Нора Робъртс
Божествено зло (16)

Глава шестнадесета

Беше задрямала. Когато успя да се изтръгне от съня, сърцето на Клеър лудо биеше. Направи опит да седне, а в устата си още усещаше сухия и горчив вкус на страха. В първия момент, докато сънят се сблъскваше с действителността, твърдата кушетка с опънатото наоколо тънко перде й заприлича на ковчег и тази мисъл прониза цялото й съзнание.

После си припомни как Кем я беше превел през залата за спешна помощ и беше дръпнал паравана на малката ниша, така че светлината да не блести. Видя сенките, които се движеха зад пердето.

Беше извадил и включил касетофона, после внимателно и съвсем накратко я накара да му разкаже за събитията, след като си беше тръгнала от дома му.

Беше се почувствала едновременно оскърбена и смутена, докато отговаряше на въпросите му, той не носеше значката, но Клеър знаеше, че тя стои между тях.

След като приключи с касетофона и запечата лентата, Кем й беше донесъл чаша чай и беше останал с нея, докато заспи.

Доволна беше, че сега не е тук и можеше да остане за момент сама със себе си, за да се успокои. Сънят, който я беше разбудил, продължаваше да се върти като безконечна филмова лента в съзнанието й.

Старият кошмар се бе слял с нов, в който самата тя тичаше през гората, провираше се през шубраците и изскачаше на пътя. Зад себе си чуваше монотонните гласове, които пееха все по-високо и по-високо. Миришеше на кръв и пушек. Нейно беше пребледнялото и вцепенено от ужас лице, заслепено от ярката светлина на фаровете. Зад волана на колата, която се носеше насреща й, седеше мъж с глава на козел.

Беше се пробудила от удара и тъпият отвратителен звук още отекваше в главата й.

Потърка лицето си и усети, че пръстите й пулсират от напрежение. Отново си повтори, че е будна, жива и невредима. Сърцето й постепенно забави ритъма си и тя започна да чува звънците за повикване на санитарите. Близо до себе си чу приглушена кашлица и нечие охкане.

Кошмарите изчезнаха, но реалността не. Някъде горе имаше друга жена, която също лежеше на легло. Жена, за което тя се чувстваше отговорна.

Тъкмо се канеше да спусне крака от кушетката, и завесата се дръпна.

— Будна ли си? — пристъпи напред Кем и взе ръката й, като се взираше в лицето й.

— Колко време спах? Тя излезе ли от хирургията? Искам да… — спря, защото видя, че Кем не е сам. — Доктор Кремптън!

Той окуражително й се усмихна и потупа свободната й ръка.

— Е, млада госпожице, какво ни се е случило? — започна докторът, докато измерваше пулса й.

Точно със същите думи я беше посрещал и когато преди много години я лекуваше от инфекция на ухото. Думите му и сега предизвикаха същата реакция.

— Нищо ми няма. Нямам нужда нито от инжекция, нито от нещо друго.

Док се усмихна и намести очилата с тесни рамки върху острия си нос.

— Понякога е доста потискащо хората да си мислят, че непрекъснато ходиш със спринцовката в джоба. Някакъв световъртеж?

— Не. Кем, нямаше нужда да караш доктор Кремптън да бие път чак до тук.

— Предполагах, че може би с него ще се чувстваш по-добре. Освен това — усмихна се той към нея — дежурният лекар е много млад и красив — после се обърна към доктора. — Нали не се обиждате?

— Нямам нужда от лекар — „Как можеше да се шегува? Как можеше?“ — Само ми кажи как е тя.

— Изведоха я от хирургията — Кем продължаваше да държи ръката й, докато тя леко се усмихваше на Кремптън. — Още не е дошла в съзнание, но ще се оправи — не можеше да си позволи да й каже, че ще се наложи поне още една операция, за да се оправи коляното на жената.

— Слава Богу! — беше толкова доволна, че не успя да протестира, когато Кремптън постави апарата за кръвното на ръката й. — Мога ли да я видя?

— Утре сутринта — стисна ръката й, преди да успее да възрази. — Това е заповед на лекарите, не моя.

— Била си подложена на голям стрес, млада госпожице — каза й доктор Кремптън. — Дори прекалено голям. Ще се обадиш в кабинета ми и ще се запишеше за следващата седмица. Имаш ли възражения?

— Не, сър.

Той й се усмихна.

— Доколкото разбирам, смяташ да се измъкнеш.

Клеър също му се усмихна.

— Позна.

— Винаги си била труден пациент — побутна я с пръст по носа. — Искам да си починеш. Ще ти дам нещо, което ще ти помогне да спиш — видя упорития израз в очите й и на свой ред я загледа непреклонно. — Същото бих направил и за собствената си дъщеря.

При тези думи Клеър въздъхна. Той беше човекът, който я бе лекувал по време на шарките й, който беше направил онзи първия, толкова смущаващ гинекологичен преглед. Търпеливият глас и спокойните му ръце не се бяха променили. Около очите му се бяха издълбали нови и по-дълбоки бръчки от времето, когато за последен път беше негова пациентка. Косата му беше оредяла, а фигурата — наедряла. Но Клеър много добре си спомняше как раздаваше балони за добрите момиченца и момченца от един китайски клоун, поставен на бюрото му.

— Няма ли да получа награда?

Той отново се засмя и отвори чантата си. Извади дълъг червен балон със същия цвят като хапчетата.

— Явно с паметта ти всичко е наред.

Клеър все този символ на надеждата и детството и го задържа в ръцете си.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте чак дотук, докторе. Съжалявам, че Кем ви е вдигнал от леглото.

— Не ми е нито за първи, нито за последен път — намигна й той. — Шокът е бил много тежък за теб, Клеър, но смятам, че почивката ще те оправи. Непременно си запиши час или ще си взема обратно балона — хвана чантата си и се обърна към Кем: — Ако искаш, мога да поговоря с хирурга да наглежда от време на време пациентката.

— Ще ти бъда благодарен.

Док прие благодарностите в движение и двамата го проследиха как се отдалечава с уморена и бавна походка.

— Не се е променил — каза Клеър.

Кем допря ръката й до бузата си и я задържа така.

— Много ме уплаши, Щека.

— Съжалявам.

— Още ли ми се сърдиш?

Тя неспокойно се размърда.

— Всъщност не. Малко е глупаво да ме разпитва някой, с когото съм спала.

Кем пусна ръката й и се отдръпна.

— Ако то това ще ти стане по-добре, бих могъл да прехвърля останалото на Бъд.

„Пак провалих всичко, помисли си Клеър. Както винаги.“

— Не, ще го преживея — опита се да се усмихне и почти успя. — И така, каква е следващата стъпка?

— Мога да те закарам у вас и там ще можеш да се наспиш истински — точно това му се искаше да направи.

— Или?

— Ако си готова, можеш да ме заведеш до мястото на произшествието и да го огледаме заедно — това пък се чувстваше длъжен да направи.

Клеър почувства как паниката се надига в нея и с огромни усилия успя да я потисне.

— Добре, избираме второто.

— Аз ще карам. Ще приберем колата ти по-късно — искаше да я огледа по-добре, а не само на светлината на прожектора, за да потърси следи от удара.

Тя се смъкна от кушетката и хвана ръката му.

— Мисля, че съм оставила ключовете вътре.

 

 

И други рани бяха лекувани през тази нощ. Бяха взети и други решения. Останалите дванадесет чада на сатаната затегнаха редиците. Страховете им щяха да почакат. В нощта на пълнолунието те щяха да се срещнат за празника. Да празнуват. Да ръкоположат. Да направят жертвоприношението.

Изпратената им жертва се изплъзна. Просто трябваше да изберат друга.

 

 

— Тук беше — Клеър притвори очи, докато Кем отбиваше на банкета. — Идвах от другата страна, но точно тук беше — чуваше воя на спирачките, нейния вик. — Тук я ударих.

— Искаш ли да останеш в колата, докато огледам?

— Не — отвори вратата и се измъкна навън.

Луната беше залязла и звездите вече избледняваха. Беше най-мрачната и студена част на нощта. Клеър се питаше дали има друг момент, когато хората да са толкова уязвими, както в този час, принадлежащ на създания, които денем спят или се спотайват? Нещо прошумоля в гъсталака — чу се викът на преследвача и писъкът на жертвата. После видя сянката на кукумявката, която отлиташе, сграбчила в нокти своя улов. Щурците нито за миг не прекъсваха своя безкраен концерт.

Обгърна плътно раменете си с ръце. Кем вече оглеждаше на светлината на фенерчето следите от спирачния път, които започваха по средата на платното и рязко извиваха вляво.

По дължината им би могъл да се обзаложи, че Клеър не е карала с повече от шейсет километра в час. А от ъгъла им ставаше ясно, че е реагирала бързо и е извила колата встрани. От това, което виждаше в краката си, и от показанията на Клеър, за себе си той почти беше сигурен, че по-скоро жената е връхлетяла върху колата, отколкото обратното. Но засега запазваше това мнение за себе си.

— От гората ли излезе? — попита той.

— Точно там — посочи уверено Клеър, тъй като нейното артистично въображение много добре си представяше сцената. — Движеше се бързо и някак странно се препъваше. За части от секундата ми се стори, че е сърна — заради начина, по който изскочи измежду дърветата и заподскача. Първата ми мисъл беше, по дяволите, ще се блъсна в тази сърничка. И тя ще смачка колата ми. Спомням си как Блеър се блъсна в един елен още първия месец, след като взехме шофьорските си книжки и напълно огъна бронята на пинтото — отпусна ръце и ги пъха в джобовете. Вътре имаше няколко монети, с които пръстите й започнаха нервно да си играят. — Натиснах силно спирачките и извих волана. После я видях на светлината на фаровете.

— Кажи ми какво точно видя.

— Жена — много слаба, с дълга руса коса. По лицето й имаше кръв, а също и по ризата и панталоните. Сякаш вече я бях прегазила — докато говореше устата й ужасно пресъхна. — Имаш ли цигара?

Кем извади две, запали ги и й подаде едната.

— Какво стана после?

Чувството на неприязън отново се надигна в нея, също както дима, който поглъщаше.

— Кем, вече ти казах всичко.

— Искам сега да ми го повториш отново.

— Ударих я — грубо отвърна тя и се отдръпна встрани. — Чух онзи тъп звук.

Кем отново проследи със светлината кървавата диря върху асфалта, която свършваше до средата от дясната гума на колата на Клеър.

— Тя в съзнание ли беше?

Дръпна отново от цигарата, като полагаше усилие да не изпитва омраза към него.

— Да, помоли ме да й помогна. Беше уплашена, страшно уплашена. От каквото и да бягаше, за нея то беше по-страшно от раните.

— В нея намерихме ключове.

— Какво?

— В джоба й имаше ключове — Кем извади малкото пластмасово пликче, в което бяха сложени. — Ключове от кола — отново огледа пътя. — Хайде да продължим нататък.

Докато пътуваха, Кем мълчеше и размишляваше. В жената не бе намерена нито дамска чанта, нито раница, нито документи. Русокосите хубавици не минаваха незабелязано през Емитсбъро, така че можеше да се обзаложи, че не е местна. Затова, когато забеляза паркираното волво на около километър и половина от мястото на произшествието, никак не беше изненадан.

Докато го наблюдаваше как работи, Клеър не отрони нито дума. Той взе носна кърпа и покри с нея ръката си, за да отвори жабката и да провери съдържанието.

— Лиза Макдоналд — прочете в регистрационната карта и се обърна към Клеър. — Вече знаем името й.

— Лиза Макдоналд — повтори тя. Никога нямаше да забрави това име.

Кем отвори също пътна карта и старателно напечатани указания за пътуване от Филаделфия до Уилямспорт — град на около двадесет и пет километра от Емитсбъро. Все така с кърпата извади ключовете от найлоновото пликче и ги пъхна в ключалката. Моторът само изхърка задавено.

— Изглежда е имала повреда.

— Но защо ще ходи в гората?

„Може би някой я е закарал там“, помисли си Кем и прибра в джоба си документите.

— Ще трябва да разбера това — затвори вратата той. Слънцето вече изгряваше над планините на изток. На тази призрачна светлина лицето на Клеър изглеждаше бледо и изтощено. — Ще те закарам у вас.

— Кем, искам да помогна. Искам да направя нещо.

— Най-доброто, което можеш да направиш сега, е да вземеш хаповете на Док и да поспиш. Когато тя дойде в съзнание, ще ми се обадят и аз ще ти съобщя.

Беше влязъл напълно в ролята на ченге и това никак не й се нравеше.

— С какво ще се заемеш сега?

— Ще проведа няколко телефонни разговора, ще попълня доклада. Хайде, ела.

— Ще дойда с теб — отвърна Клеър, докато той я теглеше към колата. — Бих могла да ти помогна.

— Клеър, това си е моя работа. Представяш ли си да ме оставиш да ти държа оксижена.

— Това е различно. Аз участвам в тази история.

— Само че разликата е в това, че тук става дума за официално разследване — дръпна вратата и я побутна вътре. — А ти си свидетел.

— Свидетел на какво?

— Ще ти съобщя — затвори той вратата.

 

 

Новината се разпространи като пожар. Док Кремптън я съобщи на жена си, когато най-накрая успя да се добере до леглото си. Жена му пък я каза на Алис по време на сутрешния им телефонен разговор. Алис успя да издири Бъд още преди да е свършила закуската. До обяд, когато Кем уреди да вземе теглича на Джордж Хауърд, за да закара волвото в задния двор на автосервиза на Джери, историята вече беше плъзнала из целия град като бързо разпространяващ се вирус.

Без да губи време, Мин Атертън незабавно се появи в къщата на Кимбъл с прословутата си оранжево-бяла форма с желе и нос, готов да надуши всякакви пикантерии. След като Анджи непоколебимо я отпрати, обяснявайки й, че Клеър си почива и никой не трябва да я безпокои, Мин се отби в салона на Бети, за да се оплаче от онази арогантна черна жена.

По време на втората обедна смяна в гимназията на Емитсбъро вече всички говореха, че в Допърската гора има избягал луд.

Имаше и такива, които разправяха, че жената е налетяла на призрака на Джуниър Допър, но повечето предпочитаха версията за лудия.

Над камарите с маруля на пазара се обсъждаше въпроса дали шериф Рафърти не прикрива Клеър, след като са толкова близки. В края на краищата той не си даваше много зор по разследването на убийството на Биф Стоки, макар че човек трудно би могъл да го упрекне за това.

А не беше ли твърде жалко и за Джейн Стоки, която продаваше фермата и се готвеше да замине за Тенеси? И сега фермата на Рафърти, която принадлежеше на семейството от почти сто години и местните хора винаги щяха да я наричат така, може би щеше да бъде откупена за строеж на жилища. Само почакайте и ще видите. Господи, вижте само цената на тия домати. Пък са и от парник. Нямат никакъв вкус.

Ами какво ще кажете за онези телета на Мат Допър? Трябва да са били някои наркомани от долния край на града. Същите, дето са убили стария Биф. Шерифът трябва да го има предвид.

Разговорите продължаваха по щандовете, по телефонните жици, които опасваха града, край люлките в парка, където дечурлигата тичаха в слънчевия майски ден.

Кем трябваше да се справи с десетки позвънявания и непрекъснато изпращаше Бъд и Мик насам-натам, за да овладеят разпространяването на паниката из града. Хората бяха разтревожени дотолкова, че заключваха вратите си и дебнеха навън през тъмните прозорци, преди да си легнат в леглата. Представяше си вече пистолетите и ловните пушки, смазани и готови зад вратите и се молеше на бога да не му се наложи да се занимава с вълна от нещастни случаи.

И без това положението беше достатъчно тежко по време на ловния сезон, когато адвокати, зъболекари и всякакви други чиновници от града излизаха из гората и стреляха по-често един по друг, отколкото по елените, като най-често изобщо не улучваха. Но в Емитсбъро винаги всичко се знаеше от единия до другия край.

Ако градът изпадне в паника, Кем трябваше да отиде при кмета да подпише заповед за още един помощник, поне временно, който да помага да се справят с повикванията като тези на Чарлс Менсън, всеки път, когато клоните на някое дърво хлопат по нечий прозорец.

Изправи се от бюрото и отиде до малката баня-тоалетна в задната част на канцеларията. Тук миришеше или по-точно направо вонеше на лизол. Явно работата на Бъд — помощник-шерифа, който бе поел борба с микробите.

Наплиска лицето си със студена вода, опитвайки се да премахне следите от умората. Не беше спал от трийсет и шест часа и мисълта и тялото му не бяха вече толкова свежи.

В миналото често му се беше налагало ба будува заедно в партньора си, затворени в замръзналата или спарена от горещина кола, за да наблюдават някой заподозрян. Един друг се улавяха, че задрямват, наливаха се с кафе от автомат и играеха на онези тъпи игри на думи, само и само да убият непоносимата скука.

Кем вдигна глава, докато водата се стичаше по лицето му и се вгледа в мръсното огледало. Питаше се дали някога ще дойде ден, когато няма повече да си спомня.

Дяволите да го вземат, искаше му се едно питие.

Но вместо това подсуши лицето си и се върна в стаята за още кафе. Тъкмо сръбна от горещата течност и пристигна Клеър. Хвърли поглед на сенките под очите му, наболата брада и поклати глава.

— Ти изобщо не си лягал.

Кем отново отпи, като опари вече претръпналите си устни.

— Какво правиш тук?

— Пратих Анджи да ми направи чай и се измъкнах. Двамата с Жан-Пол ще вдигнат голяма врява. Мислех, че ако ти се обадя, ще ме разкараш. Сега ще ти е по-трудно.

— Тя дойде в съзнание. Малко е несигурна в това, което се е случило, но помни името си, датата на раждане и адреса.

— Обеща да ми се обадиш.

— Мислех, че още спиш.

— Е, не спя — Клеър закрачи от бюрото до прозореца и обратно, като се опитваше да се пребори с гнева. Напразни усилия! — По дяволите, Кем! Служебно разследване или не, аз имам право да разбера.

— Нали ти казвам — отвърна й той спокойно.

— Ще отида да я видя — насочи се към вратата Клеър.

— Задръж малко.

— Майната ти! — отново се извъртя назад, готова да се бори с него. — Не само имам право да я видя, но съм и длъжна.

— Ти не си виновна. Това, което се е случило с нея, е станало в гората.

— Дали е ранена преди или след като я ударих с колата, важното е, че бях там.

— Ти не си я ударила — поправи я той. — По колата ти няма следи от удар. Тя може и да се е блъснала в колата, но това не е оказало никакво влияние.

Гневът й се разгаряше за сметка на неговото спокойствие.

— По дяволите, аз бях там. И дай да се разберем — продължи тя, преди той да успее да възрази. — Нямам нужда нито да ме глезиш, нито да ме покровителстваш или защитаваш. Ако съм оставила в теб такова впечатление, толкова по-зле. Доста отдавна сама се грижа за себе си, за да те оставя сега ти да ми казваш какво да трябва и какво да не трябва да правя.

Тъй като реши, че и за двамата ще е по-добре, Кем предпочете да не продължава спора.

— Твърде много наприказва за нула време, Щека — остави внимателно кафето си върху бюрото. — Мислех, че ще искаш да знаеш, че се свързах с брата на Лиза. Той е на път за болницата и щом Бъд дойде, и аз отивам там.

— Чудесно — почувства се глупава, злобна и виновна, но не можеше да се остави това да я спре. — Ще се видим там — на излизане силно тръшна вратата. Тъкмо измина две стъпки и връхлетя върху Жан-Пол. — О, Боже мой!

— Сетих се, че си тук.

— Слушай, оценявам твоята загриженост, но съм много ядосана. Отивам в болницата да видя Лиза Макдоналд.

Жан-Пол я познаваше твърде добре, за да й противоречи.

— Тогава най-напред да минем през къщи, за да може Анджи да спре да скубе прекрасните си коси и след това ще те закарам.

 

 

Почти цял час Клеър се разхождаше из коридорите на болницата, което още повече я изнерви. Достъпът до стаята на Лиза Макдоналд беше разрешен само за най-близки лица от семейството и за медицинския персонал. Заповед на шерифа. В такъв случай ще почака, реши Клеър. Ако той си въобразяваше, че ще се върне кротко да си стои вкъщи, явно не знаеше с кого си има работа.

Вероятно точно в това беше проблема — всъщност те не се познаваха.

— Донесох ти малко чай — подаде й пластмасовата чашка Жан-Пол. — За успокоение на нервите.

— Благодаря, но ще ми трябва нещо доста по-силно от чай.

— Нямат водка в автомата.

Усмихна му се измъчено и отпи само заради него.

— Защо не ме пуска да вляза при нея? Какво си въобразява, че прави той, Жан-Пол?

— Върши си работата, cherie.

Клеър дълбоко въздъхна.

— Недей да ми демонстрираш логиката си.

Забеляза Кем веднага щом той излезе от асансьора. До него вървеше жена с папка в ръка. Бутна чашата в ръцете на Жан-Пол и се отправи към тях.

— Какви са тези истории, Рафърти? Аз имам право да я видя.

Току-що се беше наложило Кем да изчака двайсет минути, за да получи разрешение от лекуващия лекар да вземе показания от Лиза Макдоналд.

— Правото е на Лиза Макдоналд — отвърна й кратко той. — Ако тя иска да те види, след като разговарям с нея, тогава добре.

Говореше й, без да се спира и след като даде знак на една от сестрите, влезе в стаята на Лиза и хлопна вратата.

Високият блед мъж, който седеше до леглото, незабавно се изправи. Рой Макдоналд се наведе, за да прошепне нещо на сестра си, и се приближи до Кем. Според Кем, беше около двайсет и пет годишен, със сериозен поглед на нежното лице. Около очите и устата се бяха очертали напрегнати гънки.

— Вие ли сте шериф Рафърти?

— Да. Току-що разговарях с доктор Сю, господин Макдоналд. Той ми даде разрешение да взема показания от сестра ви. Това е госпожа Ломакс, стенографката.

— И аз ще остана.

— Мисля, че така ще бъде най-добре — после Кем кимна към стенографката да седне. — Може да се окаже доста тежко за нея, а и за вас.

— Направете всичко, което е нужно, за да се открие кой й е причинил това — Рой Макдоналд ту стискаше, ту отпускаше ръце. — Докторът каза, че не е била изнасилена.

— Не, няма признаци за изнасилване.

— Само е леко ранена — промърмори Рой. — Кракът й… — преглътна и снижи глас: — Засегната е артерията… и коляното й. Тя е балерина — хвърли поглед назад към сестра си, опитвайки се да се пребори със своята безпомощност и гняв. — Беше балерина.

— Мога да ви уверя, че беше приета много бързо в хирургията и че персоналът тук е толкова квалифициран, колкото и навсякъде в щата.

— Надявам се — за момент Рой отново се почувства уплашен, както впрочем се чувстваше от момента, в който шерифът му се бе обадил тази сутрин. Боеше се да не се пречупи и така още повече да влоши положението на сестра си, вместо да й помогне. — Тя не знае, че… че вероятно няма да може да танцува отново. Но щом започне да мисли…

— Ще се опитам да направя всичко възможно най-безболезнено.

Рой се върна при сестра си и хвана ръката й. Когато Лиза проговори гласът й беше силно прегракнал.

— Мама и татко ли са?

— Не още. Скоро и те ще пристигнат. Това е шерифът, Лиза. Иска да ти зададе няколко въпроса.

— Не знам — пръстите й здраво се стегнаха около неговите. — Не ме оставяй.

— Никъде няма да ходя. Ако не искаш, не си длъжна да говориш — придърпа стола си по-близо до леглото и седна. — Нищо не си длъжна да правиш.

— Няма нищо — Лиза усети как риданията се надигат в гърлото й, но не могат да излязат. — Няма нищо — повтори с все същия мъчителен шепот.

— Госпожице Макдоналд — Кем застана от другата страна на леглото и изчака тя да обърне глава и да го погледне с красивите си очи. — Аз съм шериф Рафърти от Емитсбъро. Ако смятате, че сте готова, бих искал да ви задам няколко въпроса. Стенографката ще запише всичко. Ще говорим колкото е възможно по-бавно и ще прекратим веднага щом поискате.

Усещаше болка, мъчителна болка в крака, която безмилостно се бореше с успокоителните, които й бяха дали. Лиза се страхуваше, че ще се усили. Страхуваше се и че може да спре. Рой не беше прав: тя вече знаеше, че никога няма да танцува Дулсинея.

— Добре.

Кем погледна към госпожа Ломакс, която му кимна и се приготви да записва.

— Защо не се опитате да ми разкажете какво си спомняте за това, което се случи?

— Не си спомням — пръстите й в ръката на Рой започнаха да се свиват и потрепват.

— Колата ви се е повредила — подсети я Кем.

— Да. Идвах от Филаделфия, за да видя Рой. Исках да… — не, не можеше да говори за балета, за трупата, за сбъднатите й мечти. — Обърках се, защото бях завила неправилно — усмихна се леко на Рой. — Някои неща не се променят.

Изплашен да не се разплаче, той стисна още по-здраво ръката й, но не каза нищо.

— Погледнах картата и разбрах, че съм само на няколко километра от Емитс… Емитс…

— Емитсбъро — отново й подсказа Кем.

— Да. Емитсбъро. Помислих си, че ако тръгна, мога да стигна до някоя къща. После видях… — спомни си как правеше пируети по средата на шосето.

— Какво стана после, госпожице Макдоналд?

Лиза поклати глава. Имаше някакво черно перде между нея и спомените й. Тънко, но непрозрачно.

— Кола — затвори очи и отново поклати глава. — Кола — повтори, но не успя да се съсредоточи. — Вътре имаше жена — чуваше глас, беше уплашена, трепереше. Нежни пръсти, които докосват лицето й. — Исках тя да ми помогне.

— Защо?

— Бях уплашена.

— От какво?

Лиза отново поклати глава.

— Спомням си само, че бях уплашена. Тя ми помогна да се кача в колата. Трябваше да бързаме. Трябваше да бягаме.

— От какво?

Очите й се напълниха със сълзи и солта им изгаряше раните й.

— Не знам. Имаше ли наистина жена? Не си ли въобразявам?

— Не, наистина е имало жена — в този момент Кем се подчини на инстинкта си. — Изчакайте малко — отправи се той към вратата. — Клеър!

Клеър бързо се извърна и тръгна към него.

— Ще ме пуснеш ли да я видя?

— Искам да те предупредя за две неща. Първо, тя е в доста тежко състояние. Второ, всичко, което се казва в тази стая се записва.

— Добре.

— Не си длъжна да дойдеш — продължи Кем. — Можеш да повикаш адвокат, преди да говориш.

Клеър го погледна изпитателно.

— Нямам нужда от адвокат.

Тръгна нетърпеливо зад него, но се поколеба, когато мъжът в стаята на Лиза Макдоналд се обърна и намръщено я погледна.

Рой Макдоналд разбра. В момента, в който я видя, той разбра, че това е жената, което е блъснала сестра му. Бързо се изправи и се приближи до вратата.

— Какво смятате да правите? Не искам тя да се приближава до сестра ми.

— Господин Макдоналд…

— Искам да се махне — прекъсна той Кем с враждебен поглед. — Не е ли достатъчно, че е виновна сестра ми да лежи в това легло?

— Господин Макдоналд, сестра ви вече е била ранена, когато е изскочила от гората пред колата на госпожица Кимбъл. Не искате ли да разберете защо?

Рой се опита да обуздае гнева си, който беше предизвикан преди всичко от страха, и строго кимна, преди да се обърне към Клеър:

— Само ако кажете нещо — една-единствена думичка, която да я разстрои, аз лично ще ви изхвърля.

Клеър предугади реакцията на Кем и постави ръка на рамото му.

— Имате право.

Искаше да види Лиза. Беше настояла за това. Но не предполагаше, че ще й бъде толкова трудно да измине краткото разстояние до болничното легло. Нито че ще бъде толкова страшно. Жената, която лежеше там, беше бяла почти колкото превръзките по лицето и ръцете й. Едното й око беше покрито с марля, а кракът й беше окован в нещо, което на Клеър й заприлича на кофраж.

— Лиза — стисна устни и се хвана за таблата на леглото, — аз съм Клеър Кимбъл.

Докато се приближаваше към нея, Лиза задиша по-учестено. Помръдна се и се опита да се изправи. Брат й беше застанал готов да я успокои и да я подпре с възглавници.

— Не се притеснявай, скъпа, никой не иска да те нарани. Тя ще си отиде ей сега.

— Не — пипнешком успя да хване ръцете на Клеър. — Помня те.

— Съжалявам. Толкова съжалявам — сълзите я задавиха. — Знам, че не мога да направя нищо, което да заличи това, не мога да поправя нещата. Но искам да знаеш, че каквото и да поискаш, всичко, което поискаш…

— Адвокатите ще се погрижат за това — обади се Рой. — Сега не е време да успокоявате съвестта си.

— Не, наистина не е — опита се Клеър да се успокои. — Лиза…

— Помня те — повтори Лиза. — Ти ме спаси — ръцете й започнаха да треперят и тя още по-здраво се вкопчи в Клеър. — Ти беше там, на пътя. Те щяха да ме убият — онези мъже. В гората. Видя ли ги?

Клеър само поклати глава.

— Как се озова в гората, Лиза? — внимателно се намеси Кем.

— Не знам. Не си спомням. Тичах. Загубих светлината, прожектора си — ръцете й се повдигнаха. — Ударих го и се затичах. Мисля, че те ме хванаха. Хванаха ме и аз побягнах. Толкова беше тъмно в гората. Нищо не виждах. Зад мен… паднах. Той беше върху мен. О, Боже, кракът ми. Коляното ми. Боли ме. Рой…

— Тук съм, скъпа.

— Боли. Мирише на кръв — моята кръв. Видях очите му. Той щеше да ме убие. Пееше и щеше да ме убие. Стисна ме и аз не можех да дишам. Умирах. Но успях да се измъкна. Имаше и други, които идваха и аз отново затичах. Кракът толкова много ме болеше. Разбрах, че не мога да тичам повече и те ще ме хванат. Ще ме открият. Видях светлина. Трябваше да отида при светлината. Някой изпищя. Колата ти — отново погледна към Клеър.

— Моите фарове — отговори й Клеър. — Ударих те с колата.

— Не, аз се хвърлих към колата. Уплаших се, че ще отминеш и те ще ме настигнат. Затова се затичах към колата, за да те спра. После паднах, а ти ме взе в колата. Ти ме отведе.

— Лиза — Кем говореше много тихо, — видя ли мъжа, който те нападна.

— Черен.

— Негър?

— Не, не мисля… Беше облечен в черно. Дълго черно наметало и качулка. И очите му — видях очите му.

— Нещо друго? Цветът на косата му, формата на лицето му, гласът му?

— Само очите. Сякаш виждах ада — Лиза се разплака и покри с ръка окото, което не беше превързано.

— Нека да спрем засега дотук — Кем вече беше просрочил времето, което лекарят му беше разрешил. — Ще дойда пак утре. Ако си спомниш още нещо, каквото и да я, можеш да ми се обадиш.

— Моля те — ръцете й не пускаха ръката на Клеър. — Искам да ти благодаря. Винаги ще помня лицето ти. Ще дойдеш ли пак?

— Разбира се.

Клеър едва се държеше на краката си. Щом затвори вратата зад себе си, тя се подпря и притисна ръце към лицето си, за да се успокои.

— Ела, Щека. Ела да те заведа да седнеш.

— Добре съм. Можеш ли да ми кажеш какво е физическото й състояние?

— Роговицата на окото й е одраскана. Не смятат, че може да останат трайни последици, но все още е рано да се каже. Има и две счупени ребра, а също и гърлото. През следващите няколко дни ще има затруднения с говора.

— А кракът? — Клеър забеляза, че той избягва да го спомене. — Много ли е зле?

— Още не знаят.

— Ще ми правиш ли пак спънки да я виждам?

— Лекарят ще каже.

— Извинете ме — Рой затвори вратата след себе си. — Госпожице Кимбъл… дължа ви извинение.

— Не, няма нужда. И аз имам брат. Мисля, че при такива обстоятелства и той би реагирал така. Бих искала да оставя телефонния си номер при сестрите. Можете да ми се обаждате винаги, когато тя поиска да ме види.

— Благодаря ви — после се обърна към Кем: — Искам да знам всичко, което предприемете, шерифе. Искам да знам, че който и да е сторил това със сестра ми, ще си плати.

Влезе обратно в стаята и затвори вратата.

— Трябва да свърша някои неща — Кем се съпротивляваше на желанието да разтрие болката, която пулсираше на слепоочията му. — Ще се оправиш ли?

— Всичко е наред.

— Може да се наложи да те посетя отново. Официално.

Клеър кимна.

— Знаеш къде да ме намериш, шерифе.

Остави го сам.