Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Divine Evil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 79 гласа)

Информация

Корекция
Lenitooo (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Божествено зло

ИК „Бард“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

Глава осемнадесета

Към десет часа Емитсбъро вече беше задръстен. Страничните улички гъмжаха от народ, деца търчаха насам-натам около неспокойните си родители, тийнейджърите се движеха с надежда да бъдат забелязани от връстниците си, търговците предлагаха лимонада, хотдог и балони.

Най-старите и най-предвидливите бяха оставили платнените си сгъваеми столове покрай бордюра, близо до хладилниците с безалкохолни напитки. Тъй като улиците бяха затворени от Дог Ран до Маузтаун, хората оставяха колите си и вървяха пеш.

Тези, които имаха щастието да живеят на главната улица или познаваха някой, който живееше там, седяха на току-що боядисаните веранди на сянка под навесите. Отпиваха от напитките, хрупаха чипс и обсъждаха съседите или минаващите паради.

В задните дворове всичко вече беше готово за пикника — дървените маси, застлани с цветни хартиени покривки, които леко се вееха от вятъра. Скарите бяха почистени, а бирата и дините се изстудяваха.

Оркестърът на гимназията в Емитсбъро имаше нов млад диригент. Предишните титуляри на поста търсеха повод за критики. Това беше само едно от малките им човешки удоволствия.

Навсякъде се обсъждаха клюки. Разговорите за убийството на Биф Стоки бяха минали на второ място след нападението на жената от Пенсилвания. Фермерите пък считаха закланите телета на Допър за номер едно в темите на деня.

Но по всеобщо негласно споразумение повечето от гражданите бяха решили да изоставят неприятните теми и да се отдадат на празника.

Телевизионният канал от Хейджърстаун беше изпратил екип. Мъжете прибираха коремите, а жените оправяха прическите си, когато камерата обхождаше публиката.

Сред тълпата имаше дванайсет мъже, скрити зад многоцветните знаменца и смеховете, които очакваха своя таен ритуал. Очите им понякога се срещаха; знакът щеше да бъде даден. Може и да се надигаше някакво недоволство сред тях, но днес градът им принадлежеше, макар че самият град не знаеше това.

Черните ленти на ръцете, които всички носеха, не бяха само за отдаване почит на мъртвия, но и символ на съюза им с Господаря на мрака. Тяхното тържество по случай Деня на загиналите щеше да започне тук, сред блясъка на музикалните инструменти и подскачащите палки, и щеше да завърши през някоя нощ, и то много скоро, в церемониалния кръг дълбоко в гората.

Някой щеше да умре и тайната, известна само на малцината избрани, щеше да остане потулена в мрака.

Върху голямата трибуна се перчеше Мин Атертън. Обичаше да седи горе и да гледа отвисоко приятелите и неприятелите си. Специално за случая си беше купила нова памучна рокля, въобразявайки си, че огромните ярки ириси, изрисувани върху бюста и ханша, й придават по-младежки вид. Малко я притесняваше, дето толкова силно бе пристегнала колана, особено след като изяде две чинии с мекици, но майка й винаги казваше, че красотата иска жертви.

Косата й беше току-що измита, нагласена и напръскана така щедро с лак, че не би помръднала дори от торнадо, та какво оставаше от лекия пролетен ветрец. Приличаше на някаква лакирана каска, нахлупена над пълното й лице.

До нея мъжът й сърдечно се ръкуваше с членовете на градския съвет. Мин изпитваше истинско удоволствие — изглеждаше толкова сериозен и елегантен в светлобежовия си костюм. Опита се да възрази срещу червената вратовръзка, която тя му беше избрала, но Мин го убеди, че ще изглежда много добре на телевизионния екран, както винаги той отстъпи.

Мин се смяташе за идеалната съпруга на политик. Жената, която стои зад мъжа. И се наслаждаваше на властта, която можеше да упражнява тайно. Захранваше мъжа си с информацията, във фризьорския салон, на пазара, през оградите и по време на кулинарните разпродажби. Често той я потупваше по ръката, като казваше, че е по-информирана и от Си Ен Ен.

Не й трябваха подслушвателни устройства или скрити камери. Носът й надушваше клюките, както хрътка надушва следата. Мин можеше да предъвква с дни някое сочно парче, преди да го преглътне.

В края на краищата нейно право, като жена на кмета, беше да знае всичко, което ставаше из града.

Сега очите й лакомо поглъщаха шумната тълпа.

Ето я Сю-Ан Рийдър — сега Бауър, вече в шестия месец, а омъжена едва от четири. И тоя брак нямаше да трая повече от първия й.

Пеги Найт купуваше на трите си хлапета газирана вода и захарен памук. Зъбите им ще се развалят, разбира се.

Мици Хаубейкър държеше най-малкото в скута си и целуваше мъжа си — целувка с език, с отвращение си помисли Мин — и то на улицата.

Намръщи се и се извърна не толкова заради гледката на откритата им безсрамна целувка, а заради децата. Всичките им деца. Когато ги гледаше, Мин се чувстваше абсолютно празна, въпреки изядените мекици.

Не беше честно — не беше справедливо — всичките тези млади повлекани да раждат деца, както котките се котят всяка година, а нейната утроба да остава празна и безплодна.

Мразеше ги всичките — заради безгрижната им плодовитост.

— Искаш ли да пийнеш нещо студено, докато не е започнало, Мин?

Атертън постави ръка на рамото на жена си. Мин леко я потупа — това беше единствената нежност, която жената можеше да си позволи на обществено място — и му се усмихна.

— Би било чудесно.

Той я обича, мислеше си тя, докато го наблюдаваше как забързано отива за питието. И той беше единственото семейство, което й бе нужно.

С помощта на един от съветниците на естрадата се качи и Гладис Финч, обута в удобни обувки, в качеството си на председател на Историческото дружество.

— Какъв прекрасен ден, наистина. Помниш ли как валя миналата година?

— Малко е горещо.

Гладис кимна, но се чувстваше много добре в крепонената си рокля на райета.

— Тази година оркестърът ни има големи шансове да спечели.

— Хм… — Мин не одобряваше идеята на новия директор оркестърът да свири мелодии от филми вместо „Сузана“. Забеляза семейство Кремптън и ги поздрави, както й се струваше, с царствен жест.

— Люси Кремптън ми изглежда поотслабнала.

— Нова диета — обясни й Гладис и на Мин й стана неприятно, че не е разбрала първа.

— Ето я и Сара Хюит. Погледни я само! — вдигна облечената в бяла ръкавица ръка към устата си — не толкова от изненада, колкото за да прикрие думите си. — Какви високи токчета, а полата едва прикрива срамотиите й. Не знам как горкичката й майка може да гледа хората в очите.

— Мери направи каквото можа за момичето.

— Трябвало е да я понашиба един-два пъти… Ей, ама това е Блеър Кимбъл.

— Той е. Красив е нали?

— Сигурно е дошъл заради неприятностите на сестра си. Какъв позор — продължи, преди Гладис да успее да отговори, — да доведеш тези хора насред града.

— Какви хора? — Гладис се обърна и видя семейство Льобо, които крачеха до Клеър. — О, Мин, наистина.

— Да ти кажа, намирам това за неестествено. Можеш да ми разправяш каквото си искаш, Гладис Финч, но ако някое от твоите синчета си науми да се омъжи за такава, друга песен ще запееш. Ами нали помня какъв скандал стана, когато момчето на Пофънбъргър доведе онази виетнамка, като се върна от войната.

— Най-голямото им момиче е отлична ученичка — сухо отвърна Гладис.

— Сигурна съм, че по-добра от нея няма — изсумтя Мин и се обърна, забелязвайки, че съпругът й се завръща. — Благодаря ти, Джеймс. Тъкмо показвах на Гладис, Блеър Кимбъл. Не е ли прекрасно, че си е дошъл за парада.

— Да, наистина. Как си днес, Гладис?

— В отлична форма. Чух, че в сряда ще има голямо общоградско събрание. Хората са много развълнувани от новата такса от двайсет и пет долара. Няма съмнение, че Пофънбъргър Райз ще вдигне тарифата и това ще повиши цените.

— Съветът и аз търсим решение на въпроса — смъкна очилата си Атертън и започна да ги бърше. — Но по-добре спри с тия приказки и остави хората да си изкарат празника.

Приближи се до микрофона и почука да провери дали работи, след което се покашля. Чу се изпищяване, което предизвика смях сред тълпата, но после всички млъкнаха и се заслушаха.

Кметът говори за доблестната смърт, за опустошенията на войните и за прославата на Бога и страната. Сред тълпата бяха и онези, които тайничко се подсмихваха сред поздравленията и ръкоплясканията. Техните поздрави бяха за преднамерената смърт, за опустошителното отмъщение и за славата на Господаря.

Силата се надигаше. Скоро щеше да има прясна кръв.

Ърни пък изобщо не слушаше. До гуша му беше дошло от мистър Атертън в училище. Пробиваше си път сред тълпата и се оглеждаше за Клеър.

Наблюдаваха го — така както внимателно го бяха наблюдавали през последните дни. Беше одобрено. Беше записано. Душата му беше готова да бъде откупена.

— Започват долу откъм началното училище — обясняваше Клеър на приятелите си. — Сигурна съм, че точно сега там е истински хаос. Някой си е загубил ръкавиците или ботуша. Друг повръща из храстите.

— Звучи ми прекрасно — обади се Анджи.

— Я трай, проклета нюйоркчанка — обгърна раменете й с ръка Клеър. — Говори се, че тази година оркестърът на гимназията се стреми към награда.

— Ами мажоретките? — попита съпругът на Анджи.

— Ще има десетки, Жан-Пол — успокои го Блеър. — Истинска армия от маршируващи млади красавици. А също и клакьорки.

— А!

— Клеър почти беше станала клакьорка.

— Блеър, защо не се застреляш?

— Наистина ли? — очите на Жан-Пол заблестяха, докато я гледаше. — Но, ma chere amie, никога не си ми споменавала за това.

— Защото още при първия опит се спъна във връзките на обувките си.

— Бети Меснер ги беше развързала — нацупи се Клеър. — Ти я заряза и тя си го изкара на мен.

— Да — усмихна се Блеър, — такива времена бяха. Хей, Ани, здрасти.

Лудата Ани сияеше. Денят на парада беше любимият й ден, дори повече от Коледа и Великден. Вече беше получила фунийка с белтъчен крем. Ръцете й бяха оцапани и лепкави.

— Познавам те — каза тя на Блеър.

— Разбира се, че ме познаваш. Аз съм Блеър Кимбъл.

— Познавам те — повтори тя. — Ти играеш бейзбол на игрището. Аз ви гледах. И теб те познавам — обърна се към Клеър.

— Радвам се да те видя, Ани. Розите вече цъфнаха — спомни си тя, че баща й често даваше по някое цвете на Ани.

— Най-много обичам розите — погледна към Клеър и в нейните очи разпозна Джак Кимбъл с неговата мила усмивка. — Съжалявам, че баща ти умря — каза учтиво, сякаш се беше случило съвсем наскоро.

— Благодаря ти.

Ани се усмихна, доволна, че се е сетила да постъпи както трябва. После обърна поглед към Анджи.

— И тебе те познавам. Ти си черната жена, която живее у Клеър.

— Това е приятелката ми Анджи и нейният съпруг Жан-Пол. Те са от Ню Йорк.

— Ню Йорк? — интересът на Ани се повиши. — Познавате ли Клиф Хъкстейбъл? И той е черен и живее в Ню Йорк. Гледам го по телевизията.

— Не — усмихна се Анджи. — Не съм го срещала.

— Можеш да го гледаш по телевизията. Винаги носи красиви пуловери. Аз харесвам красивите неща — забеляза златното колие на Анджи. — Къде намери това?

— Ами, аз… — леко смутена, Анджи вдигна ръка към колието. — В Ню Йорк.

— Аз си намирам красиви неща и тук — вдигна ръката си и гривните й се раздрънчаха. За да спаси приятелите си, Клеър хвана лепкавата длан на Ани и разгледа бижутата й.

— Красиви са наистина — похвали я тя, като любопитно прокара пръст по сребърната гривна, на която беше гравирано КАРЛИ.

— Тази ми е любимата — засия Ани. — А-Н-И. Нося я всеки ден.

— Прекрасна е — за момент Клеър смътно си спомни нещо.

— Хайде, вдигнете глави — съобщи Блеър. — Пристига „ралицата на фермите“

— Искам да видя! — шмугна се сред тълпата Ани, за да може да погледне от близо и споменът на Клеър избледня сред овациите.

Останаха да наблюдават бавния кортеж от открити коли. Слушаха буйните възгласи. Тълпата се сгъсти, повдигна се на пръсти и се заблъска. Малките деца бяха качени на раменете. Носеше се мирис на хотдог, сладки сиропи и бебешка пудра. Някъде в далечината Клеър чу първите звуци на барабаните и медните инструменти. Очите й се напълниха със сълзи.

Момичета в лъскави трика се премятаха през глава, огъваха се назад, подхвърляха високо сребърните пръчици. Дори някоя да изхвръкнеше върху асфалта, тълпата отново аплодираше. Зад тях и между тях с висока маршова стъпка през площада на града идваха оркестрите.

Слънцето блестеше по инструментите и заслепяваше очите. Тромпети, туби, тромбони. Проблясваха също и сребърните флейти и пикола. Изпод мощния звук на музиката се долавяше равномерното троп-троп при удрянето на токовете върху асфалта. Към тях и барабаните прибавяха своето вълшебно рата-та-та.

Жан-Пол почти примря от радост, докато три момичета, облечени в ярки къси полички, изпълняваха жизнерадостен танц с бели парадни пушки.

Младостта е надеждата дефилираха пред първенците на града, пред родителите и дядовците, пред учителите — така както поколения наред младите бяха преминавали по улицата. Те бяха свежото попълнение на града. Старите ги наблюдаваха вече помъдрели.

Анджи обви ръце около съпруга си. Мислеше, че ще се отегчава, че ще й бъде безинтересно. Но се развълнува. За своя изненада усети, че кръвта й пулсира в ритъма на тръбите и барабаните. Когато видя да преминават най-малките мажоретки от състава на „Сребърните звезди“, някои от които едва превишаваха на ръст пръчиците си, гърлото й се сви.

В този момент нямаше никакво значение, че е външен човек. „Клеър е права“, мислеше си тя. Парадът наистина беше прекрасен. Обърна се да каже нещо на приятелката си и видя Ърни, който стоеше точно до Клеър.

Играеше си с медальона, закачен на врата, а в погледа му имаше нещо… нещо твърде зряло, би казала Анджи, и много смущаващо. Обзе я необяснимо и глупаво усещане, че той ей сега ще се усмихне и ще разкрие хищните си зъби, преди да ги забие във врата на Клеър.

Инстинктивно я прегърна и леко я придърпа напред. Тълпата зашумя, защото се зададе оркестърът на гимназията в Емитсбъро, който оглушително свереше мелодията от филма „Индиана Джоунс“. Ърни вдигна поглед, взря се в Анджи и й се усмихна. Макар че видя само дребни бели зъби, усещането за някакво зло остана в нея.

 

 

Наложи се Кем и двамата му помощници да се справят с движението след края на парада. Бъд Хюит пое южния край на града и ентусиазирано надуваше свирката и размахваше ръце. Когато задръстването намаля, Кем напусна кръстовището. Тъкмо свиваше по страничната улица и чу някой да ръкопляска.

— Чудесна работа, офицер — усмихна му се Блеър. — Знаеш ли, много ми е трудно да възприема, че момчето, което навремето завърза задната броня на Паркър за телефонния стълб, сега е с шерифската значка.

— Дали шефовете в „Пост“ знаят как веднъж пусна скункс в съблекалнята на момичетата и после застана отвън с полароида в ръка?

— Естествено, написал съм го в автобиографията си. Искаш ли да вземем по едно кафе от Марта.

— Давай да рискуваме и да опитаме от отровата в канцеларията — усмихна се към Блеър и тръгна напред. — Е, Клеър каза ли ти нещо за мен?

— Не, ако не се брои това, че ме попита дали ти си ми казал нещо за нея.

— Ти какво й отговори?

— Божичко, напомня ми за гимназията.

Кем отвори вратата на кабинета си.

— На мен ли ги разправяш!

Отиде направо до кафе машината и включи нагревателя под каната със старо кафе.

Блеър го изгледа с безпокойство.

— Мога ли първо да се инжектирам против тетанус?

— Щом искаш — кротко отвърна Кем и извади две чашки.

— Чух за Биф. — Блеър изчака Кем да запали цигарата си. — Жестока история.

— Водеше жесток живот — понеже Блеър учтиво вдигна вежди, Кем сви рамене. — Не е нужно да го харесвам, за да открия кой го е убил. Това ми е работата. Майка ми продава фермата — допълни той. Не можеше да каже на никого колко много го нараняваше това. Но на Блеър не беше нужно да казва — той го знаеше. — Ще замине на юг веднага щом уреди нещата. Преди няколко дни минах от там. Стоеше на прага и дори не ме пусна в проклетата къща.

— Съжалявам, Кем.

— Знаеш ли, казах си, че съм се върнал тук в града, за да се грижа за нея. Това, разбира се, беше лъжа, но и не съвсем. Явно напразно съм си губил времето.

— Не си закрепостен тук. Полицията във Вашингтон на драго сърце ще те приеме обратно.

— Не мога да се върна — погледна в чашката с кафето. — Тая помия трябва да се стерилизира. Искаш ли малко химия? — вдигна кутията със сухо мляко.

— Ами да, слагай — Блеър обходи с поглед таблото за обяви, където безразборно бяха закачени снимки на избягали престъпници, съобщения за градски събрания и плакат от маневрите на Хаймлих. — Какво можеш да ми кажеш за произшествието на Клеър?

— Тази Лиза Макдоналд е имала дяволски късмет, че Щеката е минавала точно в този момент по пътя — подаде кафето на Блеър и седна.

Накратко и по същество, както подобава между полицай и журналист, той му разказа това, което знаеше.

Докато говореше Блеър изпи половината кафе, без изобщо да усети вкуса му.

— Господи, ако някой е нападнал тази жена и Клеър е можела да пострада. Ако не е успяла да я качи толкова бързо и да потегли, и двете можеха да…

— Мислил съм за това — дори твърде често и твърде образно. — Радвам се, че тя не се замисля над тази възможност. Целият град е започнал да се заключва и да зарежда оръжието. Сега се опасявам да не би някой глупак да вземе да застреля съседа си, докато пикае в храстите.

— И казваш, че жената не е видяла лицето на човека?

— Поне не си спомня.

— Нали не мислиш, че е някой местен?

— Налага се да приема, че е местен — отпи от кафето, намръщи се и разказа на Блеър всичко, което се случи от месец насам, когато откриха разровения гроб.

Този път Блеър сам стана и си напълни чашата.

— Такива неща не стават в град като Емитсбъро.

— Освен ако нещо не ги предизвика — отпи бавно от кафето и продължи да наблюдава Блеър. — Когато бях в полицията във Вашингтон, попаднахме на едни кучета. Три огромни черни добермана. Бяха обезглавени точно като телетата на Допър. Наоколо открихме и разни други неща — парафин от черни свещи, пентаграми, издълбани по дърветата. И всичко в един очертан правилен кръг.

— Сатанизъм? — на Блеър му се искаше да се разсмее, но на Кем изобщо не му беше до това. Седна внимателно на мястото си. — Това е наистина преувеличено, Кем.

— Не знаеш ли, че пръст от гробове се използва при сатанинските ритуали? Проверих го. Даже и за предпочитане да бъде от гроб на дете. Нищо друго не беше пипнато в гробището. Освен това някой беше извозил пръстта. Защо?

— Детски щуротии — но инстинктът му на репортер се задейства.

— Може би. Но съвсем не им е било до детски шегички на тези, които са пребили Биф с тояги, а и тези, които са теглили ножа на ония телета, също не са били шегаджии. Сърцата им бяха извадени, Блеър. Който го е направил, е взел сърцата със себе си.

— Боже мили! — отмести чашката си той. — Казвал ли си на някой друг над каква версия работиш.

— Не, сега просто разсъждавам на глас — наведе се напред Кем. — Трябва да вземем под внимание и това, че Лиза Макдоналд каза, че мъжът, който я е нападнал, е пеел. Отначало тя точно така се изрази, но когато я попитах отново, обясни, че е пеел някакви псалми. Сторило й се, че е на латински. Ти имаш връзки с пресата, Блеър — с хора, които знаят много повече от това, което аз бих могъл да изровя в библиотеката.

— Ще видя какво мога да направя — изправи се Блеър, като се опитваше да прикрие притеснението си. Ако ставаше дума за друго място, а не за Емитсбъро, той бързо би се съгласил с подозренията на Кем. Като репортер знаеше колко извратени култове се бяха появили, особено в големите градове и колежите. — Не мислиш ли, че би могло да са деца, които малко повече са се престарали с игрите си?

— Не мога да кажа. Знам, че обикновено наркотиците вървят ръка за ръка с такива неща, но като се изключат няколко хлапета, които свиват по някоя цигара марихуана, не сме имали много такива случаи тук. По наше време дори по-често ставаха такива неща.

— Може би става дума за някой ренегат — някой, на когото му е омръзнало само да чете Кроули и слуша „Блек Сабат“.

— За това, което бяха направили с Биф, е бил нужен повече от един човек — измъкна цигара и продължи: — Дори за миг не вярвам, че няколко хлапета, могат да откачат до такава степен, че да извършат всичко това. В книгите ги наричат любители, защото точно така действат. Това, което се случи тук, не е дело на любители.

— А пък аз си мислех, че ще дойда тук да си почина хубавичко.

— Съжалявам. Слушай, ще ти бъда много благодарен, ако не споменаваш за всичко това пред Клеър.

— Имаш ли някакви причини?

— Официално тя е единственият ми свидетел по случая Макдоналд и не искам да повлияя върху спомените й. Не бих искал да я тревожа повече.

Блеър почукваше с пръст по чашката с кафе и размишляваше.

— Тази сутрин цели двайсет минути изследваше сантиметър по сантиметър онзи пън.

Погледът на Кем се проясни и той се усмихна.

— Наистина ли?

— Като си помисля за всичките пари, които съм дал за цветя и бижута всеки път, която някоя жена ми е била сърдита.

— Никога не си притежавал моя чар, Кимбъл. Какво ще кажеш да пуснеш някоя добра дума за мен?

— Не си спомням някога да си имал нужда да те препоръчват.

— Преди никога не е било толкова важно.

Блеър не успя да продължи шегата и се изправи, подрънквайки с монетите в джоба си.

— Наистина ли имаш сериозни намерения към нея?

— Направо ще умра — постави ръка на сърцето си Кем. — Господи, мисля, че ще умра.

— Знаеш ли, бившият й съпруг беше истинско говедо. Изискваше от нея да организира разни снобски събирания и да се научи да се гримира.

— Вече го мразя — можеше да попита Блеър това, което не се беше решил да попита Клеър. — Защо се ожени за него?

— Защото успя да убеди себе си, че е влюбена и че е време да създаде семейство. Оказа се, че него изобщо не го интересува семейството. Преди да приключат, успя да я убеди, че за всичко, което не върви, е виновна само тя. Тя наистина повярва и все още не може да го преживее.

— Разбрах — Кем почти се усмихваше. — Ще ме попиташ ли дали намеренията ми са почтени?

— Върви на майната си, Рафърти — махна Блеър. — Не ми разправяй, че искаш само да чукаш сестра ми.

— Точно сега ще бъда доволен и на възможността да седна и да поговоря разумно с нея.

За момент Блеър се замисли.

— Кога приключваш със задълженията си?

— В такъв град човек никога не приключва със задълженията. Няма точни указания кога трябва да гоня дечурлигата, които се спускат със скейтборд по главната или да спра боя заради игра на табла в парка.

— Старият Фогърти и Макграт още ли продължават?

— Всяка седмица.

— Паркът е само на три крачки от дома. Защо не минеш към нас и може да поостанеш за някое печено пиленце.

— Много любезно от твоя страна — отвърна Кем и се ухили.

 

 

„Изобщо не ме дразни, че е тук“, мислеше си Клеър. Погледна нататък при звука от удар на метал и видя, че Кем не успя да вкара халката.

Не му се сърдеше. Всъщност не. Просто се опитваше малко да се отдръпне, за да може да погледне нещата отстрани.

Роб винаги казваше, че тя води спора нечестно, като изтъква нелогични аргументи и стари обиди или пък просто се отдръпва с ледено мълчание. Всъщност аргументите й се струваха дори много логични и…

„Отново започвам“, сепна се Клеър и старателно се зае да обръща пилетата на скарата. Роб беше минало и ако не престанеше да вади тия стари истории, със сигурност щеше да се озове отново на стола в кабинета на Яновски.

Ако това не можеше да я вразуми, значи нищо друго не можеше да й помогне.

Виж Кем беше нещо ново. Не й беше харесал начинът, по който в един момент я разпитва като ченге, а в следващия се опитва да я скрие на безопасно място като някой загрижен любовник. И ще му го каже. Евентуално.

Дотогава й се искаше да има малко време за преоценка. Но той не я оставяше — най-напред с дървото, което дяволски добре знаеше, че ще я размекне. А днес отново — забавляваха се с Блеър като деца в задния двор. Демонстрираше прекрасното си тяло в тесни дънки и навита над загорелите му мускулести ръце риза.

Наведе се над пилетата, обърна ги и се постара да не поглежда нататък, откъдето се чуваха виковете и смехът на мъжете и звъна на металните халки.

— Има страхотен похват — приближи се Анджи и подаде на Клеър чаша вино.

— Винаги съм харесвала похвата на Жан-Пол.

— Не е същото. Бог ми е свидетел, че си го бива — помириса цвърчащите пилета. — Добре си крила таланта си, бебчо.

— Трудно се организира барбекю на таван.

— И ми го разправя жена, дето заварява във всекидневната си. Ще го оставиш ли да си отиде?

— Просто ми трябва време да помисля — погледна нататък и се засмя. — Погледни горкичкия Бъд как зяпа Алис, а тя пък как е зяпнала Блеър.

— За кого ще заложиш?

— За Бъд. Той действа бавно, но упорито. Блеър винаги ще бъде само гост в Емитсбъро.

— Ами ти?

Клеър нищо не отговори, само обилно поля със сос започналото да се зачервява месо. Усещаше мириса на люляк, който лекият ветрец довяваше откъм старото изкривено дърво. По плочките танцуваха слънчеви петна и сенки. Музиката, която звучеше от радиото, беше от онези стари мелодии от щастливите и безгрижни години, когато още не й се налагаше да взема решения и да мисли за бъдещето.

— Видя ли скулптурата, над която работих снощи?

— Онази бронзовата фигура? Прилича ми на жена, разпъната върху олтар, за да бъде принесена в жертва.

— Понякога ме дострашава колко лесно успявам да работя тук. Колко неудържимо е желанието ми да излея всичките си идеи. Винаги съм смятала, че съм създадена за Ню Йорк — погледна към приятелката си. — Вече не съм толкова сигурна.

— Заради работата или заради този първокласен екземпляр, там отзад?

— Мисля, че точно това трябва да разбера.

— Кучи син — дотича Блеър и измъкна бира от фризера. — Жан-Пол май си мисли, че играем боулинг. Кога ще ядем? Уморих се да ме унижават двойка провинциални полицаи.

— Ще ти съобщя, но след като обелите тези царевици.

Мърморейки, те все пак се заеха с това. Когато всички седнаха около старата маса на терасата, отрупана с печени пилета и царевица, картофена салата и изстудено френско вино, настроението беше прекрасно. Никой не говореше за убийства. Продължаваха да обсъждат играта с халки.

Ранните рози бяха разцъфнали вече покрай бордюрите заедно с петуниите, които Клеър беше засадила. Ухаеше на люляк и пикантен сос. Бъд се беше самонастанил до Алис и така я разсмиваше, че тя едва успяваше да хвърли по някой поглед към Блеър. Постепенно следобедът премина в една от онези златисти, благоуханни и безкрайни вечери, характерни само за пролетта.

Кем прояви отличните си качества на стратег, като успя да включи на свое място в турнира по халки Алис и се промъкна в кухнята след Клеър.

— Страхотни пилета, Щека.

— Благодаря — продължаваше да стои, завряла глава в хладилника, докато подреждаше чиниите с останалата храна. Той я хвана за рамото и я издърпа.

— Не че гледката не ми харесва, но когато говоря с теб бих искал да виждам лицето ти.

— Картофената салата много бързо се разваля.

— Страшно си красива, когато се правиш на домакиня. Задръж така! — опря ръце на хладилника и прегради пътя й, преди да успее да се измъкне.

— Виж какво, Кем, имам гости.

— Те и сами добре се забавляват.

Жан-Пол тъкмо надаваше триумфален вик, последван от разгорещен, но добродушен спор. Високите гласове ясно се чуваха през отворения прозорец на кухнята.

— Виждаш ли?

— Притесняваш ме, Рафърти.

— Щом така приемаш нещата. Готов съм най-сърдечно да се извиня, ако ми кажеш в какво всъщност съм се провинил.

— В нищо — прокара ръка през косата си Клеър. — Няма нищо.

— Недей пак да ми се изплъзваш, Щека.

— Добре тогава — наведе глава, но тя опря ръце на гърдите му, преди да успее да я целуне.

— Това не решава нещата.

— На мен ми изглежда адски добро решение — полагаше максимални усилия, за да овладее желанието и гордостта си. — Тогава дай твоето предложение.

— Ти се държа като ченге — пъхна палци в джобовете тя. — Разпита ме, направи си скапания кръвен тест, попълни си доклада… После изведнъж се обръщаш и започваш да се държиш като някой загрижен любовник, държиш ме за ръка и ми носиш чай.

— Е, това май наистина е проблем, тъй като аз съм и двете — хвана я здраво за брадичката. — И възнамерявам да продължавам така.

Едновременно с приятната тръпка Клеър усети как яростта се надига в нея.

— Това вече е друг въпрос — ти какво възнамеряваш. Струва ми се, че цялата ни връзка се развива точно както ти възнамеряваш. Ще се отместиш ли?

Кем се отдръпна. В края на краищата тя му беше проговорила, но явно нямаше намерения да спре, преди да изприказва всичко.

— В това отношение се признавам за виновен — исках те в леглото си и те получих. Исках ти да ме желаеш и ти ме пожела.

Тези неоспорими факти трудно можеха да се оборят.

— Е, сега трябва да бъдеш разумен.

Той се усмихна и леко разроши с пръсти бретона й.

— Мислех си, че няма да ми е толкова трудно да се откажа. Но ако скоро не мога да те имам отново, ще полудея.

Клеър започна да рови из чекмеджетата за някоя забравена цигара.

— Не обичам толкова бурни страсти. Изнервят ме.

— Какво значи това? Мога да го кажа и по-направо.

Клеър вдигна глава и видя погледа в очите му. Ръцете й се вцепениха и усети как в гърлото й се свива от уплаха.

— Не го казвай — успя да прошепне. — Недей! Не съм готова да го чуя.

Кем се залюля на пети, опитвайки се да остане спокоен.

— Ако ти кажа какво изпитвам към теб, сигурно ще побегнеш през вратата, така че ще изчакам.

Не помръдна, когато той се приближи до нея, хвана ръцете й и я привлече към себе си. Отпусна се в прегръдката му, опря лицето си в неговото и затвори очи.

— Така ми се струва много по-добре — прошепна той.

— Да. Да, така е.

— Чуй. Помниш ли я?

От радиото вън звучеше бавна провлачена мелодия.

— „Под кея“. Дрифтърс.

— Вече е почти лято — залюля я той в ритъма на танца и двамата си спомниха за първия път, когато се любиха тук, в тази стая. — Липсваше ми, Щека.

— И ти ми липсваше — доволна се остави да я води и обви ръце около врата му. Той леко захапа ухото й и тя потрепери. „Може би всичко би било съвсем просто, помисли си Клеър. Стига само да се отпусна.“ — Чух, че снощи си играл билярд със Сара Хюит и си представях как ще й избода очите с ножицата за ламарина.

Кем вдигна вежди, отдръпна се и я погледна в лицето. На него беше изписана лека и самодоволна усмивка.

— Ти си много опасна жена с отвратително въображение.

— Позна. Представих си също, че ще използвам ножицата и на друго място, за една много особена част от анатомията ти. Хич нямаше да ти хареса.

Придърпа я отново към себе си.

— Знаеш ли какво е наказанието за обида на униформен служител?

— Не.

— Ела с мен у дома и ще ти покажа.