Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Divine Evil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 79 гласа)

Информация

Корекция
Lenitooo (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Божествено зло

ИК „Бард“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Клеър не разбра от какво се събуди. Нямаше спомен за някакъв сън, нито следи от страх като след кошмар. И все пак изведнъж се бе изтръгнала от съня и лежеше будна в тъмнината, а всичките й мускули бяха напрегнати. В тишината чуваше единствено ударите на сърцето си.

Бавно отметна горната част на спалния чувал. Въпреки че вътре бе топло като в пашкул, краката й бяха ледени. Потрепери от студ и слепешком опипа за клина, който бе събула, преди да се пъхне вътре.

Осъзна, че е стиснала здраво челюсти и е наклонила глава встрани. Ослушваше се. Какво искаше да чуе? Беше израсла в тази къща с нейните нощни звуци и движения и вече не се стряскаше при всяко поскърцване. И въпреки това кожата й бе настръхнала, мускулите й бяха стегнати, а ушите й бяха наострени.

Несигурно се добра до вратата и огледа празния хол. Разбира се, че нямаше нищо. За всеки случай светна лампата, преди да разтрие премръзналите си ръце.

Светлината, която заля стаята зад гърба й, само още по-ясно й даде да разбере, че е среднощ, а тя е будна и сама.

— Трябва ми истинско легло — говореше високо, за да се успокои от собствения си глас. Пристъпи в хола и потри с длани мястото над сърцето, сякаш искаше да успокои неговия буен бяг.

Реши да изпие чаша чай. Ще слезе долу и ще си направи чаша чай, а после ще се свие на дивана. Може би по-лесно ще заспи, ако се прилъже, че всъщност иска само да си дремне малко.

Включи и печката, защото я беше забравила, преди да си легне. Пролетните нощи все още бяха студени. Ето защо бе така измръзнала. „Печката, радиото и още светлина“, помисли си Клеър. Тогава ще спи като младенец.

Но още в началото на стълбището спря. Обърна се и се взря в тесните стъпала, които водеха към таванската стая. Четиринайсет износени стъпала, които стигаха пред заключената дървена врата. Само няколко стъпки, но тя още не ги бе извървяла. Опитваше се да се убеди, че не е нужно да го прави. Но те бяха в главата й от мига, в който бе влязла отново в къщата.

Не, сега разбираше, че са били в мислите й много преди да се върне в Емитсбъро и в къщата, където бе прекарала детството си.

Внимателно, със сковани и несигурни движения, тя се върна обратно в спалнята, за да вземе ключовете. Ръцете й трепереха, докато се изкачваше по стълбите. Не сваляше очи от вратата над себе си.

Скрит в мрака на първия етаж, Ърни я наблюдаваше. В слабото му тяло сърцето биеше като ковашки чук. Тя идваше към него. Идваше за него. Когато смени посоката и отново се появи на стълбището към тавана, устните му се изкривиха в усмивка.

Тя го желаеше. Искаше той да я последва в онази стая, стаята на насилствената смърт. Стая на тайни и сенки. Започва бавно да се изкачва, а дланите му оставяха потни следи по перилата.

Клеър усещаше болка — остра и пронизваща, сякаш остра ледена кама бе забита дълбоко в корема й. С всяка стъпка болката се усилваше. Когато стигна до вратата, въздухът излизаше със свистене от дробовете й. Непохватно заопипва с ключа и се наложи да се подпре с ръка на стената, докато успее да го превърти в ключалката.

„Трябва да се изправиш пред действителността, Клеър — би казал доктор Яновски. — Трябва да я приемеш такава, каквато е, и да се справиш с чувствата си. Животът ни наранява, а смъртта е част от живота.“

— Върви по дяволите! — прошепна Клеър. Какво знаеше той за болката?

Вратата се отвори и металните й панти изскърцаха. Лъхна я мирис на прах и студен, застоял въздух. Очите я засмъдяха. Надяваше се, че е останала някаква миризма от баща й. Следа от английския одеколон, с който се плискаше всяка сутрин, сладкия дъх на черешовите бонбони, които страстно обичаше. Дори силната миризма на уиски. Всичко беше заличено от времето. Не беше останало нищо друго, освен прах. Това беше най-болезненото. Светна лампата.

По средата стаята беше празна, а подът беше покрит с дебелия сивкав прах на годините. Клеър знаеше, че майка й още преди години беше накарала да изнесат мебелировката на офиса. И добре беше направила. Но й се искаше, о, как й се искаше, да прокара ръка по одрасканата повърхност на бюрото му или да седне в износения му скърцащ стол.

Покрай стената бяха наредени кашони, старателно облепени с тиксо. Докато пресичаше стаята, по ледените й боси крака полепна още прах, напластен през годините. С помощта на ключовете, които още държеше в ръка, разкъса лентата и раздра един от капаците.

Тук беше нейният баща.

Бръкна вътре и възкликна тихо от радост и билка, когато извади една от работните му ризи. Беше изпрана и грижливо сгъната, но следите от трева и пръст стояха. Видя го — с провиснала около мършавото му тяло риза, свирука си и наглежда цветята.

„Погледни само делфиниумите, Клеър — усмихна се и прокара слабите си, покрити със засъхнала кал пръсти по тъмносините цветчета, много внимателно, като мъж, който държи малко бебе. — Ще станат дори по-едри от миналата година. Няма нищо по-добро от малко птичи тор, за да се подхрани градината.“

Клеър зарови лице в ризата, вдишвайки дълбоко. Усети миризмата му съвсем ясно, сякаш седеше до него.

— Защо ме остави така? — притискаше силно към себе си това, което бе останало от него, и се поклащаше, сякаш да го приеме изцяло. Тогава я обзе гневът — горещи вълни, които се сливаха със задушаващата я мъка. — Нямаше право да ме изоставяш така, точно когато толкова се нуждаех от теб. По дяволите, ти ми трябваше тук. Тук имах нужда от теб. Татко. О, татко, защо?

Свлече се на пода и даде воля на сълзите си.

Ърни я гледаше. Преди тялото му се бе разтреперило от очакването и от чувството за мощ. Сега мрачната възбуда бе отстъпила място на вълна от горещ срам — неочакван и нежелан. Усети как срамът изгаря лицето и шията му, докато силните й, сърцераздирателни ридания изпълваха стаята. Тихо се измъкна навън, но звуците на нейната мъка продължаваха да го преследват и той побягна.

 

 

Доктор Лумис седна на стола срещу бюрото на Кем, опря една в друга петите на излъсканите си обувки и сключи ръце върху куфарчето си. Кем се питаше дали няма изведнъж да тропне с обувки и да отлети за Канзас, или там, откъдето беше.

— Когато разбрах, че убитият ви е баща…

— Втори баща — поправи го Кем.

— Да — покашля се Лумис. — Когато разбрах, че ви е бил втори баща, сметнах за по-добре да донеса лично доклада си.

— Много съм ви благодарен — продължаваше да чете доклада от аутопсията Кем, без да си спести нито дума. — Това потвърждава убийството.

— Няма никакво съмнение, че е бил убит — Лумис за момент разтвори пръстите си и отново ги преплете. — Аутопсията показва първоначалната ми теза. Убитият е бит до смърт. Съдейки по парченцата кости и треските дърво, които открихме, мога да кажа, че са били използвани поне две тояги. Едната е била от чиста борова дървесина, а другата е била боядисана в черно.

— Което ще рече, че имаме поне двама убийци.

— Много е възможно. Може ли? — Лумис взе снимките, които Кем бе направил на местопрестъплението. След като подравни старателно краищата им, той започна да ги прехвърля, сякаш показваше снимки от семеен албум. — Виждате ли раната в основата на черепа? Това е единственият удар от задната страна на тялото. От начина на разкъсването и обезцветяването можем да съдим, че е бил нанесен преди настъпването на смъртта. Това е било достатъчно, за да загуби съзнание. После забелязвате китките и глезените.

— Някой го е ударил, с което го е зашеметил. След това е бил завързан. — Кем взе пакета с цигари. — През останалото време е лежал по гръб.

— Точно така — доволен, Лумис почти се усмихваше. — От дълбочината на раните и количеството влакна в тях е явно, че се е дърпал с всички сили.

— Съгласен ли сте, че не е бил убит там, където го намерихме?

— Да, напълно съм съгласен.

Кем издуха силна струя дим.

— Открихме колата му. Стереоуредбата е извадена заедно с пистолета му и кашон бира от багажника. Касовата бележка за бирата все още беше там. Купил я е същия следобед — като наблюдаваше внимателно Лумис, той постави цигарата в пепелника. — Много хора са били убивани и за по-малко.

— Наистина.

— Колко такива убийства минават през вас за една година?

Лумис изчака малко с отговора.

— Никога през осемнайсетгодишната ми практика в този район не съм оглеждал труп, пребит така жестоко.

Кем кимна. Така и предполагаше.

— Не мисля, че Биф Стоки е убит заради стереото и кашонче бира.

Лумис отново изпъна пръстите си.

— Аз съм патолог, шерифе. Така че не мога да бъда универсален детектив. Мога да ви посоча причината за смъртта и приблизителното време на смъртта. Мога да кажа какво е било последното, което е ял и дали е имал полов акт. Но не мога да ви дам мотив.

Кем продължи да кима, после угаси цигарата.

— Много съм ви благодарен, че дойдохте лично и то толкова скоро.

— Няма нищо — надигна се Лумис. — Тялото беше предадено на съпругата му — забелязвайки изражението на Кем, Лумис изпита известна симпатия. Явно слуховете вече бяха стигнали до него. — Майка ви пожела формалностите да се уредят в погребално бюро „Грифитс“ тук в Емитсбъро.

— Разбирам — нито веднъж тя не му се беше обадила за помощ. Потисна болката си и подаде ръка.

— Благодаря ви, доктор Лумис.

Щом докторът замина, Кем заключи доклада и снимките в чекмеджето на бюрото си. Излезе навън и след кратко колебание реши да не взема колата. Погребалното бюро беше само на няколко преки. Искаше му се да походи.

Хората му кимаха и го поздравяваха. Без да ги чува, той знаеше, че зад гъба му веднага започваха приказки. Биф Стоки беше пребит до смърт. В малък град, като техния, едно такова престъпление не можеше да остане в тайна. Също така за никого не беше тайна, че Кемърън Рафърти, заварения син на Стоки и шериф на града, беше най-големия неприятел на убития.

Кем леко се усмихна, докато завиваше на ъгъла на главната улица и „Сънсет“. Случаят беше истинска бъркотия — след като натоварения с разследването и заподозрян номер едно бяха едно и също лице, особено като се имаше предвид, че следователят е единственото алиби на заподозрения. Знаеше, че в нощта, когато Биф е бил убит, беше стоял вкъщи над бутилка бира и роман на Кунц. Като свидетелстваше за себе си, би могъл да отпише името си от списъка на заподозрени. Но съществуваха улики, които можеха да породят въпроси из града.

Само няколко дни преди убийството той се беше бил с Биф и го бе вкарал в затвора. Всички в бара бяха видели колко много се мразеха двамата. Цялата история се беше разнесла като пожар, обхващайки района от Допърската гора до Гофър Хол Лейн. Сигурно дълго беше преповтаряна и разнасяна.

Това го накара да се запита дали някой не бе използвал тъкмо това удобно стечение на обстоятелствата.

Биф не беше убит заради стереото и кашончето бира. Но беше убит и то жестоко и целенасочено. Колкото и да го ненавиждаше, Кем щеше да разбере защо. Щеше да открие и кой.

Пред старата бяла тухлена постройка на „Грифитс“ се бе събрала тълпа. Някои разговаряха помежду си, а други просто зяпаха. По тихата улица имаше невиждано стълпотворение от пикапи и коли. Още отдалече Кем забеляза, че Мик Морган има проблеми с въдворяването на реда.

— Вижте сега, няма к’во да гледате тук. Само дето ще разстроите мисис Стоки.

— През задния вход ли го докараха, Мик? — поинтересува се някой. — Чух, че бил разкъсан от някакви рокери от Вашингтон.

— Лос Анджелис — обади се друг.

— Не, били са трафиканти оттатък реката.

Настъпи кратък ожесточен спор по въпроса.

— Бил е пиян и пак се е бил — тези думи принадлежаха на Оскар Руди, който успя да навика врявата. — Главата му е направо размазана.

Някои от жените, които бяха излезли от съседния фризьорски салон на Бети, не оставаха по-назад.

— Тоя мъж съсипа живота на горката Джейн — обади се Бети, загръщайки с ръце едрия си бюст и закима многозначително. — Защо трябваше да спестява цели шест месеца, за да може да се накъдри. И не й позволяваше нищо друго, освен леко изплакване с лосион.

— На Джейн сега й трябва женска подкрепа — Мин Атертън, с навита на розови пластмасови ролки коса, любопитно надничаше през предния прозорец на погребалното бюро. Ако успееше да влезе първа, може би щеше да хвърли един поглед на тялото. Тогава наистина щеше да има какво да разказва на следващата сбирка на дамския клуб.

— Не, мисис Атертън, не можете да влезете вътре, госпожо.

— Махни се, Мик — тя го побутна с топчестите си ръце. — Защо да не мога, с Джейн Стоки сме приятелки още преди ти да си се родил.

— Защо не отидете да довършите прическата си, мисис Атертън? — пристъпи напред Кем, преграждайки пътя й. При неговата поява всички приказки преминаха в глухо мърморене. С присвити срещу слънцето очи той погледна тълпата. Имаше приятели, мъже, с които беше пил по една бира, жени, които го спираха по улицата, за да убият времето. Сега повечето обърнаха погледи встрани. На отсрещната страна на улицата Сара Хюит се подпираше нехайно с цигара в ръка на едно дърво и му се усмихваше.

Мин попипа ролките. Във възбудата си беше забравила за тях, но това не я смути.

— Знаеш ли, Кемърън, в такъв момент, изобщо не ме интересува как изглеждам. Искам само да предложа на майка ти своята подкрепа.

А също и да я изцедиш до край, та да можеш после да обсъждаш нещастието й, докато си правите маникюрите и по уличните ъгли, помисли си Кем.

— Уверявам ви, че ще й предам вашата загриженост — бавно огледа лицата наоколо. Някои извръщаха погледи, други се взираха по зарастващите рани по брадата и под очите му. Раните, нанесени му от Биф Стоки само преди няколко дена.

— Сигурен съм, че ще подкрепите майка ми по време на погребението — Боже, как му се пушеше. И му се пиеше. — Но сега ще ви бъда благодарен, ако оставите семейството на спокойствие.

Започнаха да се разотиват — някои се качиха в пикапите си, други тръгнаха надолу по улицата, към пощата и супермаркета, където щяха на спокойствие да продължат с подробностите.

— Съжалявам, Кем — с хриплива въздишка Мик Морган извади от джоба си пакет тютюн за дъвчене.

— Няма за какво.

— Докараха го през задния вход. Оскар тъкмо работеше нещо вътре. Това е било достатъчно. Старият пръдльо не може да си държи езика зад зъбите — Мик пъхна тютюна в устата си. — Просто са любопитни. Щях да ги разкарам след малко.

— Знам. Майка ми вътре ли е?

— Така разбрах.

— Направи ми услуга и наглеждай за малко офиса.

— Бъди спокоен — намести с език тютюна по-удобно в устата си. — А… съжалявам за неприятностите ти, Кем. Ако искаш, можеш да вземеш някой ден отпуск и да останеш с майка си. Бъд и аз ще поемем нещата.

— Благодаря ти. Оценявам предложението. Но не мисля, че ще има нужда от мен.

Без да бърза, Кем се приближи до вратата с дискретни месингови дръжки.

Пристъпи вътре и усети тежката миризма на гладиоли и лимонова есенция. В застлания в черно коридор цареше тишина като в църква. Защо, по дяволите, погребалните бюра винаги предпочитаха черния цвят? Това ли беше цветът на утехата?

Червен плюш, тъмна ламперия, дебел килим и натруфени свещници. Във високата ваза върху лакираната маса имаше букет гладиоли и люляци. До нея бяха поставени купчина визитни картички.

„Ние ще бъдем тук във време на нужда

Чарлз У. Грифит и синове

Емитсбъро, Мериленд

Основано през 1839“

„Рекламата никога не е излишна“, помисли Кем.

Към втория етаж водеше застлано стълбище. Там беше стаята за поклонение. Колко интересно название за смъртната церемония, размишляваше той. Не разбираше защо хората изпитват нужда да видят тленните останки. Но навярно не го разбираше, понеже на него му се бе налагало да вижда дори повече, отколкото можеше да понесе.

Спомняше си как бе изкачил тези стълби като дете, за да погледне мъртвото лице на баща си. Майка му ридаеше, докато вървеше пред него, придружена от Биф Стоки, обгърнал раменете й с яките си ръце. Кем си мислеше, че Биф наистина не си бе губил времето. Майк Рафърти дори още не беше заровен, а Стоки вече бе сложил ръка на вдовицата.

Сега нещата се връщаха пак тук.

Мина през вестибюла, пъхнал дълбоко ръце в джобовете. Двойната врата към бюрото беше затворена. Поколеба се, но извади ръка и почука. След миг вратата безшумно се отвори.

Облечен в един от петте си черни костюма, с печален поглед пред него стоеше Чък Грифит. Вече повече от сто и петдесет години семейство Грифит бяха собственици на погребалното бюро в Емитсбъро. Синът на Чък също се готвеше да поеме семейният бизнес, но на четиридесет Чък бе тъкмо в разцвета си.

Като дете той еднакво добре се справяше в залата за балсамация и на бейзболното игрище, където беше централен пичър. За Грифит смъртта беше само бизнес, и то доста добър. Чък можеше да си позволи всяка година двуседмична почивка със семейството си, а на жена си купуваше нова кола на всеки три години.

Притежаваха хубава къща в края на града с басейн, който се отопляваше. Хората често се шегуваха, че това е басейнът, построен от умрелите.

В качеството си на треньор на младежкия отбор в Емитсбъро, Чък беше весел, експанзивен и авторитетен. Като директор на единственото в града погребално бюро беше сериозен, говореше тихо, със съчувствие. И сега незабавно протегна към Кем огромната си уверена ръка.

— Добре, че дойдохте, шерифе.

— Тук ли е майка ми?

— Да — Чък хвърли бърз поглед зад гърба си. — Малко ми е трудно да я убедя, че при тези обстоятелства е най-добре да използваме покрит ковчег.

Кем за миг с неудовлетворение си представи какво беше останало от лицето на Биф.

— Ще говоря с нея.

— Моля, заповядайте — с жест покани Кем да влезе в дискретно осветената и изпълнена с цветя стая. От скритите високоговорители се чуваше тиха музика. Нещо леко и успокояващо. — Тъкмо пием чай. Ще взема още една чаша.

Кем се приближи до майка си. Тя стоеше поуспокоена на канапето с висока облегалка. Отстрани имаше кутия носни кърпи. Беше облечена в черна рокля, която той не познаваше. Предположи, че я е взела назаем или някоя от нейните приятелки й я беше купила. Стискаше чашата с чая така, че кокалчетата й бяха побелели. В краката й стоеше малък твърд куфар със скъсани ремъци.

— Мамо! — Кем седна до нея и след малко обви нерешително ръка около раменете й.

Тя не го погледна.

— Дойде да го видиш ли?

— Не, дойдох да бъда с теб.

— Няма нужда — гласът й беше студен и твърд като камък. — И преди съм заравяла съпруг.

Кем отдръпна ръката си и едва се сдържа да не удари с юмрук по лъскавата масичка за кафе.

— Искам да ти помогна да уредиш формалностите. В такива моменти е трудно да се вземат решения. Освен това е и скъпо. Искам аз да поема всички разходи.

— Защо? — вдигна вдървено ръката си с чая към устните си и отново я отпусна. — Ти го мразеше.

— Искам да помогна на теб.

— Биф не би желал помощта ти.

— И сега ли управлява живота ти?

Тя бързо изви глава към него и зачервените й очи се впиха в него.

— Не говори лошо за него. Човекът е мъртъв, пребит до смърт. Пребит до смърт — повтори в остър шепот. — Ти си законът тук. Ако искаш да помогнеш, открий кой направи това! Открий кой го уби!

Чък се покашля, влизайки отново в стаята.

— Мисис Стоки, може би ще искате…

— Нямам нужда от повече чай — изправи се и хвана куфара. — Нямам нужда от нищо. Донесох дрехите, с които искам да бъде погребан. Сега ме заведете да видя съпруга си.

— Мисис Стоки, още не е готов.

— Живях с него двайсет години. Мога да го видя както е.

— Мамо…

Тя се извърна към сина си.

— Не те искам тук. Мислиш ли, че мога да се изправя пред него, докато ти си до мен? Още като беше на десет години ти ме накара да застана между вас, да избирам между вас. Сега той е мъртъв и аз избирам него.

„Винаги е било така“, помисли си Кем.

Останал сам, той отново седна. Знаеше, че не е добре да я изчаква, но му трябваше малко време, преди отново да излезе на улицата и да се изправи срещу погледите и шушуканията.

На масата имаше библия, чиято кожена подвързия беше изтъркана от безброй ръце. Чудеше се дали майка му е успяла да открие в нея утешителните стихове.

— Кемърън.

Погледна нагоре и видя кмета, изправен на вратата на бюрото.

— Мистър Атертън.

— Не бих искал да се натрапвам в този мъчителен момент. Жена ми се обади. Смята, че майка ти може би се нуждае от подкрепа.

— Тя е с Чък.

— Разбирам — тръгна обратно, но промени решението си. — Мога ли да направя нещо за теб? Знам, хората казват, че в такъв момент… и все пак. — Той леко сви слабите си рамене и го погледна притеснено.

— Всъщност може би майка ми ще има нужда от някой, който да я закара до вкъщи, щом свърши тук. Не би искала да я возя аз.

— С удоволствие ще я закарам. Кемърън, хората реагират по различен начин на мъката.

— Така ми казаха и на мен — изправи се Кем. — Получих доклада от аутопсията. Утре ще приготвя копие за вас, заедно с останалите документи.

— О, да — Атертън измъчено се усмихна. — Трябва да призная, че се чувствам малко неловко.

— Просто трябва да ги поставите в архива. Кмете, в училището има ли някакви банди? Някои от онези трудни деца, които са се групирали?

Интелигентното лице на Атертън се сбръчка.

— Не. Имаме си обичайните смутители на реда, естествено, както и бунтовници, някоя и друга свада из коридорите и сбивания заради момичета или игри — замислените му очи се разшириха. — Нали не мислиш, че Биф е бил убит от деца?

— Трябва да започна отнякъде.

— Шерифе… Кемърън… в гимназията на Емитсбъро не сме имали дори проблеми с наркотиците. Знаеш това. Може и да имаме момчета, които от време на време си разкървавяват носовете и момичета, които си скубят косите, но нищо, което да предполага убийство — извади от джоба си старателно сгъната носна кърпа и попи горната си устна. Мисълта за убийство го караше да се изпотява. — Сигурен съм, че ще откриеш, че отговорен за убийството е някой извън града, някой непознат.

— Странно е, че непознат е подхвърлил тялото точно там, където децата от години се гмуркат в реката. Бутнал е и колата точно покрай пътя, където Бъд Хюит минава всяка вечер.

— И все пак… Искам да кажа, това не потвърждава ли моята версия? Дали е искал тялото да бъде намерено толкова скоро?

— И аз това се питам — тихо изрече Кем. — Благодаря ви, че ще закарате майка ми до вкъщи.

— Какво? О, да. Щастлив съм, ако мога да помогна — все още с кърпа, притисната към устата, Атертън изгледа отдалечаващия се Кемърън, а в очите му се появи страх.

 

 

Лудата Ани стоеше пред колата на Кем и галеше капака, сякаш бе любимото й куче. Тихичко си тананикаше, възхитена от лъскавата синя повърхност. Ако погледнеше отблизо, можеше да види лицето си, отразено върху парафиновото покритие. Това я разсмиваше и тя се кискаше.

Мик Морган я забеляза през прозореца на канцеларията. Поклати глава и излезе на вратата.

— Хей, Ани, Кем ще се ядоса, ако оставиш следи от пръсти по колата му.

— Хубаво е — тя избърса капака с мръсния си ръкав, за да махне следите. — Не искам да я развалям.

— Защо не идеш до Марта да хапнеш нещо?

— Имам си сандвич. Алис ми даде сандвич. Голяма пшеничена питка намазана с майонеза.

— Всичко е наред — показа се от страничната уличка Кем. Обратният път от погребалното бюро до тук не беше подобрил настроението му. Но като видя Ани да бърше колата, устните му се изкривиха в усмивка.

— Как си, Ани?

Тя го погледна съсредоточено. Докато си играеше с копчетата на блузата си, гривните подрънкваха на ръката й.

— Може ли да се повозя на мотора ти?

— Днес не съм с него — Кем видя как долната й устна се издаде напред, точно като на малко момиченце, но на нейното възрастно лице това изглеждаше трогателно.

— Какво ще кажеш да те повозя с колата. Искаш ли да те закарам у вас?

— Мога ли да седна отпред?

— Естествено.

Когато посегна да вдигне торбата й, тя я сграбчи и я притисна към себе си.

— Аз ще я взема. Моя си е. Мога да си я нося.

— Добре. Качвай се. Знаеш ли как да сложиш колана?

— Миналия път ми показа. Ти ми показа — намествайки торбата и тялото си в колата, тя изплези съсредоточено език и се зае с колана. Когато най-после се закопча, леко изпищя от удоволствие.

— Видя ли? Сама го направих. Съвсем сама.

— Много добре.

Щом влезе вътре, Кем веднага спусна прозореца. Тъй като Ани беше пропуснала няколко бани, остана доволен, че денят е топъл и подухва лек ветрец.

— Радиото?

Колата тъкмо излизаше от пресечката.

— Ето това копче — показа й с пръст, защото знаеше, че тя иска сама да го включи. Когато се разнесе песен на Били Джоел, Ани запляска с ръце. Гривните заподскачаха нагоре-надолу по ръката й.

— Тази я знам.

Вятърът рошеше сивите й коси, а тя продължаваше да припява.

Кем сви по улица „Дъбов лист“. Когато минаваше покрай къщата на Кимбъл, несъзнателно намали скоростта, но Клеър не се виждаше в гаража.

Ани спря да пее и проточи врат, за да може да вижда къщата.

— Видях, че свети на тавана.

— Нищо не свети на тавана, Ани.

— Преди светеше. Не можех да заспя. Не мога да ходя в гората през нощта. През нощта в гората е лошо. Разхождах се из града. Горе на тавана светеше — тя бършеше лице, докато мислите се редяха една след друга. Беше ли изпищял някой? Не, това не беше този път. Този път тя не се криеше в храстите и не беше видяла мъжете, които излизат и си заминават. Излизат и тръгват с колата. Хареса й ритъмът на думите и тя тихичко започна да ги повтаря.

— Кога видя, че свети, Ани?

— Не помня — тя започна да си играе с механизма на прозореца. — Мислиш ли, че мистър Кимбъл е работил до късно? Понякога той работеше до късно. Но той умря — спомни си Ани, доволна от себе си, че не бърка. — Умря и го заровиха, така че не е работил. Момичето се върна. Момичето с хубавата коса.

— Клеър?

— Клеър — повтори Ани. — Хубава коса — и намота своята около пръста си. — Замина за Ню Йорк, но се върна. Алис ми каза. Може да е ходила на тавана да търси своя татко. Но той не е там.

— Не, не е.

— И аз търсех мама — въздъхна тя и започна да си играя с гривните, като прокарваше пръст по гравираните букви върху сребърната. — Обичам да се разхождам. Понякога се разхождам цял ден. Намирам си разни неща. Красиви неща — каза тя и вдигна ръка. — Виждаш ли?

— Аха — но Кем мислеше за Клеър и не погледна посребрената гривна, на която беше изписано Карли.

 

 

Клеър се чувстваше ужасно притеснена, докато заобикаляше през страничния вход на спретнатата двуетажна тухлена къща на семейство Кремптън. „Входът за пациенти“, помисли си с горчивина и въздъхна. Но тя не беше тръгнала при Док Кремптън за обикновен преглед или заради лека настинка. Просто имаше нужда да го види, да свърже още една брънка във веригата, която я връщаше към баща й.

Отново изпълзяха спомените, картините от детството — как седи в ухаещата на лимон чакалня на Док с нарисуваните по стените патета и цветя и разглежда опърпаните книжки от поредицата „Златни страници“ или стари броеве на „Севънтийн“. Как влиза в стаята за прегледи, сяда на кожената кушетка и казва „А“. Как, независимо дали е заплакала или не, докато й бият инжекцията, получава за награда балонче.

Усещаше се някакво спокойствие от мириса на прясно окосена трева, от свежестта на боята след пролетното боядисване на первазите и от тихия глас, който се чуваше да пее в незаключената къща.

Видя доктора — плевеше търпеливо момините сълзи. Градинарството беше общата страст, която Док Кремптън и баща й бяха споделяли — страст, която бе циментирала приятелството им, въпреки че Док беше доста по-възрастен от Джак Кимбъл.

— Здравей, Док.

Той живо се изправи, макар че леко се понамръщи от болките в гърба. Кръглото му лице засия. Изпод смачканата стара шапка се подаваха буйните му бели коси, които й напомняха за Марк Твен.

— Клеър. Чудех се кога ще дойдеш да ме посетиш. Онзи ден при Джейн нямахме много време да се видим.

— Алис ми каза, че няколко пъти в седмицата почиваш по половин ден. Надявах се да те хвана, когато не си зает.

— Наистина улучи. Тъкмо наглеждам момините сълзи.

— Цветята ти са прекрасни — беше й донякъде мъчително, като го гледаше и си спомняше как двамата с баща й обсъждаха подрязването и торенето. — Както винаги.

Независимо, че му се усмихваше, Док забеляза смущението в очите й. Като лекар с обща практика в малък град, той се бе научил да разчита проблемите толкова добре, колкото и да измерва пулса. Потупа каменната стена и седна.

— Ела да правиш компания на стария човек. Искам да чуя всичко, което става с теб.

Клеър седна и му поразказва това-онова, защото знаеше, че така ще й бъде по-лесно да подири съвет.

— Така че мама и Джери трябва да се върнат във Вирджиния след няколко седмици. На нея там й харесва.

— Можеш да ги посетиш на връщане, тъй и тъй си дошла чак тук.

— Може — свела очи, тя избърса някакво петно на панталона си. — Радвам се, че е щастлива. Наистина се радвам, че е щастлива.

— Разбира се, че ще се радваш.

— Не знаех, че ще ми е толкова тежко — гласът й потрепери и се прекърши. Наложи се да поеме дълбоко въздух, за да го удържи. — Снощи се качих горе. В таванската стая.

— Клеър! — Док взе ръката й и в желанието си да я утеши, я задържа в двете си ръце. — Не трябваше да го правиш сама.

— Вече не съм дете, та да се страхувам от призраци.

— Винаги си била детето на баща си. Той още ти липсва. Разбирам те. И на мен ми липсва.

Тя колебливо въздъхна и продължи:

— Знам колко добри приятели бяхте. Как се опитвахте да му помогнете, когато започна да пие. И как стояхте край нас, когато избухна скандалът.

— Приятелите не обръщат гръб в трудни моменти.

— Някои го правят — изправи се Клеър и му се усмихна. — Но не и ти. Ти никога. Надявах се, че още се чувстваш негов приятел, за да можеш да ми помогнеш.

Развълнуван от напрежението в гласа й, той отново хвана ръката й в своята.

— Клеър, ти започна да идваш при мен, откакто си проходила. Разбира се, че ще ти помогна. Заради Джак. Но и заради теб самата.

— Превърнах живота си в ужасна бъркотия.

Веждите му се смръщиха.

— Как можеш да кажеш такова нещо? Та ти си преуспяваща млада жена.

— Скулптурка — поправи го тя. — Наистина в това съм преуспяваща. Ни като жена… Сигурно си разбрал, че бях омъжена и се разведох — в очите й плахо проблеснаха закачливи пламъчета. — Хайде, Док, знам какъв противник си на развода.

— По принцип, да — Док леко се понамръщи, за да не изглежда прекалено официален. — Според моите разбирания дадената клетва, си е клетва. Но не съм чак такъв инат, та да не разбирам, че понякога съществуват… обстоятелствата.

— Аз бях обстоятелството — смъкна се от стената Клеър и отскубна стръкче от порасналата наблизо трева. — Не успях да го обикна достатъчно, не можах да бъда каквато той искаше. Мисля, че не можах да бъда и каквато аз исках. Така че провалих всичко.

Този път Док стисна устни.

— Бих казал, че за да бъде един брак успешен за необходими двама.

Клеър почти се разсмя.

— Роб не би се съгласил, повярвай ми. Но когато сега се връщам към това, а и към другите връзки, които съм имала или съм се опитвала да имам, разбирам, че винаги нещо ми е пречело.

— Щом смяташ така, би трябвало да имаш представа какво е.

— Да. Аз… аз трябва да разбера как е могъл да направи това — бързо изрече тя. — О, знам всичко за пристрастяването и за алкохолизма като заболяване. Но това са само общи приказки, а той беше мой баща. Той беше мой. Трябва да разбера някак, за да мога…

— Да му простиш — кротко каза Кремптън и Клеър притвори очи.

— Да — това беше нещото, единственото нещо, което отказваше да признае, независимо колко я беше подтиквал Яновски. Но вината не изглеждаше толкова мъчителна, изречена тук, докато ръката й бе сгушена на топло в ръцете на най-близкия приятел на баща й. — Когато миналата нощ се качих горе, разбрах, че не съм му простила. И се страхувам, че никога няма да мога.

Кремптън остана за момент мълчалив, вдишвайки мириса на градината си, заслушан в песента на птичките и лекото поклащане на клонките под пролетния бриз.

— През онези дълги следобеди с Джак не разговаряхме само за тор и бръмбари. Той често ми говореше колко много се гордее с теб и Блеър. Но ти беше по-специална за него, също както предполагам и Блеър е по-специален на Розмари.

— Да — устните й леко се извиха. — Знам това.

— Той искаше най-доброто за теб. Искаше целия свят за теб — Кремптън въздъхна, защото си спомняше и защото съжаляваше. — Може би искаше прекалено много и заради това направи толкова грешки. Сигурен съм в това, Клеър, че каквото и да е направил, правилно или не, всичко е било заради любовта му към теб. Не го упреквай прекалено, че е бил слаб. Дори и сред слабостите си той те поставяше на първо място.

— Не искам да го упреквам. Но имам толкова много спомени. Те ме теглят назад.

Док я изгледа със сериозен поглед.

— Понякога не можеш да се върнеш назад, колкото и да ти се иска. Понякога връщането назад може, вместо да те излекува, още повече да те нарани.

— Разбирам това — Клеър гледаше нататък към грижливо подрязаната поляна. — Но не мога да вървя напред, Док. Не и преди да разбера.