Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
High Noon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 84 гласа)

Информация

Сканиране
kasiljs (2010)
Разпознаване и корекция
Ludetinata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Точно по пладне

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2007

Редактор: Олга Герова

ISBN: 978-954-585-846-8

История

  1. — Добавяне

Първоначалната фаза

„Не ме напускай, о, скъпа моя“

1.

Да скочиш, за да умреш, е гаден начин да прекараш деня на свети Патрик. Да те извикат през почивния ти ден, за да говориш на човек, решил да скочи, за да умре в деня на свети Патрик, също не е кой знае колко празнично.

Фийби се промъкваше с труд през тълпите от туристи и жители на Савана, изпълнили улиците и тротоарите, за да се повеселят на празника. Капитан Дейвид Маквий мисли поне няколко хода напред, отбеляза си наум тя. Дори със значка й отне ценно време и й струваше огромни усилия да мине с колата си през загражденията и гъмжилото от хора. Но на две преки от Джоунс Стрийт празнуващите оредяха, а кънтящата музика се чуваше само като бумтящо ехо.

Униформеният полицай чакаше съгласно заповедта. Очите му се плъзнаха по лицето й и се спуснаха към значката, окачена върху джоба на камуфлажните й панталони. Измачкани панталони, сандали, яркозелена тениска под лененото сако, припомни си Фийби мислено тоалета — нямаше професионалния вид, който й се искаше да поддържа на работното си място.

Но какво да направи? Очакваше да е на терасата на къщата „Макнамара“ — нейния дом — със семейството си, да пие лимонада и да наблюдава парада.

— Лейтенант Макнамара?

— Точно така. Да тръгваме.

Настани се и докато държеше мобилния телефон с едната ръка, с другата сложи предпазния колан.

— Капитане, на път съм. Запознай ме със случая.

Сирената виеше, а шофьорът натискаше педала на газта докрай. Фийби измъкна бележник и започна да си води записки.

„Джоузеф (Джо) Райдър, готов да се самоубие. Ще скача, въоръжен. Двадесет и седем годишен, белокож — женен!!! — но са разделени. Обслужва бар; уволнен. Религиозна принадлежност — неизвестна. На мястото на инцидента няма роднини.

Защо? Съпругата го е напуснала; уволнен от работа (спортен бар); има ли дългове от комар?

Няма досие, липсват данни за предишни опити за самоубийство.

Обектът редува плачливо и войнствено поведение. Не е имало стрелба.“

— Добре — отсече Фийби и въздъхна. Щеше да опознае Джо доста по-добре след малко. — Кой говори с него?

— Има мобилен телефон. Първият, пристигнал на мястото на инцидента, не е успял да влезе в контакт. Типът постоянно изключвал телефона. Докарахме работодателя му… бившия работодател, който също така му е и хазяин. От време на време обектът разговаря с него, но без особен напредък.

— А ти?

— Тъкмо бях пристигнал, когато те повиках. Не исках да се появят много хора, за да не го стреснем.

— Добре. Ще бъда там след пет минути. — Погледна към шофьора за потвърждение и той кимна. — Запазете ми го жив.

 

 

По гърба на Дънкан Суифт се стичаше пот. Намираше се в апартамента на четвъртия етаж на Джо Райдър. Познаваше го, беше пил бира с него, бяха се шегували, дори — по дяволите — бяха пикали в съседни писоари, а сега глупакът му с глупак стоеше отвън на ръба на покрива с пистолет в ръка.

Защото го уволних, помисли си Дънкан, защото му дадох тридесет дни предизвестие да напусне апартамента, защото не обръщах достатъчно внимание на приказките му.

Съществуваше огромната вероятност Джо да се застреля или да скочи от покрива; или и двете.

Не такова развлечение очакваха тълпите в Деня на свети Патрик, макар да се трупаха любопитно. Полицията отцепи района, но през прозореца Дънкан виждаше как хората се притискат с извити нагоре глави към загражденията.

Запита се дали Джо е облечен в зелено.

— Хайде, Джо, ще се разберем. — Колко ли пъти, помисли си Дънкан, ще повтаря фразата, която полицаят неизменно му сочеше в бележника си. — Остави пистолета и ела вътре.

— По дяволите, ти ме уволни!

— Да, да, знам. Съжалявам, Джо. Бях ти ядосан. — Крадеше от мен, глупако, добави Дънкан наум. Издъни се, крадеше от мен и замахна да ме удариш. — Не си давах сметка колко си разстроен и какво точно става. Ела вътре и ще се разберем.

— Казах ти: Лори ме изостави.

— Аз… — Не, не от първо лице единствено число, сети се Дънкан. Главата му щеше да се пръсне от адско главоболие, но се насили да си припомни инструкциите на капитан Маквий. — Вероятно си дълбоко разстроен.

В отговор Джо отново започна да хлипа.

— Продължавай да му говориш — прошепна Дейв.

Дънкан се заслуша в произнесените с хленчещ глас оплаквания на Джо и се опита да си припомни ключовите фрази, с които го бяха въоръжили.

Червенокосата влетя в стаята като куршум. Съблече лекото си сако, докато разговаряше с капитана, и нахлузи бронираната жилетка. Всичките й движения бяха светкавично бързи.

Дънкан нито чуваше какво си говорят, нито успяваше да откъсне очи от нея.

Целеустремена, хрумна му най-напред; а сетне — енергична и сексапилна. Тя тръсна глава и се обърна към Дънкан — дълъг, изучаващ, хладен поглед на зелените й котешки очи.

— Трябва да е лице в лице, капитане. Знаеш го от момента, когато ме повика.

— Защо не опиташ да го придумаш първо по телефона?

— Не дава особен резултат.

Започна да изучава човека, който в момента говореше успокоително на хлипащия мъж. Бившият работодател и хазяин, досети се тя.

Доста е млад, отбеляза, а и доста привлекателен. Видимо полага огромни усилия да не се паникьоса.

— Нужно му е да види лице, да установи личен контакт — изтъкна тя. — Това ли е работодателят?

— Казва се Дънкан Суифт. Държи бара на приземния етаж в сградата. Той звънна на девет-едно-едно, след като обектът му се обадил и заплашил да скочи от покрива. Той — Суифт — е на местопроизшествието от началото.

— Ясно. Ти си шефът, но аз съм медиаторът. Трябва да изляза на покрива. Хайде да видим какво ще каже обектът за това.

Отиде при Дънкан и му направи знак да й подаде телефона.

— Джо? Аз съм Фийби. Работя в полицията. Как се чувстваш там?

— Защо?

— Искам да съм сигурна, че си добре. Горещо ли ти е, Джо? Днес слънцето е доста силно. Ще помоля Дънкан да ни донесе студена вода. Искам да се кача и да поговоря с теб.

— Имам пистолет.

— Чух. Ако ти донеса студено питие, ще ме застреляш ли, Джо?

— Не — обади се той след дълга пауза. — Не, разбира се. Защо да го правя? Дори не те познавам.

— Ще ти донеса вода, Джо. Ще дойда само аз. Обещай да не скачаш и да не стреляш. Разрешаваш ли да се кача да ти донеса вода?

— Предпочитам бира.

Копнежът в тона му я накара да застане нащрек.

— Каква бира искаш?

— Имам „Харп“ в хладилника.

— Една студена бира пристига веднага. — Отиде до хладилника и установи, че вътре няма почти нищо друго, освен бира. Извади една и забеляза застаналия до нея Дънкан, готов да я отвори. Кимна му и взе единствената кока-кола. — Идвам с бирата — обяви тя.

— Да, една бира ще ми дойде добре.

— Джо? — Тонът й беше студен като бутилките, които държеше в ръце. Полицай я опаса с жица, за да имат радиовръзка, и свали пистолета й. — Ще се самоубиеш ли?

— Това ми е идеята.

— Ако това ти е идеята, не я намирам за добра.

Последва един от униформените полицаи, излезе от апартамента и изкачи стълбите към покрива.

— Няма какво друго да направя.

— Няма какво да направиш, значи? Звучиш доста потиснато. Сега съм пред вратата на покрива, Джо. Може ли да изляза?

— Да, да. Нали вече ти разреших?

Оказа се права за слънцето. Беше изключително жарко. Погледна наляво и видя Джо.

Беше само по черни боксерки. Мъж с пясъчна на цвят коса и светъл тен; кожата му вече беше станала болезнено червеникава. Присви подутите си от плач очи, за да я види по-добре.

— Май трябваше да донеса и нещо да те предпази от слънцето, а не само бира. — Вдигна бутилката, за да я види Джо. — Ще се изпържиш тук.

— Няма значение.

— Ще съм ти благодарна, ако оставиш пистолета, Джо. Така ще мога да ти донеса бирата.

— Ами ако си намислила някакъв номер? — поклати той глава.

— Обещавам да не предприемам нищо, ако оставиш пистолета, докато ти донеса бирата. Искам само да си поговорим, Джо. Ти и аз. Ще ожаднеем, докато си говорим тук, на това ярко слънце.

С провесени през перваза крака, той свали пистолета и го постави в скута си.

— Остави я до мен, после отстъпи — разпореди той.

— Добре. — Държеше очите си приковани в неговите, докато го приближаваше. Надушваше го: потен и отчаян, в кървясалите му кафяви очи виждаше колко е окаян. Внимателно остави бутилката на ръба и отстъпи. — Така добре ли е?

— Ако предприемеш нещо, ще скоча.

— Разбирам. Какво ти се е случило, че така си се отчаял?

Той взе бирата и като хвана отново пистолета, отпи жадно.

— Защо те пратиха тук?

— Не са ме пратили. Сама дойдох. Това ми е работата.

— Какво? Да не си психиатър или нещо подобно? — изсумтя мъжът и отново отпи.

— Не точно. Говоря с хората. Особено с хора в беда, или които смятат, че са в беда. Какво те кара да мислиш, че си в беда, Джо?

— Неудачник съм, това е.

— Защо мислиш, че си неудачник?

— Жената ме заряза. Няма и шест месеца, откакто се оженихме, и ме заряза. Постоянно заплашваше, че ще го направи. Ако пак започна да залагам на състезанията, щяла да се омете. Не й обръщах внимание, не й вярвах.

— Изглеждаш страшно тъжен.

— Най-хубавото, което някога ми се е случило, а аз да го прецакам. Надявах се да спечеля. Няколко успешни залагания и щях да престана. Но не се получи. — Сви рамене. — Никога не печеля.

— Не е нещо, заради което си струва да умреш, Джо. Да, трудно и болезнено е, когато си тръгне човек, когото обичаш. Но като умреш, никога няма да имаш възможност да оправиш нещата. Как се казва жена ти?

— Лори — промълви той и очите му отново се напълниха със сълзи.

— Според мен не искаш да нараниш Лори. Как мислиш ще се почувства, ако направиш това, което си замислил?

— На нея какво й пука?

— Държала е достатъчно на теб, за да стане твоя жена. Възразяваш ли да седна тук? — Посочи парапета на метър от него. Когато той сви рамене, Фийби подгъна бедро и отпи от колата си. — Сигурно ще измислим нещо, Джо. Ще намерим начин да ти помогнем, ще помогнем и на двама ви с Лори. Струва ми се, че искаш нещата да се оправят.

— Останах без работа.

— Неприятно е. С какво се занимаваше?

— Работех на бар. В бара за спортни запалянковци, долу. Лори не искаше да работя в спортен бар, но я убеждавах, че ще се справя. Е, не успях. Поддадох се на изкушението. Започнах отново да залагам. И да губя. Криех от Лори, но не престанах да залагам и да губя. Започнах да крада. Хванаха ме и ме уволниха. И с плащането на наема съм назад.

Завъртя пистолета в ръка. Фийби се напрегна и се пребори с обзелото я желание да намери някакво прикритие.

— Какъв е смисълът? Всичко проиграх.

— Разбирам как се чувстваш сега, но истината, Джо, е, че разполагаш с още много шансове. Ако умреш, ще сложиш точка на всичко. Ще бъде свършено веднъж завинаги. Няма да можеш да се върнеш, да се сдобриш с Лори, да си стъпиш на краката. Как ще й се извиниш, ако ти се удаде такава възможност?

— Не знам. — Погледна към града. — Чувам музика. Сигурно е от парада.

— И това е нещо, заради което си заслужава да се живее. Каква музика обичаш?

В апартамента Дънкан се обърна към Дейв.

— Музика? Каква музика обича ли? Какви, по дяволите, ги дрънка тя?

— Разприказва го. Говори му. Той се отпуска. — Дейв кимна към говорещия в момента мъж. — Докато обсъждат музиката, няма да скочи от покрива.

В продължение на десет минути Дънкан слушаше как двамата си говорят за музика. Такъв диалог можеше да се проведе във всеки бар или ресторант в града. Представи си Джо на покрива и обстановката му се стори сюрреалистична; представи си червенокосата с котешките очи и стегнатото дребно тяло редом до почти голия, въоръжен, готов да се самоубие барман и му се стори, че това е невъзможно.

 

 

— Дали да звънна на Лори? Как мислиш? — попита Джо замечтано.

— Това ли искаш да направиш?

Фийби вече знаеше, че са се опитали да се свържат с изоставилата го съпруга, но безуспешно.

— Искам да й кажа колко съжалявам.

— Несъмнено е добре да й го кажеш. Но знаеш ли какво повече допада на жените? Знам го, защото съм жена. Да й покажеш, че се разкайваш. Ние вярваме повече, когато ни покажат нещо. Можеш да ми покажеш например, че си променил решението си, като ми дадеш пистолета.

— Исках да се застрелям, преди да скоча или докато падам.

— Погледни ме, Джо. — Мъжът извърна глава и тя впи очи в неговите. — Така ли ще й покажеш, че съжаляваш? Ще я накараш да те погребе, а после да скърби. Това ли искаш? Наказваш ли я?

— Не! — По лицето му ясно се изписа шок от току-що чутото. — Аз съм виновен. Единствено аз съм виновен.

— Единствено ти си виновен, така ли? Никога не вярвам, че един-единствен човек е виновен. Но хайде да помислим по какъв начин да се сдобриш с нея.

— Фийби, дължа близо пет хиляди на комар.

— Пет хиляди са много пари. Май си изплашен, че дължиш толкова. Знам какво е да имаш парични затруднения. Да не искаш Лори да ти плаща дълговете?

— Не. Ако съм мъртъв, никой няма да плаща.

— Така ли мислиш? Та тя ти е съпруга. Законна съпруга. — Фийби се съмняваше дали е права от юридическа гледна точка, но видя колко се впечатли Джо. — Ще носи отговорност за твоите дългове.

— Боже. О, боже!

— Май имам представа как да ти помогна, Джо. Джо? Нали знаеш, че шефът ти е вътре. Там е, защото се притеснява за теб.

— Той е готин. Дънк е свестен. Аз го прецаках. Крадох от него. Не го виня, задето ме уволни.

— Като го казваш, разбирам, че поемаш отговорност за грешките си. Явно си отговорен човек и искаш да си поправиш грешките. Щом смяташ Дънк за свестен, ще поговоря с него за теб, ако искаш. Бива ме да приказвам. Ако разсрочи връщането на парите, ще ти е по-лесно, нали?

— Ами… Не знам.

— Ще говоря с него от твое име.

— Той е готин, а аз откраднах от него.

— Чувствал си се отчаян и изплашен, допуснал си грешка. Виждам, че се разкайваш.

— Наистина съжалявам.

— Ще говоря с него от твое име — повтори тя. — Но трябва да ми дадеш пистолета и да слезеш от ръба. Нали не искаш да нараниш Лори?

— Не, но…

— Ако можеше да говориш с Лори в момента, какво щеше да й кажеш?

— Ами… че не знам как се стигна чак дотук и съжалявам. Обичам я. Не искам да я загубя.

— Ако не искаш да я загубиш и ако я обичаш, ми дай пистолета и слез от ръба. Иначе, Джо, ще й оставиш само мъка и вина.

— Тя не е виновна.

Фийби протегна ръка.

— Прав си, Джо. Съвършено си прав. Хайде, покажи й.

Мъжът наблюдаваше пистолета, наблюдаваше как тя бавно се пресяга да го вземе. Беше хлъзгав от потта му. Тя свали предпазителя и мушна оръжието под колана.

— Хайде, слез сега от ръба, Джо.

— Какво ще стане по-нататък?

— Слез от ръба и ще ти обясня. Няма да те лъжа.

Отново протегна ръка, макар да знаеше, че не бива. Медиаторите рискуваха да бъдат дръпнати и да полетят заедно с човека, решил да скочи. Но тя продължаваше да не откъсва очи от неговите и след секунди пръстите й здраво хванаха ръката му.

Когато стъпи на покрива, той направо се срина и отново се разплака. Фийби остана до него, прегърна го през раменете и свирепо поклати глава към полицаите, появили се на вратата към покрива.

— Всичко ще е наред, Джо. Ще се наложи да отидеш с полицаите. Ще преценят състоянието ти, но всичко ще е наред.

— Съжалявам.

— Знам. Ела сега с мен. Ела. — Помогна му да стане и пое част от тежестта му, докато се отправяха към вратата. — Хайде да те облечем с някакви дрехи. Никакви белезници! — скастри тя единия полицай. — Джо, един от колегите ми ще отиде да ти вземе риза, панталони и обувки. Нали не възразяваш?

Той кимна и тя направи знак с глава на един от униформените да отиде в спалнята.

— В затвора ли ще ме тикнат?

— За известно време. Но веднага ще започнем да ти помагаме, както обещах.

— Ще се обадиш ли на Лори? Ако дойде… Ще й докажа, че съжалявам.

— Непременно ще я потърся. Погрижете се за слънчевите му изгаряния. Незабавно трябва да пие вода.

Докато нахлузваше джинсите, Джо бе забил очи в пода.

— Извинявай, човече — промърмори той на Дънкан.

— Не се тревожи. Слушай, ще ти намеря адвокат. — Дънкан погледна Фийби въпросително. — Трябва ли?

— За това ще се разберете помежду си. Дръж се — каза тя на Джо и леко го стисна за рамото.

Двама полицаи го изведоха от стаята.

— Добре се справи, лейтенанте.

Фийби измъкна пистолета и го отвори.

— Един патрон — констатира тя. — Не е възнамерявал да застреля друг, освен себе си, а и не е сигурно дали и това е щял да направи. — Подаде оръжието на капитана. — Ти ли се досети, че ще предпочете да говори с жена?

— Така ми се стори — потвърди Дейв.

— Като цяло май излезе прав. Някой да открие съпругата му. Ще говоря с нея, ако откаже да го види. — Избърса потта от челото си. — Има ли вода тук?

Дънкан й подаде бутилка.

— Помолих да донесат — обясни той.

— Оценявам жеста — увери го тя. Отпи голяма глътка, като същевременно го изучаваше. Гъста, буйна кафява коса се спускаше край изсечените черти на лице с красиви, изразителни устни и меки сини очи, в момента пълни със загриженост. — Ще повдигнеш ли обвинения срещу него?

— За какво?

— За задигнатото от касата.

— Не. — Дънкан се отпусна върху облегалката на фотьойла и затвори очи. — Господи, не.

— За каква сума става въпрос?

— Две хиляди и малко отгоре. Няма значение.

— Има. Той трябва да ги върне заради собственото си достойнство. Ако искаш да му помогнеш, така трябва да се договорите.

— Добре, разбирам.

— Ти си му и хазяин, нали?

— Да, нещо такова.

Веждите на Фийби се стрелнаха нагоре.

— Боже, доста дини носиш под една мишница. Можеш ли да си позволиш да не ти плати наема още месец?

— Да, да. Определено.

— Чудесно.

— Между другото… Чух само малкото ти име. Фийби.

— Макнамара. Лейтенант Макнамара.

— Харесвам Джо. Не искам да попадне в затвора.

Добър човек, беше го определил Джо. Май не бъркаше в това отношение.

— Оценявам и този ти жест, но ще има последствия. Връщането на дълга ще му е от полза. Неговото беше вик за помощ и сега ще я получи. Ако знаеш на кого дължи петте хиляди, и това ще е в негова полза.

— Не знаех, че се занимава с хазарт.

Този път тя леко се засмя.

— Собственик си на спортен бар, но не подозираш, че в него се правят залагания, така ли?

Той изправи рамене.

— Слушай, „Слам Дънк“ е приятно заведение, а не място, където се събират тайфи. Не знаех, че има проблем, иначе изобщо нямаше да го сложа на бара. Донякъде и аз съм виновен, но…

— Не, не. — Тя вдигна ръка и прокара хладната бутилка по влажното си чело. — Горещо ми е и съм раздразнителна. Нищо от случилото се не е по твоя вина. Извини ме. Да стъпи на ръба на покрива, са виновни обстоятелствата, но той сам си ги е докарал до главата и само той отговаря за поведението си. Знаеш ли къде може да намерим съпругата му?

— Сигурно е на парада като всички други жители на Савана, освен нас.

— Знаеш ли къде живее?

— Не съвсем, но казах на капитана няколкото номера на техни приятели, които познавам.

— Ще я открием. Ще се оправиш ли?

— Е, поне няма да се кача на покрива, за да скоча. — Въздъхна дълбоко и поклати глава. — Да те черпя ли нещо за пиене, Фийби?

— Вече го направи — показа му бутилката в ръката си.

— Мога да предложа и нещо по-силно.

О, бързо превключи на чар, отбеляза тя.

— Това е достатъчно. Можете да се прибирате, господин Суифт.

— Дънкан.

— Аха!

Усмихна му се и взе захвърленото си преди сако.

— Ей, Фийби — настигна я той на вратата, — може ли да ти се обадя, ако реша да се самоубия?

— Звънни на горещата линия — посъветва го тя, без да се обръща. — Най-вероятно още те ще те разубедят.

Той приближи парапета на стълбището, за да я наблюдава как слиза. Целеустремена, помисли си отново. Осъзна, че рискува бързо да развие вкус към целеустремени жени.

Седна на стъпалата и извади мобилния си телефон. Обади се на най-добрия си приятел — същевременно и негов адвокат — за да го увещае със сладки приказки да защитава склонен към самоубийство барман, пристрастен към хазартни залагания.

 

 

От балкона на втория етаж Фийби се загледа в парада. Хареса й зеленото овчарско куче и танца, който маскираният изпълни, пригаждайки стъпките си към ритъма на тримата облечени като кукли барабанисти.

Джо беше жив и макар да бе изпуснала началото на парада, сега беше там, където иска, и й предстоеше да види втората му част.

Отпразнуването на Деня на свети Патрик не беше чак толкова лошо в края на краищата.

До нея седемгодишната й дъщеря подскачаше в яркозелените си нови гуменки. Карли дълго и настойчиво се пазари за тях, сети се Фийби, като отхвърляше всякакви възражения във връзка с цената им или че не е практично да ги купят.

Беше облякла зелени панталони на ситни розови точки и зелена блузка с розово бие — също плод на дълга пламенна кампания от страна на дребната, но падаща си по модата дива. Фийби обаче трябваше да признае, че детето изглежда невероятно сладко.

Карли бе наследила червените коси с цвят на слънце при залез от баба си, чрез майка си. Къдрите също бяха наследство от бабата, но прескочили едно поколение, защото Фийби имаше права като клечки коса. Ясните яркосини очи също бяха от Еси. Средното поколение, както Фийби се определяше, беше получило зелени.

И трите имаха характерните за червенокосите бледи бели лица, но Карли бе наследила трапчинките, за които Фийби бленуваше като дете, и красивите устни с привлекателната чупка по средата на горната.

На моменти Фийби наблюдаваше майка си и дъщеря си и през заливащите я вълни от любов се питаше как е възможно тя да е мостът между две такива прелестни създания.

Фийби погали момичето по рамото и се наведе да целуне палавите червени къдрици. В отговор Карли я стрелна с широка усмивка, при която се видя липсата на двата предни зъба.

— Оттук се вижда най-добре — обяви възторжено застаналата пред прага на вратата Еси.

— Видя ли кучето, бабо?

— Да.

— Искаш ли да седнеш, мамо? — обърна се към майка им братът на Фийби.

— Не, миличък — отклони Еси поканата на Картър. — Тук съм добре.

— Ела до перилата, бабо. Ще те държа за ръката през цялото време. Все едно ще си във вътрешния двор.

— Права си, така е — съгласи се Еси, но прекоси краткото разстояние до перилата с напрегната усмивка.

— Оттук по-добре се вижда — настояваше Карли. — Виж, идват нови музиканти. Не е ли страхотно, бабо? Виж ги как важно крачат.

Как умело успокоява баба си, помисли си Фийби; как малката ръка стиска ръката на възрастната жена, за да й даде подкрепа. А и Картър се притече на помощ и застана от другата страна на майка им, като през цялото време я галеше по гърба за кураж.

Фийби знаеше какво вижда майка й, когато погледне Картър. Понеже и тя имаше дете, напълно разбираше тази силна и разтърсваща любов. Но за майка й тя е два пъти по-силна, помисли си Фийби. Достатъчно е да погледне Картър, гъстата му кестенява коса, топлите лешникови очи, формата на брадичката, на носа, на устните и да съзре съпруга, когото изгуби толкова млад. И всички пропуснати преживявания, които си отидоха с него.

— Прясна лимонада! — обяви Ава, бутайки количка за сервиране пред себе си. — С много мента, за да позеленеем.

— Ава, не биваше да си правиш такъв труд.

— Но го сторих — отвърна усмихнато Ава и отметна рус кичур от челото си.

На четиридесет и три години, Ава Вестрай Доувър продължаваше да е най-красивата жена, която Фийби познаваше; а вероятно — и най-милата и добрата.

Когато Ава вдигна каната, Фийби бързо се приближи.

— Остави. Аз ще сервирам. Ти иди да погледаш парада. Мама ще се чувства по-добре, ако си до нея — добави тихо.

Ава кимна, отиде до Еси и я докосна по рамото, след което застана до Карли.

Ето го моето семейство, помисли си Фийби. Вярно, синът на Ава учи в колеж в Ню Йорк, а красивата съпруга на Картър е на работа, но това е ядрото, основната част от семейството. Без тях не беше сигурна дали няма да се зарее из пространството като отнесено от вятъра листо.

Наля лимонада, раздаде чашите и се приближи до Картър. Облегна глава на рамото му.

— Съжалявам, че Джоузи не е тук.

— И аз. Но ще дойде за вечеря, ако успее.

Брат й, бебето, помисли си тя, а вече женен.

— По-добре е двамата да спите тук, за да избегнете празничната навалица и лудостта на гуляйджиите.

— Харесваме лудостта на гуляйджиите, но ще я питам дали е склонна. Помниш ли първия път, когато стояхме тук и наблюдавахме парада? Първата пролет след случката с Рубен?

— Помня.

— Всичко беше така ярко, шумно и глуповато. И бяхме толкова щастливи. Мисля, че дори братовчедката Бес се усмихна един-два пъти.

Вероятно пресилено и накриво, помисли си Фийби с известна доза горчивина.

— Имах чувството — наистина го имах — че всичко ще е наред. Не допусках да се измъкне, да дойде да ни преследва или да ни убие, докато спим. През първата Коледа след това не се чувствах така. Нито на рождения си ден. Но когато застанахме тук да гледаме парада, тогава всичко вече ми се стори наред.

— И така стана.

Хвана ръката му и двамата преплетоха пръсти, преди да се опрат на перилата.