Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Divine Evil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 79 гласа)

Информация

Корекция
Lenitooo (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Божествено зло

ИК „Бард“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и девета

Това беше сън. В сънищата човек не усеща нещата истински и гласовете блуждаят в съзнанието му. Трябва да отвори очи и да се събуди. Тогава ще види, че лежи свита на дивана, замаяна от спането.

Но когато най-сетне успя да повдигне натежалите си клепачи, видя малка стаичка, драпирана в черно. Образът на Бафомет се взираше в нея. Надигащата се паника се опитваше да се пребори с наркотика — напразно се мъчеше да раздвижи тежките си крайници. Китките и глезените й бяха завързани. Викът, който се надигаше в гърлото й, се превърна в слабо стенание. Тъй като не можеха да я чуят, не й оставаше друго, освен да слуша.

— Не може да остане тук — Чарли Грифит крачеше на другия край на подиума. Качулката му беше отметната и откриваше меките му кестеняви коси и разтревожените му очи. — По дяволите, никой от нас не е в безопасност, докато е тук.

— Остави на мен грижата за безопасността. Винаги е било така — кметът проката дългите си слаби пръсти по сребърния медальон. Усмивката му беше по-скоро подигравателна, но Чарли беше твърде развълнуван, за да го забележи.

— Ако Док не беше толкова закъснял, че да я види отвън…

— Но я видя — натъртено рече Атертън. — Ние сме защитени. Как може да се съмняваш?

— Аз не… не искам… само че…

— Баща ти помогна при създаването на братството ни — постави Атертън ръка на рамото му по-скоро да го спре, отколкото да го успокои. — Ти беше първият от новото поколение. Разчитам на теб, Чарли, заради здравия ти разум, заради твоята дискретност и вярност.

— Разбира се, разбира се. Но да направим служба тук е едно, а да държим нея — съвсем друго. Трябва да мисля за семейството си.

— Всички мислим за семействата си и един за друг. Ще я преместим.

— Кога?

— Тази нощ. Сам ще се погрижа.

— Джеймс… — Чарли се поколеба, уплашен, че думите му ще издадат не само страха, но и съмненията му. — Оставам ти верен, както е било през всичките тия десет години, откакто баща ми ме доведе да бъда въведен. Но Клеър… Израснал съм с нея.

Атертън сграбчи раменете му, сякаш да го благослови.

— Унищожи, преди да те унищожат. Не е ли такъв Законът?

— Да, но… Ако има друг начин.

— Има само един начин. Неговият. Вярвам, че е била изпратена. Знам, че няма случайни неща, Чарли, и ето че тя дойде тук тази нощ. Вярвам, че кръвта й ще ни пречисти, ще изтрие петното, с което баща й се опита да ни бележи преди толкова години. Тя ще бъде жертвата, с която ще го укротим за това, че беше предаден от един от своите — очите на Атертън заблестяха от задоволство и стръв в сумрачната светлина. — Не след дълго и синът ти ще се присъедини към нас.

Чарли облиза устни.

— Да.

— Потърси утеха в мисълта, че следващото поколение ще процъфти и успее благодарение на мощта му. Върви и остави това на мен. Искам да се свържеш с останалите и да се погрижиш да се успокоят и да стоят кротко. В нощта на слънцестоенето ще се срещнем, ще направим жертвоприношение и ще станем още по-силни.

— Добре — нямаше друг начин и Законът не оставяше вратичка за отстъпление или съжаление. — Имаш ли нужда от помощ?

Атертън се усмихна, виждайки че и този път е успял да надделее над слабия. Господството беше неговият любим наркотик.

— Мик ще ми помогне.

Изчака Чарли да се скрие зад завесата и тогава се обърна към Клеър. Знаеше, че е в съзнание и слуша, и това му доставяше удоволствие.

— Трябваше да оставиш момчето — заговори той. — То вече е мое — наведе се, хвана лицето й в ръка и го завъртя в двете посоки. — Все още погледът е малко безжизнен — забеляза той, — но вече добре разбираш всичко.

— Разбирам — гласът й стигаше до слуха й сякаш през тунел. — Вие сте били през всичките тези години. Вие сте убили онова нещастно момиче.

— И нея и други. Господарят иска своите жертви.

— Вие не вярвате в това. Не можете.

Атертън прехапа устни, както често правеше, преди да смъмри някой от учениците си.

— Ще разбереш, че не е важно в какво вярвам аз, а в какво вярват те. Ще пролеят кръвта ти, без дори за миг да се замислят, само защото аз ще им кажа.

— Но защо?

— Доставя ми удоволствие — смъкна мантията си и после се разсмя като видя ужаса в очите й — О, не, нямам намерение да те изнасилвам. Нямам нито време, нито желание. Кметът е длъжен да се показва само в приличен костюм. — Започна спокойно да се облича, като нахлузи късите гащета на слабите си крака.

— Няма да можете да продължите повече — Клеър безмилостно извиваше китките си, но успя единствено да разкъса кожата с въжето. — Твърде много грешки направихте.

— Да, допуснати бяха грешки, разбира се. Но бяха поправени — тръсна бялата си риза и внимателно я огледа за гънки. — Първата беше баща ти. Той беше истинско разочарование за мен, Клеър. Много тежко разочарование.

— Баща ми никого не е убил. Той не е участвал в това.

— О, участваше — кметът педантично закопчаваше копчетата си отдолу нагоре. — И беше един от основните участници. Толкова буден и амбициозен мъж, жаден за знания. Когато стана един от нас, той толкова силно се запали, че ми стана като брат — седна на трикракото столче и обу късите си чорапи. — Когато се отказа, това дълбоко ме нарани. И то, за да се върне към някаква безполезна религия с напудрения си бог… — Въздъхна и поклати глава. — И докъде го доведе това? Питам те, докъде? До бутилката и някакво фалшиво чувство за праведност. И всичко това само защото не беше готов да продължи с нас, да се стреми към още по-голяма власт.

Отново влязъл в ролята на учител, Атертън опря ръце на окосмените си бедра и се приведе към нея.

— Принасянето на човешки жертви съвсем не е мое произведение, скъпа. То съществува още от първите дни на човека. Поради съвсем простата причина, че той не само има нужда да пролива кръв, но и живее от това — погледна я. — Да, виждам, че това те шокира, както навремето и Джак, но задай си честно въпроса дали отвращението ти не се дължи само на един примитивен рефлекс?

Клеър успя дамо да поклати глава.

— Колко? Колко човека сте убили?

— Броят им няма значение, не мислиш ли? Първата жертва беше тест, който всички, освен баща ти издържаха. При това жената в крайна сметка беше някаква проститутка. Убийството й беше символично. Може би, ако предварително го бях обсъдил с Джак, ако му бях обяснил смисъла, той нямаше да реагира толкова остро. Е, само мога да съжалявам за това.

Пресегна се и взе тъмния си панталон с идеални ръбове.

— Може да се каже, че Джак ме изостави заради една жена, макар че връзката ни беше само духовна и никога не е била физическа. Изостави ме и се върна при розите и студения си, безполов бог. И аз му простих — изправи се, издърпа ципа и взе колана си. — Но той не можеше да си позволи да ме предаде и да изложи на риск семейството си. Бяхме дали обет, кръвен обет. Така че, докато беше жив, Джак продължи да прави, каквото му се каже.

— Заплашили сте го.

— Преди да бъде белязан, той знаеше какви са правилата. Изглежда, сделката със земята го докара до ръба. Не мога да разбера защо. Каза ми, че повече няма да участва в това. А това, виждаш ли, бяха само пари. Операция, която ни осигуряваше богатство и повече власт. Но Джак все по-дълбоко и по-дълбоко затъваше в бутилката и вече не можеше да разсъждава ясно.

Въпреки отчаяните си, Клеър усети лъч надежда.

— Той е щял да каже. Щял е да проговори…

— О, да. Вярвам, че щеше. Поне така се надяваше — надяваше се да събере това, което наричаше кураж, за да го направи — Атертън взе вратовръзката си на сиви и тъмночервени райета и я пъхна под яката на ризата. — Паркър и Мик отидоха да се срещнат с него, да се опитат да го убедят колко безразсъдно би било това за всички, които участват. От това, което ми казаха, разбрах, Джак просто не ги е изслушал. Той е подходил твърде неразумно, твърде остро. Имало е кратък спор и… ти знаеш останалото.

— Убили са го — прошепна тя. — Боже мой, убили са го.

— Е, сега трудно би могла да обвиниш Паркър и Мик за това, че баща ти е оставил онези колове на терасата. Знаеш, че би могъл да оцелее при падането. Предпочитам да мисля, че това е било справедливост — завърза възела на вратовръзката и го приглади с ръка. — Все още ми липсва — въздъхна той отново и взе сакото си. — И ето че ти се връщаш, идваш тук и сякаш кръгът се затваря. Допуснах грешки с Джак. Трябваше да постъпя с него както с всички останали предатели, но аз оставих обичта ми да ме отклони. Трябва да поправя грешката си чрез теб.

— Вие сте убили баща ми.

— Не, скъпа моя, та аз дори не бях там.

— Вие сте го убили — повтори Клеър. Отново задърпа въжетата. Искаше й се да хапе, да драска и да забива нокти.

Атертън спокойно взе парче плат, внимателно го сгъна и направи превръзка.

— Боя се, че ще трябва да те укротим, докато те преместим.

— Да пукнеш в ада!

— Няма ад — усмихна се той, докато затягаше превръзката през устата й. — Освен този, който ние си създадем.

 

 

Мик стоически я пренесе по стълбите до колата й. Клеър се гърчеше и извиваше, но безрезултатно. Когато я стовари на предната седалка, тя замаха със завързаните си ръце. Мик мълчаливо пое удара с раменете и я стегна с колана.

— Много неразумно от твоя страна да оставиш ключовете в колата — седна на шофьорското място Атертън. — Може и да сме малко провинциално градче, но на младежите сигурно ще им е трудно да устоят на изкушението на такава кола. Японска е, нали? — продължи да говори приятелски той, докато затягаше колана си. — Твърдо съм убеден, поне публично, че трябва да се купуват американски стоки — завъртя ключа. — Но мога да оценя чувството за мощ, което дава тази кола. Пътуването няма да е дълго, Клеър, но се опитай да се настаниш удобно.

Излезе от паркинга, сви вляво от главната улица и се насочи извън града. За собствено удоволствие си поигра с радиото и откри някаква станция с класическа музика.

— Прекрасна машина — каза отново. — Красива изработка. Завиждам ти. Разбира се, на мен не ми подхожда да карам толкова скъпа кола. Политическите ми стремежи ме принуждават да водя по-скромен начин на живот — виждаше се в резиденцията на губернатора. — Парите му отиват на сметки в швейцарски банки… и в терени, разбира се. Джак не научи да ценя недвижимата собственост. А е и толкова приятно просто да ги имаш. Естествено, винаги щом е възможно, задоволявам желанията на Мин. Вкусът й наистина е доста скромен. Един мъж не би могъл да желае по-добра жена. Сексуално, ако мога така да се изразя, тя е малко студена, но да плащаш на проститутки е съвсем малка цена за това да имаш стабилен и успешен брак. Не си ли съгласна? О, естествено, не би могла да кажеш — протегна се и смъкна превръзката. — Ако искаш, можеш да викаш — никой няма да те чуе.

Клеър не се опита. Ръцете и бяха вързани пред тялото и затегнати към него с колана, така че дори не можеше да хване волана. „Може би така е по-добре“, помисли си тя. При катастрофата можеше и да не оцелее. А тя беше решена да оцелее. Най-доброто, на което можеше да се надява, е да го остави да говори и да следи внимателно посоката, в която се движат.

— Жена ви… знае ли?

— Мин? — усмихна се нежно и съчувствено той при тази мисъл. — Хайде, хайде, сега няма да обсъждаме Мин. Едно от основните правила е да не замесваме жените и дъщерите си. Би могло да се каже, че сме създали много специален клуб само за мъже. Можеш да го сметнеш едновременно за дискриминационно и неконституционно, но аз предпочитам да го възприемам като селективно.

— Доктор Кремптън — не мога да повярвам, че и той взема участие в това.

— Един от основателите. Вероятно не знаеш, че е имал малък проблем с наркотиците в медицинския институт — бързо я погледна той. — Какво ще разбереш, хората невинаги са това, което изглеждат. Макар че добрият доктор ми създава известни неприятности напоследък, но не е нещо, с което не бих могъл да се справя. Когато му дойде времето — щеше да му достави голямо удоволствие да се справи с Кремптън, така както се беше справил с Биф. Щом приключи с него, няма да остане никой, който бе се осмелил да му задава въпроси. — Не е трудно да се намерят мъже, които искат нещо различно — продължи той. — Особено, когато им се предлага секс, пари, наркотици и усещане за власт.

Бяха започнали да се изкачват по стръмен и лъкатушен път, който пресичаше големи необработени участъци. От двете страни се издигаха гори. Атертън натисна газта и вдигна скоростта до осемдесет километра.

— Чудесна кола. Срамота е да се унищожава.

— Да се унищожава?

— Джордж от „Коли и авторемонти“ на Джери ни прави тези услуги. Най-напред ще трябва да я разглобим. Така ще компенсираме заради стария и износен шевролет на Сара.

— Сара? Вие…

— Боя се, че трябваше да го направим. Знаеше повече, отколкото е благоразумно за нея.

— И Биф.

— Екзекутиран! — усмихна се. Откриваше едно ново усещане за мощ в това да може да говори безнаказано за нещата, които беше направил. — Много просто, той не можеше повече да контролира пиенето и страстта си към наркотика. Наруши Закона, като нападна един от нашите, а после публично се би с шерифа. Много жалко. Беше един от първите, които възприеха силата на истинското жертвоприношение. Притежаваше съвършен егоизъм, от който се възхищавах. Искаше Джейн Рафърти и Майк Рафърти беше отстранен. Просто го уби.

— Биф е убил бащата на Кем?

— Светкавична и блестяща акция. Мисля, че е ударил Май, за да загуби съзнание и после с помощта на вериги и лост е издърпал трактора през него. Рисковано, но какво е животът без риск? После е бил наблизо, за да успокоява опечалената вдовица.

Клеър се раздвижи отвратена. Усети под краката си металната пила, която лежеше забравена на пода още от онова посещение във фургона на Ани. Докато сърцето й глухо биеше, успя да я избута между краката си.

— Вашият култ е само извинение, за да се убива.

— Изобщо не е извинение — зави по черен път и се принуди да намали скоростта, за да може да се справи с неравностите и завоите. — Само един от начините. Начин да вземаш. Всеки член от групата ни има това, което иска и от което има нужда, дори повече. Всеки ден се разрастваме. В малките градчета и големите центрове. Преди тридесет години бях само един нещастен новобранец в армията. Бях в Калифорния и чаках да мине времето, за да се уволня и да се върна отново към глупавия си, нещастен живот. Приеха ме в една секта — приятна, но дезорганизирана група. Започнах да разбирам как с малко грижи и постоянство тяхната религия би могла да се превърне в задоволителен и изгоден бизнес. В края на краищата виж богатството и властта на Католическата църква. Взех каквото ми трябваше от тях и подобни на тях и когато се върнах у дома, потърсих други. Ще се учудиш ли колко е лесно да се съблазнят сериозните граждани?

— Отвращавам се.

Атертън се усмихна.

— Е, наистина, не всеки може да бъде спечелен. Хранех големи надежди за Кемърън, но той се оказа голямо разочарование. Страхувам се, че ще трябва да бъде отстранен — долови ужасеният й поглед и се засмя. — О, не се страхувай, съмнявам се, че ще се наложи да употребим насилие. Политическият натиск ще бъде достатъчен, за да го отстраним и преместим. Вече съм посял семената, които ще го накарат да погледне с друго око на убийството на Биф. Няма за какво да се страхувам от Кемърън. Докато е така, той е в безопасност. Е, ето че пристигнахме.

Пътят беше навлязъл на около километър право нагоре в планината. Бяха спрели пред висока порта. Атертън си тананикаше. Мик се измъкна от колата зад тях, приближи се, отключи вратата и я задържа отворена.

— Сетих се нещо — каза Атертън, докато преминаваше през нея. — Сега няма да можеш да използваш онова дърво. Жалко. Интересно ми беше да видя какво ще направиш от него.

Клеър внимателно придвижваше пилата между глезените си.

— Тук ли ще ме убиете?

— А не, разбира се, че не. Като дъщеря на Джак имаш право на известна церемониалност. Дори реших да се откажа от сексуалния ритуал. Заради паметта му — спря колата през малка ниска колиба. — Ще те настаним тук до деня на слънцестоенето.

— Ще повърна — наведе се тя като здраво стискаше пилата между прасците си. Когато Мик отвори вратата откъм нейната страна, тя отпусна глава. — Моля ви, ще повърна.

— Натисни главата между коленете й — каза Атертън и сам отвори вратата си.

— Спокойно, Клеър — Мик освободи колана. — Съжалявам за всичко това. Няма какво друго да направим — натисна главата й надолу.

Клеър грабна пилата в ръце и се изви нагоре. Кръвта бликна между гърдите му. Дръпна се назад, така че следващият й удар само одраска бедрото му.

— Ти си убил баща ми, копеле такова!

Когато той се свлече и застена на колене, Клеър опита да се измъкне от колата. В този момент болката избухна в главата й и тя загуби съзнание в краката на Атертън.

 

 

Къде, по дяволите, беше? За втори път през този следобед Кем мина през къщата. Не искаше да се поддава на паника. Можеше да е излязла на разходка, да е отишла на гости при някой приятел. Може да я е обзело отново настроение за поредното безумно посещение на някой от онези битаци.

Защо не се беше обадила?

Бележката, която беше оставил на кухненската маса, след като беше чакал два часа предната нощ, още си стоеше там. Леглото й беше в безпорядък, както винаги. Невъзможно беше да се разбере дали е спала тук. Чантата й също беше тук, но тя често я оставяше, като напъхваше парите в джобовете си и се мяташе на колата.

Може би прекалено я беше притиснал за рисунките и сега имаше нужда да остане малко сама.

Но дявол да го вземе, последния път, когато бяха заедно, нещата между тях изглеждаха идеални. Седна на масата в кухнята и се опита да потисне мрачното със спомени от последната нощ, която прекараха заедно.

Лежаха на килима във всекидневната с преплетени крака, а от стереото се чуваше гласът на Бони Райт. През прозореца подухваше лек ветрец с дъх на лято и донасяше песента на козодоя.

— Защо промени решението си? — попита я той.

— За кое?

— Да се омъжиш за мен.

— Не съм го променила — прехвърли се върху него, кръстоса ръце на гърдите му и подпря брадичката си на тях. — Просто вече съм готова — спомняше си добре как се усмихваше. Очите й бяха тъмни и имаха цвета на златото от картините на старите майстори. — Първият ми брак беше един наистина много тъжен провал. Накара ме да се страхувам. Не… — дълбоко пое въздух, решена да бъде съвсем честна. — Накара ме да се чувствам несигурна. Мислех, че правя всичко както трябва, но не беше така.

— В тези неща грешката никога не е само на единия.

— Да, и двамата направихме много грешки. За мен най-голямата беше, че не положих достатъчно усилия. Когато нещата започнаха да се разпадат, аз просто се оставих на течението. Емоционално ограничена. Това ми е станало навик след смъртта на баща ми. Уравнението е съвсем елементарно — да не се вживявам много означава и да не те нараняват много. Но с теб не се получи.

— Значи ще се омъжиш за мен, защото обърках уравнението ти.

Притисна устни към шията му.

— Толкова много те обичам, Кем — усети как устните й се извиват в усмивка. — По добре да започнеш работата по гаража.

От тогава не я беше виждал.

Неспокойно се изправи и тръгна към гаража. Инструментите й бяха тук, готови за работа. Купища скици лежаха разхвърляни по работната маса. По пода бяха нахвърляни парчета дърво.

Ако сега се върне, ще му се изсмее, че се притеснява. И ще бъде права. Да не беше толкова изнервен, нямаше да му идват разни мисли само защото я няма вкъщи. Но разговорът с Мона Шърман все още не му даваше мира. Просто беше дяволски сигурен, че го мамят.

Мона Шърман го излъга. Или поне в това, което му разказа, имаше толкова много лъжи, примесени с истина, че доста време ще му трябва, за да ги отдели. Най-напред трябваше да докаже, че лъже и после да разбере защо.

Повтаряше си, че всичко това няма нищо общо с Клеър. Тя беше вън от тези неща. И ще се погрижи така да бъде и занапред.

 

 

Ърни видя как Рафърти се връща обратно при колата си и потегля. Като дете, каквото му се искаше да бъде, той се пъхна в леглото и издърпа завивките над главата си.

 

 

Когато Клеър се пробуди, около нея беше тъмно. Не можеше да разбере дали е нощ или ден, защото прозорците бяха плътно затворени. Главата й тъпо пулсираше като при зъбобол. Когато се опита да се раздвижи, откри, че ръцете и краката й са здраво завързани към металната рамка на леглото.

Обзета от сляпа паника, от която устата й пресъхна, тя започна да се бори с въжетата, като се дърпаше и се извиваше, докато болката надделя над страха и тя зарови глава в мръсната възглавница.

Не разбра колко време мина, преди да успее да се овладее. Пък и нямаше никакво значение. Беше сама. Поне Атертън няма да има удоволствието да я види как се прекършва.

Атертън. Примерният кмет на Емитсбъро. Приятелят на баща й. Отдаденият на науката учител и верен съпруг. Негов е бил гласът, който беше чула преди толкова години да призовава имената на демоните. Негова е била ръката, която беше видяла да вдига ножа за клането.

„През всичките тези години, помисли си Клеър, той скромно беше служил на града. И тайно го беше рушил.“

Доктор Кремптън. Най-добрият приятел на баща й, нейният втори баща. С болезнено отчаяние си помисли за Алис. Как ли ще успее тя да го преживее? Никой не можеше по-добре от самата Клеър да разбере какво означава да загубиш баща си.

Чък Грифит, Мик Морган, Биф Стоки. Колко още?

Ърни. Затвори очи, обзета от мъка при мисълта за майка му.

Но за Ърни все още има надежда. Той беше уплашен, а страхът е здравословен. Може би ще намери някакъв начин да го убеди да й помогне.

Чудеше се дали е убила Мик. Молеше се да е така. Горчивата отрова на омразата се надигна в нея и й помогна да проясни съзнанието си. Да, молеше се на Бога да го е убила. Атертън доста ще трябва да се потруди, за да обясни смъртта на заместник-шерифа.

Сълзите преминаха, а с тях и паниката. Внимателно изви глава, за да разгледа стаята.

Беше голяма не повече от десет на дванадесет крачки и миришеше на застоял и влажен въздух. От време на време чуваше някакво топуркане, но се опита да не мисли за това, което го предизвикваше.

Имаше маса и четири стола. По пода около тях се търкаляха фасове. Клеър се увери, че вече е по-добре, когато усети колко много й се пуши.

Как ще се измъкне оттук, за Бога?

Извъртя се на една страна, после на другата, като скърцаше със зъби от болка. Откри, че не са й оставили достатъчно свобода дори да седне. Китките й вече бяха разранени и кървящи. Искаше да се изпишка.

Едва се сдържа да не се разсмее истерично и се насили да лежи спокойно и да се концентрира върху дишането си, докато кризата премине.

Звукът от двигател на кола отново наруши контрола й. Когато вратата се отвори и влезе доктор Кремптън, Клеър крещеше за помощ.

— Само ще се нараниш, Клеър — подпря вратата с камък, за да може да влезе слънчева светлина и чист въздух. Тя примигна срещу светлината. В едната си ръка Док носеше медицинската си чанта, а в другата — торбичка от „Макдоналдс“. — Донесох ти нещо за ядене.

— Как можеш да вършиш това, доктор Кремптън, та ти ме познаваш, откакто съм се родила. Израснах заедно с Алис. Знаеш ли какво ще й причиниш, когато разбере с какво си се занимавал? Когато разбере какъв си!

— Семейството ми си е моя грижа — остави двете чанти върху единия от столовете и го придърпа към леглото. Мразеше това, ненавиждаше го. Веднъж да отнеме ръководството от Атертън и ще се върнат към първоначалната чистота. Няма да има повече грешки. Нито повече ненужно унищожение. — Наранила си се — цъкна с език, докато разглеждаше китките й. — Ще си докараш инфекция.

Клеър се разсмя.

— Значи правиш домашни консултации на жертвите си. Поддържаш ни живи за жертвоприношението. Истински хуманист.

— Аз съм лекар — сковано отвърна той.

— Ти си убиец.

Постави чантите на пода и седна.

— Религиозните ми убеждения не засягат посвещението ми на медицината.

— Това тук няма нищо общо с религията. Вие сте луди и садистични. Изнасилвате и убивате, и това ви доставя удоволствие.

— Не очаквам от теб да ме разбереш — с обичайните си умели движения отвори чантата и извади нова спринцовка. — Ако бях убиец, щях да те убия още сега със свръхдоза — погледът му продължаваше да бъде спокоен, дори мил. — Знаеш, че не бих могъл да го направя.

— Не знам нищо за теб.

— Аз съм такъв, какъвто винаги съм бил — взе памуче и го натопи в антисептичния разтвор. — Също като останалите и аз прогледнах за други възможности и се отказах от така наречената християнска църква, която се основава на лицемерие и самозаблуждение — намести очилата си и вдигна спринцовката, като пръсна малко от наркотика за проба.

— Недей! — Очите й се взираха в иглата. — Моля те, недей!

— Видял съм много неща, Клеър. И знам — повярвай ми, знам, че благоденствието на човека не може да се основава на себеотрицание, а на задоволяване на желанията и на жизнената енергия — усмихна й се, но очите му блестяха с трескав поглед, който Клеър не искаше да разбере. — Това ще те накара да се чувстваш по-добре. Повярвай ми. Когато се успокоиш, ще превържа раните ти и ще ти помогна да се нахраниш. Не искам да се измъчваш и да се притесняваш. Скоро всичко ще свърши.

Клеър се извиваше и крещеше, но той здраво стисна ръката й и внимателно заби иглата под кожата.

 

 

Времето се точеше неясно, като в сън. Укротена от действието на наркотика, тя седеше, без да се съпротивлява, докато Кремптън почисти и превърза китките и глезените й. Дори му благодари с безизразна и учтива усмивка, когато й подаде хамбургера.

В съзнанието си тя беше отново дете, болна от грип, облечена в нощничката с танцуващи котенца по нея. Тръгна залитайки с него, когато я изведе навън да се облекчи. После отново я върна в леглото и й нареди да спи. Клеър послушно затвори очи. Не усети кога я е завързал.

Сънуваше баща си. Той плачеше — седеше на масата в кухнята и плачеше. Каквото и да правеше или приказваше тя, изглежда не можеше да го успокои.

Сънува и Кем — как се люби с него на пода в кухнята, изпълнена с болезнен копнеш и стенеща от удоволствие. Голото й тяло беше хлъзгаво от пот, докато се плъзгаше по неговото.

После беше завързана на някакъв стълб и вече не беше гореща от страст, а вледенена от страх. Този път Ърни я обладаваше.

Когато се събуди, трепереше от студ. Усещаше гадене от наркотика и зарови лице във възглавницата. Но беше твърде слаба дори да се моли.

 

 

— Никой не я виждал от вчера сутринта — Кем прокара ръка по лицето си, докато говореше с полицая от щатската полиция. — Къщата й е отключена, нищо не липсва. Дрехите, бижутата, инструментите и всичките й лични документи са тук — спря, за да дръпне от цигарата и димът премина през вече безчувственото му гърло. — Свързах се с брат й и приятелите й. Никой не я чувал — помъчи се да се пребори с надигащата се неприязън, докато даваше подробно описание. — Бяла жена, двадесет и осем годишна. Сто и осемдесет, петдесет и пет килограма. Червени коси, средно дълги, с бретон. Кехлибарени очи. Не, не кафяви — кехлибарени. Няма особени белези. Може да кара нов модел „Нисан 300“, червен. Свидетелство за управление от Ню Йорк, номер ББА 4451.

Накара полицая да повтори всичко. Когато затвори, видя, че на вратата стои Бъд Хюит.

— Половината град е излязъл да я търси — погледна несигурно към кафе машината Бъд. — Искате ли?

Кем си помисли, че кръвта му сигурно вече съдържа деветдесет процента кофеин.

— Не, благодаря.

— Обадихте ли се на пресата?

— Да. Ще разпространят снимката й — отново разтри лицето си с ръце. — Мамка му!

— Трябва малко да поспите. Вече повече от двайсет и четири часа не сте спирали — Бъд пъхна ръце в джобовете си. — Знам как се чувствате.

Кем вдигна поглед.

— Да, разбира се. Ще изляза да пообиколя още малко. Ще се справиш ли тук?

— Естествено. Мик избра дяволски неподходящ момент да се разболее. Можехме да го използваме.

Кем само кимна.

— Ще поддържаме радиовръзка — телефонът иззвъня и той побърза да го грабне. След кратък разговор отново го постави на място. — Пристигна разрешението за проверка на банковите сметки на Мона Шърман.

— Искате ли аз да се заема с това?

— Не. Трябва да се занимавам с нещо. Ще ми трябва само половин час, за да ги проверя.

След още толкова той вече звънеше на вратата на апартамента на Мона.

— Добре де… Божичко! Изчакайте за момент — тя отвори вратата със сънлив поглед, като продължаваше да загръща тънкия халат на цветя около себе си. Преди да успее да проговори, Кем избута вратата и я тръшна зад себе си.

— Трябва да поговорим.

— Вече ти казах каквото знам — прокара ръка през разрошените си коси тя. — Нямаш право да нахлуваш тук.

— Майната им на правата им — избута я Кем да седне на стола.

— Ей, приятел, само едно обаждане на адвоката ми и ще се простиш със значката си.

— Давай, обади му се. Може би ще искаш да му споменеш за съучастие в убийство.

Мона придърпа халата върху раменете си, като продължаваше да го наблюдава предпазливо.

— Не знам за какво говориш.

— Някога била ли си наистина вътре, Мона? — подпря ръце на облегалката на стола Кем и се наведе към нея. — Не говоря за една-две нощи в местния затвор. Имам предвид от десет до двадесет години в Джисъп.

— Не съм направила нищо.

— Направила си няколко големи вноски. Много умно да ги затвориш на срочен влог. Ти си била истински финансов експерт.

— Е, и? — облиза с език устните си тя. — Бизнесът ми вървеше добре.

— Първата е направена в деня, преди да говориш с мен. Втората — на другия ден. Страхотно съвпадение, а.

— Ами да — посегна към пакета с цигари до нея. — После?

— Откъде ги взе?

— Както казах… — думите й секнаха, защото Кем я сграбчи за гърлото и я стисна.

— Аз съм зает човек, Мона, така че да не губим време. Да ти кажа ли как е станало? Някой ти е платил, за да ми пуснеш нова муха. Всички ония лайна за някакъв хаитянин, дето си го изкарал на Биф, защото му провалил сделката с наркотиците.

— Биф беше само муле за пренасяне, както ти казах.

— Добре, предполагам, че така е било. Имаше мозък само за толкова. Останалото са глупости. Сега ми кажи кой ти плати, за да говориш с мен.

— Сама дойдох при теб. Исках само да ти помогна.

— Искала си да ми помогнеш — изправи се и удари по масата. Лампата се разби на пода. — Искаласи да ми помогнеш — повтори отново, като я натисна на стола, когато тя се опита да се измъкне. — Май не са ти казали за мен, а? За проблема, който имам. Доста време бях полицай в столицата и трябваше да се откажа заради хубавичка тиха работа в някакъв малък градец. Знаеш ли защо?

Мона поклати глава. Сега не й приличаше на полицай. Изглеждаше направо като откачен.

— Ами ето — имам проблем с контрола. Когато някой започне да ме лъже, направо полудявам — грабна някаква бутилка, която стоеше наблизо и я удари в стената. Стъклото се пръсна и се разнесе остра миризма на коняк. — Започвам да чупя всичко. И ако лъжецът продължава, направо губя съзнание. Веднъж изхвърлих един заподозрян през прозореца — хвърли поглед към прозореца зад сгъваемия й диван. — Тук сме на третия етаж, нали така?

— Това са глупости. Ще се обадя на адвоката си — протегна се, за да вземе телефона. — Ти си откачил, това е. Няма да търпя тия простотии.

— И да, и не — сграбчи я за китката Кем. — Вярно е, че съм луд, но ти ще ме слушаш. Я да видим колко далече можеш да полетиш — задърпа я към прозореца, докато тя се опъваше и викаше. Успя да се хване за рамката и падна на колене.

— Не знам кой беше. Не знам.

— Още не е добре — обви ръка около кръста й той.

— Не знам. Кълна се. Каза ми какво да кажа и ми изпрати парите. Със запис.

Кем клекна до нея.

— Искам име.

— Единственото име, което знам, е на Биф. Беше ми клиент, както ти казах — издърпа се малко с гръб, подпрян на стената. — Преди няколко години ми каза за този, е… някакъв клуб или нещо такова. Каза, че ще ми платят двеста долара за вечерта. И аз отидох.

— Къде?

— Не знам — с широко разтворени очи тя се подпря на лакът. — Кълна се, не знам. Бях със завързани очи. Беше нещо извратено, нали разбираш? Биф ме взе и подкарахме извън града, през полето. После спря, завърза ми очите и отново подкара. Малко по-късно тръгнахме пеша. Някъде през гората или нещо такова. Свали ми превръзката чак когато стигнахме до мястото. Правиха разни ритуали и други неща. Нали си чувал за сатанизма. Но всъщност си бяха група мъже, които търсеха секс и малко емоции.

— Искам да ми ги опишеш.

— През цялото време носеха маски. Никога не видях никой друг, освен Биф. Доста страшничко беше, но парите си ги биваше. Ходех на всеки два месеца.

— Добре, Мона — помогна й да стане, въпреки че тя се дърпаше страхливо. — Ела да поседнеш Ще ми разкажеш всичко.