Нора Робъртс
Божествено зло (4)

Глава четвърта

— Е, как я караш, Клеър?

Двамата седяха на стъпалата на верандата и бяха отворили по бутилка бира от запасите, които Клеър бе купила по време на странстването си из Пенсилвания. Оставяйки обратно шишето тя разкърши рамене. Хладкото питие и свежия въздух заличиха умората от продължителното шофиране.

— Карам я страхотно — погледът й се спря с насмешка върху значката на джоба му. — Шерифе.

Кем изпъна обутите си в ботуши крака и ги кръстоса.

— Предполагах, че Блеър ти е споменал, че аз поех длъжността на шериф Паркър.

— Изобщо не е споменавал — тя отново отпи от бирата. — Братята никога не разправят на сестричките си интересните клюки. Това е закон.

— Ще си го запиша.

— Ами къде е Паркър? Сигурно се мята в гроба при мисълта, че ти си заел мястото му.

— Във Флорида е — Кем извади пакет цигари и й предложи. — Събра си багажа, натовари го и потегли на юг.

Той щракна със запалката и Клеър се наведе да запали. И двамата продължаваха да се изучават на светлината на огънчето.

— Просто така?

— А-ха. Чух, че мястото е свободно, и реших да се пробвам.

— Живееше в столицата, нали?

— Да, там бях.

Клеър се облегна на перилата, без да спира да го разглежда с насмешлив поглед.

— Ченге. Все си мислех, че Блеър ме будалка. Кой би могъл да повярва? Кемърън Рафърти — Лудата глава, ще застане на страната на реда и закона?

— Винаги съм обичал да правя неочаквани неща. — Очите му не се откъсваха от нейните, докато отпиваше бирата.

— Добре изглеждаш, Щека. Наистина много добре.

Клеър сбърчи нос при произнасянето на някогашния й прякор. Макар този да не бе от най-обидните като Кука, Върлина и Торба с кокали, които й бяха прикачили през ученическите им години, все пак й напомни за времето, когато тъпчеше с памук жалкия си празен сутиен и поглъщаше купища книги от рода на „Как да качим килограми“.

— Какво толкова ти е чудно?

— Кога те видях за последен път? Бяхме на петнайсет или може би на шестнайсет?

„През есента, след като татко умря“, знаеше отговора тя, но на глас каза:

— Някъде там.

— Разхубавила си се — по време на кратката им схватка в къщата, той бе успял да забележи, че макар че все още би причислил Клеър по-скоро към слабите жени, някои нейни части се бяха поналели. Независимо от промяната обаче, тя си оставаше сестрата на Блеър Кимбъл и Кем не се стърпя да я подразни.

— Май рисуваш или нещо такова.

— Правя скулптури.

Клеър ядно захвърли цигарата. Начинът, по който повечето хора мислеха, че всеки човек на изкуството непременно е художник, беше една от болните й теми.

— Аха. Знаех, че е нещо с изкуството, някъде в Ню Йорк. Блеър ми бе споменал. Значи продаваш разни неща, като например фонтанчета?

Клеър изгледа намусено любезната му усмивка.

— Казах, че съм човек на изкуството.

— Така значи — той бе самата невинност, отпивайки невъзмутимо от бирата си, а наоколо им не секваше да свири оркестърът на щурците. — Познавах един, който беше много добър във фонтанчетата. Правеше ги отгоре с рибка — например шаран, а водата минаваше през устата му и пълнеше басейнчето.

— Ясно, класическо изпълнение.

— Няма да повярваш. Продаде купища такива.

— Радвам се за него. Аз не работя с бетон — не можа да се стърпи — беше й неприятно, че не е чувал за изкуството й и не е чел за нея. — Предполагам, че тук нямате „Пийпъл“ или „Нюзуик“.

— Тук имаме „Солдиеър ъф фортън“ — отвърна й той дръзко. — Тук това е на почит.

Видя я как си отваря нова бира. Устните й — той добре помнеше устните й — бяха пълни и сочни. Да-а, наистина беше станала хубава. Кой би помислил, че свитата и кльощава Клеър Кимбъл ще се превърне в тази висока, сексапилна мадама, която сега седеше срещу него.

— Чух, че си се омъжила.

— Само за малко — тя не искаше да си спомня. — Нещо не се получи. Ами ти?

— Не, никога не се реших, макар веднъж да бях на косъм — сърцето му се сви с малко тъга при спомена за Мери Елън. — Предполагам, че някои се справят по-добре сами.

Допи бирата и остави празното шише на стъпалото помежду им.

— Искаш ли още?

— Не, благодаря. Не ми се ще някой от собствените ми заместници да ме прибере за шофиране след употреба на алкохол. Какво прави майка ти?

— Омъжи се — отвърна сухо Клеър.

— Без майтап? Кога?

— Преди няколко месеца — тя се размърда неспокойно и хвърли поглед към пустата улица. — Ами твоите родители, още ли държат фермата?

— По-голямата част — след всичките изминали години той все още не можеше да възприеме втория си баща като родител. Биф Стоки не можа да замести и никога нямаше да заеме мястото на баща му, когото Кем бе загубил едва десетгодишен. — Преживяха няколко лоши години и продадоха малко земя. Можеше да бъде и по-зле. На стария Хаубейкър му се наложи да продаде всичко. Разделиха го на парцели и вместо с жито и люцерна го покриха с панелни блокове.

Клеър замислено гледаше бирата си.

— Интересно, докато минавах през града, си помислих, че нищо не се е променило — после отново се обърна към него и допълни: — Сигурно не съм гледала внимателно.

— Още стоят заведението на Марта, супермаркетът, Допърската гора и лудата Ани.

— Лудата Ани? Още ли събира отпадъци кай шосето с онзи конопен чувал?

— Всеки божи ден. Трябва да е към шейсетте. Яка като вол, макар че фасадата й не е съвсем същата.

— Хлапетата все я дразнеха.

— И сега също.

— А ти я возеше на мотора си.

— Аз я харесвах — Кем се протегна, изправи се и застана пред стълбата. Като я гледаше отдолу, седнала пред мрачната тъмна къща, той си помисли, че тя всъщност изглежда самотна и малко тъжна. — Трябва да потеглям. Всичко наред ли е тук?

— Разбира се, защо не? — Клеър знаеше, че той има предвид таванската стая, където баща й се бе напил през онази последна вечер, преди да се хвърли в последния си полет. — Имам спален чувал, малко консерви и почти цяло кашонче бира. Това ми стига, докато открия някоя маса, лампа и легло.

Той я изгледа с присвити очи.

— Ще останеш ли?

Не можеше да се каже, че гласът му прозвуча особено гостоприемно. Клеър се изправи и застана на стълбата, така че стърчеше цяла глава над него.

— Да, оставам. Поне за няколко месеца. Има ли някакви проблеми, шерифе?

— Не, поне не за мен — като се поклащаше на пети, той учудено наблюдаваше доста неестественото й предизвикателно изражение, застанала там, пред пустата веранда. — Мислех, че минаваш просто така или за да подготвиш къщата за новите наематели.

— Сгрешил си. Подготвям я за себе си.

— Но защо?

Клеър слезе и хвана за гърлата двете празни бутилки.

— Бих могла да задам същия въпрос. Но не го направих.

— Наистина, не го направи — той отново погледна празната тъмна къща зад гърба й, изпълнена със спомени. — Предполагам, че си имаш причини — после отново й се усмихна. — Пак ще се видим, Щека.

Клеър го изчака да потегли. Естествено, че си имаше причини, унило си помисли тя. Само че не беше съвсем наясно какви точно бяха. Обърна се и тръгна към къщата с бутилките в ръка.

 

 

В два часа на следващия ден всички в града вече знаеха, че Клеър Кимбъл се е върнала. За това се говореше пред гишето на пощата, докато маркираха покупките на касата в супермаркета, докато ядяха сандвичи и бобена чорба в закусвалнята на Марта. Новината, че момичето на Кимбъл се е завърнала в града, в къщата на ъгъла на улица „Дъбов лист“, разпалваше нови приказки и спорове за смъртта на Джак Кимбъл.

— Ще продава къщата — рече Оскар Руди, докато сърбаше супата си. — Или пак някоя сделка. Алис, подай още кафе насам!

— Женичката му имаше готини крака — цинично подметна Лес Гледхил, надигайки се от стола си до тезгяха, за да може да вижда по-добре тези на Алис — Чифт страхотни крачка. Не мога да се начудя защо мъж като него, с такава засукана жена, ще започне да пие.

— Ирландец — Оскар се тупна по гърдите и звучно се оригна. — Те винаги пият — в кръвта им е. Това негово момиче май е някаква художничка. Сигурно смуче като смок и бездруго пуши трева — поклащайки глава, той отново засърба. Според него наркотиците бяха единствената причина за съсипването на страната, за която той се бе бил в Корея. Наркотиците и хомосексуалистите. — На времето беше хубаво момиче — продължи, сякаш я упрекваше, че е могла да избере точно такава професия — Тънка като върлина и малко смешна, но все пак хубаво малко момиченце. Не беше ли тя, дето намери Джак?

— Трябва да е било истинска касапница — подхвърли Лес.

— Така си беше — дълбокомислено заяви Оскар, като че лично бе присъствал в момента на падането. — Главата му беше напълно разцепена и навсякъде оплескано с кръв, както се бе набучил на оня сноп градински колове. Бяха минали баш през него. Нанизал се беше като някоя пъстърва — бобената чорба се стичаше по брадата му и той я изтръска с ръка. — Едва ли някога са успели да махнат напълно кръвта от ония плочки.

— Вие двамата нямате ли за какво друго да си говорите? — тръсна пред тях чашата с кафе Алис.

— Ти не учеше ли с нея, а, Алис?

Лес се смъкна отново на стола, извади кутия с тютюн и започна да свива цигара, движейки ловко мръсните си пръсти на механик. По жълтеникавия му работен панталон се посипаха няколко листенца тютюн, докато зяпаше като хищна птица в деколтето на Алис.

— Така си е, учихме заедно с Клеър и брат й — без да обръща внимание на алчния поглед на Лес, Алис взе някакъв парцал и започна да бърше тезгяха. — И двамата имаха достатъчно мозък, за да се махнат от този град. Клеър е известна, а сигурно и богата.

— Кимбъл винаги са имали пари — Оскар нахлупи сребърната си шапка с надпис „Водопроводни услуги Руди“. Изпод краищата й щръкнаха кичури от това, което бе останало от посивелите му коса. — Получиха цели бали от онзи шибан търговски център. Джак Кимбъл заради това се самоуби.

— Полицията каза, че било нещастен случай — припомни Алис. — Пък и тия неща бяха преди повече от десет години. Хората вече са ги забравили.

— Никой не забравя такава измама — намигна Лес. — Особено когато е била добре скроена — потупа с цигарата по големия стъклен пепелник и си представи, че прави същото с подпрените на тезгяха бедра на Алис. — Значи стария Джак Кимбъл прави бърз удар с оная сделка със земята и хоп, самоубива се — сега Лес прокара влажен език по ръба на завитата цигара и изплю полепналия по езика си тютюн. — Чудя се как ли се чувства момичето в тая къща, дето се хвърли баща й. Здрасти, Бъд! — замахна той с цигарата към Бъд Хюит, който тъкмо влизаше.

Алис автоматично посегна към каничката с кафе и нова чаша.

— Благодаря, Алис, нямам време — стараейки се да изглежда сериозен, Бъд кимна към двамата мъже на тезгяха. — Тази сутрин получихме една снимка — и той разгърна листа хартия. — Казва се Карли Джемисън, на петнайсет години, избягала от къщи в Харисбърг. Изчезнала е преди около седмица. Забелязали са я да пътува на автостоп на юг, по петнайдесето. Някой да я е виждал по пътя или тук, в града?

Оскар и Лес разгледаха снимката на младото момиче с нацупен поглед и тъмна, рошава коса.

— Не си спомням да съм я мяркал — каза накрая Оскар като допълни думите си с ново доволно оригване. — Щях да я забележа, ако е идвала насам. В тоя град никой новак не може дълго да се скрие.

Бъд обърна снимката, така че и Алис да може да я разгледа по-добре.

— Не е идвала тук през мойта смяна. Ще попитам Моли и Рива.

— Благодаря — миризмата на кафе и парфюмът на Алис бяха много съблазнителни, но Бъд си припомни, че има задачи. — Ще покажа снимката и на другите. Обадете се, ако я забележите.

— Непременно.

Лес угаси цигарата си и подхвърли:

— Какво прави красивата ти сестричка, Бъд? — той изплю полепналия тютюн и облиза устни. — Нали ще й кажеш някоя добра дума за мен?

— Ако се сетя…

Тази шега накара Оскар да се задави с кафето си и да се плесне доволно по коляното. Щом Бъд излезе, Лес отново се обърна към Алис развеселен.

— Какво ще кажеш за едно парче от тоя лимонов сладкиш? — намигна й той, докато въображението му отново се зае с мисълта как ще я намачка и начука между бутилките с кетчуп и горчица. — Моето го искам по-коравичко и с много за облизване.

 

 

В другия край на града Клеър тъкмо приключваше с последните си размествания по превръщането на стария двоен гараж в ателие. Тя разопаковаше огнеупорните тухли за заваръчната маса, дъвчейки огромно количество шоколад. Тук имаше добра вентилация. Дори ако реши да затвори гаражната врата, оставаше задният прозорец. Тъкмо го беше разтворила и подпряла с главата на един от кръглите чукове.

Струпа металните парчетии в ъгъла и с бутане и теглене довлече до тях работната маса. Предполагаше, че ще отидат няколко седмици, докато успее да разопакова и подреди всичко, така че щеше да се наложи да работи сред обичайния хаос.

Всъщност тя бе организирана по свой начин. На едната страна струпа глината и камъните, а на другата — парчетата дърво. Тъй като металът беше любимият й материал за работа, на него се падна лъвския пай от помещението. „Липсва само една хубава оглушителна стереоуредба“, помисли си Клеър. Щеше бързо да се погрижи за това.

Доволна от свършената работа тя се отправи по циментовия под към отворената врата на пералното помещение. Само на половин час път имаше търговска къща, където сигурно предлагаха всякаква музикална апаратура и където можеше да намери телефонен автомат, от който да се обади и уреди въпроса с включването на нейния телефон. Трябваше да се обади и на Анджи.

Точно в този момент съгледа групата жени, която се приближаваше. „Приличат на войници“, помисли си Клеър, обзета от паника. Идваха нагоре по автомобилната алея, наредени две по две. И всичките държаха по една покрита чиния. Макар сама да се убеждаваше колко смешна е ситуацията, Клеър усети как устата й пресъхна, спомняйки си прословутата церемония по посрещането в Емитсбъро.

— Привет, Клеър Кимбъл! — начело на флотилията, като флагмански кораб, се носеше едра блондинка, облечена с рокля на цветя и пристегната през кръста с широк лилав ластичен колан. Около ластика на късите й ръкави и по китките й се образуваха гънки от тлъстини. В ръката си държеше чиния, загърната с алуминиево фолио. — Май си се променила мъничко — малките сини очички примигнаха върху пълното й лице. — Не намираш ли, Мери Лу?

— Съвсем малко — мнението беше на слаба и изправена на бастун жена с очила с метални рамки и с коса, чийто сивкав цвят досущ приличаше на цвета на ламарината в ъгъла на гаража. С известно облекчение Клеър успя да разпознае в слабата жена библиотекарката от градската библиотека.

— Здравейте, мисис Нигли. Радвам се да ви видя.

— Никога не върна онова издание на „Ребека“ — намигна тя зад матовите стъкла на очилата. — Мислиш, че съм забравила. Помниш ли Мин Атертън, жената на кмета?

Клеър едва не зяпна от изненада. През последните десет години Мин Атертън трябва да е качила около двайсетина килограма и едва се разпознаваше под отпуснатите меса.

— Разбира се. Здравейте.

Изтри неловко мръсните си ръце в още по-мръсните си джинси с надеждата никой да не изяви желание да се здрависва.

— Оставихме ти време преди обяд да се настаниш — подхвана Мин, встъпвайки в правото си на кметска съпруга и председателка на дамския клуб. — Сигурно си спомняш Гладис Финч, Линора Барлоу, Джесика Миснър и Каролин Герхърт.

— О!…

— Момичетата не могат да си спомнят веднага за всички — Гладис Финч пристъпи напред и пъхна в ръцете на Клеър покрита купа. — Преподавах ти в четвърти клас и добре те помня — много красив почерк.

В паметта на Клеър бързо изплува някакъв спомен.

— Вие слагахте цветни звездички на домашните ни.

— Когато ги заслужехте. Донесли сме толкова сладкиши и баници, че могат да ти опадат всички зъби. Къде да ги оставим?

— Много мило от ваша страна — Клеър хвърли безпомощен поглед към вратата на пералното помещение, което водеше към кухнята. — Можете да ги оставите вътре, всъщност не бях…

Гласът й секна, защото Мин вече напираше през вратата, нетърпелива да види как стоят нещата.

— Какви приятни цветове — зоркият поглед на малките й очички не пропускаше нищо. Лично тя не можеше да си представи как някой би могъл да поддържа чисти тъмносини плочки. Много повече харесваше своите бели пластмасови плотове на златисти точици. — Последните наематели не бяха много съседски настроени — не обичаха много да общуват и не мога да кажа, че съжалявах, като си заминаха. Пришълци! — заключи с язвително пренебрежение и с това постави на място вече отсъстващите наематели. — Доволни сме да видим в къщата отново някой от семейство Кимбъл, нали момичета?

Всеобщите одобрителни възгласи накараха Клеър почти да потъне в земята от срам.

— Ами, оценявам…

— Направила съм ти моя специален желиран пудинг — продължи с въздишка Мин. — Нали мога направо да го прибера в хладилника?

Бира, неодобрително констатира тя, отваряйки широко вратата му. Бира, газирана вода и разни деликатеси. Какво може да се очаква от момиче, което е живяло сред хайлайфа в Ню Йорк.

Съседките, мислеше си Клеър, докато жените не спираха да говорят към нея, около нея и през нея. От години не си спомняше да е разговаряла с някоя съседка. Покашля се и се опита да се усмихне.

— Съжалявам, но още не съм успяла да напазарувам. Нямам никакво кафе — нито пък чинии, чаши и лъжички, продължи наум.

— Не сме дошли на кафе — потупа я по рамото мисис Нигли и й се усмихна с тънката си усмивка. — Само да те приветстваме с добре дола.

— Толкова сте мили — безпомощно вдигна ръце Клеър. — Наистина, толкова мило от ваша страна. Дори няма къде да ви поканя да седнете.

— Да ти помогнем ли за багажа? — заозърта се Мин, ужасно разочарована, че не забелязва кашони. — Като видяхме огромния камион тази сутрин, помислихме, че ще ти трябва помощ.

— О, не. Това бяха само нещата, които ми трябват за работата. Не съм взела никакви мебели със себе си — смутена от втренчените в нея любопитни погледи, Клеър пъхна ръце в джобовете. Реши, че това тук бе по-лошо от журналистическото интервю. — Мисля тук да купя всичко, което ми трябва.

— Младежи! — усмихна се наставнически Мин. — Като волни птички са. Какво ще каже майка ти, ако разбере, че си останала тук без нито една лъжичка или столче?

Жадувайки за цигара, Клеър отвърна:

— Предполагам, щеше да ме посъветва да отида на пазар.

— Сега се махаме, за да те освободим — мисис Финч подбра групата, сякаш не бяха зрели жени, а момиченца от началното училище. — Само ни върни чиниите, когато приключиш с тях, Клеър. Всички са надписани.

— Благодаря ви. Ценя това, което правите.

Те се изнизаха навън, оставяйки след себе си ухание на шоколадови сладки и различни евтини парфюми.

— В шкафа няма нито една чиния — веднага промърмори под носа си Мин. — Нито една чинийка. Но пък в хладилника имаше бира, и то доста. Какъвто бащата, такава и дъщерята, ето какво мисля аз.

— О, стига Мин — намеси се Гладис Финч добронамерено.

 

 

Лудата Ани обичаше да пее. Като дете, тя пееше сопрано в църковния хор на Лютеранската църква. За повече от половин век гласът й се бе променил съвсем малко. Както и нейният по детски прост и вятърничав ум.

Харесваше ярките цветове и блестящите предмети. Понякога навличаше по три блузи една върху друга, но забравяше да си сложи бельо. Можеше да отрупа ръцете си с разноцветни гривнички, но да забрави да се измие. След като преди повече от двайсет години майка й умря, вече нямаше кой да се грижи за нея, кой търпеливо и с любов да й приготвя храна и да я подсеща да се нахрани.

Всъщност градът бе поел тази грижа. Всеки ден някой от Дамския клуб или Общинския съвет, се отбиваше при нейния ръждясал стар фургон, за да й остави нещо за ядене и да разгледа последната й колекция от вехтории.

Тялото й беше силно и добре сложено, сякаш за компенсация на крехкия й разсъдък. Въпреки че косата й бе посивяла, лицето й си оставаше изумително гладко и хубаво, а ръцете й бяха пухкави и розови. Всеки ден, независимо от времето, тя изминаваше километри, влачейки конопения си чувал. Минаваше покрай заведението на Марта да изяде някоя палачинка и да изпие чаша черешов сок, после покрай пощата — за някоя шарена марка или безплатен проспект и покрай магазина за играчки — за да разгледа витрините.

Вървеше покрай шосето и си пееше или бъбреше, докато очите й се взираха надолу за някое съкровище. Бродеше през полята и горите, винаги готова търпеливо да стои цял час и да наблюдава как някоя катерица гризе лешник.

Беше щастлива и гладкото й усмихнато лице криеше безброй тайни, които тя не проумяваше.

Имаше едно място навътре в гората. Кръгла полянка, обградена от дървета с издълбани по тях тайнствени знаци. Отстрани имаше огнище, което понякога миришеше на пепел и изгорено месо. Когато се разхождаше там, кожата й винаги настръхваше уплашено. Спомняше си, че веднъж бе дошла тук през нощта, точно след като майка й си бе отишла и Ани я търсеше по хълмовете и из гората. Там бе видяла разни неща, неща, които я бяха накарали да остане прикована от ужас. Неща, заради които седмици наред сънуваше страшни сънища. Докато спомените й не избледняваха.

Единственото, което винаги помнеше, беше кошмарната гледка на същества с човешки тела и глави на животни. Танцуваха. Пееха. Някой пищеше. Не й харесваше да мисли за това и отново запяваше и заравяше спомена дълбоко.

Никога повече не се върна там през нощта. Мили Боже, не, наистина никога повече, не и през нощта. Но имаше дни, когато мястото сякаш я привличаше. Както например, днешния. Когато слънцето грееше, тя не се страхуваше.

„Ще се срещнем ли при река-а-а-та.“ Тънкото й детско гласче се носеше във въздуха, докато тя влачеше чувала си по краищата на кръга. „Красивата, красивата река-а-а.“ Изкиска се и като нерешително дете, посегна да докосне обувката вътре в кръга. Нещо изшумоля в храсталака и сърцето й заби, но после отново се разкиска като видя заека, който се шмугна сред клоните.

— Не се бой — извика тя след него. — Тук няма никой, освен Ани. Няма никой, няма никой — запя те, като подскачаше и се полюшваше в някакъв свой танц. — Идвам сама в градината, когато по розите още стои роса-а-ата.

„Господин Кимбъл имаше най-красивите рози“, помисли си тя. Някога той ще й откъсне една и ще я предупреди да внимава да не нарани пръстите си на бодлите й. Но сега той е мъртъв, спомни си. „Мъртъв и заровен. Също като мама.“

Мъката й беше силна и искрена. После бързо се стопи, защото съгледа едно врабче, което прелетя над главата й. Седна извън кръга, като с неочаквана грация настани едрото си тяло върху земята. В торбата й имаше загърнат в хартия сандвич, който Алис й бе дала тази сутрин. Ани го изяде много внимателно, отхапвайки възпитано малки хапки и като продължаваше да пее и да си говори сама, натроши трохи и за другите божи твари. Когато свърши, тя внимателно сгъна хартията точно на две, после пак на две и я прибра в чувала.

— Не трябва да се замърсява — промърмори тя. — Глоба петнайсет долара. Пести, за да имаш. Да, Исус ме оби-и-и-ча. — Тъкмо понечи да се изправи, съгледа нещо лъскаво в храстите. — О! — запълзя на лакти и колене и разрови дивите рози и влажните съчки. — Красиво е — прошепна като завъртя на слънцето тъничка гривна със сребърно покритие. Невинното й сърце се изпълни с щастие, докато я наблюдаваше как блести и свети. — Красиво е. — На гривната имаше гравирани букви, които тя познаваше, но не можеше да разчете: Карли.

— Ани — кимна доволно тя — А-Н-И. Ани. Каквото съм намерила, си е мое, каквото съм загубила, ще го преживея. Тя те обичаше, йе, йе, йе.

Очарована от новото си съкровище, тя го постави на широката си китка.

 

 

— Никой не я е виждал, шерифе — Бъд Хюит остави снимката на Карли Джемисън върху бюрото на Кем. — Показах я из целия град. Ако е идвала насам, трябва да е била невидима.

— Добре, Бъд.

— Успях да спра една битка в парка.

— О! — понеже знаеше, че така трябва, Кем вдигна поглед от документите, над които работеше.

— Чип Люис и Кен Бърлоу си разменяха юмруци заради момиче. Издърпах им хубаво ушите и ги изпратих да си вървят вкъщи.

— Добра работа.

— Срещнах на ъгъла жената на кмета.

Кем въпросително вдигна вежди.

— Оплаква се от децата, дето пак карат скейтборд на главната улица. И от момчето на Найт, дето трещи с мотора си. И…

— Картината ми е ясна, Бъд.

— Каза ми, че Клеър Кимбъл се е върнала. Гаражът й бил пълен с вехтории, а нямало ни една чинийка в шкафа.

— Мин доста бързо действа.

— У дома четохме за нея в „Пийпъл“. Искам да кажа за Клеър, де. Тя е много известна.

— Така ли? — развеселен, Кем побутна книжата.

— О, наистина. Тя е художничка или нещо такова. Прави статуи. Видях снимка на една. Трябва да беше три метра висока — приятното му лице се сбърчи замислено. — Не можах да разбера какво е. Знаете ли, че веднъж й определих среща.

— Не, не знаех.

— Да, сър, заведох я на кино и всичко останало. Беше на другата година, след като баща й умря. Страшно се срамуваше от цялата работа — с ръката си той почисти някакво петънце върху огледалото в канцеларията. — Майка ми беше приятелка с нейната. Истината е, че бяхме излезли заедно — вечерта, когато той го направи. Както и да е, мисля си, че бих могъл да мина някой път покрай тях. Да видя как е Клеър.

Преди Кем да успее да каже нещо, телефонът иззвъня.

— Канцеларията на шерифа — остана за момент, заслушан в гласа, който бързо и високо обясняваше нещо. — Има ли ранени? Добре. Идвам веднага — затвори и стана от бюрото. — Сесил Фогърти е удари колата си в дъба в предния двор на мисис Нигли.

— Да го поема ли?

— Не ще се оправя.

Докато излизаше, той си помисли, че мисис Нигли живее точно на завоя към къщата на Клеър. Щеше да е непростима липса на учтивост да не се отбие.

Когато Кем мина оттам, Клеър тъкмо слизаше от колата. Той изчака, наблюдавайки я как се мъчи с ключалката на задната врата. Приближи се зад нея с ръце в джобовете, докато тя издърпваше чантите и кашоните, натъпкани отзад.

— Имаш ли нужда от помощ?

Стресната, Клеър чукна главата си в ръба на тавана и изруга, разтривайки удареното място.

— Господи, дебненето наоколо, да не би да е част от задълженията ти?

— А-ха — повдигна един кашон. — Какво е всичко това?

— Разни неща. Разбрах, че за да преживея, ще ми трябва повече от спален чувал и калъп сапун.

Сложи още две торби върху кашона, който беше взел, а останалото успя да събере сама.

— Забрави си ключовете на колата.

— Ще ги взема после.

— Вземи ги сега.

С измъчена въздишка Клеър заобиколи колата, жонглирайки с чантите, докато се опитваше да издърпа ключовете от таблото. После тръгна през отворения гараж и остави Кем да я следва.

Той хвърли поглед на нещата в гаража и прецени, че сигурно струват няколкостотин долара. Стоманени тръби, камъни, метали и разни други вехтории.

— Ако ще държиш всичко това тук, по-добре е да започнеш да заключваш гаража.

— Гледаме си сериозно работата, а? — продължи Клеър през пералното помещение към кухнята.

— Точно така. — Погледът му се спря на плота, отрупан с покрити чинии. — Да не си решила да правиш изложба?

— Съжалявам — тя успя да смести чиниите и купите. — Дамите ме посетиха след обяд — вдигна капака на една пластмасова кутия и надзърна вътре. — Искаш ли таралежка?

— Може. Имаш ли тук кафе?

— Не, но имам бира и пепси в хладилника. Някъде из тая бъркотия трябва да има бурканче кафе — започна да рови из кашоните, разопаковайки сгънатите във вестници покупки. — Попаднах на някакъв битпазар по пътя за търговската къща. Страхотен — изправи се с очукана кафеварка в ръка. — Дори работи.

— Ще пия пепси — реши той и сам се обслужи.

— Още по-добре, защото май съм забравила да купя кафе. Мисля обаче, че купих чинии. От онези старите, с картинките. Купих също и тези страхотни стъклени купички с Бъгс Бъни и Дъфи Дъг — Клеър отметна коси, издърпа ръкавите си и му се усмихна. — Е, как е днес?

— Сесили Фогърти блъснала плимута си в дъба на мисис Нигли.

— Много вълнуващо.

— И тя така мисли — Кем й подаде бутилката с пепси. — Значи ще правиш работилница в гаража.

Клеър отпи голяма глътка и му върна шишето.

— Означава ли това, че ще се установиш тук, Щека?

— Означава, че ще работя докато съм тук — взе си една таралежка и се надигна да седне върху плота до мивката. Светлината на залязващото слънце блестеше в косите й. — Мога ли да ти задам един въпрос, от който снощи така любезно се въздържах?

— Давай.

— Защо се върна?

— Исках малко промяна — отвърна той не съвсем убедително.

— Доколкото си спомням, нямаше търпение да се махнеш от това място.

Наистина беше заминал набързо, без да поглежда назад, само с двеста двайсет и седем долара в джоба си и желанията, от които кръвта му кипеше. Търсеше свободата.

— Бях на осемнайсет. Ти защо се върна?

Клеър се намръщи и отхапа от сладкиша.

— Може би ми е писнало от промяната. Напоследък често си мислех за тук. За къщата, за града, за хората. И ето ме, дойдох — изведнъж се усмихна и смени темата. — Страшно си падах по теб, когато бях на четиринайсет.

Той също й се усмихна.

— Знам.

— Не е вярно — посегна към него за пепсито и понеже той продължаваше да се хили, очите й се присвиха. — Блеър ти е казал. Няма що, мръсен номер.

— Не ми е казал — за изненада и на двамата, той пристъпи напред и постави ръцете си от двете й страни върху плота. Главата й стърчеше над него, така че очите му бяха на височината на нейните устни. — Все ме гледаше, а толкова се стараеше да не се издадеш. Винаги, когато те заговорех, ти се изчервяваше. Намирах го за много забавно.

Клеър предпазливо го разгледа, докато отново вземаше бутилката, за да отпие. Успя да овладее напиращото си смущение. Вече не бе на четиринайсет.

— На такава възраст момичетата мислят, че лудите глави са нещо вълнуващо. После порастват.

— И сега имам мотор.

Клеър не може да сдържи усмивката си.

— Можех да се обзаложа.

— Защо не те повозя в неделя?

Тя размисли, докато изяждаше таралежката.

— Защо пък не?