейното. Това, което я караше да потръпва, не беше страх и звукът, който излизаше от гърлото й, докато устните му се впиваха в нейните, беше вик на триумф.

Никога не беше изпитвал нужда от някого така, както в този момент. Цялата мъка, цялата болка и горчивина, които бе задържал в себе си през този ден, се изпариха още при първото докосване. В ръцете му тя беше като жива енергия, искряща и пулсираща от живот. Зажаднял, той още по-дълбоко се гмурна в устата й и чуваше сърцето й да бие до неговото.

Ръцете му се спуснаха и обхванаха ханша й, после бедрата. Ако можеше, би я притеглил в себе си, толкова огромна беше нуждата му да я притежава. Забравил всичко, той я задърпа със себе си, залитайки слепешком към кухнята.

Мечтаеше за легло, да потъне с нея в постелята. Да потъне в нея.

Нетърпелив, Кем задърпа ризата й, измъкна я през главата й и я захвърли. Двамата се блъснаха в някаква стена, докато обхващаше гърдите й в шепи.

Клеър се засмя и посегна към него, но само простена, защото той се наведе и ги засмука. Сграбчи с ръце косата му и продължи да стене.

Кем сякаш се угощаваше с нея. Имаше нещо диво в него, някаква ненаситност и ярост, които я зашеметяваха. Тялото й се изви, за да му предложи още. Убожданията от зъбите му върху чувствителната й кожа караха кръвта й да се сгорещява. Можеше да я почувства, дори да я чуе — този първичен барабанен тътен непосредствено под кожата. Беше забравила, че може да изпитва такава страст към мъж. Такъв глад, който би могъл да се задоволи единствено с грубо и безумно съвкупление. Искаше да я вземе сега, така както бяха застанали. Бързо и примитивно.

Но той изхлузи джинсите й и умелите му, опасни устни започнаха да се спускат по-надолу.

Плъзна езика си по тръпнещата кожа на корема. Ноктите й се впиха в раменете му и цялото й тяло се разтърси. Не носеше нищо под панталона си и доволното му мъркане завибрира върху голата й плът. Той чуваше бързия й, задъхан шепот, но не можеше да разбере какво иска. Не го интересуваше. Краката й се огънаха и той я сграбчи за бедрата, а ръцете му силно я притиснаха. Устата му — лакома и настоятелна — се впи в нейната.

Клеър умираше. Сигурно умираше. Не беше възможно да е жива и да чувства толкова много. Тялото й беше залято от вълна от усещания. Ръцете му, тези дълги и трескави пръсти. И устата му. Боже, устата му. Зад клепачите й сякаш танцуваха светлини. При всяко задъхано вдишване тя се задавяше от топлия, плътен въздух, докато цялото й тяло се изпълни нетърпимо и закрещя за освобождаване. Тя извика и го задърпа, привличайки го към себе си, неспособна да понесе това, което усеща. Жажда за още.

Когато посегна за ключа на лампата до главата й, дишането му беше също толкова запъхтяно. Ръцете му отново обхванаха лицето й и го притиснаха към стената.

— Погледни ме — струваше му се, че подът се люлее под краката му. — По дяволите, искам да ме погледнеш.

Тя отвори очи и прикова поглед в неговия. „Хваната е в тях като в капан“, помисли с внезапна паника. Затворена е в него. Устните й се отвориха с потрепване, но не намираше думи, нищо, което би могло да опише това, което изпитваше.

— Искам да те виждам — устните му отново жадно захапаха нейните. — Искам да те гледам.

Клеър започна да пада. Безкрайно. Безпомощно. А той беше там с пламнало тяло, притиснато към нейното, докато ледените плочки охлаждаха собствения й нагорещен гръб.

Тласкана от желанието си, тя задърпа ризата му, без да се интересува, че копчетата се разхвърчаха, безумно жадуваше да усети голото му тяло притиснато към своето. „Не съм на себе си“, помисли си Клеър, и това я караше да ликува. Със същата трескавост като неговата, тя обгръщаше с ръце влажната му кожа и се стремеше да премахне всички бариери.

Кем се мъчеше с ботушите й, ругаейки така, че тя започна да се смее. Надигна се и обви ръце около него, като леко хапеше шията и гърдите му.

„Бързо, бързо, бързо“, беше единственото, за което можеше да мисли, докато се извиваха, боричкаха и дърпаха.

След това се претърколиха на пода на кухнята, а около тях гърмеше музиката. Той изрита дрехите встрани и прекатури единия от столовете. Докато за пореден път разменяха положението си, устата й не се откъсваше от неговата. Този път беше отгоре му, а той обхвана бедрата й и я повдигна.

Сега, помисли си Клеър. Мили Боже. Сега.

Изви се назад и го пое в себе си. Тялото й потръпваше, отново и отново, докато той я изпълваше, докато тя се разтваряше, за да поеме още от него.

После, с отметната назад глава, извила дългото си стройно тяло, Клеър започна да се поклаща. Отначало бавно, после бързо и още по-бързо, отвличайки го отвъд възможното, в един непрестанно ускоряващ се ритъм. Кем вкопчи ръцете си в нейните, докато наблюдаваше ездата й.

Неустрашима. Това беше единствената дума, която трескавото й съзнание откриваше. Изглеждаше неустрашима, докато препускаше върху него, свързана с него, изпълнена с него.

Той усети затягането около себе си, когато тя стигна до кулминацията. Неговото собствено освобождаване го остави без дъх.

Клеър се отпусна върху му — омекнала, безсилна и потна. Ръката му бавно поглаждаше гърба й, докато и двамата се опитваха да си поемат въздух. „Много време го чаках“, помисли си Кем и извърна глава, за да целуне косите й.

— Дойдох да те питам дали искаш бира — успя да каже той.

Тя въздъхна, понечи да отговори, но се отказа.

— Не, благодаря.

— Изглеждаш адски секси, когато работиш.

Тя се усмихна.

— Така ли?

— Божичко, точно така е. Можех да те излапам жива.

— Мислех, че вече го направи — после събра достатъчно сили, за да се подпре с една ръка на пода и да го погледне.

— Хареса ми.

— Това е добре, защото ми се иска да те разсъблека още от момента, когато ме повали в коридора пред стълбището — протегна се и хвана едната й гърда, като прокарваше палец по все още влажните и твърди като камъчета зърна. — Наистина си станала красива, Щека — надигна се, така че да седне, като я задържа в скута си. — Още си с единия чорап.

Клеър погледна и вдигна крака си — единият бос, а другият обут в дебел яркочервен чорап. Може и да е имало други моменти в живота й, когато да се е чувствала толкова добре, но сега не можеше да си спомни.

— Може би следващия път ще си свалим обувките, преди да започнем — сложи главата си върху рамото му и със съжаление си помисли, че ще трябва да станат. — Мисля, че подът вече не се върти.

— Вече се стабилизира — но и той все още нямаше желание да се изправи. Тя се чувстваше много добре в ръцете му — нещо, на което се бе надявал, но не бе очаквал наистина. — Видях те на погребението. Изглеждаше уморена.

— Трябва ми легло.

— Моето е свободно.

Клеър се засмя, но се питаше дали не бяха тръгнали прекалено бързо.

— Колко ще искаш за него?

Кем постави ръка под брадичката й и я обърна към себе си.

— Искам да дойдеш у дома с мен, Клеър.

— Кем…

Той поклати глава и я хвана по-здраво.

— По-добре веднага да изясним нещата. Няма да те деля.

Тя почувства същия прилив на паника, както когато погледна в очите му и видя там уловен своя образ.

— Не, че има някой друг…

— Добре.

— Но не искам да правя прибързано такава голяма стъпка. Това, което се случи сега, беше…

— Какво?

Когато погледна в очите му, видя, че той отново се усмихва. Това й помогна тя също да се усмихне.

— Страхотно. Абсолютно страхотно.

Смяташе, че може да се справи с уплахата й. Бавно плъзна ръка по бедрата й, после нагоре по гръдния кош и видя как очите й потъмняха. Сведе глава и започна страстно да целува устните й, докато тя застена от удоволствие.

— Искам да дойдеш с мен у дома за тази нощ — без да престава да я гледа, пое долната й устна между зъбите си, леко я ухапа и отново я пусна. — Окей?

— Окей.

 

 

Ърни ги видя да излизат през предната врата. Тъй като прозорецът му беше отворен, чуваше звънкия смях на Клеър на тихата улица. Докато отиваха към колата на Кем, ръцете им бяха сплетени. Спряха и се целунаха — дълго, бавно и дълбоко. Тя му позволява да я докосва, мислеше си Ърни, а огънят в него още повече се разпалваше.

Проследи ги как отиват до колата и как потеглят.

Изпълнен с ярост, стана, заключи вратата и запали черните свещи.

 

 

Братството се събра в гората, но не застанаха в магическия кръг. Ритуалът щеше да почака. Сред тях имаше мнозина, които изпитваха страх. Олтарът, където един от групата беше екзекутиран, стоеше сега пред тях. Като напомняше и предупреждаваше.

Бяха повикани тук тази нощ, само часове след погребението, за да докажат своята преданост. По време на ритуала, който предстоеше, всеки трябваше да пие от смесеното с кръв вино.

— Братя мои, един от нашите редици лежи тази нощ в пръстта — жрецът говореше тихо, но всички приглушени разговори незабавно секнаха. — Законът беше нарушен и слабият беше наказан. Знайте, че всеки, който не спазва Закона и който се отклони от пътя, ще бъде смазан. Мъртвите са мъртви. — Изчака малко и леко завъртя глава. — Има ли въпроси?

Знаеше, че никой не би се осмелил, и остана доволен.

— Сега имаме нужда от друг, който да попълни редиците ни. Предложените имена ще бъдат разгледани и предложени на Господаря.

Мъжете отново започнаха да разговарят помежду си, като често се чуваха спорове по избора, сякаш бяха политици, които обсъждат фаворита си. Жрецът ги остави да се наприказват. Той вече имаше кандидат. След като изчака нужното време, излезе в центъра на кръга и вдигна ръце.

След малко настъпи тишина.

— Ние искаме младост, сила и вярност. Ние искаме мисъл, която е отворена за нови възможности, тяло, което е достатъчно здраво, за да понесе товара на дълга. Нашият Господар очаква младия, самотния, гневния. Знам един, който вече е готов, който вече търси. Трябва му само насока и дисциплина. С него ще започне новото поколение на Господаря на мрака.

И така, името бе написано върху пергамент, за да бъде представено на четиримата властелини на ада.