Нора Робъртс
Божествено зло (2)

Глава втора

Кемърън Рафърти мразеше гробищата. Не че беше суеверен. Той не беше от онези, които бягаха от черните котки или чукаха на дърво. Това, което го отблъскваше, беше мисълта за собствената му смърт. Знаеше, че няма да живее вечно — като полицай той съзнаваше, че е изложен на по-голям риск от повечето хора. Но това беше работа, а на смъртта гледаше като на оттегляне в заслужена почивка.

Обаче никак не му се нравеше да си припомня за това сред каменни надгробни плочи и букети изсъхнали цветя.

Беше дошъл, за да огледа един гроб, а повечето гробове сякаш имаха притегателна сила и скоро около тях се оформяше цяло гробище. Това тук принадлежеше на католическата църква „Света Богородица Милосърдна“ и се намираше върху неравен склон, в сянката на старата камбанария. Каменната църква беше малка, но здраво построена, след като бе устояла на времето и изпитанията в продължение на сто двадесет и три години. Участъкът, предназначен за споминалите се католици, беше заграден с метална ограда. Повечето от прътите бяха ръждясали, а някои изобщо липсваха, но никой не обръщаше внимание на това.

По това време повечето от жителите на градчето бяха разпределени между Безименната Божия църква на главната улица и Първа Лютеранска църква близо до пресечката на улица „Тополна“, с изключение на онези, присъединили си към Църквата на пътуващото братство в южната част на града, или към католическата, като Братството определено държеше преднина.

Понеже повечето от католиците клоняха към седемдесетте, службите в „Света Богородица Милосърдна“ се бяха свели до една съботна литургия. Свещениците от църквата „Св. Ана“ в Хейджърстаун се редуваха да я отслужват, а един от тях идваше да води заниманията в църковното училище и службата с десет след приключване на занятията. Иначе в „Света Богородица“ нямаше много работа, освен около Великден и Коледа, и, естествено, при венчавки и погребения. Независимо колко далеч се бяха зареяли нейните чада, те се връщаха да бъдат заровени в „Света Богородица“.

Тази мисъл никак не успокояваше Кем, който също бе кръстен в купела точно срещу високата статуя на кротката Дева.

Нощта беше много приятна, малко хладна и ветровита, но небето бе кристалночисто. Той би предпочел да седи на терасата с бутилка изстудена бира и да наблюдава звездите през телескопа си. Истината бе, че би предпочел да преследва някой пласьор на наркотици из тъмните улички. Когато човек се спусне да преследва смъртта с пистолет в ръка, адреналинът му бързо се повишава и не му остава много време за размисъл. Но не й, когато се провираш сред разлагащи се тела, които непрекъснато ти напомнят за това, което те очаква.

Някъде изпищя кукумявка и стресна помощник-шерифа Бъд Хюит, който крачеше редом с него. Той смутено се засмя, покашляйки се.

— Зловещо място, а, шерифе?

Кем изсумтя неопределено. Той беше на трийсет, само с три години по-голям от Бъд и двамата бяха израснали на една и съща улица. Бе излизал със Сара, сестрата на Бъд, цели три месеца, през бурната му и изпълнена с приключения последна година в гимназията на Емитсбъро и още помнеше кога Бъд бе обърнал първото си кашонче с шест бири. Но знаеше, че Бъд е длъжен да го нарича „шерифе“.

— През деня човек не мисли много за това — продължи Бъд. Имаше младежко лице, с прости, но добре оформени черти с розов тен. Косата му беше сламеноруса и щръкваше по най-невероятен начин, независимо колко често я приглаждаше с мокро гребенче. — Обаче нощем те кара да се сещаш за всички тия филми на ужасите.

— Тези тук не могат да възкръснат, те са си напълно мъртви.

— Така си е — съгласи се Бъд, но все пак би предпочел в пистолета му да имаше един истински куршум вместо сачми калибър 38.

— Насам е, шерифе — бяха двама тийнейджъри, избрали гробището, за да се натискат, и сега го напътстваха, ръкомахайки. Когато дотърчаха изплашени по улицата и заудряха по вратата му, те почти хленчеха, но сега възбудено тичаха напред. — Точно тук — посочи с ръка момчето. Сигурно бе на седемнайсет и бе облечено в спортно дънково яке и протрити дънки. На лявото му ухо имаше малка златна халка, което в град като Емитсбъро си беше чиста лудост или пък признак на смелост. До него потреперваше момичето — с пухкава и приятна за милване кожа, с влажни като кошута очи. И двамата знаеха, че в понеделник ще бъдат звездите на гимназията.

Кем наклони светлината към съборения кръст. Гробът бе принадлежал на Джон Робърт Харди, 1881 — 1882, бебе, което бе живяло само една кратка година и бе умряло преди повече от век. Под падналия надпис зееше пустия гроб — тъмна, празна дупка.

— Видяхте ли го? Точно както ви казахме — преглътна шумно момчето. На призрачната светлина бялото на очите му проблясваше. — Някой го е изровил.

— Виждам, Джош.

Кем клекна, за да може да освети вътрешността на дупката. Там нямаше нищо друго, освен пръст и миризма на стар гроб.

— Мисля, че са били крадци на гробове, шерифе? — гласът на Джош трепереше от възбуда. Той се срамуваше, че бе хукнал и офейкал като някой страхлив заек, след като двамата със Сали чисто и просто се бяха сгромолясали в зейналия гроб, докато се търкаляха из буйно израслата трева. По му се искаше тя да запомни вечерта с това, което бе правил под полата й, така че сега авторитетно занарежда: — Чел съм, че те разкопават гробовете, за да търсят бижута и човешки органи. После продават органите за различни експерименти или просто за пари.

— Тук не ми се вярва да са открили кой знае какво — изправи се Кем. Макар че не се смяташе за мекушав, влизането в отворения гроб никак не му бе приятно. — Хайде, бягайте. Заведи Сали у тях. Ние ще се погрижим за това.

Сали вдигна към него големите си очи. Тя тайничко си падаше по шериф Рафърти. Беше чувала майка си да говори за него с една съседка, припомняйки си буйните му години като юноша в Емитсбъро, когато той се обличал с кожено яке, карал мотор и вдигал на крак кръчмата на Клайд с побоища за момичета.

Той и сега имаше мотор и я гледаше с поглед, който сякаш даваше да се разбере, че още го бива да лудува, стига тя да поиска. Беше висок около метър и деветдесет, с добре сложено мускулесто тяло. Не носеше като Бъд Хюит глупава жълтеникава униформа, а бе облечен в стегнати дънки и памучна риза с навити до лактите ръкави. Косата му бе смолисточерна и леко накъдрена около ушите и яката на ризата. Лицето му бе слабо и издължено и лунната светлина подчертаваше магическия блясък на очите му изпод веждите, карайки сърцето на девойката да тупти учестено. Според Сали той имаше най-сексапилните сини очи — тъмни, дълбоки и малко мрачни.

— Ще повикате ли ФБР? — запита тя.

— Ще имаме предвид съвета — „Божичко, помисли си той, защо не съм пак на седемнайсет“ — и веднага си каза: „Хайде, не се разкисвай.“

— Благодарим ви за съдействието. Следващия път, когато ви се прииска да излезете, изберете друго място.

Само срамежливо се изчерви. Нощният вятър разпръска косите на невинното й личице.

— Ние само си говорехме, шерифе.

— Както и да е. Сега си вървете вкъщи.

Той ги изгледа как се отдалечават между надгробните камъни и кръстовете, стъпвайки върху буците мека пръст и туфите избуяла трева. Крачеха рамо до рамо и отново заговориха с възбуден шепот. Сали тихичко изпищя и се изкиска, извръщайки се през рамо да хвърли последен поглед на Кем. „Деца, мислеше си той, докато на покрива на старата църква продължаваше да похлопва разклатена от вятъра дъска, хич не подозират какво става около тя“.

— Ще ми трябват няколко снимки, Бъд. Още тази вечер. Най-добре ще е да го заградим и да поставим един-двама да пазят.

— Не мога да си представя крадци на гробове в Емитсбъро — присви очи Бъд, опитвайки се да си придаде сериозен вид. — Гробището наистина беше хубаво, тайнствено местенце, но от друга страна, това сигурно беше най-вълнуващото им приключение, откакто Били Риърдън подкара пикапа на баща си и направи прословутата си разходка из околността с онова едрогърдесто момиче на Гледхил и кашонче бира. — По ми се вярва да са били някои вандали. Някоя банда малчугани с изкривено чувство за хумор.

— Най-вероятно — измърмори Кем, но отново се наведе над гроба, докато Бъд отиваше към патрулната кола да вземе фотоапарата. Не приличаше на вандалска работа. Нямаше драсканици, нямаше безразборни разрушения.

Гробът беше разкопан чисто и… систематично. Съседните надгробни плочи не бяха разрушени. Бяха посегнали единствено на този малък гроб.

Ами къде беше пръстта? Не се виждаха купчини около дупката. Това означаваше, че е извозена. Какво, по дяволите, би могъл да направи човек с количка пръст, изкопана от стар гроб?

Кукумявката се обади отново, после разпери криле и запърха над църковния двор. Когато сянката й прелетя над главата му, Кем потрепери.

 

 

На следващата сутрин, тъй като беше събота, Кем подкара към града и спря пред заведението на Марта, мястото, където хората от Емитсбъро можеха да се нахранят и да поостанат на сладки приказки. След като се бе върнал в родния си град като шериф, за него се бе превърнало в навик да се измъква в събота и да прекара сутринта тук с палачинки и кафе.

Много рядко задълженията му смущаваха този ритуал. Повечето съботи можеше да си седи тук от осем до десет над втората или трета чаша с кафе. Можеше да си бъбри със сервитьорките или другите редовни клиенти, да слуша Лорета Лин или Ранди Тревис от стържещия джубокс в ъгъла, да прегледа заглавията в „Херълд мейл“ и да се задълбочи в спортните страници. Навред се носеше приятният мирис на печени колбаси и бекон, потракването на чинии, монотонният говор на старците в ъгъла, които обсъждаха бейзбола и нищеха бизнеса.

Животът течеше мудно и кротко в Емитсбъро. Това бе една от причините да се върне тук.

Градът съвсем малко се бе разраснал от неговите младежки години. Населението му беше около две хиляди жители, включително околните ферми и къщите в планината, и се бе наложило само да разширят основното училище и едва преди пет години бяха заменили септичните ями с канализационна мрежа. Тези неща все още бяха голяма новост в Емитсбъро, където от зори до мрак не свършваше суетнята по главната улица и по улица „Тополна“.

Градчето беше тихо и спретнато, основано през 1782 година от Самюъл К. Емит. Сгушено в долината, то бе заобиколено от ниски планини и хълмисти поля. От трите му страни се простираха люцернови ливади и житни ниви, а от четвъртата беше Допърската гора, наречена така, тъй като бе принадлежала на фермата на Допър. Беше гъста и обхващаше повече от осемстотин декара. През един студен ноемврийски ден на 1958 година най-големия син на Джеръм Допър — Джуниър, беше избягал от училище и бе навлязъл сам в гората, с преметната през раменете пушка, надявайки се да убие елен.

Бяха го открили на следващата сутрин до разнебитеното мостче над реката. Голяма част от главата му липсвала. Изглежда, Джуниър не бе внимавал достатъчно с предпазителя, подхлъзнал се бе по нестабилната настилка и вместо елен, бе прострелял себе си и се бе преселил при Всевишния.

Оттогава хлапетата обичаха да си разказват около лагерните огньове разни страхотии за призрака на Джуниър Допър, който се скита без глава, продължавайки да ловува из Допърската гора.

Малката река Ентитъм минаваше през южните пасища на Допър, пресичаше гората, където Джуниър се бе подхлъзнал, и извиваше над града. След някой проливен дъжд тя силно бучеше под каменния мост на улица „Гофър Хол“.

По-малко от километър след като излезеше от града реката се разширяваше и описваше неправилен кръг между скалите и дърветата. Там водата се движеше бавно и спокойно и през лятото слънчевите лъчи танцуваха по нея през надвисналите клонаци. Човек можеше да си намери някоя удобна скала, да метне някоя възглавница и ако не беше прекалено пиян или глупав, можеше да занесе за вечеря вкъщи пъстърва.

След вировете за риболов теренът започваше постепенно да се изкачва. На второто било имаше кариера за варовик, където Кем бе работил през две жарки, душни лета. През горещите вечери хлапетата се изкачваха горе, често вземайки със себе си бира или цигари, и се гмуркаха от скалата в дълбоките, бавни води. През седемдесет и осма, когато се бяха удавили три деца, кариерата бе оградена и се охраняваше, но децата и сега продължаваха да скачат от там — трябваше най-напред да прескочат оградата.

Емитсбъро се намираше твърде далеч от междущатската магистрала, за да бъде натоварено движението през него, пък и беше на два часа път с кола от областния град, така че никога не бе нарочван за хотелиерски център. Промените, които ставаха тук, бяха малко, което идеално устройваше местните жители.

Градът можеше да се похвали с железарския си магазин, четирите си църкви, клонът на Американската легионерска поща и верига от антикварни магазини. Имаше още универсален магазин, който вече четири поколения се ръководеше от едно и също семейство, и автосервиз, който толкова често си бе сменял собствениците, че Кем вече не можеше да си ги спомни. На площада имаше филиал на общинската библиотека, който работеше два следобеда седмично и в събота до обяд. Имаха си също и отделен шериф, двама помощници, кмет и градска управа.

През лятото клоните на дърветата бяха отрупани с листа и когато човек се разхождаше под сенките им, вдишваше мирис на прясно окосена трева вместо на изгорели газове. Хората се гордееха с къщите си, така че и в най-невзрачното дворче цветята и градинката бяха изложени на показ.

Щом дойдеше есента, околните хълмове загубваха красивата си премяна и по улиците се стелеше мирис на подпалени дърва и мокри съчки.

През зимата градчето заприличваше на коледна картичка, на сцена от „Животът е прекрасен“ — с потъналите в сняг каменни стени и коледни лампички, които горяха в продължение на седмици.

От полицейска гледна точка то бе като детска игра: някое случайно произшествие — деца ще надраскат някой прозорец или ще го счупят, някой ще наруши правилата за движение, редовните седмични пиянски кавги или домашни скандали. За времето, след като се бе върнал, Кем си бе имал работа с една средна телесна повреда, няколко дребни кражби и половин дузина злоумишлени вреди, инцидентни сбивания в заведения и няколко случая на шофиране след употреба на алкохол.

Всичко това не стигаше да се запълни дори и едно нощно дежурство в столицата, където той бе работил като полицай в продължение на повече от седем години.

Когато взе решение да напусне участъка и да се върне в Емитсбъро, колегите му смятаха, че до шест месеца ще се върне отново, отегчен от скука. Той имаше репутация на истинско улично ченге, врял и кипял, свикнал и дори сраснал се с преследването на пласьори и търговци на наркотици.

Беше харесвал онзи живот, усещането, докато се разхожда по тротоарите или кръстосва улиците, попадайки на всякакви отрепки на човешкия род. Беше роден за детектив. Беше крил това влечение дълбоко в себе си, докато не постъпи в полицията. И остана да патрулира по улиците, защото там се чувстваше в свои води, защото там се чувстваше добре.

Но през един дъждовен летен следобед, той и партньорът му бяха подгонили из някаква разрушена сграда в Саут Ийст някакъв двайсетгодишен дребен търговец и пищящата му заложница.

След това всичко се промени.

— Камерън? — една ръка го докосна по рамото и го изтръгна от спомените. Той вдигна поглед и видя кмета на Емитсбъро.

— Господин Атертън.

— Може ли да седна при теб?

Като му се усмихна леко Джеймс Атертън намести дългото си слабо тяло върху пластмасовия стол срещу Кем. Лицето му също бе слабо, малко меланхолично, с бледи сини очи и наподобяващо някаква смъртна маска — бяло, със сбръчкана кожа, посивели коси, дълъг нос и издължени челюсти.

От джоба на спортното му сако стърчаха химикал и чифт очила за четене с телени рамки. Винаги се обличаше със спортни сака и лъснати до блясък черни обувки с връзки. Кем не можеше да си спомни да е виждал някога Атертън със спортни обувки и дънки или пък с къси панталони. Беше на петдесет и две и приличаше точно на това, което беше в действителност — гимназиален преподавател и обществен служител. Още когато Кем бе момче, той вече бе и кмет на Емитсбъро, което не запълваше цялото му работно време. Това положение на нещата идеално устройваше Атертън, а и целия град.

 

 

— Кафе? — предложи Кем и автоматично направи знак на сервитьорката, макар че тя вече се бе насочила към тях с кана в ръка.

— Благодаря, Алис — каза Атертън, след като му наля.

— Нещо за закуска, кмете?

— Благодаря, вече закусих — но хвърли поглед към подносите със сладкиши върху тезгяха. — Пресни ли са поничките?

— От тази сутрин са.

Докато си слагаше сметана и две препълнени лъжички захар в кафето, той леко въздъхна.

— Предполагам, че нямате от онези с ябълковия пълнеж, поръсени с канела.

— Имаме една, запазена специално за вас — намигна му Алис и отиде да я донесе.

— Нямам воля — каза Атертън, опитвайки първата малка глътка кафе. — Да си остане между нас, но жена ми ужасно много се дразни, че мога да ям като слон, без да кача и грам.

— Как е госпожа Атертън?

— Много добре. Тази сутрин в средното училище ще имат някаква разпродажба на домашни сладкиши. Опитват се да съберат средства за нови униформи.

Щом като Алис му поднесе поничката, Атертън взе нож и вилица. Салфетката му беше акуратно нагласена върху коленете му.

Кем не можа да не се усмихне. Не можеше да се рискува пръски от пълнежа на ябълковия сладкиш да попаднат по кмета. Чистотата на Атертън беше пословична.

— Чух, че снощи си имал необичайно произшествие.

— Доста неприятно — Кем още виждаше тъмния зеещ гроб. Вдигна чашата с изстинало кафе. — Направихме снимки и заградихме мястото. Ходих до там рано сутринта. Почвата е твърда и суха. Няма никакви следи и отпечатъци от стъпки.

— Сигурно са някои хлапета, които са подранили с лудориите за празника на Вси светии.

— И аз така помислих отначало — отвърна Кем, — но децата обикновено не оставят толкова чисто.

— Това е доста необичайно и обезпокоително — забеляза Атертън, отхапа малко от сладкиша, сдъвка го и преглътна, преди да продължи: — В град като нашия човек не очаква да се сблъска с глупости от подобен род. Добре е поне, че става дума за стар гроб и че наблизо няма близки родственици, които да протестират — остави вилицата, грижливо избърса ръцете в салфетката и взе чашата с кафето. — След няколко дни слуховете ще утихнат и хората ще го забравят. Но не ми се иска случката да се повтаря — после, усмихвайки се точно както би се усмихнал на ученик, успял най-сетне да схване урока, завърши: — Знам, че ще се справиш дискретно с цялата тази история, Кемърън. Просто ми се обади, ако мога да ти помогна с нещо.

— Всичко е наред.

Като извади портфейла си и измъкна от там две чисто новички банкноти от един долар, той пъхна краищата им под празната чинийка.

— Ще вървя. Длъжен съм да засвидетелствам присъствие на разпродажбата на сладкиши.

Кем го проследи как излиза навън, как се ръкува с няколко минувачи и тръгва надолу по главната улица.

Останалата част от деня Кем прекара в попълване на документи и обичайните обиколки. Но преди да се скрие слънцето той отново отиде до гробището и почти половин час стоя там, надвесен над малкия празен гроб.

 

 

Карли Джемисън беше на петнайсет години и беше скарана с целия свят. Първата причина за отвращението й бяха нейните родители. Те не разбираха какво значи да си млад. Бяха толкова тъпи в глупавата си къща в скапания Харисбърг, щата Пенсилвания. Добрите стари Мардж и Фред, изпръхтя тя, намествайки раницата си, докато крачеше заднишком по банкета на Южното шосе № 15 и самоуверено махаше с палец.

Защо не носиш красиви дрехи като сестра си? Защо не учиш и нямаш хубави бележки като сестра си? Защо не можеш да пазиш стаята си чиста като сестра си?

Майната им, майната им, майната им!

Мразеше и сестра си Дженифър, която беше като извадена от журнал, със самоуверения си вид и униформата си от началното училище. Дженифър, номер едно в класа, която щеше да замине за прекрасния Харвард с прекрасна стипендия и да се учи на прекрасната медицина.

Както си вървеше, а чакъла хрущеше под високите й червени ботуши, тя се представи една кукличка със светлоруси коси, която се спуска на идеални букли около идеалното й сърцевидно личице. Сините бебешки очи се пулеха безизразно, а пълничката миловидна уста се усмихваше превъзходно.

Здравей, аз съм Дженифър, щеше да казва кукличката, щом навият пружинката й. Аз съм идеална. Винаги правя това, което казвам, и го правя точно както трябва.

После Карли си представи как пуска кукличката от една висока сграда и наблюдава как идеалното й личице се размазва върху бетона.

По дяволите, тя не искаше да прилича на Дженифър. Ровейки в джоба на пристегнатите си с колан джинси, успя да измъкне смачкан пакет цигари. Останало й беше само едно марлборо, помисли си с отегчение. Е, имаше и сто и петдесет долара и сигурно някъде по пътя имаше магазин.

Запали цигарата с червената си запалка еднодневка — червеното беше любимият й цвят — пъхна я обратно в джоба и безгрижно захвърли празния пакет. Продължи, като проклинаше без особен ентусиазъм профучаващите покрай нея коли. Дотук доста й бе провървяло с автостопа и тъй като денят бе ясен и приятно прохладен, тя всъщност нямаше нищо против да повърви.

Щеше да стигне на автостоп чак до Флорида, до Форд Лаудърдейл, където нейните шибани родители отказаха да я пуснат за посрещането на пролетта. Била още твърде малка. Винаги беше или твърде малка, или твърде голяма, в зависимост от това как им изнася.

Божичко, те наистина нищо не разбираха, тръсна глава така, че рошавата й огнена грива се разпиля по лицето й. Трите обеци, които носеше на лявото си ухо, затанцуваха лудешки.

Беше облечена в дънково яке, почти изцяло покрито от кръпки и значки и червена тениска със залепена през гърдите й лепенка с образа на Бон Джови. Тесните й дънки бяха щедро раздрани на коленете. На едната й ръка подрънкваха десетина евтини гривни, а на другата се кипреха два часовника „Суоч“.

Карли беше висока около един и петдесет и тежеше 45 килограма. Гордееше се с тялото си, което от една година бе започнало истински да разцъфва. Харесваше й да го излага на показ с тесните си дрехи, които скандализираха и разяряваха родителите й. Особено като се имаше предвид, че Дженифър бе кльощава и плоска. Карли смяташе за голям триумф факта, че в нещо превъзхожда сестра си. Пък било то и в обиколката на бюста.

Те смятаха, че тя е сексуално активна, и по-специално с Джъстин Маркс, и все я зяпаха като някакви цербери. Сякаш всеки момент очакваха, че ще се изправи пред тях и ще обяви: „Хей, бременна съм.“ Сексуално активна — изпухтя тя наум. Точно този термин употребяваха, за да покажат колко са съвременни.

Само че тя още не бе позволила на Джъстин да прави това с нея — не че той не го искаше. Просто тя все още не се чувстваше готова за великото събитие. Може би щом стигне до Флорида ще промени мнението си.

Обърна се да повърви малко напред и намести очилата си. Ненавиждаше своето късогледство и в последно време бе отказала да носи други лещи, освен ако не са цветни. Но понеже бе изгубила няколко чифта, родителите й отказаха да й купуват нови.

Е, ще си купи сама, помисли си Карли. Ще си намери работа във Флорида и никога вече няма да се върне в пикливата Пенсилвания. Ще си купи някои от онези лещи „Дурасофт“, които щяха да оцветят скучните й светлокафяви очи в идеално небесносиньо.

Чудеше се дали вече бяха започнали да я търсят. Едва ли. Какво им пука? Имаха си Великата Дженифър. Очите й овлажняха и тя яростно преглътна изскочилите сълзи. Да вървят по дяволите всички!

Майната им, майната им, майната им!

Щяха да си мислят, че още е в училище и се отегчава от лайняната история на Съединените Американски щати. Кой, по дяволите, го беше грижа, че онези старчоци са подписали Декларацията за независимост? Днес тя беше подписала своята. Никога вече нямаше да се върне в училище или да слуша тъпи лекции на тема почистване на стаята, или да намали музиката, или да не ходи толкова гримирана.

„Какво ти става, Карли? — щеше да продължава да я тормози майка й. Защо правиш така? Не те разбирам.“

Адски беше права, че не я разбира. Никой не я разбираше.

Обърна се назад и отново вдигна палец. Но вече не се чувстваше толкова бодра. Пътуваше от четири часа и дързостта й бързо се бе превърнала със самосъжаление. Докато някакъв трактор с ремарке бръмчеше покрай нея, покривайки лицето й с прахоляк, тя за момент си помисли дали да не пресече на отсрещната страна на шосето и да се насочи на север, към къщи.

Дума да не става, изправи приведените си рамене. Няма да се върне. Нека да я търсят. Толкова силно желаеше те да я потърсят.

С лека въздишка свърна от банкета и се запъти през тревата, за да поседне под сянката на едно дърво. Виждаше се ръждясала ограда от бодлива тел, зад която мързеливо се излежаваха крави. Заедно с банския, портмонето от дънков плат, модерните розови шорти и допълнителната тениска, в раницата й имаше две шоколадови сухи пасти. Докато наблюдаваше как кравите пасат, тя ги изяде и двете, облизвайки пълнежа и шоколада от пръстите си.

Искаше й се да се бе сетила да вземе и няколко кутийки кола. Веднага щом стигне в някое населено място, ще си купи няколко заедно с още цигари. Погледна часовника си и установи, че е точно дванайсет и половина. В училищната закусвалня по това време сигурно беше претъпкано и шумно. Питаше се какво ли щяха да кажат останалите, като разберат, че е стигнала на стоп чак до Флорида. Божичко, щяха да позеленеят. Това беше най-щурото нещо, което някога бе правила. Наистина щяха да се впечатлят. Всички щяха да я забележат.

Дремна малко и се събуди схваната от неудобната поза. Метна отново раницата, върна се на шосето и вдигна палец.

Божичко, умираше от жажда. Трохите от сладкишите бяха полепнали като песъчинки по гърлото й. А и как й се пушеше! Като премина покрай табелката, на която пишеше „Емитсбъро 12 км“ настроените й малко се подобри.

Звучеше като Хиксбъро, но стига да продаваха „кола“ и „боро“, тя щеше да е доволна.

Олекна й, когато след по-малко от десет минути някакъв пикап намали и спря. Като подрънкваше с гривните и обеците си, тя се затича към вратата. Мъжът вътре приличаше на фермер. Имаше едри ръце с дебели пръсти и носеше бейзболна шапка с някаква реклама на магазин за фуражи и семена върху козирката. Камионетката миришеше приятно на сено и животни.

— Благодаря, господине — скочи тя в кабинката.

— Някъде си?

— На юг — отвърна тя. — Към Флорида.

— Дълго пътуване — той огледа втренчено раницата й, преди да потегли.

— Аха — сви рамене Карли, — наистина.

— При роднини ли?

— Не. Просто така — изгледа го дръзко, но той само се усмихна.

— О, ясно. Знам как е. Мога да те закарам до Седемдесето, но първо трябва да се отбия за малко.

— Ей, страхотно — успокоена, тя се намести по-удобно.

 

 

Дълбоко в гората, дълбоко в недрата на мрака, прозвуча студеният и ясен глас на камбаната. Тринайсетте мъже в кръга пееха, а луната препускаше високо горе в небето. Те пееха химна на смъртта.

Жената върху олтара се заизвива и загърчи. Погледът й бе замъглен, защото докато я завързваха, й бяха взели очилата и поставили някаква инжекция. Съзнанието й ту потъваше, ту отново изплуваше, но дълбоко в себе си ясно усещаше заседналата ледена буца на страха.

Разбираше, че е напълно гола, че ръцете и краката й са широко разпънати и привързани към нещо. Но не знаеше къде се намира и умореното й съзнание не можеше да си спомни как се е озовала тук.

Човекът от камиона, помисли си тя, гърчейки се. Той я бе качил. Той беше фермер, нали така? Бяха спрели при фермата му. В това бе почти сигурна. После той се нахвърли върху нея. Тя се съпротивлява, но той бе силен, дяволски силен. След това я удари с нещо.

Всичко останало беше като в мъгла. Остана завързана в някакво тъмно място. Колко дълго бе престояла там? Час, ден? Идваха мъже, които разговаряха шепнешком. После убождането от игла по ръката.

Сега отново беше навън. Можеше да види луната и звездите. Усещаше мириса на пушек. Главата й кънтеше като сребърния звън на камбаната. И това пеене. Не разбираше нито дума, сигурно беше на чужд език. Думите нямаха никакъв смисъл.

Тя тихичко заплака, зовейки майка си.

Завъртя глава и съгледа загърнатите черни фигури. Бяха с глави на животни, като от някой филм на ужасите. Или от някой сън. Това е сън, помисли си с облекчение тя, докато очите й плувнаха в сълзи. Ей сега ще се събуди. Всеки момент майка й щеше да влезе да я вдигне за училище и всичко това ще изчезне.

Трябваше да е сън. Знаеше, че не съществуват такива неща — същества с човешки тела и животински глави. Чудовищата съществуваха само в киното и във видеофилмите, които те с Шери Мъри вземаха по наем и гледаха, когато се измъкваха вечер.

Съществото с козя глава постави между гърдите й сребърна чаша. Дори упоена, тя се запита как е възможно наистина да усеща студения метал върху кожата си. Дали човек усеща всичко, когато сънува?

Мъжът вдиган високо ръце и гласът му прокънтя в главата й. После постави някаква черна свещ между краката й.

Сега вече тя закрещя силно, уплашена, че не сънува. И все пак всичко бе толкова размазано и неясно, а звуците достигаха до нея сякаш от много далеч. Чуваха се викове, ридания и стенания, които бяха напълно човешки, за да излизат от тези отвратителни животински глави.

Той наклони чашата и разля течността по тялото й. Успях да зърне очите му, които проблясваха върху главата му на козел, когато започна да я опипва с човешките си ръце и да прави с нея неща, за които майка й я бе предупреждавала, че може да й се случат, ако пътува на автостоп или се закача с момчетата.

Дори и уплашена до смърт, тя изпита срам — едно горещо, лепкаво усещане вътре в корема.

След това мъжете останаха голи смъквайки плащовете и главите на козли, вълци и влечуги.

Още преди първият да я възседне с твърдия си и напращял член, тя разбра, че ще я изнасилят. При първия тласък нададе писък, който ехото повтори подигравателно и глухо сред дърветата.

Те всмукваха от опръсканите й с кръв гърди, издавайки отвратителни животински звуци, докато лочеха и смучеха. Тя се опитваше да се съпротивлява и дърпа, но устата й беше грубо затисната. С пъшкане и ръмжене те продължаваха да я мачкат, хапят и помпят.

Всичките бяха обезумели — танцуваха, подскачаха и виеха, докато един по един се изреждаха над нея. Нямаха милост, нито ги бе грижа за нея, въпреки че писъците й постепенно преминаха в сподавени ридания, а риданията — в безсилно скимтене.

Тя потъна в някакво дълбоко и тайно място, където можеше да се скрие от всякаква болка и страх. Скрита там, дори не видя ножа.