Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Divine Evil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 79 гласа)

Информация

Корекция
Lenitooo (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Божествено зло

ИК „Бард“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета

Джейн Стоки не се интересуваше какво ще стане с фермата. Тя беше приключила с това. Беше приключила и с Емитсбъро. Имаше тук двама съпрузи, заровени в гробищата. Първия беше обичала безумно, изцяло и щастливо. Имаше моменти — дори и след всичките тези години, — когато с копнеж си спомняше за него, докато отиваше към нивите, които той беше орал и в които беше умрял, или когато се качваше горе в стаята, в която бяха спали заедно.

Помнеше го все така млад, жизнен и красив. Някога красотата имаше голямо значение в живота й, както такива неща като цветята и красивите нови дрехи.

Но Майкъл си беше отишъл — двадесет години оттогава. Сега тя беше петдесетгодишна стара жена.

Не беше обичала Биф — не така ласкаво и безумно. Но се нуждаеше от него. Зависеше от него. Страхуваше се от него. Сегашната й загуба приличаше на ампутация. Нямаше кой да й нарежда какво да прави, кога и как да го прави. Нямаше за кого да готви и за кого да чисти и нямаше топло тяло, което нощем да диша зад гърба й.

На осемнайсет бе напуснала къщата на родителите си и беше дошла при съпруга си, изпълнена с мечти, заслепена от любов и разцъфнала с надежди. Майк се беше грижил за нея, беше плащал сметките, беше вземал решения и беше правил всичко, което е необходимо. Тя само поддържаше къщата, засаждаше градината и отглеждаше детето.

На това я бяха учили. Само това умееше.

Само шест кратки месеца след неговата смърт тя предаде себе си, фермата и къщата в ръцете на Биф. Той още преди това беше поел грижите и всички други подробности. Не й се налагаше повече да се измъчва с банкови разписки и сметки. Дори и да не разполагаше с толкова пари и да нямаше същото спокойствие както с Майк, поне отново беше нечия съпруга. Биф може и да не беше мил, но беше тук.

Сега за пръв път през живота си Джейн беше абсолютно сама.

Самотата я смазваше, къщата й се струваше толкова голяма, толкова празна. Беше почти готова да помоли Кем да дойде при нея само за да има близо мъжко присъствие край себе си. Но това нямаше да е честно спрямо Биф, а той толкова дълго беше направлявал живота й, че смъртта му не отменяше задълженията й.

Освен това отдавна беше загубила момчето си някъде по пътя, също както беше загубила и бащата. Невъзможно й беше да посочи кога точно стана това, а и отдавна се беше отказала да прави опити. Беше престанал да й бъде син и се беше превърнал в неспокоен, гневен и предизвикателен непознат.

Караше я да се чувства виновна, ужасно виновна за това, че се бе омъжила за Биф толкова скоро след смъртта на Майк. Не й беше казал нито дума, нито една думичка, на начина, по който я гледаше с тъмния си осъдителен поглед, й беше нанесъл неизлечими рани.

Джейн спря за малко по пътя към пристройките и остави на земята кашона, който носеше. Слънцето силно блестеше над зелените поля, които щяха да бъдат ожънати и балирани от непознати. Едно новородено теленце подскачаше след майка си, за да суче, но Джейн не му обърна внимание. В съзнанието й фермата вече беше загубена и заедно с това надеждите, които бе хранила за нея.

Някога я обичаше, така както обичаше и сина си. Но чувствата към земята и сина й сега й се струваха толкова далечни, сякаш друга жена ги бе изживяла. Знаеше, че Биф беше жесток към фермата и към момчето, също както и към нея.

Но те всички се нуждаеха от това, припомни си, докато отново вдигаше кашона. Майк толкова ги беше разглезил. Усети, че очите й се изпълват със сълзи, както често ставаше през последните дни, и не успя да ги преглътне. Нямаше кой да я види. Нямаше за кого да се притеснява.

До няколко седмици ще получи парите, които щяха да останат от продажбата на фермата, и ще се премести в Тенеси, близо до сестра си. Ще купи някоя малка къщичка. „И какво ще правя? — запита се тя и се облегна на стената, ридаейки. — Кажи ми, Господи, какво ще правя?“

Всеки ден от живота й беше преминал в тежък и изморителен труд, но никога не беше ходила на работа. Изобщо не разбираше от такива неща като лихви и дивиденти. Чувстваше се объркана и уплашена, когато понякога гледаше в предаванията на Опра или Донахю как хората съветват да откриеш призванието си, да започнеш отново и да се справиш с неуспехите си.

Не искаше да бъде свободна, нито способна. А най-страстно от всичко не желаеше да бъде сама.

Когато пристъпът премина, тя попи лицето си с престилката. Джей успяваше някак да запълни дните след смъртта на Биф, като вършеше разни полезни и безполезни къщни работи. Тази сутрин вече бе приключила с доенето, храненето, беше събрала яйцата и ги беше измила. Беше почистила и без това чистата къща. А все още беше едва пладне и денят се простираше далеч напред, след което щеше да дойде още една безкрайна нощ.

Реши да се заеме с бараките. Повечето инструменти и земеделски машини щяха да се продадат заедно с фермата, но тя искаше да погледне из пристройките, за да открие и прибере някои неща, за който би могла да получи по-висока цена при самостоятелна продажба. Страхуваше се, че няма да има достатъчно пари, че ще остане не само сама, но бедна и сама.

Биф нямаше никаква застраховка живот. Защо да се пилеят ценни пари за разни лихви? Откри, че е потънал в дългове. Девизът му беше: „Живей сега, плащай после.“ Трябваше да се изплати почти цялата ипотека за фермата, както и вноските по заема за сламопресата, която Биф купи преди две години. Освен това да се плати торът, сметките в супермаркета, вноските за трактора и кадилака на Биф. Итън Майърс от банката й беше казал, че ще й разсрочат всички плащания, докато постави нещата си в ред, но мисълта за вноските не я оставяше нощем да спи.

Не можеше да понесе срама да бъде длъжница. Преди това оправдаваше всички кредити, защото смяташе, че щом Биф взема заемите, той отговаря за изплащането. Сега вече нямаше кой да застане между нея и действителността.

Не можеше и така бързо да се продаде фермата.

Извади ключовете от престилката си. Биф не й позволяваше да влиза в тази барака. Джейн никога не беше питала защо. Никога не се осмели. Дори и сега, когато пъхна ключовете в масивния катинар, почувства, че трепери от страх, сякаш той всеки момент можеше да изскочи зад нея, да се развика и да я заблъска. Когато ключалката превъртя и се освободи, тя усети, че по горната й устна се стича пот.

В този момент се чу гласът на стария петел и тя подскочи.

Вътре въздухът беше застоял и много сладникав. Като че ли някой се беше промъкнал и беше умрял там. Дишайки тежко през устата, Джейн сложи катинара и ключовете в джоба на престилката си и подпря вратата с камък.

Изведнъж изпита някакъв безпричинен страх, че ще бъде затворена вътре. Че ще трябва да тропа по вратата, да се моли и да плаче, а смехът на Биф ще се промъква през пролуките, докато заключва катинара отвън.

Потърка замръзналите си рамене със студени ръце.

Стаята не беше много голяма — десет на дванайсет и без прозорец — но силната слънчева светлина не можеше да проникне до ъглите. Не беше се сетила да вземе фенер, защото беше сигурна, че ще открие вътре. Как иначе е можел да вижда Биф? Той прекарваше тук часове наред, често и нощем.

„Какво е правил?“, питаше се сега Джейн, след като не се замисляше над това, докато той беше жив — би могъл да прочете мислите й.

Пристъпи вътре настръхнала. В полумрака различи тясно легло с мръсен и гол дюшек. По металните лавици, където очакваше да намери инструменти, бяха натрупани списанията, които Биф събираше. С пламнали бузи, Джейн си помисли, че трябва да ги изгори. Не би понесла агентът по недвижими имоти или акционерът на търга да ги открият и да хихикат над тях.

Не можа да види фенер, но имаше много свещи. И то черни. Не й беше приятно да ги пали, но неясната, тайнствена светлина беше още по-лоша. На техния пламък започна да издърпва списанията от лавиците и да ги поставя в кашона, извръщайки очи от пикантните им корици. Ръката й напипа плат. Любопитна, Джейн го издърпа и видя дълга мантия с качулка. Миришеше на кръв и пушек и тя припряно я напъха в кашона.

Не се запита какво е това — не си позволи да се пита. Но сърцето й заби учестено. „Трябва да го изгориш, казваше си сама. Изгори го.“ Думите отново и отново се повтаряха като припев в съзнанието й, докато погледът й се стрелкаше през рамо към вратата. Устата й пресъхна, ръцете й затрепериха.

И тогава откри снимките.

Виждаше се младо момиче, почти дете, което лежи на леглото. Беше гола и беше завързана за китките и глезените. Очите й бяха отворени и гледаха безизразно. Имаше и други — същото момиче с разкрачени крака и извити колене, за да се виждат половите й органи.

После друго момиче — малко по-голямо, много русо, изправено до стената като кукла. Имаше и свещ — мили Боже — изпод русия й, окосмен триъгълник, неприлично стърчеше свещ.

Имаше много, десетки снимки. Но Джейн не можеше да ги гледа. Докато ги мачкаше и късаше, усети как стомахът й натежава и се засуети на колене и лакти, за да събере всички парченца. Ръката й хвана обеца — дълъг наниз от мъниста, но и нея хвърли в кашона.

Запъхтяно духна свещите и ги пъхна заедно с останалото. После с резки и припрени движения издърпа кашона навън. Примигна на слънчевата светлина и зорко огледа двора и полето.

Ами ако някой дойде? Трябва да бърза да изгори всичко. Не се замисляше какво прави. Не се питаше какво е това, което унищожава. Изтича до плевнята и взе кутия с бензин, а в гърдите си усещаше остра болка. Дъхът й излизаше със свистене от дробовете, докато поливаше кашона и съдържанието му. В бързината фибите бяха изпопадали от косата й и сега тя висеше на сплъстени кичури, така че Джейн приличаше на вещица, заета със своите тайни магии.

Два пъти се опита да запали клечка и да я поднесе към фитила на една свещ и двата пъти пламъкът потрепваше и угасваше.

Когато накрая запращя и се разгоря, тя вече хлипаше с глас. Допря я до напоения с бензин кашон, при което треперещите й ръце едва не угасиха пламъка. След това се отдръпна.

Картонът и хартията засвистяха, изпускайки горещи пламъци и дим. Вътре снимките се нагънаха и огънят обхвана лицето на Карли Джемисън.

Джейн покри своето с ръце и заплака.

 

 

— Нали ви казах, че е много тих град — с доволна усмивка Клеър вървеше по главната улица между Анджи и Жан-Пол.

— Мисля, че думичката „град“ е силно преувеличена. — Анджи наблюдаваше едно куче, което щастливо и свободно подтичваше по отсрещния тротоар. После вдигна крак и най-небрежно се изпика в основата на един дъб. — По-скоро би могло да се нарече село.

— Като хапнеш от хамбургерите при Марта, тази надменна усмивка веднага ще изчезне от лицето ти.

— И аз от това се страхувам.

— Какво е това? — Жан-Пол посочи ярките знаменца в червено, бяло и синьо, опънати над главната улица.

— Подготвяме се за парада в събота по случай загиналите във войните.

— Парад — светна лицето му. — С маршируващи оркестри и красиви момичета, които подхвърлят пръчици?

— Точно така, плюс разни други неща. Това е най-голямото събитие в града — Клеър посочи към къщата, покрай която минаваха, и където една жена беше коленичила на колене и лакти и боядисваше вратата. — Всички се готвят и измъкват сгъваемите столове. На градския площад ще бъде издигната голяма трибуна за кмета, съветниците и останалите знаменитости на града. Ще пристигнат училищни оркестри от цялата околност, ще изберем тазгодишната „ралица на фермите“ ще има коне, състезания от малката лига.

— Юпи-и-и — извика Анджи и Клеър я сръчка в ребрата.

— Пожарната команда лъска колите, помпите или каквото там се нарича. Ще има балони, щандове за продажба с намаление и… — добави Клеър, поглеждайки към Жан-Пол — … мажоретки.

— Мажоретки — повтори той с въздишка. — Ще бъдат ли обути в онези малко бели ботушки с пискюлчета?

— Позна.

— Жан-Пол, нали щяхме да си тръгваме в четвъртък.

Той се усмихна на жена си.

— Един или два дни в повече при това положение нямат никакво значение. Във всеки случай, искам да организирам извозването на готовите неща на Клеър. Предпочитам лично да наблюдавам опаковането им.

— Искаш да позяпаш малките бели ботушки — измърмори Анджи.

Той я целуна по връхчето на носа.

— Също и това.

Спряха, за да изчакат светофара и да пресекат улицата. Анджи погледна надолу и забеляза надписа върху бронята на един пикап.

Господ, оръжията и смелостта направиха от Америка това, което е днес.

„Боже мили, помисли си тя, като затвори очи. Какво правя тук?“

Докато пресичаха, слушаше с половин ухо как Клеър разправя на Жан-Пол за някогашните паради. Ако я притиснеха, трябваше да признае, че в града има известно очарование. Стига човек да бъде в подходящо настроение.

Разбира се, Анджи не би искала да живее тук и не беше сигурна колко дълъг престой би издържала, преди това спокойно и мудно място да я побърка, но Жан-Пол явно беше много доволен.

И естествено, смяташе Анджи, той не забелязваше погледите. Макар че бяха навсякъде. Не беше сигурна дали хората се впечатляват от дрехите, или от прическата й. Освен това, ясно е, че забелязват кожата й. Когато последва Клеър и Жан-Пол през вратата на заведението, на лицето й имаше изписана загадъчна и — не можа да се въздържи — високомерна усмивка.

От джубокса се носеше музика, тази, която Анджи винаги възприемаше като пиянски каубойски изпълнения. Но миризмата беше наистина съблазнителна, както и в еврейското ресторантче в Ню Йорк. Печен лук, печен хляб, туршия и някаква супа с подправки. Колко ли зле можеха да бъдат нещата? Докато тя се чудеше, Клеър помаха на сервитьорката и се настани на една от масите.

— Черешова кола — предложи Клеър. — Тук все още я сервират — подаде на приятелите си облеченото в найлон меню. — Моля ви да не поръчвате спагети.

Анджи отвори страниците.

— Дори не бих мечтала за това — продължи да следи възможностите за избор с лакирания си в черешов цвят нокът. — Защо не предоставим избора на теб?

— Тогава хамбургери за всички.

Алис застана до масата с поднос в ръка и положи максимални усилия да не зяпа двойката, която седеше срещу Клеър. Сякаш бяха от друг свят, като някакви екзотични птици — мъжът, с дългата си къдрава коса и риза с дълъг ръкав и жена, с кожа с цвят на кафе и светли очи.

— Да обядвате ли сте дошли? — попита тя.

— Точно така. Алис, това са приятелите ми, семейство Льобо, Анджи и Жан-Пол.

— Приятно ми е — отвърна Алис.

Мъжът насърчително й се усмихна.

— Дошли сте от Ню Йорк на гости?

— За няколко дни — Жан-Пол я наблюдаваше как мести поглед от него към жена му и обратно. — Днес Клеър ни развежда из града.

— Май няма много за гледане.

— Опитвам се да ги накарам да останат за парада в събота — Клеър все цигара и придърпа металния пепелник пред себе си.

— О, наистина е много хубав. Не е като този в Маси за Деня на благодарността или някой друг, но е доста добър.

— Алис беше мажоретка — съобщи Клеър и накара сервитьорката да се изчерви.

— Преди сто години. Готови ли сте с поръчката, или искате да ви изчакам?

— Повече от готови сме — Клеър поръча за всички и се загледа в отдалечаващата се Алис. — Погледнете как се движи. Наистина ми се иска да успея да уловя това движение, неговата увереност. Мисля, че с глина ще стане добре.

— Учудвам се, че не си убедила твоя шериф да ти позира — извади Жан-Пол една от дългите си черни цигари.

— Работя по въпроса.

— Той ми харесва.

Клеър се усмихна и докосна ръката му.

— Разбрах и се радвам.

— Не е това, което очаквах — Анджи реши, че ако двамата мъже на съседната маса ще я зяпат и тя ще направи същото. — Представях си някакъв селяк с провиснал корем и слънчеви очила, който вдига стойки.

— Я чуйте, момчета — имитира Клеър с провлачен носов говор. — Това наистина прилича на предишния шериф. Кем е нещо съвсем различно. Мисля, че може би… — прекъсна думите си, защото забеляза, че Анджи не я слуша. Проследи погледа й и видя двамата местни мъже на съседната маса. Те гледаха втренчено, а и в погледа зад гърба си Клеър забеляза войнствени искри. С надежда да заглади нещата постави ръка върху ръката на Анджи. — Тук не обръщаме много внимание на изисканите маниери.

Анджи се отпусна, усмихна се и стисна ръката й.

— Забелязах. Май ми беше казала, че нямате и много смутители на реда.

— Такива неща не се случват в тая част на окръга.

— Точно така — забарабани Анджи с пръсти по масата. — Нищо не се случва в Емитсбъро.

— Е, не сме съвсем изостанали. Всъщност миналата седмица имаше убийство.

— Само едно?

Жан-Пол също почувства лошото настроение на жена си и постави ръка върху крака й под масата.

— Да, само едно — съгласи се Клеър. — И то е единственото в Емитсбъро, откакто се помня. Наистина е много отвратително. Втория баща на Кем е бил пребит до смърт и захвърлен край пътя извън града.

— Съжалявам — веднага забрави за зяпачите Анджи. — Сигурно е много тежко за Кем.

Клеър нервно угаси цигарата си с бързи и резки движения.

— Тежко е, макар че никак не бяха близки.

— Има ли вече заподозрени? — попита Жан-Пол.

— Не знам. Съмнявам се — Клеър погледна навън към колите и хората, които продължаваха да се движат бавно. — Трудно може да се повярва, че е някой от града — разтърси глава. — Никой не иска да вярва, че може би е бил някой от града.

 

 

Върнаха се в къщата едва след три. Жан-Пол беше обиколил антикварните магазини и мъкнеше три махагонови рамки. За своя най-голяма изненада, Анджи беше попаднала на прекрасна златна карфица на Арт Деко и беше платила за нея само малка част от това, което карфицата би струвала, ако беше стигнала до Манхатън.

На ъгъла спря огромен жълт училищен автобус, претъпкан с деца, и с пъшкане и скърцане се отвори. Започна надпревара на колелетата, книгите и бейзболните ръкавици.

— Ето го Ърни — забеляза го Клеър на бордюра пред къщата й. — Моделът за ръката — обясни им тя.

— Май теб чака — отвърна Жан-Пол.

— Понякога се мотае наоколо. Самотен е — усмихна се и му помаха. — Мисля, че не се разбира с родителите си. Дори не успяха да дойдат да видят скулптурата.

Ърни я наблюдаваше, разочарован, че не е сама. Знаеше, че шерифът е зает във фермата на Допър, където две млади телета бяха намерени заклани. Знаеше го, защото той ги беше заклал с надеждата, че това ще ускори посвещаването му в култа.

— Здрасти, Ърни. Днес не работиш ли?

— Имам малко време.

— Хубаво. Не съм те виждала скоро.

— Бях зает.

— Е, искам да ти покажа готовата скулптура. Това са моите приятели, господин и госпожа Льобо.

Той възнагради с леко промърморване поздравите им, но все пак подаде ръка на Жан-Пол, когато той му протегна своята.

— Ела в гаража. Искам да разбера какво мислиш — Клеър тръгна напред. — Не си я виждал завършена и изпечена — продължи да говори тя. — Глината се оказа най-подходящия материал — малко по-груб и по-примитивен от дървото. Понеже господин Льобо се кани скоро да я вземе в Ню Йорк, това може би е единствената ти възможност — посочи я с ръка и пъхна палци в джобовете. — Е, какво мислиш?

Докато я наблюдаваше, Ърни се почувства странно — сякаш раздвоен. Клеър някак си бе взела част от него, нещо повече от ръката и пръстите му. Не можеше да го обясни, не намираше думи. И ако все пак трябваше да го изрази, навярно би го нарекъл „същност“, защото изглеждаше сякаш е успяла да извлече неговата същност и да я пресъздаде отново в предизвикателна безплътна ръка, свита в юмрук.

— Мисля, че е много добре.

Клеър се разсмя и постави ръка на рамото му.

— Значи сме успели. Много съм ти благодарна, че ми помогна.

— Не беше кой знае какво.

— За нас е много важно — поправи го Жан-Пол. — Без теб Клеър не би я създала и ние нямаше да можем да я изложим в галерията си, така че на другите дилъри да им щръкнат косите от завист и мъка. — После се усмихна на момчето. — Всички сме ти длъжници.

Ърни само сви рамене, при което медальонът му се разлюля около врата. Жан-Пол го погледна и най-напред остана изненадан, а после и развеселен. „Тийнейджъри, помисли си той, играят си с неща, които сигурно дори не разбират.“ Погледна отново към Ърни и усмивката му се стопи. Да, наистина тийнейджър, някакво си момченце, но Жан-Пол изпита неприятно усещане, че това момче прекалено добре разбира всичко.

— Жан-Пол? — пристъпи Анджи и постави ръка на рамото му. — Добре ли си?

— За момент се разсеях. Много интересен медальон — обърна се към Ърни.

— И на мен ми харесва.

— Сигурно те задържаме — гласът на Жан-Пол оставаше мек, но обгърна по-здраво жена си.

— Да — презрително се ухили Ърни, — имам да върша разни неща — свободно и преднамерено той докосна с пръсти пентаграмата, стисна юмрук и с показалеца и малкия си пръст направи знака на дявола. — Ще се видим пак.

— Не го използвай повече — каза Жан-Пол, докато го наблюдаваше как се отдалечава.

Клеър повдигна вежди.

— Какво казваш?

— Като модел. Не го използвай повече. Има много лош поглед.

— Е, наистина…

— Извини ме — усмихна се той и целуна Клеър по бузата. — Казват, че баба ми е била ясновидка.

— Бих казала, че слънцето доста те е напекло — каза Клеър — и имаш нужда от едно питие.

— Няма да ти откажа — Жан-Пол хвърли последен поглед през рамо, докато следваше Анджи и Клеър към кухнята. — Имаш ли бисквити?

— Разбира се — Клеър му посочи към хладилника, докато тя посягаше към бюфета за пакетче бисквити. — Боже, чувате ли тези мухи. Като че ли имат събиране — тя се обърна към стъклената врата и надзърна. — Господи! О, Господи!

— Клеър? — Анджи с един скок се озова зад нея. — Скъпа, какво… — после и тя видя. Притисна ръка към устата си и се обърна. — Жан-Пол.

Но той вече ги избутваше встрани. На площадката пред вратата някой беше захвърлил мъртва котка, едно малко черно коте. Там, където някога е била главата му, имаше локва тъмна кръв. Рояк черни мухи пиеха и бръмчаха доволно.

Жан-Пол грубо изруга на френски и се обърна пребледнял към жените.

— Вървете в другата стая. Аз ще го оправя.

— Това е ужасно — обвила рамене с ръце, Клеър се подпираше на вратата. — Толкова много кръв. — „А също и все още съвсем прясна“, помисли си тя и силно преглътна. — Трябва да е било някое бездомно куче, което я е убило и я е домъкнало тук.

Жан-Пол мислеше за пентаграмата, която висеше на врата на Ърни, а това го караше да се съмнява.

— И момчето би могло да го направи.

— Момчето? — Клеър набра достатъчно смелост, за да му подаде пластмасова торба за боклук. — Ърни? Не ставай смешен. Било е някое куче.

— Той носеше пентаграма. Символ на сатанизма.

— Сатанизъм? — Клеър потрепери и отново се извърна. — Недей да пресилваш нещата.

— Сатанизъм ли? — Анджи отвори хладилника, за да вземе виното. — Ти изчете всичко по въпроса. Чувах за разни ритуали, които се изпълнявали в Сентръл Парк.

— Остави тая работа — затършува Клеър за цигара. — Момчето може и да носи някакви окултни знаци и навярно се е почувствало гордо, че Жан-Пол му обърна внимание. За Бога, баща ми имаше петолъчка, но това не значи, че е бил комунист — дръпна силно от цигарата и бързо изпусна дима. — Много хора се интересуват от окултните ритуали, особено хлапетата. Това е начин да се противопоставят на утвърденото.

— Може да бъде опасно — настоя Жан-Пол.

— Не е възможно това момче да обезглави някаква скитаща котка и да я подхвърли пред задната ми врата. Би било ужасно. Гарантирам ви, просто си гледал прекалено много филми.

— Може би — нямаше смисъл да тревожи още повече нея и Анджи и сам трябваше да се заеме с неприятната задача. — И все пак направи нещо за мен, cherie, и внимавай с него. Баба ми казваше, че човек трябва да се пази от тези, които са избрали пътя на лявата ръка — пътя на Сатаната. Ето ви виното — въздъхна дълбоко — и вървете в другата стая, докато свърша тук.

„Пътят на лявата ръка“, помисли си Клеър и си спомни книгата, която откри в кабинета на баща си горе на тавана.