Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (1)

1.

В едно мразовито февруарско утро, докато леденият дъжд барабанеше по прозорците, Девин и Роузи Колдуел се любеха с ленива страст. Беше третият ден от едноседмичната им ваканция и втори месец, откакто се опитваха да заченат второто си дете. Тригодишният им син Хю беше роден след дълъг уикенд на остров Оркас. Тогава Роузи беше забременяла в също такъв дъждовен следобед, след като двамата бяха изпили бутилка пино ноар.

Надяваха се да повторят успеха, като се върнат в Оркас. Затова се отдадоха на мисията си с огромно желание, докато прощъпалникът им спеше в съседната стая, гушнал любимия си Дългоушко.

Беше твърде рано за вино, но Роузи реши, че дъждът е добро предзнаменование.

Когато двамата се сгушиха в леглото, затоплени и отпуснати след секса, тя се усмихна.

— На кого му хрумна най-великата идея?

Девин я стисна леко за дупето.

— На теб.

— Чакай малко! Току-що ми хрумна още една.

— Първо ми дай няколко минути.

Роузи се разсмя, превъртя се и се облегна на гърдите му.

— Престани да мислиш само за секс, развратнико!

— Трябват ми няколко минути.

— Палачинки! Трябват ни палачинки. Дъждовно утро, уютната ни малка къщичка… Случаят направо плаче за палачинки.

Той присви очи към нея.

— И кой ще ги направи?

— Да оставим съдбата да реши.

Тя се надигна на една страна и по стара традиция решиха да заложат на популярната игра „Камък, ножица и хартия“.

— По дяволите — измърмори Роузи, когато Девин надви нейната ножица с камък.

— По-опитният печели.

— Друг път! Но поне спечели честно, а аз и без това трябва да отида да се изпишкам — тя се наведе, целуна го шумно и скочи от леглото. — Обожавам ваканциите — намигна му Роузи и се втурна към банята.

Тази ваканция й беше любимата, защото я прекарваше с двамата си прекрасни мъже. Ако продължеше да вали или дъждът се засилеше, щяха да останат вътре и да играят на нещо. Ако обаче спреше, щяха да сложат Хю в детското столче и да излязат да покарат колела или просто да се поразходят.

Хю обожаваше мястото, харесваха му и птиците, и езерото, и сърните, които бяха зърнали отдалече и, разбира се, зайците — все братчета на верния му Дългоушко.

Може пък през есента да си имаше свое братче. В момента беше в овулация — не че се беше вманиачила да забременее. Броенето и следенето на дните не й се беше превърнало в мания, убеждаваше се тя, докато пристягаше с ластик рошавата си след съня и секса коса. Чисто и просто се проявяваше като внимателна и отговорна жена.

Намъкна суичър и памучни панталони и извърна глава към Девин, който се бе унесъл отново.

Беше почти убедена, че ще уцелят в десетката.

Очарована от тази мисъл, тя обу дебели чорапи след това погледна оставения на нощното шкафче часовник.

— Боже, минава осем! Сигурно Хю се е преуморил вчера, за да спи толкова до късно.

— Може да е от дъжда — измърмори сънено Девин.

— Сигурно.

Въпреки това Роузи се отправи към неговата стая както всяка сутрин, независимо дали си бяха вкъщи или някъде другаде. Пристъпваше тихо, доволна, че синчето й спи дълбоко. Щеше да бъде истински късмет, ако успееше да пийне няколко глътки кафе, преди да чуе първото „мамо“ за деня.

Надникна в стаята. Очакваше да го види сгушен с плюшеното зайче.

Не се изплаши, когато завари леглото празно. Може да беше станал да пишка. Беше свикнал да се справя сам.

Нямаше го нито в малката баня, нито в коридора. Обикновено се будеше рано, затова го бяха научили да си поиграе малко, преди да ги събуди. Обикновено чуваше гласчето му, докато говореше на играчките или бръмчеше с количките, но сега, докато правеха секс, се бе разсеяла.

Господи, помисли си Роузи, докато слизаше на долния етаж, ами ако е надникнал и ги е видял? Не, ако беше така, просто щеше да влезе и да попита на каква игра играят.

Беше усмихната, когато влезе в уютния хол. Очакваше да види момченцето си на пода, заобиколено от любимите си играчки.

Нямаше го и тя усети как пръстите на страха я стискат за гърлото.

Повика го и се втурна към вратата, но се подхлъзна на дървения под.

Обзелата я паника накара сърцето й лудо да затупти.

Вратата към кухнята беше оставена широко отворена.

 

 

Малко след девет Фиона Бристоу спря пред красивата вила в сърцето на Моран Парк. Дъждът не беше особено силен, но това означаваше, че пътеките са се разкаляли. Даде знак на партньора си да остане в автомобила, след това слезе и приближи до местните служители на шерифската служба.

— Дейви?

— Здрасти, Фий. Бързо дойде.

— Не бях далече. Останалите също идват. Къщата ли ще използваме за база или да организираме лагер?

— Къщата. Сигурно ще искаш да поговориш с родителите, но преди това ще ти кажа основното. Хю Колдуел, тригодишен, рус, синеок. За последно е бил видян в пижама на спайдърмени.

Фиона забеляза как Дейви сви устни. Неговото момченце беше почти на същата възраст и сигурно и той имаше пижама на спайдърмени.

— Майката е забелязала, че липсва към осем и петнайсет — продължи Дейви. — Задната врата беше отворена. Няма следи от взлом или кражба. Майката събудила бащата. Втурнали се да го търсят незабавно, викали го, претърсили района.

И са отъпкали всички следи, помисли си Фиона. Не ги винеше.

— Огледахме къщата и около нея, за да сме сигурни, че не се е скрил някъде — Дейви се обърна към Фиона. От козирката на шапката му се процеждаха дъждовни капки. — Няма го в къщата. Майка му каза, че бил взел със себе си плюшено зайче. Обичал да спи с него, обикновено не се разделял с играчката. Повикахме рейнджъри за издирването, Макмахън и Мат също излязоха — добави той. Говореше за шерифа и младия, му заместник.

— Макмахън ме накара да повикам твоя екип и ме остави тук.

— Настаняваме се и започваме. Искам да разпитам родителите незабавно, стига да нямаш нищо против.

Дейви посочи къщата.

— Да знаеш, че са много уплашени и настояват да излязат да го търсят. Помогни ми да ги разубедя.

— Ще се постарая — след това се върна при автомобила и отвори вратата на партньора си. Пек скочи навън и хукна пред нея и Дейви към къщата.

Дейви кимна и Фиона пристъпи към мъжа и жената, свити на канапето. Жената притискаше до гърдите си малък червен пожарникарски автомобил.

— Господин Колдуел, госпожо Колдуел, аз съм Фиона Бристоу от „Издирване и спасителни операции с кучета“. Това е Пек — тя отпусна ръка върху главата на шоколадовокафявия лабрадор. — Останалата част от екипа ми са на път. Ще ви помогнем да намерите Хю.

— Трябва да тръгвате! Незабавно! Той е само на три.

— Добре, госпожо. Останалите от екипа ще пристигнат всеки момент. Ще ни бъде от полза, ако преди това получим повече информация.

— Казахме на полицаите и рейнджърите всичко — Девин погледна към прозореца. — Трябва да изляза да го търся. Така само губим време.

— Повярвайте ми, госпожо Колдуел, полицаите и рейнджърите правят всичко по силите си, за да открият Хю. Повикаха и нас, защото това издирване е приоритет за всички. Ние сме добре обучени, а малкото ви момченце е най-важната ни задача в момента. Ще координираме действията си с полицията и рейнджърите от парка. Просто искам да се уверя, че съм получила достатъчно информация, за да оптимизираме ресурсите си. Разбрали сте, че Хю го няма към осем и петнайсет, нали така?

Очите на Роузи плувнаха в сълзи.

— Трябваше да надникна при него по-рано. Обикновено към седем е вече буден. Трябваше…

— Госпожо Колдуел… Роузи — поправи се Фиона, като използва малкото й име с надеждата да я успокои. — Не бива да се обвинявате. Малките момченца са любопитни. Случвало ли се е досега Хю да излезе сам от къщата?

— Никога, абсолютно никога! Реших, че е слязъл долу да си поиграе, а след това не успях да го открия и влязох в кухнята. Вратата… вратата беше оставена отворена. Беше широко отворена. Нямаше го никъде.

— Ще ми покажете ли? — Фиона даде знак на Пек да я последва. — Значи е облечен в пижама.

— На спайдърмени. Ще му стане студено, ще се намокри, ще се уплаши — раменете й се тресяха, докато влизаха в кухнята. — Просто не разбирам какво ще направите, което от полицията не биха могли.

— Ние сме още една възможност, а Пек е обучен за подобни случаи. Участвал е в десетки издирвания.

Роузи избърса сълзите от бузите си.

— Хю обича кучета. Обича всякакви животни. Ако кучето започне да лае, Хю може да го чуе и да се върне.

Фиона не отговори, отвори задната врата, след това коленичи, за да огледа от височината на тригодишно момче. „Обича всякакви животни.“

— Сигурно е виждал диви животни наоколо. Сърни, лисици, зайци.

— Да, да. Тук е съвсем различно от Сиатъл. Много обича да гледа през прозорците или от терасата. Освен това излизахме да караме колело, правехме преходи.

— Хю срамежливо дете ли е?

— Не. О, не, винаги е готов за игра и е много общителен. Безстрашен е. О, господи…

Фиона инстинктивно прегърна Роузи през потръпващите рамене.

— Роузи, заедно с екипа ще се настаним в кухнята. Нали може? Ще те помоля да ми донесеш пет неща, които Хю е обличал напоследък. Чорапките от вчера, бельо, блузка, такива неща. Пет дрешки. Постарай се много да не ги пипаш. Сложи ги тук.

Фиона извади найлонови пликове от чантата си.

— Екипът се състои от пет човека и пет кучета. Всеки от нас ще вземе някоя от дрешките на Хю, за да свикнат кучетата с миризмата му.

— Те… ще го проследят ли?

По-лесно й беше да потвърди, вместо да обяснява за проследяването по миризмата. Момченцето липсваше повече от час.

— Да. Има ли си любимо лакомство? Нещо, което предпочита, нещо, с което го поощряват, когато е бил послушен?

— Имате предвид… — Роузи подръпна косата си и се огледа недоумяващо. — Много обича гумените червеи.

— Чудесно. Имате ли?

— Аз… да.

— Сега бихте ли ми донесли дрешките и гумените червеи — помоли с усмивка Фиона. — Аз ще се подготвя. Екипът е вече тук, така че ще се настаним.

— Добре. Разбира се, заповядайте…

Роузи хукна към горния етаж. Фиона погледна Пек и се зае да подрежда нещата си.

Когато екипът й влезе, както хората, така и кучетата, тя им разказа всичко, отвори картата и започна да определя секторите за претърсване. Познаваше района много добре.

Истински рай за онези, които искат спокойствие и са дошли, за да избягат от шумните улици и трафика, от високите сгради и многолюдните тълпи. Само че за едно изгубено малко момченце този рай бе пълен с опасности. Потоци, езера, скали.

Над четирийсет и осем километра пътеки, над девет хиляди квадратни метра гора, в която да се загубят едно тригодишно дете и плюшеното му зайче.

— Не спира да вали, така че ще се разпределим плътно, за да покрием района — като ръководител на екипа Фиона определи участъците на всеки, докато Дейви записваше данните на голяма бяла дъска. — Със сигурност ще се застъпим с някой от другите екипи, затова трябва да поддържаме добра комуникация, за да не си пречим.

— Сигурно вече е мокър и премръзнал — обади се Мег Грийн и погледна съпруга си Чък. Тя бе отгледала две деца и наскоро беше станала баба. — Нещастното дете.

— Дете на тази възраст няма никаква ориентация. Кой знае къде се е залутало — измърмори Джеймс Хътън, докато си проверяваше радиостанцията.

— Може да се е изморило, да се е свило някъде и да е заспало — подхвърли Лони Тайсън и кимна към немската овчарка Пип. — Но нашите момчета ще го надушат.

— Точно така. Всички ли си записахте координатите? Проверихте ли радиостанциите, раниците? Нагласете компасите. Тъй като Мей има спешна операция и няма да дойде, Дейви поема базата, така че ще се обаждаме на него.

Семейство Колдуел влязоха при тях и Фиона замълча.

— Приготвих… — брадичката на Роузи затрепери. — Ето всичко, което поискахте.

— Добре — Фиона пристъпи към нея и сложи ръце на раменете на съкрушената майка. — Просто мислете за хубави неща. Задачата на всички екипи е една — интересува ги единствено да открият час по-скоро Хю и да го върнат у дома.

Тя взе пликовете и ги раздаде на хората си.

— Хайде да вървим.

Фиона метна раницата си на гръб и излезе. Останалите я последваха. Лекото потръпване на тялото на Пек бе знак, че няма търпение да започнат. Хората от екипа поеха към съответните участници и тя нагласи компаса си.

Отвори плика, в който беше поставено детско чорапче, и го поднесе под носа на Пек.

— Това е Хю. Така мирише. Хю е малко момченце, Пек. Това е Хю.

Кучето започна да души трескаво — очевидно си знаеше работата. Вдигна глава, подуши отново, след това впери поглед в нея, сякаш се опитваше да каже: „Добре, разбрах!“.

— Търси! — натърти тя и му даде знак с ръка. Пек вирна нос във въздуха. — Хайде, да намерим Хю!

Тя зачака, като го наблюдаваше как души и се върти в кръг. Остави го да тръгне пръв, снишил глава над земята. Дъждът усложняваше нещата, но Пек можеше да работи и в мокро време.

Фиона остана на мястото си, като го поощряваше с думи, докато животното душеше. Капките потропваха по жълтия й дъждобран.

Накрая кучето пое на изток и тя го последва сред гъстите дървета.

Петгодишният Пек беше петдесеткилограмов лабрадор, силен, умен и неуморен. Фиона знаеше, че е в състояние да търси часове наред, независимо от условията, на всякакъв терен, без значение дали ставаше въпрос за жив или мъртъв човек. Трябваше единствено да го пусне по следата.

Двамата навлязоха дълбоко в гората. Почвата беше мека, подгизнала, посипана с килим от иглички от извисилите се ели и стари кедри над туфи гъби и дънери, покрити с гъст зелен мъх, и бодливи шубраци. Докато търсеха, Фиона отбелязваше интересните места, покрай които минаваха, и проверяваше компаса си. На всеки няколко минути Пек се обръщаше към нея, за да я увери, че не се е отказал.

— Търси! Хайде, намери Хю, Пек.

Кучето спря и прояви особен интерес към един дънер.

— Надуши ли нещо? Браво! Добро момче — тя огради мястото с яркосиня лента, след това застана до него, огледа района и извика няколко пъти името на детето. Затвори очи и се ослуша.

Чу единствено дъжда и шепота на вятъра сред дърветата.

Пек я побутна с нос и Фиона извади плика с чорапчето, за да може Пек отново да го подуши.

— Търси! — повтори тя. — Хайде, намери Хю.

Кучето пое отново и обутата в груби ботуши Фиона го последва. Пек зави на юг и тя съобщи в базата за новата посока, а след това и на останалите от екипа.

Детето беше навън от минимум два часа, размишляваше тя. Безкрайно дълго за разтревожените родители.

Само че малките деца нямат усет за време. Децата на неговата възраст са изключително подвижни и невинаги разбират, че са се изгубили. Те обикалят, разсеяни от гледки и звуци, при това са невероятно издръжливи, така че Хю можеше да се лута часове, преди да се умори и да се сети за майка си.

Забеляза заек, който пресече пътя й с подскоци и се скри в храсталака. Пек беше прекалено горд, за да го погледне дори.

Ами едно малко момченце? Ставаше въпрос за дете, което не се разделяше със своя Дългоушко и обичаше животните, както бе казала майка му. Няма ли да се опита да улови някой заек, с надеждата да си поиграе с него? Най-малкото щеше да се опита да го последва. Градско дете. Също като нея. Но днес тя бе влюбена в гората, в простия спокоен живот сред природата.

Явно Хю не бе успял да му устои.

Тя го разбираше, защото бе подвластна на тукашната магия. Едно време и тя, градското момиче, бе очарована и хипнотизирана от зелените сенки, от танца на светлината, от ширналите се в далечината дървета и хълмове чак до морето.

Едно дете можеше лесно да се изгуби в парк като този. Сигурно е измръзнал. Вече е огладнял и е уплашен. Навярно вече търси майка си.

Неуморното куче и високата жена в груби панталони и още по-груби ботуши продължиха напред, макар че дъждът се бе усилил. Светлочервената й коса бе провиснала като мокро въже на гърба, докато светлосивите очи зорко оглеждаха сумрака наоколо.

Когато Пек зави отново и се насочи надолу по хълма, Фиона изтръпна от страх. На по-малко от двеста метра, ако продължаваха в тази посока, щяха да стигнат потока, който очертаваше южния край на нейния участък. Чък и неговият Куърк претърсваха от другата страна. По това време на годината потокът ставаше бързоструен и леденостуден, а брегът бе хлъзгав от мокрия от дъжда мъх.

Надяваше се малкият да не е стигнал чак дотам или поне да не се е опитал да го прекоси.

Усети, че посоката на вятъра се обръща. По дяволите! Щеше отново да даде на Пек да помирише чорапчето, да си почине малко и да пийне вода. Бяха прекарали почти два часа на открито и макар Пек на три пъти да бе реагирал, тя все още не беше открила следи от детето — нямаше нито парченца от дрехи, закачени по трънаците, нито отпечатъци по меката почва. Тя оставяше ограждения в синьо и оранжеви стрелки, които очертаваха пътя, затова знаеше, че два пъти вече са попадали на обиколени места.

Реши да се чуе с Чък. Ами ако Пек беше надушил следата и детето беше прекосило потока.

Дори не искаше да си помисля какво би станало, ако малкият е паднал във водата. Все още бе рано за подобно заключение.

Докато вадеше радиостанцията, Пек отново се развълнува. Този път хукна напред и за миг само се обърна назад към нея.

Тя забеляза блясъка в очите му.

— Хю! — извика тя, надвивайки плющенето на дъжда и поривите на вятъра.

Не чу момченцето, но долови трите пролайвания на Пек и хукна след кучето.

Подхлъзна се, докато се спускаше по хълма, и в същия миг съвсем близо до брега на разбунтувания поток зърна малко момченце да прегръща кучето.

— О, Хю, здрасти! — тя прекоси бързо разстоянието, приклекна и свали с един замах раницата. — Аз съм Фиона, а това е Пек.

— Кучи — проплака детето, заровило глава в козината на Пек. — Кучи.

— Много добро кучи. Той е най-доброто куче на света.

Пек барабанеше с опашка в знак на съгласие. Фиона извади термоизолиращо одеяло от раницата си.

— Сега ще те увия, също и Дългоушко. Нали това е Дългоушко?

— Дългоушко падна.

— Нищо, нищо. Сега ще ви стоплим и двамата. Ти удари ли се някъде? Олеле…

Каза го тихо, докато го завиваше с одеялото през раменете. Беше забелязала калта и кръвта по краката му.

— Боли ли те? Сега ще оправим всичко.

Хю продължаваше да прегръща Пек, когато се обърна към Фиона и я погледна жално с разтреперана долна устна.

— Искам мама…

— Добре. Отиваме с Пек при мама. Виж какво ти изпраща мама — Фиона извади от раницата гумените червеи.

— Лошо момче — рече Хю, но погледна бонбоните с интерес.

— Мама не ти се сърди. И татко не ти се сърди. Заповядай — тя му подаде пликчето и извади радиостанцията.

Когато Хю извади червей за Пек, Пек погледна срамежливо Фиона.

„Може ли?“

— Добре… И кажи благодаря.

Пек пое внимателно желирания червей от ръката на детето, преглътна и му благодари с лигава целувка. Хю се изкиска.

Смехът му стопли сърцето на Фиона и тя побърза да се свърже с базата.

— Открихме го! Жив и здрав е. Кажете на майка му, че в момента похапва желирани червеи. Тръгваме към къщи — тя намигна на Хю, който даваше червей и на калния плюшен заек. — Има ожулени и натъртени места, мокър е, но иначе е контактен. Край.

— Разбрано. Браво, Фий! Имаш ли нужда от помощ? Край.

— Всичко е наред. Прибираме се. Ще се чуем отново. Край.

— Трябва първо да си измиеш ръцете — предложи тя и подаде на Хю манерката си.

— Кво е тва?

— Вода.

— Искам сок.

— Ще ти дам, щом бе приберем. Пийни малко, хайде.

Той подсмръкна и отпи.

— Пишках вън, както ми показа тати. Не беше в гащите.

Тя му се усмихна.

— Браво на теб! Какво ще кажеш да се прибереш на конче?

Очите му заблестяха.

— Добре!

Тя го уви плътно в одеялото; след това се обърна, за да може да се качи на гърба й.

— Казвай ми Фий. Ако имаш нужда от нещо, само кажи „Фий искам това“.

— Кучи!

— И той идва с нас. Ще ни води напред — както бе приклекнала, Фиона погали Пек, след това го прегърна. — Добро момче, Пек. Добро момче. Сега се връщаме.

Стисна раницата в ръка и с детето на гръб се отправи по обратния път.

— Ти сам ли отвори вратата, Хю?

— Лошо момче — прошепна той.

Така си е, но пък всеки ставаше лош от време на време.

— Какво видя през прозореца?

— Зайци-байци. Дългоушко каза да видим зайци-байци.

— Ясно — умно дете, помисли си тя. Хвърли вината върху заека!

Хю се разбъбри толкова бързо на неразбираемия си детски език, че тя не разбра две трети от казаното. Все пак схвана смисъла.

Мама и татко спели, пред прозореца имало зайци-байци, така че няма какво друго да се направи. След това, ако го беше разбрала правилно, къщата изчезнала и той не успял да я открие. Мама не се показала, когато я повикал, значи трябвало да чака. Как само не обичал да чака!

Когато каза, че трябвало „да чака“, се разплака и притисна лице към гърба й.

— Ако ти се скарат на теб, ще се скарат и на Дългоушко. Хю, погледни! Бамби и майка й.

Детето вдигна глава, като подсмърчаше. Забрави сълзите в мига, в който видя сърната и малкото й. След това въздъхна и отново отпусна глава на рамото й.

— Гладен съм.

— Сигурно. Преживя невероятно приключение.

Тя спря и извади протеиново блокче от раницата си.

Връщането им отне по-малко време, отколкото търсенето, ала когато дърветата започнаха да оредяват, имаше чувството, че момченцето тежи цял тон.

Отпочинал, успокоен и очарован от всичко наоколо, Хю не спираше да бърбори. Развеселена, Фиона го остави да приказва и се размечта за чаша кафе, огромен бургер и купа, пълна с пържени картофи.

Мярна къщата през дърветата и ускори крачка. Едва се бяха показали от гората, когато Роузи и Девин изскочиха навън.

Фиона коленичи.

— Върви, Хю! Тичай при мама.

Остана коленичила, прехвърлила ръка през врата на Пек, чието тяло тръпнеше от възбуда.

— Да — прошепна тя, когато Девин дотича до детето преди съпругата си и го сграбчи. След това тримата се прегърнаха, разплакани и щастливи. — Да, страхотен ден! Ти си върхът, Пек!

Притиснала сина си до гърдите, Роузи забърза към къщата.

Девин пристъпи към Фиона.

— Благодаря ви, просто не знам как…

— Той е страхотно хлапе.

— Хю е… всичко за нас. Много ви благодаря — очите на Девин се напълниха със сълзи. Той прегърна Фиона и също като Хю отпусна глава на рамото й. — Просто нямам думи.

— Всичко е наред — очите й пареха, докато го потупваше по гърба. — Пек го откри. Той е героят. Много ще се зарадва, ако му стиснете лапата.

— А, добре — Девин избърса лице и си пое дъх. — Благодаря ти, Пек. Много ти благодаря — коленичи и подаде ръка.

Пек се усмихна по кучешки и постави лапа в ръката на Девин.

— Може ли… да го прегърна?

— Ще му доставите огромно удоволствие.

Девин въздъхна дълбоко и прегърна Пек през врата, притиснал лице към козината му. Пек погледна Фиона с блеснали очи.

Сякаш казваше: „Невероятно забавно, може ли пак?“.