Нора Робъртс
Божествено зло (24)

Глава двадесет и четвърта

Клеър приключи с последните шевове по скулптурата на Алис. Това щеше да бъде първата творба за изложението в института Бетадин. Изразяваше грация, компетентност, силен дух и кротка решимост. Не се сещаше за други по-добри качества у жената.

Вдигна поглед само веднъж, когато чу свистенето на гумите на колата на Ърни, докато потегляше надолу по улицата. Намръщи се, като чу как майка му вика след него. Преди да разбере за телескопа, Клеър би се изкушила да тръгне с колата след него и да се опита да го успокои и утеши.

„Не се вживявай“, помисли си тя и отново се върна към работата си.

Имаше си и свои проблеми. Договори и комисионни, връзка, която й се изплъзваше от контрол, и онази проклета лекция за събирането. Издуха косата от очите си и погледна часовника. Освен това трябваше да каже на Кем за думите, които Лиза си беше спомнила.

Къде се губеше той, по дяволите?

На връщане от болницата беше отишла направо в канцеларията му, но него го нямаше. Позвъни у тях, но той не отговори. „Сигурно е навън да пази закона и реда“, помисли си Клеър и се усмихна. Така или иначе след няколко часа щеше да го види — когато и двамата приключат със задълженията си.

Изключи оксижена и се отдръпна назад. „Не е лошо“, помисли си, присвивайки очи. Докато вдигаше нагоре очилата, вълнението й се усили. Не, никак не беше лошо. Може би се беше получило точно това, което Алис имаше предвид, защото женската фигура беше удължена, с нереални пропорции и с неясни черти на лицето. Това можеше да бъде всяка жена и точно така Клеър смяташе да я нарече. Четирите й ръце навярно щяха да шокират Алис, но за нея те символизираха способността на жената да се справя едновременно и с еднаква сръчност с всичките си задължения.

— Какво трябва да представлява това? — обади се иззад нея Блеър и тя подскочи. — Някаква слаботелесна интерпретация на богинята Кали?

— Не. Кали има шест ръце. Поне така мисля — смъкна очилата и кепето си Клеър. — Това е Алис.

Блеър вдигна вежди.

— Няма съмнение. Веднага го забелязах.

— Невежа.

— Ексцентричка — усмивката му изчезна и той внесе в гаража куп книги. — Клеър, какво е това?

Щом ги видя, бузите й пламнаха.

— Ровил си в стаята ми. Мислех, че се договорихме за неприкосновеността на личните вещи още когато бяхме на десет.

— Бях горе, когато телефонът звънна. Най-близо беше апаратът в спалнята ти.

— Не си спомням да съм слагала телефона в чекмеджето на нощното шкафче.

— Търсех нещо за писане. Правя някои проучвания за Кем и трябваше да запиша нещо. Но това не решава проблема, нали?

Клеър взе книгите и ги постави на работната маса.

— Материалите, които чета, са си моя работа.

Блеър постави ръце на раменете й.

— Това не е отговор.

— Това е моят отговор.

— Клеър, това не е като да ти ровя в дневника и да открия, че си влюбена в капитана на футболния отбор.

— Е, това е върхът — опита се да се измъкне тя, но той я държеше здраво. — Блеър, имам работа.

Брат й леко я разтърси — едновременно нежно и нетърпеливо.

— Слушай, струва ми се, че това, което става между теб и Кем, те изнервя и разстройва.

— Само ме изнервя — поправи го тя. — Не ме разстройва.

— Не, аз го виждам. Още от момента, в който пристигнах, разбрах, че нещо те тревожи. Защо мислиш, че останах?

— Защото не можеш без моите хамбургери.

— Не ги понасям.

— Снощи изяде два.

— Което трябва да ти покаже, колко много те обичам. А сега ми кажи откъде взе книгите?

Ядът й премина. Очите й се изпълниха със сълзи.

— На татко са.

— На татко? — прегръдката му отслабна. Бе очаквал всичко друго, но не и това. — Какво искаш да кажеш?!

— Намерих ги на тавана в кашоните, които мама е запечатала. Запазила е повечето му книги и някои други неща. Градинската му риза и… и счупения му компас. Камъните, които беше събирал при онова пътуване до Големия каньон. Блеър, мислех, че е изхвърлила всичко.

— И аз така мислех — почувства се отново като дете — засрамен, раним и тъжен. — Ела да седнем.

Седнаха на стъпалото между гаража и кухнята.

— Винаги съм мислела, че след смъртта му тя просто… загърби всичко. Нали разбираш — Клеър стисна ръце и ги пъхна между коленете си. — Чувствах го по начина, по който се справи и продължи напред. Знаех — дълбоко в себе си — че трябва да се справи с толкова много неща. Бизнесът, който пропадаше, онзи ужасен скандал с търговския център, с нещастния случай, когато всички се питаха дали не е скочил нарочно. Тя така добре се справяше с всичко. В сърцето си я мразех за това.

Блеър обви ръце около раменете й.

— Тя трябваше да мисли за нас.

— Знам. Знам това. Просто ми се струва, че тя нито за момент не се поколеба. Никога не изглеждаше объркана или обезверена и аз винаги съм се питала дали това изобщо я засегна. А сега открих тези неща, старателно наредени в кашоните, малки ненужни дреболии, на които той толкова държеше. Разбрах — мисля, че сега разбрах, как се е чувствала, когато го е направила. Иска ми се да ми беше позволила да й помогна.

— Ти не можеше да помогнеш с нищо. За теб беше още по-тежко, Клеър. Ти го намери. Аз никога не видях… — за момент затвори очи и притисна глава към нейната. — Нито пък мама. Ние го загубихме, но само ти го видя. През цялата първа нощ, тя стоя при теб.

Клеър извърна поглед към него и отново го сведе надолу.

— Не знаех.

— Док Кремптън ти даде успокоителни, но ти продължи да викаш и в съня си. И да плачеш — хвана здраво ръката й. — Тя седя до леглото ти цяла нощ. После всичко стана толкова бързо. Погребението, а после историята с разкриването на подкупите.

— Искам да разбера. Искам всичко да разбера.

Останаха за момент така, притиснати един до друг.

— Разкажи ми за книгите.

— Намерих ги горе. Нали знаеш как татко обичаше да чете всичко — каквото и да е — говореше бързо и се изправи, като се надяваше да се успокои малко. — Религията беше някаква натрапчива идея за него. Заради начина, по който беше възпитан…

— Да, знам. — Мания. Протест. Власт. Добрият Бог.

— Той просто поглъщаше всякакви такива неща. От Мартин Лутър до Буда и всичко останало между тях. Предполагам, че просто се е опитвал да разбере къде е истината. Ако въобще има някаква истина.

Блеър също се изправи и хвана неспокойните й ръце.

— Каза ли на Кем?

— Не е нужно! — в гласа й прозвуча паника. — Това няма нищо общо с него.

— От какво се страхуваш?

— От нищо. Не се страхувам от нищо. Дори не знам защо изобщо говорим за това. Просто ще върна книгите обратно на тавана.

— Кем работи по версията, че убийството на Биф и нападението над Лиза Макдоналд могат да са свързани с някаква секта.

— Но това е смешно. Пък и дори да има някакъв смисъл, което не ми се вярва, това изобщо няма връзка с татко. Той умря преди повече от десет години.

— Клеър, бъди логична. Това е едно малко, затворено общество. Ако в града има някаква секта и откриеш цяла библиотека с книги за сатанизма в нечия къща, какво заключение би направила?

— Не знам — издърпа ръцете си тя. — Не виждам как могат да се свържат нещата.

— И двамата знаем, че са свързани — тихо каза Блеър. — Татко е мъртъв, Клеър. Той няма нужда от защитата ти.

— Не би могъл да има нищо общо с такива неща. За Бога, Блеър, аз също прочетох книгите. И нямам намерение да се впусна в жертвоприношение на девици.

— Изпрати Кем във фермата само защото беше видяла една книга в стаята на Биф.

Тя го погледна.

— Изглежда, знаеш доста за това, което става тук.

— Казах ти, че му помагам в проучването на въпроса. Искам да кажа, че според теб една книга е била достатъчна, за да го накараш да направи разследване. И си била права. Знаеш ли какво е открил?

— Не — облиза устни тя. — Не съм питала. Не искам да знам.

— Открил е доказателства, че Карли Джемисън е била държана там.

— О, Боже!

— Открил е също и наркотици. А майка му е признала, че е изгорила черно наметало, черни свещи, множество порнографски списания със сатанински сюжети. Няма никакво съмнение, че Биф Стоки е участвал в някаква секта. А за да се направи секта, не е достатъчен един човек.

— Татко е мъртъв — повтори Клеър отново. — Пък и докато беше жив, едва понасяше Биф Стоки. Не можеш сериозно да мислиш, че баща ми е имал нещо общо с отвличане на момичета.

— Никога не бях си представял, че е способен да направи нещо незаконно, но не съм бил прав. Трябва да го признаем, Клеър. И трябва да се справим с това.

— Не ми казвай с какво трябва да се справя — извърна се тя.

— Ако ти не отидеш при Кем с това, аз ще го направя.

Клеър стисна очи.

— Той беше и твой баща.

— И аз го обичах колкото и ти — хвана я и я завъртя към себе си. — По дяволите, Клеър, мислиш ли, че ми е лесно да приема всичко това? Неприятно ми е да си помисля, че има вероятност — дори нищожна вероятност — той да е бил въвлечен в нещо такова. Но трябва сега да се справим с това. Не можем да се върнем и да поправим нещата. Но може би — просто си мисля, че може би, ако разровим всичко, нещата ще изглеждат по-различно.

— Добре — Клеър скри лицето си с ръце. Когато отново ги пусна, очите й бяха хладни и сухи. — Добре. Но аз ще отида при Кем.

 

 

— Предполагам, че просто е офейкала, Кем — отпи от кафето си Мик Морган. — Нали я знаеш каква е. Щом й влезе някоя муха в главата, Сара е готова на всичко.

— Може би — продължи да пише доклада Кем. — Но ми изглежда чудно, че е оставила онези пари. От това, което ми каза майка й, разбрах, че двете са се карали заради малките странични доходи на Сара. Сара й казала, че няма още дълго да си изкарва парите по тоя начин. Заявила й, че има някаква сделка, която ще й уреди положението.

— Може да са били само приказки — намръщи се Мик. Не му харесваше начинът, по който Кем се беше заел с тази работа. Не смяташе, че някой ще се усъмни във версията, че Сара Хюит е напуснала града. — Пък може и да се е забъркала в нещо и заради това да е заминала. Обзалагам се, че след няколко дена ще се върне — остави чашата с кафето и въздъхна. — Жените са истинска загадка за мен, Кем. Веднъж жена ми замина при майка си за цяла седмица само защото й направих забележка за месното руло. Всичко може да се очаква от тях.

— Съгласен съм с теб — извади листа от машината. — И все пак ми се струва, че е по-добре да пусна съобщение за издирване. Бъд е много разстроен. Може да се наложи през следващите дни да поемеш някои неща.

— Разбира се. Бъд е добро момче. Искаш ли да поема неговия маршрут?

— Ще ти бъда много благодарен. Той остана при майка си. Довърши си кафето — има време.

— Не се тревожи — столът изскърца под него, докато се облягаше назад. — Наистина много ми е интересно за ония работи, дето си ги намерил във фермата. Най-малко за Биф Стоки бих предположил, че се занимава с наркотици. С бирата работата ми е ясна, но хич не мога да си го представя да смърка прашец.

— Това ме кара да се питам доколко се познаваме. Ти нали играеше покер с него?

— О, от време на време — усмихна се замислено Мик. — Събирахме се групата и пийвахме по нещо, хапвахме сандвичи със салам и играхме на четвърт долар. Не е съвсем законно, ако става въпрос, но никой не вдига шум за бингото в католическата църква или за големите залози в казината на Лас Вегас.

— Ами наркотици?

Официалният въпрос накара Мик учудено да вдигне вежди.

— Ама, Кем, нали не си мислиш, че някое от момчетата ще си позволи такова нещо пред мен? Майка му стара, хич не мога да си представя Руди да пали цигара марихуана. Ти представяш ли си?

Наистина това накара Кем да се усмихне.

— Не. Много трудно е да си представиш наркотици и убийства в този град. Но вече имаме и от двете.

— Според мен нещата са свързани. Струва ми се, че Биф е направил нещо на своя глава и някой търговец от града му е духнал зад врата.

Кем изсумтя неопределено.

— Днес открих и още нещо интересно. Паркър и жена му са умрели.

— Шериф Паркър? — изпъна се на стола си Мик. Усети как се разтреперва целия. — Божичко, Кем! Как е станало?

— Пожар в къщата. Живели са край едно езеро във Флорида.

— Лаудърдейл?

— Не — сплете пръсти Кем. — Преместили са се от Лаудърдейл. Всъщност миналата година доста са се местили. Пътували са насам-натам и целия щат.

— Сърбяли са ги краката.

— Нещо ги е сърбяло. Чакам докладите от полицията и от пожарната.

— Защо са ти?

— Ще разбера, като ги видя. — Вдигна поглед, тъй като Клеър тъкмо влизаше. Придърпа документите върху доклада, който току-що беше писал, и й се усмихна.

— Здрасти.

— Здрасти — тя дори не направи опит да се усмихне. — Здравейте, господин Морган.

— Добре дошла. Чух, че си сключила голяма сделка с някакъв модерен музей.

— Така изглежда — остави торбата с книгите върху бюрото. — Прекъснах ли ви?

— Не — Мик отново остави чашата си. Един поглед на Кем му подсказа, че разговорът за Паркър не е за пред други. — Просто предъвкваме старите неща.

— Искам да говоря с теб — обърна се тя към Кем. — Ако имаш малко свободно време.

— Имам малко — видя тревогата, изписана на лицето й, и погледна към Мик.

— Май трябва да тръгвам — изправи се помощникът му. — Ще намина пак към седем.

— Благодаря.

— Радвам се, че те видях, Клеър — потупа я Мик лекичко по рамото, докато минаваше покрай нея.

— И аз — изчака го да затвори вратата и веднага мина на въпроса. — Не мисля, че това има някакво значение. Нещо повече — не мисля, че изобщо е твоя работа, но…

— Стой! — Кем взе ръцете й. — Може ли малко по-спокойно?

— Съжалявам — каза Клеър вече по-кротко. — Само че току-що с Блеър водихме спор и изходът не беше в моя полза.

— Искаш ли да отида да го натупам вместо теб?

— Не — този път не успя да спре усмивката си. — И сама мога да го направя. Кем, не искам да мислиш, че съм го крила нарочно от теб. Смятах — и все още смятам — че това си е работа на семейството.

— Защо просто не ми го кажеш?

Клеър извади книгите от чантата и ги нареди върху бюрото му. Той ги разгледа една по една. Някои вече беше виждал в стаята на Биф или в библиотеката. Докато ги оглеждаше, тя запали цигара.

Книгите бяха стари и явно много използвани. По някои страници имаше петна от кафе или сок. Виждаха се подчертани пасажи и подгънати краища.

— Откъде ги взе?

Издуха навън дима.

— Били са на баща ми.

Без да сваля очи от нея, той остави книгите.

— Може би е по-добре да седнеш и да ми обясниш.

— Ще остана права и пак ще ти обясня — дръпна още веднъж дълбоко и изпусна дима. — Намерих ги опаковани в кашоните горе в таванската стая. В кабинета на баща ми. Не знам дали знаеш, но той беше запален по религиите. Всички видове. Има също книги върху исляма, хиндуизма, цели купища от католицизма и всички други изми, които можеш да измислиш. Блеър обаче смята, че трябвало да ти покажа тези.

— Трябвало е.

— Не съм съгласна — извади цигара и я смачка едва наполовина изпушена. — И тъй като Блеър беше непреклонен, обещах, че ще го направя. Ето направих го.

— Седни, Щека.

— Нямам настроение да ме разпитваш. Донесох ти ги и можеш да правиш с тях каквото поискаш.

Кем мълчаливо я наблюдаваше. Очите й блестяха, устните й започнаха да треперят. Стана от стола и заобиколи бюрото. Прегърна я, но тя продължаваше да стои неподвижно.

— Знам, че не е лесно.

— Не, не знаеш. Няма как да знаеш.

— Ако можех да избирам, щях да ти кажа да вземеш книгите, да си тръгнеш и да се преструваме, че нищо не е било — отдръпна се назад. — Но нямам избор.

— Той беше добър човек. На времето трябваше да слушам ужасни приказки за него. Мисля, че не бих могла да издържа втори път.

— Ще направя всичко каквото мога. Само това мога да обещая.

— Искам да се опиташ да повярваш в него. Искам да разбереш, че дори да е чел тези книги, да ги е изучавал и дори може би вярвал в някои от нещата, написани в тях, още не означава, че е бил лош човек.

— Седни, моля те!

Седна отпуснато и кръстоса ръце в скута си.

— Клеър, баща ти говорил ли ти е някога за тези книги или за това, което пише в тях?

— Не, никога. Говореше за различните религии. Това беше една от големите му теми, особено след като… след като започна да пие. Върна се към църквата. Беше отгледан като католик, но изпитваше истинско презрение към организираните форми на религията заради начина, по който го бяха възпитавали.

— Кога се върна към църквата?

— Когато бях на седем или осем. За него това изведнъж стана много важно. Накрая се стигна до там, че двамата с Блеър тръгнахме на неделно училище и получихме първото си причастие. Както си му е редът.

— Трябва да е било преди около двайсет години?

— Да — тъжно се усмихна тя. — Времето си минава.

Кем си го отбеляза, като се чудеше с какво друго събитие би могъл да го свърже.

— Питала ли си се защо го е направил?

— Разбира се. Навремето бях твърде малка, за да мисля за това. Освен това службата и музиката ми харесваха, както и дрехите на свещеника. Изобщо цялата церемония — Клеър спря, защото изпита внезапно неудобство от думите, които бе избрала. — Мисля, че по-късно смятах, че просто е остарял и се е почувствал отдалечен от всички неща, срещу които е въстанал по време на детството си. Може би му е липсвала сигурността и близостта на семейството. Бил е някъде на моите години — промърмори повече на себе си. — Бил е почти на тридесет и е започнал да се пита какъв ще бъде животът му занапред. Тревожел се е също за Блеър и за мен, за това, че двамата нямаме религиозно възпитание. Изглежда е чувствал, че е прекалил с опозицията на родителите си, като е отишъл прекалено далеч в обратната посока.

— Казвал ли го е някога?

— Да, всъщност си спомням, че казваше почти дословно същото на майка ми. Баща ми беше от хората, които, както се изразяваше майка ми, непрекъснато се терзаят. Винаги се притесняваше дали е постъпил правилно. Толкова много се стараеше да не ни натрапва насила църквата. Не беше някакъв фанатик, Кем. Просто се опитваше да направи най-доброто.

— Кога започна да пие, Клеър?

— Всъщност не знам — пръстите на ръцете й се вплетоха по-здраво в скута й. — Не стана внезапно, а някак постепенно. Отначало никой от нас не го забеляза. Спомням си, че след вечеря пиеше по едно уиски със сода. После започна да изпива по две. След това престана да ги разрежда със сода.

Мъката в гласа й го накара да се протегне и да хване неспокойните й ръце.

— Клеър, и аз съм минал по този път. И най-малко аз мога да го съдя.

— Чувствам се като предател. Не го ли разбираш? Струва ми се, че го предавам, като говоря за недостатъците и грешките му.

— Той е бил човек от плът и кръв. Хората имат недостатъци. Не мислиш ли, че му се е искало да признаеш недостатъците му и въпреки това да го обичаш?

— Говориш като психоаналитика ми — стана и отиде до прозореца. — Бях на тринадесет години, когато за първи път го видях наистина пиян. Върнах се от училище. Блеър имаше репетиция на оркестъра, а майка ми беше на събиране — на „Будителите на Емитсбъро“ или нещо такова. Татко седеше на масата в кухнята и плачеше над бутилка уиски. Толкова се изплаших, като го видях такъв — потен и хлипащ, със зачервени очи. Не преставаше да ми повтаря колко съжалява. Говореше неразбрано и се опитваше да се изправи. После падна. Остана да лежи на пода и не спираше да плаче и да ми се извинява — Клеър рязко изтри една сълза. — „Съжалявам, миличко. Толкова съжалявам. Не знам какво да направя. Нищо не мога да направя. Не мога да го променя. Не мога да се върна и да го променя.“

— Какво да промени?

— Предполагам, че пиенето. Не можеше да го контролира. Не вярваше, че може да промени нещата. Каза ми, че не е искал да го видя така. Това ужасно го измъчваше. Той все не искаше да виждам, не искаше да знам.

— Това не беше ли по времето, когато направи сделката с търговския център?

— Да. И колкото повече наближаваше завършването му, толкова повече пиеше. Баща ми беше много неспокоен престъпник. Амбициите му може и да са го подвели, но съвестта му го накара да си плати за това.

— Искам да се опиташ да си спомниш. Излизаше ли в определени вечери, с някаква периодичност? Излизаше ли с някого, или с определена компания?

Клеър въздъхна и се обърна.

— Участваше в най-различни групи — „Сойките“, „Клубът на оптимистите“, „Рицарите на Колумб“. Много често излизаше на събирания, на вечери, да показва къщи за продан. Все исках да ме вземе със себе си, но той ме завеждаше в леглото и казваше, че трябва да почакам, докато порасна, и тогава ще ме направи свой партньор. Една вечер се промъкнах в колата му… — спря, обзета от паника и с пребледнели страни.

— Промъкна се в колата му? — нетърпеливо попита Кем.

— Не. Не съм. Само сънувах. Можеш да задържиш книгите, ако мислиш, че ще ти помогнат. Трябва да се връщам.

Преди да успее да изхвръкне през вратата, Кем я хвана за ръката.

— Какво сънува, Клеър?

— За Бога, Кем, сънищата са си моя работа.

На лицето й беше изписан същия израз — абсолютно същия — както в нощта, когато се събуди след кошмара.

— Къде отиде той онази вечер?

— Не знам. Сънувах го.

— Къде сънува, че отива?

Клеър почти се свлече. Кем й помогна да седне отново.

— Не знам. Това беше сън. Бях на пет или шест.

— Но си спомняш съня. Все още го сънуваш.

Гледаше книгите върху бюрото му.

— Понякога.

— Кажи ми това, което помниш.

— Това не се е случило. Събудих се в леглото си.

— А преди да се събуди?

— Сънувах, че съм на задната седалка в колата. Знаех, че ще излиза и исках да го изненадам, да му покажа, че вече съм достатъчно голяма, за да му бъда партньор. Не отидохме в някоя къща. Бяхме навън. Последвах го. Приличаше ми на приключение. Бяхме на някакво място и там имаше други мъже. Помислих, че е нещо като събиране, като на „Лосовете“, защото… всички носеха дълги черни дрехи с качулки.

О, Божичко, Щека, помисли си Кем. Какво си видяла?

— Продължавай.

— Имаха и маски и на мен ми се стори много забавно, защото не беше празникът на Вси светии. Беше през пролетта. Скрих се в храсталака и останах да гледам.

— Имало е и други мъже. Кои бяха?

— Не знам. Не обърнах внимание. Гледах баща ми. Наредиха се в кръг и удариха камбаната. Имаше и жени. Две жени в червени наметала. Едната от тях се съблече и легна върху нещо. Бях едновременно заинтригувана и смутена. Те пееха и имаше огън. Голям огън. Бях сънлива и не можех да разбера всичко. Мъжът с голямата маска имаше меч. Той блестеше на лунната светлина. Говореше нещо, после и останалите.

— Какво?

— Не можех да разбера — но след като прочете книгите, тя си спомни. — Не познавах тези имена.

— Имена?

— О, Господи, Кем, имената от книгите. Викаха демоните.

— Добре, успокой се.

Клеър стисна лицето си в ръце.

— Беше ми студено, бях уморена и исках татко да ме върне у дома. Но се страхувах и не знаех защо. Мъжът с маската докосваше и милваше жената. Доведоха коза — малка бяла козичка — и той взе нож. Исках да избягам, но не можех. Мъжете смъкнаха дрехите си, но останаха с маските и затанцуваха около огъня. Видях баща си. Видях го с кръв по ръцете. После се събудих, пищейки в леглото си.

Кем я издърпа от стола и я прегърна, а ръцете му нежно я галеха. Но очите му, които се взираха над раменете й, бяха изпълнени с леден гняв.

— Това не беше наистина — настоя Клеър. — Не се е случвало. Събудих се в леглото си както винаги, когато сънувам този сън. Майка ми и баща ми бяха там.

— Каза ли им за съня?

— Сигурно съм изпаднала в истерия. Спомням си как баща ми ме люлееше, милваше косата ми и пак ме люлееше. Непрекъснато ми повтаряше, че това е било сън, само един ужасен сън и че никога няма да ми позволи да ми се случи нещо лошо.

Кем я отдръпна от себе си и дълго и внимателно се взира в очите й.

— Това не е било сън, Клеър.

— Трябва да е било — ръцете й трепереха. — Трябва да е било сън. Аз бях в леглото си. С мен беше и баща ми. Знам, че си мислиш за книгите. Аз също мислих за тях. Сигурно ги е купил по-късно. Тревожел се е за мен — защото съм сънувала този сън. Искал е да разбере. Тревожел се е за мен. Седмици наред след това идваше при мен в стаята, когато станеше време за лягане, и ми разказваше смешни историйки, пееше ми песни или просто стоеше с мен.

— Знам, че се е тревожел за теб. Знам, че те е обичал. Но мисля, че е участвал в нещо, с което не е могъл да се справи. Също както с пиенето, Клеър.

Тя упорито и гневно тръсна глава.

— Не мога да го повярвам!

— Клеър, сигурно е бил съкрушен от мисълта, че си видяла и него, и това, което е станало. Минали са няколко години, но той е видял, че продължаваш да сънуваш кошмари и е разбрал, че това никога няма да спре. Опитал се е да се измъкне. Върнал се е към религията от детството си.

— Ти не го познаваш.

— Не, не го познавам.

— Той никога не би наранил някого. Не беше способен на това.

— Може би не е наранил някой друг, освен себе си. Клеър, и аз не искам да те наранявам, но ще трябва да се поровя по-дълбоко. Ще трябва да погледна в цялата налична документация по сделката със земята, за търговския център. Както и за смъртта на баща ти.

— Защо? Какво би могло да промени всичко това сега?

— Защото онова, което си видяла през онази вечер, все още продължава. Казвала ли си на друг за съня?

— Не.

— Недей.

Тя кимна.

— Свършихме ли?

— Не — отново я притисна до себе си, без да обръща внимание на безчувственото й тяло. — Аз просто ще те чакам, Щека — прошепна той. — Можеш да се върнеш назад, да изградиш стена, да избягаш и да прикриеш следите си. Аз просто ще те чакам.

— В момента не мога да мисля за нас.

— Напротив, можеш — повдигна брадичката й. Очите им се срещнаха. — Защото щом всичко свърши, пак ще остане това. Обичам те — притисна я още по-силно, тъй като тя се опита да се измъкне. — По дяволите, това е нещо, което трябва да проумееш веднъж и завинаги. Обичам те и никога не съм предполагал, че ще ми се случи нещо такова. Но е факт.

— Знам. Ако това можеше да се случи без останалото…

— То се случи. Това е най-важното. Искам да знам какво ще ми отговориш.

Клеър докосна лицето му с ръка.

— Мисля, че и аз отново ще те обичам. Засега само това мога да кажа.

— Всичко ще се оправи — целуна я Кем. — Иска ми се да можех да те убедя.

— Достатъчно съм голяма, за да мога сама да осъзнавам нещата. Предпочитам да имам приятел вместо благороден рицар.

— Какво ще кажеш за приятел и черна овца?

— Хубава комбинация. Не съм го крила от теб. Криех го — поправи се тя, преди той да успее да възрази. — Но го криех на първо място от себе си. Трябва да се върна вкъщи и да премисля всичко. Искаш ли да задържиш книгите?

— Да. Келър… — Кем махна косата от лицето й. — Ще трябва отново да поговорим, ще трябва по-подробно да си спомниш всичко.

— Струвах се, че ще го кажеш.

— Защо не го направим довечера? Какво мислиш за вечеря в Мексиканския ресторант? Имат глинени грънци и хартиени цветя.

— Идеята звучи чудесно. Можем ли да вземем мотора ти?

— Жена мечта!

— Ще бъда готова в седем — стигна до вратата и се обърна. — Рафърти, ти направи нещата по-лесни. Благодарна съм ти.

Щом остана сам, Кем седна на бюрото и се зае с бележките си. Страхуваше се, че няма да може дълго да задържи нещата така.