Нора Робъртс
Божествено зло (6)

Глава шеста

Тъкмо минаваше обяд, когато на другия ден Кем сви със своя „Харлей“ по алеята на Клеър. Всяка кост и всеки мускул по тялото му пулсираше от болка. Беше лежал във ваната, беше опитал с ледени компреси, беше изгълтал три опаковки аспирин, но ударите, които бе понесъл, и безсънната нощ трудно можеха да се заличат.

Още по-непоносима за него беше реакцията на майка му. Тя го бе погледнала с големите си и тъжни очи и го бе накарала — както винаги — да се чувства отговорен за пиянството на втория си баща и за последвалия побой.

Това, че поне до понеделник и докато съдията не произнесе решението си, Биф щеше да лекува раните и мъката си в затвора, беше твърде слаба утеха.

Изключи мотора, наведе се над дръжките и се загледа как Клеър работи.

Вратата на гаража беше разтворена. Върху голяма, облепена с керамични плочки маса за заваряване стоеше висока метална фигура. Клеър се бе привела към нея и направляваше оксижена. Около нея запръска водопад от искри.

Реакцията му беше незабавна и смущаваща. Желание — горещо и силно като пламъка, с който тя заваряваше.

Колко е глупаво, помисли си той, докато с мъка премяташе крак през мотора. Погледнато отвън, нямаше нищо съблазнително в жена, обута в работни ботуши и престилка. По-голямата част от лицето й бе закрито зад тъмните очила, а косата й бе напъхана под кожено кепе. Макар че той наистина много харесваше жени, облечени в кожа, дебелата престилка, която Клеър носеше, нямаше нищо общо с прилепналите поли.

Остави каската върху седалката на мотора и тръгна към гаража.

Тя продължаваше да работи. От новия портативен стереокасетофон гърмеше музика. Деветата симфония на Бетовен се конкурираше със свистенето на пламъка. Кем отиде да я спре, като се надяваше, че това е най-безопасния начин да привлече вниманието й.

Клеър бързо погледна назад.

— Само още една минута.

Минутите станаха пет, преди да се изправи и угаси пламъка. С уверени ръце тя взе инструмента и спря захранването.

— Трябваше да направя още няколко довършващи шева за днес — въздъхна тя и махна очилата. Човешко, но и… различно. Питаше се какво беше това въображение, или нужда, което я бе накарало да създаде нещо толкова смущаващо.

— Ами, не бих искал да е във всекидневната ми, защото никога няма да мога да се отпусна край него. Прилича ми на кошмар, който можеш да пипнеш.

Точно това беше вярното определение. Клеър кимна с глава и смъкна кепето.

— Това е най-добрата ми работа от шест месеца насам. Анджи ще бъде на седмото небе.

— Анджи?

— Тя урежда нещата ми — тя и мъжът й. — Клеър оправи смачканите си коси. — Така, какво ще… о, божичко — за пръв път тя го погледан. Лявото му око беше подпухнал и посиняло, а през бузата му минаваше грозна дълбока рана. — Какво, по дяволите, е станало с теб?

— Съботна нощ.

Клеър бързо смъкна ръкавиците си и прокара внимателно ръка по срязаното.

— Мислех, че си пораснал за тези неща. Поглеждал ли си се? Ела да ти дам малко лед за това око.

— Няма нищо — започна Кем, но тя вече бе тръгнала към кухнята.

— За Бога, нали ти си шерифът — говореше му, докато търсеше чиста кърпа, за да сложи леда. — От теб вече не се очаква да участваш в скандали и сбивания. Седни. Може би това ще смъкне отока. Все същата драка си, Рафърти.

— Благодаря — той намести болезненото си тяло на стола с облегалка, който бе поставила в кухнята.

— Дръж го така върху окото си. — Клеър се подпря с един крак на масата, после хвана брадичката му с ръка, за да го обърне към светлината и да може да разгледа раната. — Ще извади голям късмет, ако това не остави белег на красивата ти физиономия.

Той само изсумтя, облекчен от действието на леда.

Клеър се усмихна, но и докато разрошваше падналата над челото му коса, в очите й продължаваше да се чете безпокойство. Спомняше си, че и Блеър бе участвал в сбивания, дори твърде често през последните им години в гимназията. Ако не я лъжеше паметта, при такива обстоятелства мъжете обичаха да ги глезят — и хвалят.

— А мога ли да попитам на какво прилича другият юнак?

Устните му се изкривиха в гримаса.

— Сигурно съм счупил проклетия му нос.

— Боже, как обичам такива гледки! — тя хвана края на кърпата и леко докосна раната. — И с кой се би?

— С Биф.

Ръцете й спряха да се движат. Очите й го погледнаха, пълни с разбиране.

— Съжалявам. Значи нещата не са се оправили.

— Беше по служба. Той беше в нетрезво състояние, а при нетрезво състояния в кръчмата на Клайд… — Кем изведнъж спря и се отпусна назад. — По дяволите!

Ръцете й отново внимателно го докосваха по лицето.

— Ей, искаш ли таралежка?

Той леко се усмихна.

— Баба ми ми даваше мляко и сладки винаги когато Биф ме пребиваше.

Клеър усети как стомахът й се свива, но се опита да се усмихне и хвана ръцете му.

— Като ги гледам, предполагам, че той е в по-лошо състояние от теб.

После импулсивно целуна ожулената и наранена кожа по кокалчетата му. Жестът й му се стори страшно мил.

— И тук ме боли — посочи с пръст устните си.

— Не насилвай късмета си — отново сериозна, тя махна леда от окото му и се взря в него. — Страхотни цветове. Как си със зрението?

— Виждам те много добре. Изглеждаш по-красива от всякога.

Тя блъсна главата му.

— Като се има предвид, че приличах на рошаво бостанско плашило, не ми казваш кой знае какво.

— Може би ще ти го кажа по-добре, ако преди това не умра от болка.

— Добре. Дали да не отида до аптеката и да взема някакъв мехлем за рани.

— Предпочитам таралежката.

Кем затвори очи, докато слушаше как Клеър се движи из кухнята, как отваря хладилника, звука на водата върху стъклените съдове, приглушената музика от гаража. Никога не си бе падал по класическата музика, но точно сега му звучеше много приятно. Едва когато тя постави на масата чиниите и чашите и седна на стола срещу него, той отново ги отвори. В нея откриваше търпение, разбиране и приятелско рамо, на което да се облегне. Толкова лесно можеше да излее болката си.

— Господи, Щека, аз исках да го убия — кротко изрече Кем. В очите му имаше особено изражение, тъмно и опасно, което контрастираше със спокойния му глас. — Беше пиян, противен и ме гледаше по същия начин, както когато бях на десет години, и не можех да отвърна на ударите му. Желанието ми да го убия беше по-силно от всичко до сега. Какъв полицай съм аз?

— Като всички хора — тя се поколеба, стискайки устни. — Кем, чувах родителите си, като говореха за… ами, твоето положение вкъщи. Защо никой нищо не направи?

— Хората не обичат да се месят. Пък и майка ми винаги им отказваше. И още продължава. Ще му плати гаранцията веднага щом я определят и ще го отведе вкъщи. Каквото и да направи, нищо не може да я убеди, че е пропаднал пияница. Искаше ми се някога да изпразни цяла бутилка и после да се пребие — той тихичко изруга, спомняйки си за бащата на Клеър, и по очите й разбра, че тя също мисли за него. — Съжалявам.

— Няма нищо. Предполагам, че и двамата знаем от личен опит колко разрушителен може да бъде алкохолизмът. Само че татко… той никога никого не нарани, когато беше пил. Освен себе си — направи усилие да смени темата. — Предполагам, че днес никак не се чувстваш добре. Мога да си запазя правото на разходка за друг път.

— Наистина не се чувствам добре — Кем раздвижи схванатите си ръце. — И ще се радвам да имам компания — ако можеш да ме изтърпиш.

Клеър се усмихна и стана.

— Чакай да си взема якето.

Когато се върна, той й напомни да угаси радиото, а после да заключи вратата на гаража. Пъхнала палци в джобовете, тя огледа мотора, паркиран до колата й. Беше огромен и мощен, само в черно и сребристо, без никакви допълнителни украси. „Истинска машина“, помисли одобрително тя, докато го заобикаляше. Не като някои играчки.

— Това вече е нещо сериозно — с възхищение прокара ръка по мотора Клеър. После, цъкайки с език, взе каската, оставена от Кем на задната седалка, докато той освобождаваше за себе си резервната. — Рафърти, ти наистина си улегнал.

Докато тя се смееше, Кем нахлузи своята каска и затегна каишката. Когато излязоха от алеята и свиха по улицата, никой от двамата не забеляза проблясването на стъклата на телескопа от високия прозорец на отсрещната страна.

Клеър се притискаше здраво с ръце, а главата й беше изпъната назад. Преди години преживя кратка любовна история през една пролет в Париж със свой състудент по изкуство. Той беше мил, мечтателен и без пукнат грош. Двамата наеха мотопед и прекараха един уикенд, разкарвайки се по улиците.

Разсмя се на собствените си спомени. Това тук нямаше нищо общо с онази мила случка. Младият й любовник беше толкова нежен — изобщо не приличаше на твърдото и стегнато тяло, към което се притискаше сега.

Кем наклони мотора в един завой и тя усети как сърцето й учестява пулса си. Внезапен пристъп, който сякаш синхронизира усещанията й с вибрациите на машината под нея. Вдишваше миризмата на излизащите през ауспуха газове, на прясно окосена трева, на коженото яке на Кем, а под него се усещаше неустоимият мирис на кожата му.

На него също му харесваше да я чувства зад себе си, да усеща неподправеният чувствен допир на бедрата й, разтворени и притиснати от двете му страни, следвайки балансирания ритъм на мотора под тях. Ръцете й ту се отпускаха леко върху бедрата му, ту отново здраво се вкопчваха около кръста му, когато вземаше завой. Импулсивно, той се отклони от главното шосе и сви по един тесен, криволичещ път. Като в някакъв танц се плъзна под арка от дървета. Светлините и сенките рисуваха странни шарки по асфалта. Във въздуха се усещаше хладният и ароматен дъх на пролетта.

Спряха край едно крайпътно магазинче и си купиха изстудени напитки и по един голям сандвич. Осигурили храната за пикника, подкараха по-нататък към гората, където се виеше и разплискваше рекичката.

— Тук е страхотно — Клеър смъкна каската и прокара ръка през косата си. После се засмя и се обърна към Кем. — Дори не знам къде се намираме.

— Намираме се само на около петнайсет километра северно от града.

— Но ние караме вече няколко часа.

— Обикалях наоколо — той извади торбичките с храната и й подаде едната. — Ти беше твърде заета да пееш.

— Единственото неудобно при мотора е, че няма радио, което да надуеш.

Клеър тръгна към обраслия с мъх бряг, където рекичката бълбукаше и подскачаше по камъните. Клонките над нея бяха все още млади и крехки. Планинската вишна и дивият дрян цъфтяха в бяло.

— Винаги водех тук момичетата — обади се зад нея Кем, — да поскитаме наоколо.

— Така ли? — обърна се тя и се усмихна, но очите й бяха замислени. Кем приличаше на боксьор, доволен от работата си. Макар, че не обичаше кръвожадните спортове, сравнението й се стори много подходящо за случая и мястото. — Това още ли е стандартната ти процедура? — изкушена и наблюдателна, тя се наведе към него. После очите й се отвориха широко. — О, Господи! О, Господи, какво е това? — хвърли кесията със сандвича върху него и побягна.

Когато успя да я настигне, тя стоеше пред огромно старо дърво, притиснала ръце към устните си и го гледаше с възхищение.

— Представяш ли си? — прошепна.

— Представям си, че съкрати живота ми с десет години — подпря се той на стария деформиран ствол. — Какво, по дяволите, ти става?

— Виж колко е красиво! Абсолютно красиво! Трябва да го взема!

— Какво да вземеш?

— Красивия клон. — Тя се протегна, повдигна се на пръсти, но все още няколко сантиметра не й достигаха до дебелия израстък от дърво и кора върху дъба. — Мога да търся часове наред и пак да не открия толкова хубав. За скулптура — поясни тя, скачайки на земята. — Чеповете представляват болна тъкан. Когато дървото бъде наранено, мястото зараства, също както плътта.

— Знам какво е чеп, Щека.

— Но този е много ефектен. Бих дала душата си за него — в очите й се появи пресметливо изражение, което можеше да се види само когато се канеше да се пазари за материал. — Ще разбера кой е собственикът.

— Кметът.

— Кметът Атертън има земя чак тук?

— Преди около десет-петнайсет години купи няколко парцела, докато още бяха евтини. Притежава около сто и шейсет декара в този район. Ако искаш дървото, може би ще е достатъчно само да му обещаеш гласа си. В случай че ще останеш.

— Ще му обещая всичко — после огледа дървото с мисълта, че е вече нейно. — Сигурно съдбата има пръст в това, че дойдохме тук.

— А пък аз си мислех само да се поразходим наоколо.

Клеър се разсмя и погледна кесиите с храна, които той още държеше.

— Давай да ядем.

Седнаха на земята близо до водата, откъдето тя можеше да наблюдава дървото и разгънаха сандвичите и пържените картофи. Тишината, която цареше наоколо, беше нарушавана само от някоя случайна кола.

— Колко ми липсваше — каза Клеър, облягайки се на една скала. — Спокойствие.

— Затова ли се върна?

— Донякъде — наблюдаваше го, докато бърка в кесийката за картоф. Ръцете му са красиви, установи тя, въпреки раните и ожулените стави. Би искала да ги отлее от бронз, стиснали дръжка на меч или спусък на пистолет. — Ами ти? Не помня друг, който повече от теб да искаше да се махне от тук. Още не мога да възприема връщането ти, и то като пазител на обществото.

— Обществен служител — поправи я той и отхапа от дългия сандвич. — Може би накрая разбрах, че проблемът не е в Емитсбъро, а в мен — „Това е само част от истината“, помисли си той. Останалото бяха сърцераздирателните писъци в една стара сграда, изстрели от пистолет, кръв, смърт.

— Ти си беше наред, Рафърти. Просто отиваше малко по-далеч в тийнейджърските щуротии — тя се усмихна. — Всеки град има нужда от своето лошо момче.

— А ти винаги си била доброто момиче — засмя се той, виждайки, че тя се дразни. — Умната дъщеря на Кимбъл, отличничката на училището, председателката на ученическия съвет. Сигурно още си пазиш грамотите за най-хубав сладкиш в скаутската команда на момичетата.

— Стига, Рафърти, не съм длъжна да седя и да слушам обиди.

— Възхищавах ти се — отвърна той, но погледът му блестеше закачливо. — Наистина. Освен в случаите, когато ме отвращаваше. Искаш ли картофче?

Тя бръкна в кесията.

— Само защото спазвах правилата…

— А ти точно това правеше — сериозно потвърди той. — Наистина ги спазваше. — Протегна се и започна да си играе с металната катарама на якето й. — Мисля, че винаги се питах дали ти се е случвало някога да ги нарушиш.

— Ти изобщо не си мислил за мен.

— Напротив — погледът му отново се вдигна към нея. Очите му все още се усмихваха, но имаше нещо по-дълбоко, бяха някак неспокойни, което я накара да застане нащрек.

„По-полека“, пробяга бързо през съзнанието й.

— Понякога се учудвах колко често се хващах, че мисля за теб. Беше само едно дете, на всичкото отгоре и кльощаво, от известно семейство, и то от правоимащите. И всички знаеха, че в града няма момче, което може да се похвали, че е спало с теб — пусна катарамата й и леко се усмихна. — Предполагам, че мислех за теб, защото с Блеър бяхме почнали да се мъкнем заедно.

— Когато преживяваше бунтарския си период.

— Точно така — не разбираше как успява гърленият й глас да му звучи толкова сериозно, но му харесваше. — Е, наруши ли ги някога, Щека?

— Имах си своите преживявания — Клеър отхапа ядосано от сандвича си. — Знаеш ли, хората не гледат на мен като на слаботелесна, примерна зубрачка от глухата провинция.

Не беше предполагал, че ще му достави такова удоволствие да я види раздразнена.

— А как гледат на теб, Щека?

— Като на преуспяващ артист, с талант и въображение. На последната ми изложба, критиката… — тя се сепна и му се озъби. — Да те вземат дяволите, Рафърти, караш ме да говоря наистина като зубрачка.

— Няма нищо. Тук сме си свои — той избърса няколко трохи от брадата й. — И ти ли така се възприемаше, на първо място като артист?

— А ти не мислиш ли за себе си на първо място като за полицай?

— Да — отговори той след малко, — предполагам, че да.

— Е, имаш ли много работа напоследък в Емитсбъро?

— От време на време излиза по нещо — понеже случката в гробището още не излизаше от ума му, той й разказа за нея.

— Доста е страшничко — раменете й потръпнаха от внезапен хлад. — Не мислех, че може да се случи тук. Смяташ ли, че са деца?

— Не можахме да открием нищо, но не, не мисля, че са били деца. Беше прекалено чисто, прекалено целенасочено.

Клеър се огледа наоколо — забеляза спокойната гора и чу песента на водата.

— Звучи зловещо.

Кем съжали, че го спомена и наруши приятното бъбрене за някогашните спомени.

Беше забравил за раните и болката си. Оказа се лесно, може би твърде лесно да се утеши тялото му. Харесваше му да я гледа, харесваше му начинът, по който бухналата й коса отразяваше слънчевите лъчи. Чудно как не бе забелязал преди десетина години колко гладка, прозрачна и мека е кожата й. Най-добре си спомняше очите й — златистите, почти като на магьосница пламъчета в тях.

Сега му харесваше да слуша гласа й — как се извисява и спуска. Харесваше му и смехът й, в който имаше някаква загадъчност. Говориха през целия следобед, спориха на различни теми, изковаваха приятелството, което ги бе изкушавало през детството.

Макар, че рекичката ромолеше край тях, а слънчевите лъчи и сенките танцуваха над главите им, Кем чувстваше, че времето не е подходящо за друго, освен за приятелство. Когато отново се качиха на мотора, вече се чувстваха по-близки.

Единствената грешка, която направи през този ден, беше, че на връщане реши да мине през града. Това даде възможност на Бъд Хюит да му помаха, докато минаваха покрай канцеларията на шерифа.

— Здравей, шерифе — макар и облечен в цивилни дрехи, Бъд придаде официален израз на лицето си, кимвайки към Клеър. — Радвам се да те видя отново.

— Бъд? — Клеър със смях скочи от мотора и звучно го разцелува. — Снощи цяла вечер прекарах с Алис да ядем пици и да пием разни блудкави питиета. Тя ми каза, че сега си заместник-шериф.

— Единият от двамата — измънка той, доволен, че са говорили за него. — Изглеждаш наистина чудесно, Клеър — в действителност, докато я гледаше адамовата му ябълка бе започнала леко да подскача от вълнение. Бузите й бяха зачервени от вятъра, очите й бяха дълбоки и златисти. — Предполагам, ходили сте на разходка?

— Точно така — Кем усети, че не му е толкова смешно, докато наблюдаваше идиотското възхищение, с което я гледаше Бъд. — Нещо случило ли се е?

— Ами, предположих, че ще искате да знаете… понеже не си бяхте вкъщи, когато звънях, та като ви видях, реших да ви спра.

Кем завъртя дръжката на газта и моторът нетърпеливо избръмча.

— Казвай, Бъд.

— Става дума за онова бягство. За момиче от Харисбърг.

— Намерили ли са я…

— Не, но тази сутрин се обадиха момчетата от щатската. Някой е видял момиче според описанието на няколко километра от града по петнайсето шосе същия следобед, когато е избягала. Вървяла към Емитсбъро. Мислех, че ще искате да знаете — повтори той.

— Дадоха ли ти име?

— Име и телефонен номер. Записани са вътре.

— Първо ще закарам Клеър.

— Мога ли да те почакам? — тя вече оставяше каската на задната седалка. — Никога не съм влизала в канцеларията на шерифа, откакто Паркър седеше зад бюрото и ругаеше.

— Вече не изглежда толкова добре, както преди — каза Кем.

Позна мъжа зад бюрото. Казваше се Мик Морган и беше все още млад помощник-шериф по времето на Паркър, но годините му се бяха отразили доста неблагоприятно. Беше наедрял и напълнял, а пропуските в мазната му кафява коса се бяха разширили едновременно с талията му. Избута парчето тютюн, което дъвчеше в края на устата си и се изправи.

— Кем! Не очаквах да минеш — той се вгледа в Клеър и се опита да изрази нещо като усмивка. По зъбите му имаше сок от тютюн. — Чух, че сте се върнали.

— Здравейте, господин Морган.

Не искаше да си припомня, че той беше пристигнал на мястото, където баща й бе умрял. Нито пък да го упреква за това, че именно той я бе изтръгнал от тялото му.

— Май сега сте богата и известна — зад стената се чу удар и трополене. Морган вдигна вежди и майсторски се изплю в месинговата кофа в ъгъла. — Старият Биф цял ден вдига гюрултия. Ужасен махмурлук го мъчи.

— Аз ще се оправя — Кем хвърли поглед към задната стая, откъдето изригна нов ураган от псувни. — Бъд, защо не закараш Клеър до тях?

Тя понечи любезно да се сбогува, но забеляза напрежението, изписано на лицето му. Забеляза го и по врата, и по ръцете му.

— И тук съм добре — сви нехайно рамене и започна да разглежда забодените по таблото съобщения. — Само ще позяпам. Свърши си работата.

Морган потупа изскочилия над колана му корем.

— Кем, щом си тук, ще изляза за вечерята.

С рязко кимване Кем бързо се отправи към тежката врата, която разделяше килиите за задържаните от канцеларията. След като я затвори след себе си, виковете се усилиха.

— Ще си го изкара на него — каза Морган и отново се изплю. — Хайде, Бъд, ела да пиеш едно кафе при Марта.

— Ами… до скоро, Клеър.

— До скоро, Бъд.

Щом излязоха, Клеър се приближи до прозореца и погледна града. Беше спокойно като в неделна картинка. Няколко деца се спускаха с велосипеди надолу по улицата. Двойка тийнейджъри стояха на капака на стар буик и флиртуваха. Представяше си как вътре в къщите хората бяха седнали пред неделната вечеря от задушено или печена пържола.

В стаята зад гърба си чуваше яростните викове на Биф, който ругаеше и заплашваше доведения си син. Кем изобщо не се чуваше и Клеър се зачуди дали говори, или само го слуша.

 

 

Кем говореше — с нисък, добре овладян глас, който излъчваше повече сила от всички крясъци на Биф. През разделящите ги метални решетки той наблюдаваше мъжа, който бе превърнал живота му в ад почти откакто се помнеше. Док Кремптън бе превързал главата на Биф, а едното му око бе напълно затворено и носът му приличаше на кървава пихтия на фона на белите превръзки.

Освен това беше стар, забеляза Кем. Мъжът пред него беше стар, изхабен и жалък.

— Ще останеш вътре, докато ти определят утре гаранцията — обясни му той.

— Или ще ме пуснеш веднага, или, когато изляза ще се върна за теб. Разбра ли, момченце?

Кем гледаше разбитата му физиономия и осъзнаваше, че го е направил със собствените си ръце. Макар да не си спомняше съвсем ясно. Всеки удар бе забит през заслепяващата пелена на омразата.

— Разбрах. Стой далеч от моя град, старче.

— Твоят град? — дебелите пръсти на Биф се впиха в решетките и ги разтресоха. — В този град ти си само един пиклив никаквец и никога няма да станеш нещо повече. Забол си шибаната значка на ризата и вече мислиш, че си голяма работа. Ти си един некадърник, същият некадърник като твоя старец.

Ръцете на Кем се шмугнаха между металните пръчки толкова бързо, че Биф не успя да се измъкне. Чу се как платът изпращя, когато сграбчи ризата му.

— На кой мислиш ще му пука, ако утре те открият умрял в тая килия? — придърпа го силно и притисна лицето му към решетките. — Помисли си за това, тъпако, и стой далеч от мен. И ако разбера, че си се върнал в къщи и си се опитал да си го изкараш на майка ми, ще те убия. Добре ли ме разбра?

— Пет пари не давам за теб. И никога не съм давал — Биф се отдръпна и обърса с ръка кървящия си нос. — Мислиш, че знаеш всичко тук, но друг път… Не си ти, който управлява тоя град. Ще си платиш, задето ме вкара тук. Познавам хора, които ще те накарат да си платиш.

Кем с досада се обърна към вратата.

— Ако искаш да ядеш, затваряй си устата. Наредил съм на Мик да не ти дава вечеря, докато не се успокоиш.

— Ще се видим в ада, момче — извика Биф между решетките и заудря по тях с юмруци, когато видя, че Кем затваря вратата. — Ако ще това да е последното нещо, което ще направя, но ще те видя в ада.

Останал сам в килията, той избърса лицето си. После започна да припява.

Клеър изчака да чуе, че вратата се затваря и чак тогава се обърна. Изразът върху лицето на Кем накара сърцето й да трепне от съчувствие, но вместо това само безгрижно му се усмихна.

— А пък аз си мислех, че работата ти е скучна.

Той мина покрай нея, за да стигне до бюрото си, искаше му се да я докосне, да я прегърне, но част от него сякаш се чувстваше омърсена.

— Трябваше да си тръгнеш.

Клеър седна на ъгъла на бюрото му.

— Ще чакам ти да ме закараш.

Кем погледна към бюрото, за да разчете написаната с красивия ученически почерк на Бъд бележка.

— Трябва да се обадя.

— Аз не бързам.

Той притисна с пръсти върха на носа си и вдигна телефона. „Поне Биф се умълча“, помисли си.

— Тук е шериф Рафърти от Емитсбъро, бих искал да говоря с господин и госпожа Смитфил. Става въпрос за обаждането си в щатската полиция, относно Карли Джемисън — за момент той остана заслушан, после започна да записва. — Спомняте ли си с какво беше облечена? Да, да, знам това място. По кое време на деня беше това? Не, госпожо, не ви обвинявам, че не сте качили човек на стоп. Да, може да е опасно. Наистина не бих могъл да ви кажа. Не, вие и съпругът ви се постъпили съвсем правилно. Благодаря ви, да, ако пак се наложи, ще ви се обадя непременно.

Когато затвори, Клеър сведе глава и му се усмихна.

— Звучеше наистина сериозно и дипломатично.

— Много благодаря — надигайки се, той я хвана за ръка. — Хайде да се омитаме оттук.

— На колко години е беглецът? — попита нехайно Клеър, докато тоново се качваха на мотора.

— Около петнайсет — момиче от Харисбърг. Носела е червена раница и е проклинала целия свят, задето родителите й я не пуснали във Флорида за посрещането на пролетта.

— От кога я няма?

— Прекалено дълго — Кем запали мотора и потегли.

Слънцето вече се спускаше зад хоризонта, когато Клеър го помоли да остане да изпият по чаша вино и да поседнат за няколко минути на люлката на верандата. Наля френското шардоне от двайсет долара в стъклените купички за десерт.

— Двамата с баща ми обичахме да сядаме тук отвън в такива вечери и да чакаме да запеят щурците — изпъна дългите си крака и въздъхна. — Знаеш ли, Кем, да се върнеш отново у дома, означава да се върнеш при цял куп проблеми. Но това не значи непременно, че решението е било погрешно.

Кем отпи, без да може да разбере дали чашите, или компанията правеха виното по-ярко.

— За себе си ли говориш, или за мен?

Тя сведе поглед към него.

— Из града се говори, че си много добър шериф.

— Като се има предвид, че повечето имат за мярка единствено Паркър, не е кой знае какво — докосна една къдрица, залепнала на врата й. — Благодаря ти. Ако ся бях отишъл направо в къщи, сигурно щях да счупя някоя стена или нещо друго.

— Радвам се, че мога да ти помогна. Чух също, че имаш много модерна къща — Клеър го гледаше, отпивайки от чашата. — Естествено, не бях поканена да я посетя.

— Май ти дължа визита, а.

— Така изглежда.

Останаха да пият в приятно мълчание. Виждаха как от време на време преминава някоя кола, чуваха как пролайват кучетата и вдишваха аромата на зюмбюлите, които баща й бе посадил преди толкова години.

Слънцето слезе още по-ниско и лекият ветрец подгони сенките по тревата.

Беше съвсем естествено, почти по приятелски, когато той леко докосна лицето й с ръка и го обърна към себе си. Прокара бързо устни по нейните, сякаш за да ги опита. С отворено очи и двамата се наведоха по-близо, улеснени от плавното движение на люлката. Когато задълбочи целувката, когато беше принуден да я задълбочи, Кем усети учестеното й дишане.

„Една чаша вино не може да ми завърти така главата“, мислеше си Клеър, притискайки ръка към гърдите му. Нито пък една целувка, и то от мъж, когото познаваше откакто се бе родила.

Размърда се и се отдръпна.

— Кем, мисля…

— После ще мислиш — прошепна той и я придърпа отново към себе си.

Екзотично. Толкова беше странно, че срамежливото, слабо момиченце от детството му би могла да има толкова екзотичен вкус. Толкова еротично излъчване. Знаеше, че устните му са нетърпеливи, но не можеше да ги спре. Не би могъл да предположи, че само едно докосване, само една глътка, ще предизвика такава нетърпима нужда от ще.

Когато отново можа да си поеме дъх, Клеър се отдръпна съвсем мъничко назад, после още мъничка, докато замъгленият й поглед успя да фокусира лицето му.

— О! — успя да каже и Кем се усмихна.

— Това добре ли е, или зле?

— Просто — о! — с трепереща ръка поднесе чашата към устните си. Виното охлади топлината, останала от него. — Мислех, че съм се върнала вкъщи за малко спокойствие и почивка.

— Тази вечер е наистина много спокойна.

— А-ха — ако отново я целунеше, беше сигурна, че ще побегне като стрела. — Кем, винаги съм мислила, че в място като това нещата трябва да стават бавно. Много бавно.

— Окей — той отново я притегли, като постави главата й върху рамото си. Беше чакал повече от десет години, за да разбере какво е, помисли си и отново залюля люлката. Предполагаше, че това е достатъчно бавно.

Щурците запяха и никой от двамата не разбра, че очите на телескопа са вперени в тях.