Включено в книгата
Оригинално заглавие
Divine Evil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 72 гласа)
Корекция
Lenitooo (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Божествено зло

ИК „Бард“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Анелия Христова


Част I

„Хората щяха да са ангели, а ангелите — богове.“

Александър Поуп

„Малкото е само пролог.“

Шекспир

Глава първа

Ритуалът започна един час след залез-слънце. Кръгът, който представляваше идеална окръжност с диаметър две стъпки, бе подготвен много по-рано, като бяха очистени всички треви и млади фиданки. Земята бе поръсена с осветена пръст.

По бледия лик на луната танцуваха сенки на облаци, тъмни и потайни.

В очертания кръг стояха изправени тринадесет силуета с черни качулки и наметала. Отсреща, сред дърветата се извисяваха самотните крясъци на кукумявка — като жалба или като съпричастност. Но щом гонгът прозвуча, дори и тя се умълча. За миг се чуваше само шепотът на вятъра или от други неведоми сили.

Беше вечерта срещу първи май, Сборището на вещерите. През тази нощ на късната пролет се празнуваше и се извършваше жертвоприношение за богата реколта и за мъжка сила.

Две облечени в червени мантии жени пристъпиха в кръга. Лицата им не бяха покрити и се открояваха с белотата си само с по едно кърваво червено петно върху устните. Приличаха на вампири, които току-що са пирували.

Едната, следвайки дадените инструкции, махна дрехата си и остана гола на светлината на свещите, а после се простря върху поставения там стълб от полирано дърво. Тя щеше да бъде техния олтар от жива плът, Девата, пред която те щяха да се преклонят. Това, че бе проститутка и много далеч от непорочността, смущаваше някои от тях. Другите просто се наслаждаваха на гледката на пищните й форми и широко разтворени бедра.

Главният жрец, надявайки маската на Козела от Мендес, запя на някакъв нескопосан латински. Когато приключи с рецитацията, издигна ръцете си високо към обърнатата пентаграма над олтара. Прозвъня камбана и прочисти въздуха с ясния си глас.

От високото скривалище в храсталака едно момиче наблюдаваше с широко отворени очи. От трапа, където пламъците пращяха, разпръсквайки искри високо в небесата, долиташе миризма на изгоряло. По стволовете на дърветата около кръга бяха издълбани причудливи маски.

Момичето се питаше къде ли е баща й. Тя се бе скрила в колата му, кискайки се сама на номера, който му скрои. Когато го последва между дърветата, тя не се страхуваше от тъмнината. Никога не се страхуваше. Беше се скрила, изчаквайки подходящия момент да изскочи и да се хвърли в прегръдките му.

Но той беше облякъл дълго тъмно наметало, както останалите, и сега тя не бе сигурна кой от всички бе нейният татко. Голата жена едновременно я смущаваше и привличаше, но това, което възрастните правеха, вече не й приличаше на игра.

Когато мъжът с маската започна да пее отново, сърцето й затуптя лудо.

— Призоваваме Емон, бога на живота и възпроизводството. Пан, бога на сладострастието.

След извикването на всяко име останалите го повтаряха. Списъкът бе дълъг.

Групата започна да се поклаща и над нея се извиси глухо бучене, докато главния жрец отпиваше от сребърен потир. Щом свърши, той постави чашата между гърдите на жената-олтар.

После взе меч и го насочи на юг, изток, север и запад, призовавайки четиримата владетели на ада.

„Сатана, господар на огъня,

Луцифер, повелител на светлината,

Белиал, ти, който нямаш господар,

Левиатан, дракон на бездната.“

Скрито в храсталака, момичето потрепери от страх.

— Привет, Сатана.

— Призовавам те, Господарю, владетел на мрака, цар на нощта, отвори широко вратите на ада и ни чуй.

Главният жрец отправяше тези думи не като молба, а по-скоро като заповед. Извисявайки глас, той вдигна нагоре къс пергамент. Светлината на буйните пламъци го обагряше в кървави отблясъци.

— Искаме реколтата ни да е изобилна, стадата ни да плодят. Унищожи неприятелите ни, дай болест и страдание на тези, които искат да ни навредят. Ние, твоите предани слуги, искаме богатства и наслади.

После поставяйки ръка върху гърдите на жената-олтар, продължи:

— Ние вземаме това, което желаем, от твое име, господарю на демоните. От твое желание казваме: Смърт за слабите, богатство за силните. Жезълът на нашата мъжественост се втвърдява, кръвта ни се сгорещява. Нека жените ни изгарят по нас. Нека ни приемат в себе си със страст.

Той започна да поглажда тялото на жената, после ръката му се спусна между бедрата, докато проститутката с добре школувани движения започна да стене и се извива под милувките му.

Гласът му се извиси, продължавайки да изрича думите си. Той прониза пергамента с върха на меча и го протегна над пламъка на една от черните свещи, докато от него остана само задушлив дим. Пеенето на останалите дванадесет в кръга се усили.

Като по сигнал две от забулените фигури забутаха вътре млада коза. Докато тя въртеше ужасено очи, те започнаха кресливо да пеят. Извадиха атамата, церемониалния нож, чието специално наточено острие проблесна на лунната светлина.

Виждайки как стоманата се плъзва по бялата шия на козата, момичето поиска да изкрещи, но от гърлото му не излезе нито звук. Искаше му се да побегне, но краката му сякаш бяха вкоренени в земята. Ридаейки, то закри лицето си с ръце с единственото желание да извика баща си.

Когато се осмели да погледне отново, земята бе обляна в кръв, която се стичаше по ръбовете на плитка сребърна купа. В ушите й отекваше гръмкото боботене на мъжките гласове, докато наблюдаваше как мятат обезглавеното тяло на козата в огнището.

Във въздуха се разнесе противния мирис на изгоряло месо.

Мъжът с козята маска смъкна плаща си, надавайки животински вой. Отдолу той бе гол и бялата му кожа блестеше от пот, макар че нощта бе прохладна. На гърдите му просветваше сребърен амулет, изписан с древни и тайнствени символи.

Той възседна жената-олтар и стремително се вклини между бедрата й. Друг мъж се спусна с див крясък върху другата жена и я повали на земята, а останалите смъкнаха плащовете си и затанцуваха голи около огъня.

Момичето видя баща си, нейния татко, да потапя ръце в жертвената кръв и докато подскачаше с останалите, червените капки се стичаха по пръстите му.

 

 

Клеър се събуди с вик.

Сгуши се под завивките, останала без дъх, цялата плувнала в студена пот. С трепереща ръка заопипва за ключа на нощната лампа. Светлината й се видя недостатъчна и Клеър стана и започна да включва всички лампи, докато малката стая блесна.

Седнала на ръба на леглото, тя запуши сред тишината.

Защо сънят се бе върнал отново?

Психоаналитикът й бе казал, че така съзнанието й реагира на скорошната женитба на майка й — че я възприема като предателство спрямо баща й.

Това беше абсурдно.

Клеър издуха предизвикателно цигарения дим. Майка й бе овдовяла преди повече от дванадесет години. Всяка разумна и любяща дъщеря би искала нейната майка да е щастлива. За себе си знаеше, че е любяща дъщеря. Но не бе съвсем сигурна доколко е разумна.

Спомняше си първия път, когато го бе сънувала. Беше на шест години и се бе събудила, крещейки в леглото. Точно както сега. Но тогава родителите й бяха дотичали при нея да я утешат. Дори брат й Блеър бе влязъл, хленчейки с широко отворени очи. Майка й го бе отвела, а баща й бе останал при нея да й шепне с кроткия си тих глас, увещавайки я отново и отново, че това е било само сън, един лош сън, който тя скоро ще забрави.

И тя наистина задълго го бе забравила. После той бе започнал да я навестява отново — като озъбен палач — в дните, когато бе особено напрегната, уморена или наранена.

Смачка недопушената цигара и потърка очи. Да, в момента наистина беше напрегната. Оставаше по-малко от седмица до откриването на самостоятелната й изложба и макар лично да бе подбрала всяка от скулпторите, които щяха да участват, съмненията не я напускаха.

Навярно това се дължеше на факта, че критиката бе толкова възхитена при дебюта й преди две години. Сега, когато вече се радваше на успех, щеше да загуби много повече при един провал. При това знаеше, че работите, които щеше да покаже, са най-добрите. Ако ги оценят като посредствени, това ще означава, че и тя е посредствен творец.

Имаше ли по-унизителен етикет?

Опитвайки се да се разсее, тя се изправи и дръпна пердетата. Слънцето тъкмо изгряваше и първите му отблясъци розовееха по тротоарите в центъра на Манхатън. Разтваряйки прозореца, тя леко потръпна от свежия утринен хлад.

Навън бе почти тихо. Малко по-нагоре по улицата дочу тракането на колата за боклук, която приключваше обиколката си. Близо до пресечката на улиците „Кенъл“ и „Грийн“ съгледа някаква търговка да тегли количката, отрупана със стока. Колелата проскърцваха и глухо кънтяха.

Виждаха се светлините в хлебарницата на отсрещната страна, три етажа по-надолу. Клеър долови приглушената мелодия на „Риголето“ и приятното ухание на току-що изпечен хляб. Някъде се чу форсиране на двигател, после отново настана тишина. И в града можеше да се чувства самотна.

Чудеше се дали точно това иска: да бъде сама, да открие свое местенце, където да работи необезпокоявана. В миналото имаше моменти, когато се бе чувствала толкова непригодна за света около себе си, но и неспособна да се реши на пълно уединение.

Не беше ли това причината за разпадането на брака й? Беше обичала Роб, но никога не се бе почувствала свързана с него. Когато всичко приключи, изпита съжаление, но не и мъка.

Може би доктор Яновски бе прав, като казваше, че тя потиска мъката си, дори и при най-дребните поводи, която бе изпитвала през годините след смъртта на баща си, и изливаше всичко чрез изкуството си.

И какво лошо имаше в това? Понечи да пъхне ръце в джобовете на халата си и тогава забеляза, че не го е облякла. Само една луда би могла да стои пред отворения прозорец в Сохо само по тънка фланелка. Да вървят по дяволите, помисли си тя и се дръпна назад. Може пък наистина да е луда.

Остана така, с разрошени от неспокойния сън яркочервени коси, с бледо и уморено лице, наблюдавайки настъплението на светлината, заслушана в шума на пробуждащия се град.

После се отдалечи от прозореца, готова за работа.

 

 

Минаваше два, когато Клеър чу бръмченето на домофона. Покрай свистенето на горелката в ръката й и гърмящия от стереоуредбата Моцарт то прозвуча като жужене на досадна пчела. Реши да не му обръща внимание, но новата фигура нещо не й спореше и прекъсването щеше да е добро извинение да спре. Изключи горелката и прекосявайки ателието, смъкна предпазните ръкавици. Все още с очилата, шапката и престилката тя натисна бутона.

— Моля?

— Клеър? Анджи е.

— Качвай се.

Клеър подаде сигнала за охранителната система и освободи асансьора. Смъкна шапката и очилата и отново се върна да доогледа недовършената скулптура.

Тя стоеше на масата за заваряване в задната част на помещението, а наоколо й бяха разхвърляни инструментите — клещи, чукове, длета, допълнителни накрайници за оксижена. Бутилките с ацетилен и кислород бяха подредени в стоманената си количка. Под целия този участък беше поставено голямо парче ламарина, което предпазваше пода от искрите и капките разтопен метал.

По-голямата част от просторния таван бе заета от нещата, с които Клеър работеше — късове гранит, парчета черешово дърво, ясен, големи отрязъци от стоманени тръби. Имаше сечива за рязане, кърпене, шлифовка, заваряване. Обичаше да живее сред инструментите си.

Сега наблюдаваше с присвити очи и стиснати устни проекта, над който работеше в момента. Усещаше, че й се изплъзва, и й се искаше хубаво да го разгледа, но в това време вратите на асансьора се отвориха.

— Трябваше да се досетя! — Анджи Льобо отметна черната си грива от навити на спирали къдрици и тропна с яркочервените си италиански обувки върху твърдия дървен под. — Звъня повече от час.

— Изключила бях звънеца. Какво ще кажеш за това, Анджи?

Анджи огледа скулптурата върху работната маса, въздишайки тежко.

— Хаос.

— Да-а. — Клеър се приведе по-ниско. — Да, права си. Избрала съм погрешен подход.

— Не смей да грабваш отново оксижена — Анджи направи гримаса, прекоси стаята и изключи стереоуредбата. — За Бога, Клеър, имахме уговорен обяд за дванайсет и половина в Руската чайна.

За първи път Клеър съсредоточи вниманието си върху своята приятелка. Както винаги Анджи беше олицетворение на елегантността. Кожата й, с цвят на карамел, и екзотичните черти на лицето й бяха идеално подчертани от моряшкия костюм и огромните перли.

Чантичката и обувките й бяха от еднаква яркочервена кожа. Анджи обичаше всичко да стои добре, всичко да си е на мястото. В нейния шкаф обувките бяха прилежно наредени в чисти пластмасови кутии. Блузите й бяха подредени по цвят и материя. Чантите й — нейната легендарна колекция — бяха поставени в отделни клетки в изработен по поръчка шкаф.

Колкото до Клеър тя беше доволна, когато успееше да открие в тъмния си шкаф двете еднакви обувки. Колекцията й от чанти се състоеше от една удобна черна всекидневна чанта и огромна платнена торба. Много често Клеър се питаше как така се бяха сприятелили с Анджи. Но както забеляза, точно в този момент приятелството им бе под въпрос. В тъмните очи на Анджи пламтеше огън, а дългите й, ярко лакирани нокти барабаняха по чантичката в синхрон с потропването на краката.

— Стой за малко така — Клеър се втурна през стаята и започна да рови сред безпорядъка върху дивана, за да открие скицника си. Отметна някаква риза, копринена блуза, неразпечатано писмо, празна кесийка от чипс, два романа с мека подвързия и пластмасов воден пистолет.

— За Бога, Клеър…

— Не мърдай — със скицника в ръце тя повдигна една от съседните възглавници и намери парче сух пастел. — Много си красива, когато се разяриш — засмя се Клеър.

— Проклетница — извика Анджи, опитвайки се да потисне усмивката си.

— Готово, готово — промърмори Клеър, докато моливът подскачаше по листа. — Боже, какви скули! Кой би помислил, че като се смесят индианец, американец и французин, ще се получи такава костна система? Би ли се усмихнала?

— Остави това. Няма да постигнеш нищо с тези ласкателства. Цял час стоях в Руската чайна да пия минерална вода и да разучавам покривката.

— Извинявай. Забравих.

Клеър остави скицника настрани, знаейки добре, че Анджи щеше да го разгледа в мига, в който тя се обърне.

— Искаш ли нещо за ядене?

— Изядох един хотдог в колата.

— Тогава аз ще си взема нещо и ще можеш да ми кажеш за какво трябваше да разговаряме.

— За изложбата ти, глупачке!

Анджи погледна рисунката и едва сдържа усмивката си. От очите й на листа струяха пламъци. Преструвайки се, че не я забелязва, тя се огледа за чисто място, където да седне, и накрая се настани на облегалката на дивана. Един бог знаеше какво още имаше под възглавниците.

— Викала ли си някога човек да разчисти това място?

— Не. На мен така ми харесва — Клеър влезе в миниатюрната кухничка в ъгъла на ателието. — Помага ми да творя.

— Разправяй ги на друг тези глупости за артистичния си характер, Клеър. Аз случайно знам, че си просто една мързелива мърла.

— Което си е право, право е — тя се появи отново с кутия шоколадов сладолед и лъжица. — Иска ли някой?

— Не.

Анджи постоянно се дразнеше от факта, че Клеър можеше да си позволи да се тъпче с всевъзможни лакомства винаги щом й се приискаше, без това да се отрази на стройната й фигура.

При своите почти сто и осемдесет сантиметра Клеър не изглеждаше вече толкова кльощава както през детските си години, но беше достатъчно стройна, за да не се качва на кантара всяка сутрин, както правеше Анджи. Сега Анджи я гледаше как се тъпче с калории, навлякла кожената си престилка върху друга работна манта. Предполагаше, че отдолу Клеър е съвсем гола.

Освен това Клеър никога не се гримираше. Кожата й бе осеяна с бледи лунички. Очите й, с малко по-тъмен оттенък на златист кехлибар, изглеждаха огромни върху триъгълното й лице с голяма, изразителна уста и малък, деликатен нос. Въпреки непокорната огнена коса, достатъчно дълга, за да я връзва с парче ластик на щръкнала конска опашка, и забележителния си ръст, Клеър изглеждаше странно крехка, което караше Анджи, макар само с две години по-голяма, да се отнася към нея с някакво майчинско чувство.

— Кога ще се научиш да сядаш и да се храниш като човек, момичето ми?

Клеър изсумтя и отново зарови лъжицата в сладоледа.

— Щом вече си се загрижила за мен, предполагам, че си ми простила — тя възседна една табуретка и пъхна обутия си крак под напречната летва. — Наистина съжалявам за обяда.

— Винаги съжаляваш. Защо не си записваш?

— Записвам си, но после забравям къде съм сложила бележката.

Тя допълни думите си, замахвайки с лъжицата, от която капеше сладолед, към безпорядъка в огромното таванско помещение. Диванът, на който седеше Анджи, бе част от оскъдната мебелировка, която включваше още маса, отрупана с вестници, списания и празни бутилки от безалкохолни напитки. В един ъгъл бе сбутана още една табуретка, върху която се мъдреше бюст от черен мрамор. Стените бяха отрупани с картини, а всевъзможни скулптори — някои завършени, други изоставени — седяха, стояха или бяха подпрени навсякъде, където можеше.

По една кънтяща желязна тръба се стигаше до килера, който бе приготвила за спалня. Цялото останало пространство в огромното помещение, в което живееше от пет години, бе заето от изкуството й.

През първите осемнайсет години от живота си Клеър бе пригодена да живее от стандартите за ред и чистота на майка си. После й бяха достатъчни само три седмици, за да осъзнае, че безпорядъкът е нейната естествена среда.

Тя се усмихна мило на Анджи:

— Как бих могла да открия нещо сред тази бъркотия?

— Понякога се чудя как изобщо се сещаш да станеш сутрин от леглото.

— Ти просто се безпокоиш за изложбата — Клеър остави настрана наполовина изпразнената кутия сладолед и Анджи си помисли, че той сигурно ще се разтопи. После взе пакет цигари и успя да открие кибрита. — Да се безпокоиш за това е пълна безсмислица. Просто или ще харесат нещата ми, или няма да ги харесат.

— Правилно. Тогава защо имаш вид на човек, който е спал само четири часа?

— Пет — поправи я Клеър, но не й се искаше да споменава за съня, — напрегната съм, но не се тревожа. Достатъчно е, че ти и твоят секси съпруг приемате нещата толкова драматично.

— Жан-Пол е съсипан — съгласи се Анджи. От две години омъжена за собственика на галерията, тя бе изцяло завладяна от неговата интелигентност, страстта му към изкуството и великолепното му тяло. — Това е първата голяма изложба в новата галерия. Не само твоето име е заложено на карта.

— Знам това — погледът на Клеър внезапно помръкна при мисълта за всички пари, време и надежди, които семейство Льобо бе вложило в новата си, много по-голяма галерия. — Няма да ви разочаровам.

Анджи разбра, че независимо от това, което показваше, Клеър се страхува, не по-малко от тях.

— Разбира се, че го знаеш — каза тя, опитвайки се да разведри настроението. — Всъщност ние се надяваме след твоята изложба да станем име сред галериите в западната част. Между другото, тук съм и за да ти напомня, че утре в десет сутринта имаш интервю за „Ню Йорк Мегазин“, а на обяд — за „Таймс“.

— О, Анджи!

— Никакво измъкване този път — Анджи изпъна стройните си крака, които бе кръстосала. — Ще се срещнеш с журналиста от „Ню Йорк“ в нашата мансарда. Стори ми се ужасно да даваш интервю тук.

— Ти просто искаш да ме държиш под око.

— Така е. Обядът е точно в един, в Le Cirque.

— Искаше ми се да отида да проверя разположението в галерията.

— Има време за това. Ще дойда в девет, за да съм сигурна, че си станала и си се облякла.

— Мразя интервюта — измърмори Клеър.

— Жалко — Анджи я хвана за раменете и я целуна по двете бузи. — Сега върви да си починеш. Наистина изглеждаш уморена.

Клеър подпря лакът на коляното си.

— Няма ли да ми избереш и дрехи? — подхвърли към Анджи, докато тя се отправяше към асансьора.

— И това може да стане.

Останала сама, Клеър продължи да седи замислена. Мразеше интервютата, всички тези надути и интимни въпроси. Изучават те, измерват те, сякаш ти правят дисекция. Ала както и повечето неща, които не харесваше, но не можеше да избегне, тя прогони и този проблем от съзнанието си.

Беше уморена, твърде уморена, за да се концентрира достатъчно, ако отново включи електрожена. Във всеки случай, нищо, с което се бе захващала през последните няколко седмици, не се получаваше. От друга страна, бе твърде неспокойна, за да може да заспи или да се излегне на пода и да зяпа телевизия през деня.

Импулсивно се надигна и отиде до огромния сандък, който служеше едновременно за пейка, маса и универсален шкаф. Порови из него и измъкна стара рокля от бала в гимназията, шапката от дипломирането си в колежа, сватбения си воал, който събуди у нея противоречиви чувства — изненада, смях и съжаление, чифт обувки за тенис, които отдавна смяташе за изгубени и накрая стар албум със снимки.

Чувстваше се самотна, призна си Клеър, вземайки го със себе си на перваза на прозореца с изглед към Кенъл Стрийт. Липсваше й семейството. Бяха твърде далеч от нея, за да може да ги види, но поне можеше да си ги спомни от старите снимки.

Чувстваше се самотна, призна си Клеър, вземайки го със себе си на перваза на прозореца с изглед към Кенъл Стрийт. Липсваше й семейството. Бяха твърде далеч от нея, за да може да ги види, но поне можеше да си ги спомни от старите снимки.

Първата моментна снимка я накара да се усмихне. Беше мътен черно-бял полароид, на която бяха тя и нейният брат-близнак Блеър като бебета. Блеър и Клеър, помисли си тя с въздишка. Колко често бяха роптали двамата с брат й срещу решението на родителите им за тези превзети имена? Снимката беше замъглена и не добре фокусирана — явно правена от баща й. Никога през живота си той не бе успял да направи ясна снимка.

„Хич не ме бива за техниката — казваше винаги. — Дай ми нещо с копчета или пружинки и аз веднага ще ти го разглобя. Но дай ми шепа семена и малко пръст и ще ти отгледам най-прекрасните цветя в околността.“

Наистина бе така, помисли си Клеър. Майка й имаше природен дар за техниката — да поправя разни тостери и течащи кранове, докато Джак Кимбъл владееше мотиката, лопатата и ножиците, с които успяваше да превърне градината им на ъгъла на двете улици с поетични имена „Дъбов лист“ и „Планински изглед“ в Емитсбъро, щата Мериленд, в истинска забележителност.

Ето доказателството — една снимка, правена от майка й. Беше идеално центрирана и на фокус. Бебетата близнаци на Кимбъл бяха се излегнали на одеялото върху ниско подрязаната зелена трева. Зад тях се виждаше леха избуяли пролетни цветя. Приведени кандилки, алени дамски сърца, момини сълзи — всички старателно засадени, но без никакъв замисъл, всичките пищно разцъфнали.

Ето и снимка на майка й. Смутена, Клеър си даде сметка, че в момента наблюдава жена, която всъщност бе по-млада от самата нея. Косата на Розмари Кимбъл имаше тъмнорус меден цвят, тупирана и лакирана по модата в началото на шейсетте. Тя се усмихваше, готова всеки момент да се разсмее, и държеше по едно бебе във всяка ръка.

Колко е била красива, помисли си Клеър. Независимо от смешната прическа и силният грим от онова време, Розмари Кимбъл е била — и все още беше хубава жена. Руси коси, сини очи, дребна, добре сложена фигура и деликатни черти на лицето.

А тук беше бащата на Клеър, обут с къси панталони и с полепнала по кокалестите му колене градинска пръст. Беше се подпрял на мотиката и смутено се усмихваше пред обектива. Червената му коса бе ниско подстригана, а бледата му кожа бе изгоряла от слънцето. Отдавна вече излязъл от юношеството, Джак Кимбъл все още бе запазил кльощавата си фигура. Образ на един непохватен мъж, който бе обичал цветята.

Преглъщайки сълзите, Клеър обърна следващата страница на албума. Там имаше коледни снимки, на които двамата с Блеър стояха пред украсената елха. Две малки дечица върху лъскави червени велосипедчета с три колела. Въпреки, че бяха близнаци, никак не си приличаха. Блеър бе взел чертите на майка им, а Клеър на баща им, сякаш в утробата всяко от бебетата си бе избрало едната от страните. Блеър имаше вид на ангелче, като се почнеше от русите му къдрици и се стигнеше до червените обувчици. Панделката на Клеър се бе развързала, белият й чорапогащник се бе смъкнал под колосаната фуста на муселинената й рокличка. Тя беше грозното пате, което никога не бе успяло да се превърне в истински лебед.

Имаше още снимки, в които бе отразен животът на семейството. Рождени дни и пикници, ваканции и делнични дни. Тук-там имаше снимки на приятели и роднини. Блеър, издокаран със скаутска униформа, как марширува по главната улица по време на парада за Деня на загиналите във войната. Клеър, прегърнала Пъдж, дебелото кутре, което бе техният домашен любимец в продължение на повече от десет години. Снимки на близнаците в къщичката за кучето, поставена от майка им в задния двор. Снимки на родителите им, облечени в най-хубавите си празнични дрехи за черква, в неделята на Великден, след като баща им така драматично се бе върнал към католическа вяра.

Имаше и изрезки от вестници. Кметът на Емитсбъро връчва на Джак Кимбъл паметна значка в знак на благодарност за заслугите му към града. Една статия за баща й и неговата фирма „Кимбъл Риълти“, където той бе даден като пример за сбъднатата американска мечта, човекът, който бе започнал сам дребния си бизнес и го бе разраснал до просперираща фирма от щатски мащаб с четири филиала.

Най-голямата му сделка бе продажбата на една ферма от сто и петдесет акра на строителен концерн, който се бе специализирал в изграждането на търговски центрове. Някои от жителите на града не одобряваха да се жертва спокойствието и уединението на Емитсбъро срещу осемдесетстаен мотел, заведение за бърза закуска и универсален магазин, но повечето бяха съгласни, че разрастването е наложително. То носеше повече работни места, повече удобства.

На церемонията за първата копка баща й беше сред знаменитостите на града.

После започна да пие.

Отначало не толкова, че да се забележи. Наистина, около него се носеше дъх на уиски, но той продължаваше да работи, да се грижи за градината. Колкото повече напредваше строежът на търговския център, толкова повече баща й пиеше.

През една гореща августовска вечер, два дни след неговото официално откриване, той бе изпил цяла бутилка и после бе паднал или скочил от прозореца на третия етаж.

През онази вечер никой не бе останал вкъщи. Майка й бе излязла за редовното си месечно събиране с приятелки, на което обикновено вечеряха някъде, отиваха на кино или си бъбреха. Блеър бе отишъл на лагер с момчетата в гората на изток от града, а самата Клеър бе замаяна и опиянена от възбудата на първата си среща.

Със затворени очи и с албума в ръце тя се видя отново на петнайсет години — високо за възрастта си момиче и при това ужасно слабо, с огромни, блеснали очи, зашеметена от всичко преживяно тази вечер на градския карнавал.

На виенското колело бе получила целувка, бяха се държали за ръка. Все още стискаше малкото плюшено слонче, което бе струвало на Боби Мийз седем долара и петдесет цента, докато се опитваше да събори три дървени бутилки, за да го спечели.

И досега споменът бе ясен в съзнанието й. Престана да чува шума от движението по улицата и отново я изпълниха тихите звуци на провинциалното лято.

Беше сигурна, че баща й ще я чака. Когато излизаше с Боби забеляза, че погледът му помръква. Надяваше се, че двамата ще седнат на старата люлка на верандата, както много пъти бяха правили, и докато нощните пеперудки пърхаха около жълтите лампи, а щурците пееха в тревата, тя щеше да му разкаже всичко за приключението си.

Обута в гуменки, Клеър се изкачи безшумно по излъсканите дървени стъпала. Дори и сега усещаше някогашното си вълнение. Вратата на спалнята бе отворена и тя го повика, надзъртайки вътре:

— Татко?

На лунната светлина забеляза, че леглото на родителите й още не бе оправено. Баща й често работеше до късно в кабинета си. Понякога просто пиеше там до късно през нощта. Но сега отхвърли тази възможност. Ако пък наистина беше пил, щеше да го придума да слязат долу, щеше да му направи кафе и да му говори, докато от очите му се изтрие онзи отнесен поглед, който се бе появил напоследък. И много скоро той отново щеше да й се усмихне и да обвие раменете й с ръце.

Забеляза светлината под вратата на кабинета му. По стар навик най-напред почука. Колкото и да бяха близки вкъщи, всеки от семейството се бе научил да уважава правото на уединение на другите.

— Татко? Върнах се.

Не последва отговор и това я смути. Незнайно защо, но докато стоеше там и се колебаеше какво да предприеме, тя бе обзета от безумно желание да се обърне и да избяга. В устата си усети странен метален вкус, вкусът на страха, който тогава още не разпознаваше. Дори отстъпи едно стъпало надолу, преди да се отърси от усещането си и да посегне към дръжката на вратата.

— Татко?

Молеше се да не го завари захлупен върху бюрото с пиянско похъркване. Тази мисъл я накара да сграбчи по-здраво дръжката, изведнъж обзета от гняв, че можеше да провали с пиенето си най-прекрасната вечер в живота й. Той й беше баща. От него се очакваше да е там, щом тя има нужда. Нямаше право да я изоставя. Блъсна силно вратата.

В първия момент остана озадачена. Стаята беше празна, макар че лампата светеше и големия настолен вентилатор раздвижваше горещия въздух в приспособената за кабинет таванска стая. Ноздрите й потръпнаха от миризмата на уиски — силна и кисела. Пристъпвайки вътре, усети под гуменките си пращенето на счупени стъкла. Заобиколи разпилените останки от бутилката ирландско уиски. Беше ли излязъл? Дали, след като беше изпразнил бутилката и я беше захвърлил, се бе запътил, олюлявайки се навън?

Първата й реакция беше мъчително притеснение, каквото само едно момиче на нейните години можеше да изпита. Ами ако някой го видеше — някой от приятелите й, техните родители. В малък град като Емистбъро всички се познаваха. Щеше да умре от срам, ако някой видеше баща й да залита пиян.

Тя стоеше в средата на стаята с нисък, наклонен таван, стискайки в ръце скъпоценното слонче, нейният първи подарък от обожател, без да знае какво да предприеме.

Само ако майка й си бе останала вкъщи, помисли си тя с внезапна ярост, ако майка й бе останала вкъщи, той нямаше да може да се измъкне навън. Тя щеше да го прикотка и утеши, а после да го пъхне в леглото. А и Блеър, който също се бе измъкнал на палатка с проклетите си приятелчета. Сигурно сега пиеха бира и четяха „Плейбой“ край лагерния огън.

Самата тя също бе излязла и сега се разкайваше, готова да се разплаче от нерешителност. Дали да остане и да го изчака, или да излезе да го потърси навън?

Реши да огледа наоколо. След като взе решението, те се насочи към бюрото и угаси лампата. Отново усети, че стъпва по стъкла. Странно, помисли си. Ако бутилката е била разбита при вратата, как бе възможно да има толкова много стъкла, тук зад бюрото? Тук, под прозореца?

Погледът й бавно се премести от парчетата стъкло по пода към високия, тесен прозорец зад бюрото на баща й. Той не беше отворен, а счупен. По рамката стърчаха нащърбени останки от стъклото. С омекнали колене Клеър направи една крачка, после още една. И тогава погледна надолу, където върху плочките на вътрешния двор лежеше баща й, с обърнато нагоре лице, набучен върху снопа градински колове, които бе подпрял там същия следобед.

Спомняше си, че се бе затичала. Викът бе застинал в гърдите й. Олюлявайки се по стъпалата, падайки и ставайки, тя хукна надолу през просторния хол, блъскайки се в летящата врата на кухнята, през навеса, който извеждаше навън.

Той лежеше окървавен и разкъсан, устата му бе отворена, сякаш да каже нещо или да изкрещи. Заострените колове бяха пробили гърдите му и целите бяха напоени с кръв.

Очите му я гледаха втренчено, но той вече не я виждаше. Тя го разтърсваше, викаше го по име, опитваше се да го измъкне. После започна да му се моли, да го умолява, да му обещава всичко, но той продължаваше да я гледа безжизнено. Усещаше миризмата на кръв, на неговата кръв, примесена с тежкия аромат на летните рози, които той толкова обичаше.

Най-сетне викът успя да се изтръгне от гърдите й и тя не спря да крещи, докато не дотичаха съседите.