Нора Робъртс
Божествено зло (28)

Глава двадесет и осма

Според класацията на проститутките Мона Шърман беше екстра категория. Още от четиринайсетгодишна тя си изкарваше прехраната, като продаваше тялото си. Обичаше да си мисли, че изпълнява някаква обществена служба. И добре я изпълняваше. Гордееше се с работата си и управляваше бизнеса си по правилото, че клиентът винаги има право.

Като един многофункционален играч в бейзбола, Мона трябваше — и го правеше — да може да върши всичко, което е нужно. За двайсет и четири долара на час. Нормален или извратен, груб или нежен, отгоре или отдолу, щом си плащате, Мона е ваша. Удоволствието е гарантирано.

По свой начин тя се смяташе за еманципирана. В края на краищата беше делова жена, която сама си определяше работното време и сама правеше избора си. Смяташе, че с опита си на улицата би могла да получи диплома за висше образование.

Мона си имаше свой ъгъл и постоянна сигурна клиентела. Беше приятна жена и оставаше любезна преди, по време и след деловите операции. С деветгодишен опит, скътан под колана на жартиера, тя знаеше колко са важни отношенията с клиентите.

Мъжете й харесваха, независимо от фигурата, личността или издръжливостта им. С изключение на ченгетата. Мразеше ги заради принципа — заради това, че се намесваха в неотменимото й право да изкарва прехраната си. Щом е избрала да го прави с тялото си, то си беше нейна работа. Само че ченгетата имат навик да те прибират, щом им скимне. Веднъж и нея я бяха вкарали вътре и тя беше вдигала голям шум, като категорично стовари обвинението върху ченгето, което я беше натопило.

Така че, когато й предложиха за сума, сто пъти по-голяма от тарифата й, да пробута на някакво ченге смесица от лъжи и истини, Мона беше повече от щастлива да приеме.

Половината получи предварително в брой. Парите пристигнаха в пощенската й кутия. Като добра бизнес дама, тя ги внесе на шестмесечен срочен влог, за да й носят лихви. С тях и с останалата половина смяташе да прекара следващата зима в Маями — заслужено прекъсване.

Не знаеше от кого са парите, но знаеше откъде идват. Чрез професионалните си отношения с Биф Стоки, Мона си беше докарвала допълнителни пари, като вземаше участие в групов сеанс с банда откачени с маски. Знаеше, че мъжете обичат да разиграват всякакви такива религиозни игрички и това не я смущаваше.

Както беше договорено, свърза се с шериф Рафърти и му каза, че има информация, която може би ще го заинтересува. Уреди да се срещнат на панорамата на шосе 70. Не искаше в стаята й да влиза полицай. Трябваше да се грижи за репутацията си.

Когато пристигна с очукания си шевролет, той вече беше там.

Не изглеждаше зле за ченге, прецени го Мона и отново си повтори това, което трябваше да му каже. Беше запомнила всичко. Тази мисъл я накара да се усмихне. Може би трябва да опита в Холивуд, вместо Маями.

— Ти ли си Рафърти?

Кем я погледна. Беше дългокрака и стройна в работното си облекло, състоящо се от шорти и боди. Косата й беше късо подстригана, а върховете бяха изрусени почти до бяло. Човек можеше да не й даде годините, ако не бяха очерталите се бръчки около очите и устните.

— Да, аз съм Рафърти.

— Аз съм Мона — усмихна се, бръкна в малкото червено портмоне, което висеше на врата й, и извади цигара. — Имаш ли огънче?

Кем извади кибрит и запали. Изчака да отмине четиричленното семейство, което шумно се разправяше, докато се насочваха към другите заведения на паркинга.

— Какво имаш да ми кажеш, Мона?

— Наистина ли Биф ти беше баща?

— Втори баща.

— Да. Със сигурност не си приличате. Познавах Биф много добре. С него имахме, така да се каже, много близки делови отношения.

— Затова ли се обади?

Явно беше добро ченге. Мона взе цигарата и внимателно тръсна пепелта на земята.

— Идваше от време на време в града и се забавлявахме. Много съжалявам, че е мъртъв.

— Ако знаех, че сте били толкова близки щях да те поканя на погребението. Остави това. Нали не ме повика само за да ми кажеш, че Биф ти е бил редовен клиент.

— Просто исках да покажа уважението си — чувстваше се нервна като актриса на сцена. — Мога да пийна нещо разхладително. Там отзад има автомат — наклони глава и го погледна съблазнително. — Защо не ми купиш нещо за пиене, Рафърти? Нека да е диетично. Трябва да се грижа за фигурата си.

— Не съм дошъл тук да си играем.

— По-лесно ще ми е да говоря, ако устата ми не е пресъхнала.

Кем реши да запази търпение. Можеше да го направи по два начина. Можеше да стане груб, да набута значката си под носа й и да я призове за разпит. А можеше и да й донесе проклетото питие и да я остави да си мисли, че го води за носа.

Стиснала филтъра на цигарата между зъбите си, Мона го наблюдаваше, докато Кем се отдалечаваше. Погледът му е като на ченге, мислеше си тя. От онези, дето могат да разпознаят проститутката дори и да е облечена в монашеско расо и да рецитира молитви. Трябва да бъде внимателна, наистина много внимателна, ако иска да заслужи останалите хиляда и двеста долара.

Когато Кем се върна с диетична кола, тя бавно отпи голяма глътка.

— Чудех се дали да ти се обадя или не — поде тя. — Не обичам ченгетата — чувстваше се по-уверена, като не започна в лъжа. — В моя бранш момичето трябва добре да се грижи за себе си.

— Но ми се обади.

— Да, защото не можех да спра да мисля. Може да се каже, че не бях способна да отдам цялото си внимание на клиентите. — Дръпна силно от цигарата и изпусна дима през ноздрите си — прочетох във вестниците какво се е случило с Биф. Много се шокирах, че така са го пребили до смърт. Беше много щедър към мен.

— Сигурен съм. Е, и?

Тръсна отново цигарата си. Семейството пак мина покрай тях, натъпкаха се в караваната си и запрашиха на север.

— Ами просто не мога да си го избия от главата, колкото и да ми се иска. Непрекъснато си мисля за горкия Биф, който сигурно много е страдал. Не ми изглежда справедливо. Беше се забъркал в някакви много гадни далавери.

— Какви далавери?

— Наркотици — бавно изпусна дима, като го наблюдаваше. — Ще ти кажа всичко. Аз не се занимавам с такива боклуци. По малко трева от време на време, но нищо по-силно. Видяла съм твърде много момичета, които сами се провалиха. Аз уважавам тялото си.

— Да, истински храм. За какво става дума, Мона?

— Биф много се хвалеше с печалбите си. Май имаше някаква връзка във Вашингтон, някакъв хаитянин. Биф му беше само муле за пренасяне.

— Тоя хаитянин имаше ли си име?

— Наричаше го Рене и казваше, че е наистина много важна клечка. Имал голяма къща, хубави коли, много мацки — Мона кръстоса крака и постави кутията на стената до себе си. — И Биф искаше да има всичко, много му се искаше. Казваше, че ако може да направи някой голям удар, няма да има повече нужда от Рене. Последния път, когато го видях, ми каза, че започва самостоятелно, че имал пратка и че сам ще се справи и ще отреже Рене. Хвалеше се, че може да идем на пътешествие до Хаваите — винаги беше искала да отиде на Хаваите. — След няколко дни прочетох как е умрял. Искам да кажа Биф, де.

— Така — изпитателно я погледна Кем. — Защо чака толкова време да ми се обадиш?

— Както ти казах, не обичам да си имам работа с ченгетата. Но Биф беше свестен — за повече достолепност Мона се опита да изцеди някоя сълза от очите си, но не успя да се справи добре. — Четох, че бил изнасилил и убил някакво дете. Не го вярвам. Как може Биф да изнасили някакво дете, като знае, че винаги може да си плати и да има жена? И започнах да си мисля, че тоя тип Рене ги е пребил и двамата и понеже Биф ми беше добър клиент и всичко останало, помислих си, че трябва да го кажа на някого.

Звучеше логично, много логично и приемливо.

— Биф говорил ли ти е някога за религия?

— Религия? — едва сдържа усмивката си тя. Бяха й казали, че трябва да очаква такъв въпрос и бяха й обяснили какво да отговори. — Странно е, че ме питаш. Този Рене участвал в нещо особено. Някакви дяволски литургии, Санта… Сантер…

— Сантерия?

— А-ха, точно така. Сантерия. Нещо хаитянско, предполагам. Биф го намираше за страхотно. Много тайнствено и секси. Няколко пъти донасяше черни свещи и се преструвах на девственица. Поиграхме си малко със завързване — усмихна се тя. — Клиентът получава каквото си е платил.

— Правилно. Говорил ли ти е някога, че е бил с истинска девственица?

— Девствениците не се търсят, шерифе. Когато мъжът плаща в брой, той търси опитна жена. Биф харесваше някои по-необичайни неща, разбираш ли, по-атлетични. Девственицата само ще му лежи със затворени очи. Ако бях на твое място, щях да потърся този Рене.

— Ще го направя. Стой на разположение, Мона.

— Ясно — поглади бедро с ръката си тя. — Винаги съм на разположение.

 

 

Тази работа не му хареса. Изобщо не му хареса. По негова молба от полицията във Вашингтон му изпратиха сведения за хаитянина. Рене Кашаньол или още Рене Кастел или Робърт Кестъл, имаше полицейско досие от тук до Карибските острови. Веднъж беше влизал в затвора заради притежание на наркотици, но нито едно от останалите обвинения не бе доказано. Бил е арестуван и разпитван по десетки обвинения, като се почне от разпространение и се стигне до контрабанда с оръжие, но винаги се беше изплъзвал. Освен това сега беше на почивка в Дисниленд и щеше да е нужно нещо по-сериозно от думите на една проститутка, за да бъде екстрадиран.

Защо един търговец на наркотици от висока класа би се занимавал с отвличане и убийство на избягало момиче? Заради религиозните си наклонности? Според Кем това не беше невъзможно. Не би могъл да пренебрегне очевидните факти. Но щеше ли един мъж с опита на хаитянина да направи такава необмислена грешка, че да ексхумира тялото, за да насочи следата върху друг човек? Не вървеше. Човек като Рене би трябвало много добре да познава полицейските процедури.

Във всеки случай усещаше някаква измама. Следващата му стъпка щеше да бъде да открие каква е връзката на Мона с убийството на Карли Джемисън.

Взе една от папките, за да я прочете отново. Беше средата на юни и седмиците дяволски бързо отлитаха. Щом видя, че влиза Боб Мийз, веднага затвори папката.

— Привет, Кем.

— Боб. Какво те носи насам?

— Ами, открих едно странно нещо — почеса с показалец темето на оплешивяващата си глава Боб. — Нали знаеш, че купих доста работи от майка ти — мебели, няколко лампи и стъклария. Ами че тя нали заминава за Тенеси, де.

— Тръгна вчера с влака. Имаш проблем с нещо от купеното ли?

— Не мога да кажа, че е точно проблем. Чистех онзи шкаф с чекмеджетата — вече имам един купувач, който се интересува. Наистина много красива дъбова мебел. Бих казал, че е правен около 1860.

— Предавал се е в семейството.

— Имаше нужда малко да се постегне — с известно неудобство се раздвижи Боб. Знаеше колко много се засягат някои хора, когато се продадат неща принадлежали на семейството. Поради много причини трябваше да играе предпазливо. — Както и да е де, извадих чекмеджетата, за да ги поошлайфам и намерих това — извади от джоба си малка книжка. — Открих го залепено на най-долното чекмедже. Хич не ми беше ясно какво да си мисля и затова го донесох.

Беше банкова книжка. За спестовен влог във Вирджиния Бенк. Два пъти прочете имената, написани отгоре й.

Джак Кимбъл и Е. Б. Стоки. Първата вноска, която възлизаше на внушителна сума от петдесет хиляди долара, беше направена една година преди смъртта на Кимбъл. С неприязън си спомни, че това е била годината, когато е бил продаден теренът за търговския център. Имаше отбелязани тегления и нови постъпления, които продължаваха след смъртта на Кимбъл и спираха един месец преди смъртта на Биф.

Боб се покашля, за да прочисти гърлото си.

— Не знаех, че Джак и Биф имат, ъ-ъ… общ бизнес.

— Но така изглежда, нали? — сметката беше набъбнала до повече от сто хиляди, а след последното теглене бяха останали по-малко от пет хиляди. — Много съм ти задължен, че ми я донесе, Боб.

— Помислих си, че така ще е най-добре — вече се насочваше към вратата, нетърпелив да разпространи новината. — Предполагам, че ако Биф беше жив, щеше да си има доста неприятности.

— Със сигурност — Кем вдигна поглед и мрачно изгледа търговеца на антики. — Мисля, че не е необходимо да ти напомням, че трябва да запазиш това за себе си.

Боб дори успя да се изчерви.

— Ами виж сега, Кем, нали знаеш, че аз мога да си държа езика зад зъбите, ама Бони-Сю беше при мен, когато я открих. Не мога да знам на кого е успяла да каже вече.

— Просто си помислих — промърмори Кем. — Още веднъж благодаря.

Облегна се на стола, като потупваше книжката в дланта си и се чудеше как ще я покаже на Клеър.

 

 

Клеър се прибра на мръкване, ядосана, разочарована и нещастна. Беше прекарала почти цял час с лекуващия хирург на Лиза. Втората операция беше приключила и кракът й сега беше в обикновен гипс, върху който вече се бяха подписали всички роднини, приятели и повечето от персонала на третия етаж.

До една седмица щеше да се върне във Филаделфия. Но никога нямаше отново да танцува като професионалист.

Никакви аргументи и молби не можеха да променят прогнозата на доктор Сю. С упорито лечение и терапия Лиза щеше да може да ходи, без да куца, дори и да танцува — в определени граници. Коляното й обаче никога не би издържало натоварванията на балета.

Клеър седеше в колата върху склона пред къщата и се взираше в скулптурата, която се очертаваше на алеята пред гаража. Жена, която посяга и улавя звездите.

О, по дяволите!

Сведе поглед към ръцете си и няколко пъти бавно ги стисна и разпусна. Как би се почувствала, ако никога вече няма да може да изработва скулптури? Никога повече да не може да държи чук, оксижен или длето?

Опустошена. Мъртва. Унищожена.

Лиза лежеше в онова легло, а очите й бяха пълни с мъка.

— Мисля, че вече съм съвсем наясно — беше й казала тя. — Дори някак си е по-лесно да бъдеш напълно сигурен, отколкото непрекъснато да се питаш. Да се надяваш.

Но не, Клеър не беше съгласна. Изскочи от колата и хлопна вратата. Спря се пред скулптурата, вдигна поглед нагоре и се вгледа в нея на гаснещата светлина. Все още беше само една загатната форма — дълга и стройна, с грациозно вдигнати високо нагоре ръце и разперени пръсти. Посегнала към небето. Но Клеър вече си я представяше напълно завършена и лицето й имаше чертите на Лиза.

Можеше да го направи, помисли си. Можеше да извае статуята с лицето на Лиза, с нейната грация и кураж. И с това навярно би могла поне малко да й помогне. Отново сведе поглед към земята и влезе в къщата.

Телефонът звънеше, но тя не му обърна внимание. Не искаше да говори с никого — все още не. Без да светва лампите, мина през кухнята и влезе във всекидневната, като си мислеше дали да не избяга от мислите в сън.

— Чаках ви.

Ърни се изправи като сянка сред мрака и застана в очакване.

След първоначалното стъписване Клеър остана спокойна и го погледна както възрастен човек гледа дете.

— Обикновено хората изчакват вън, докато ги поканят да влязат — посегна да светне лампата тя.

— Недейте — бързо пристъпи той и покри ръката й със своята. Усети, че пръстите му са студени и влажни. — Нямаме нужда от светлина.

Раздразнението й се примеси с надигащия се страх. Спомни си, че прозорците са отворени и само ако викне по-силно, съседите ще дотичат. Освен това той беше само едно дете. Издърпа ръката си изпод неговата. Може би сексуално разочаровано, объркано, но все пак дете.

Не и убиец. Не искаше да го повярва. Не сееше.

— Добре, Ърни — спокойно се отмести и застана така, че диванът да бъде между тях. — За какво е всичко това?

— Мислех, че ще бъдете моя. Така ме гледахте.

— Гледах те както се гледа приятел. Това е всичко.

— Мислех, че ще бъдете моя — настоя той. Тя беше неговата надежда. Навярно последната. — Вместо това тръгнахте с Рафърти. Позволихте му да ви притежава.

Съжалението, което беше започнало да се прокрадва в сърцето й, отново се вледени.

— Отношенията ми с Кем не подлежат на разискване. Това си е моя работа.

— Не. Вие бяхте за мен.

— Ърни! — повтаряше си, че трябва да бъде търпелива. Търпелива и логична. — Аз съм с десет години по-възрастна от теб и се познаваме едва от няколко месеца. И двамата знаем, че никога не съм направила нищо, с което да те накарам да мислиш, че ти предлагам нещо повече от приятелство.

Ърни поклащаше бавно глава, втренчил тъмните си очи в нея.

— Вие бяхте изпратена. Помислих, че сте изпратена — в гласа му се прокраднаха плачливи нотки — глас на юноша — и тя отново се размекна.

— Изпратена? Ърни, знаеш, че това не е вярно. Изградил си си някаква представа, която изобщо не съществува извън твоето въображение.

— Видях статуята. Онази, която бяхте направили. Главният жрец — Бафомет.

Разтърсена до болка, Клеър отстъпи крачка назад в знак на отрицание.

— За какво говориш? Ти ли я открадна?

— Не, други го направиха. И други знаят това, което вие знаете. Видели сте го. Аз също.

— Какво съм видяла?

— Аз принадлежа. Вече нищо не мога да направя. Принадлежа към тях. Не виждате ли? Не разбирате ли?

— Не — тя се подпря с ръка на облегалката на дивана. — Не мога, но бих искала. Бих искала да ти помогна.

— Очаквах, че то ще ме накара да се чувствам добре. Очаквах, че ще ми даде всичко, което искам.

Хленчещият му глас премина в плач, но Клеър не се реши да пристъпи напред и да го успокои.

— Ърни, хайде да се обадим на родителите ти.

— За какво, по дяволите? — сълзите се смениха с ярост. — Какво знаят те? Какво ги интересува тя? Мислят, че могат да оправят всичко, като ме заведат при психиатър. За тях може да се оправи. Мразя ги, мразя ги и двамата.

— Не го мислиш сериозно.

Момчето притисна ръце към ушите си, сякаш да спре нейните, и своите думи.

— Те не разбират. Никой не разбира, освен…

— Освен? — пристъпи към него Клеър. Бялото на очите му проблясваше в тъмнината. Виждаше избилите капчици пот върху горната му устна, която той бръснеше едва веднъж седмично. — Седни, Ърни. Седни и ми разкажи. Ще се опитам да разбера.

— Много е късно да се връщам назад. Знам какво трябва да направя. Знам къде ми е мястото. — Обърна се и побягна навън.

— Ърни! — затича се след него Клеър. Той се метна в камионетката си. — Ърни, чакай!

Когато профуча покрай нея, тя трескаво се взря надолу по улицата. Къщата им беше тъмна. Изруга и хукна към колата си. Не можеше да направи нищо за Лиза. Но може би щеше да помогне поне на Ърни.

Той сви по главната улица и тя го изгуби. Стиснала волана в ръце, обиколи навсякъде, оглеждайки се за колата му. След десет минути беше готова да се откаже, като реши, че най-доброто, което може да направи, е да отиде в пицарията и каже на родителите му какво се беше случило.

Точно тогава забеляза камионетката в задния двор на погребалното бюро „Грифитс“. Отби колата до оградата. „Страхотно, направо страхотно!“, помисли си Клеър. Какво прави това момче? Бягство в погребалното бюро?

Не се спря да прецени последствията. Ще влезе вътре и ще го изведе колкото е възможно по-бързо и тихо. После ще го върне на родителите му.

Задната врата не беше заключена и Клеър я отвори, като се бореше с естественото си отношение към местата, в които смъртта беше всекидневие.

— Ърни? — прошепна тихо и гласът й почтително прозвуча надолу по стълбите. Докато се взираше към спускащите се вити стъпала, предположи, че това е служебният вход. — По дяволите, Ърни, къде си?

Изведнъж си спомни за символиката. Ковчези и свещи. Добре беше запозната със статистиката на самоубийствата сред подрастващите. Ърни беше идеалният кандидат. Разкъсвана от противоречия, продължи да стои на първото стъпало. Тя не е лекар. Няма опит. Ако не успее да го спре…

Реши, че ще е по-добре да отиде да намери Кем, макар че това я караше да се чувства като предател. Док Кремптън може би щеше да е по-добър вариант. Тъкмо се обръщаше обратно към вратата, когато някакъв звук отдолу я накара отново да се поколебае. Защо момчето ще се вслушва в думите на едно ченге — особено такова, за което вече твърди, че ненавижда? Най-вероятно е да не обърне внимание и на думите на някакъв доктор с обща практика в малко градче. Ако пък става дума само за обикновено тийнейджърско избухване, колко ли по-тежко щеше да бъде да го залови полицията? Спомни си сълзите и отчаянието му и въздъхна.

Просто ще слезе долу и най-напред ще види дали може да го открие. Ще опита да му поговори и при повече късмет и настойчивост ще успее да го успокои. Като изчакваше очите й да привикнат към тъмнината, Клеър бавно заслиза надолу по стъпалата.

Гласове. С кого, по дяволите, би могъл да говори Ърни? Имаше вероятност Чарли да е работил — о, Господи! — и Ърни да е налетял на него. Ще се опита да обясни, ще измисли неща, за да заглади нещата и после ще заведе Ърни при родителите му, преди наистина да е успял да се забърка в нещо.

Не, не бяха гласове, а музика. Произведение на Бах на орган. Реши, че Чарли сигурно предпочита подходяща музика, за да си създаде нужното настроение за работата си.

Зави по тесен коридор. Стенните свещници трябваше да осветяват помещението, но сега бяха покрити. Отново на фона на музиката се чу раздвижване. Клеър протегна несигурно ръка и надникна през дългата черна завеса.

И гонгът иззвъня.

Върху платформата лежеше жена. Отначало помисли, че е мъртва — толкова бяла изглеждаше кожата й на трепкащата светлина на свещите. Но тя помръдна с глава и с ще по-див ужас Клеър разбра, че е жива.

Ръцете й бяха кръстосани върху гърдите и във всяка държеше по една черна свещ. Между разтворените й крака имаше сребърен потир, покрит с обреден поднос, върху който беше поставено малко кръгло парче черен хляб.

Имаше и дванайсет мъже, облечени в дълги наметала с качулки. Трима се приближиха към олтара и направиха дълбок поклон.

Над всички се извиси един глас, който заговори на латински. Клеър го позна и се разтрепери.

„Но това не е вярно“, помисли си тя и леко се олюля след първия шок. Там имаше дървета, огън и мирис на дим и бор. Ръката й конвулсивно стискаше черното перде. Гласът, този, който помнеше от съня си, изпълваше малката гола стаичка.

— Пред царя на ада и всички демони на пъкъла, пред това мое братство, обявявам законите на сатаната. Пред тези мои другари повтарям клетвата си и обета си да го почитам. В замяна искам помощта му за изпълнението на всичките ми желания. Призовавам и вас, братя, да сторите същото.

Мъжете край него заговориха едновременно, повтаряйки клетвата.

„Истина е“, помисли ли с ужас Клеър, докато свещеникът и дяконите му продължаваха на латински. Всичко е било истина. Сънят, баща й. Мили Боже — баща й! И всички останало.

— Domine Santanas, Rex Inferus, Imperator omnipotens.

Жрецът вдигна подноса и го задържа до гърдите си, където върху мантията се открояваше тежката сребърна пентаграма и продължи да изговаря несвързани думи на този отдавна вече мъртъв език. Върна го обратно и повтори същото с потира, след което също го постави между стройните бели бедра на жената.

— Господарю мой на мрака, погледни с благосклонност на тази жертва, която сме приготвили за теб.

Усещането за безсмислие — сладникаво и тежко, я върна към дългите и скучни празнични литургии от детството й. Това тук също беше някаква литургия. Черна литургия.

— Dominus Inferus vobiscum.

— Et cum tuo.

Тялото й беше сковано от студ. Клеър трепереше, искаше да се раздвижи, да отстъпи назад, да избяга; беше неспособна да издърпа вкопчената си ръка от завесата. Музиката продължаваше да звучи монотонно като в сън. Миризмата на тамян изпълваше цялото й същество. Жрецът вдигна ръце с насочени надолу длани. Отново отправи молба със силен, плътен и хипнотичен глас. И Клеър го позна. Въпреки че разумът й отказваше да го приеме, тя позна гласа и лицето, което му принадлежеше.

— Salve! Salve! Salve!

Гонгът удари трети път.

Клеър побягна.

Изобщо не си помисли да се отдръпне тихо, да внимава. Обзелата я паника я караше да побегне, да се спаси. Да оцелее. Същото беше и пред онази нощ преди толкова години, когато се беше втурнала през гората като заек — назад към колата на баща си. Беше останала да лежи там, разтреперана от ужас, докато той не я откри.

Светлините в коридора потрепваха около нея, мълчаливи и тайнствени, и очертаваха стълбата в непрогледния мрак. За момент й се стори, че вижда баща си да стои в основата й с изпълнен със съжаление поглед и оцапани с кръв ръце.

„Нали ти казах да не идваш, сладка моя. Това място не е за малки момиченца. — Ръцете му се протегнаха към нея. — Това е само сън, лош сън. Ще забравиш всичко.“

Клеър се затича към него, но видението избледня. Спусна се през него и тръгна нагоре по металната стълба, разтърсвана от ридания. Почувства как я обзема истерия. Тебеширеният й вкус полепна по гърлото й и я задави, докато блъскаше вратата на изхода.

Беше хваната в капан. Избилата по кожата й пот започна да се стича като река, докато блъскаше по вратата. Собствените й задъхани молитви забучаха в главата й. Те ще дойдат за нея. Ще я открият и ще умре, както беше умряла Карли Джемисън. Ще вземат ножа и, сякаш е малка обезумяла козичка, ще го плъзнат по гърлото й.

От устните й се изтръгна вик и тя най-сетне откри резето и изскочи навън в нощта. Докато пресичаше тъмният участък на паркинга, беше като ослепяла от страх. Подпря се на едно дърво, дишайки запъхтяно и притисна мократа си буза към кората.

„Мисли, мисли, по дяволите! — заповядваше си сама. Трябва да извикаш помощ. Трябва да извикаш Кем.“ Можеше да изтича до канцеларията му, но краката й вече не можеха да я държат. Може да не е там. Ще трябва да отиде в дома му. В безопасност — там ще бъде в безопасност. После двамата някак си ще успеят да оправят всичко.

Огледа се и забеляза колата си, която се белееше до камионетката на Ърни. Не можеше да я остави тук. Не смееше. Направи крачка назад и отвращението отново се надигна в нея. Стисна зъби и продължи да върви. Ще се качи в колата си, ще потегли, ще отиде у Кем и ще му каже какво е видяла.

Когато светлината на фаровете я прониза, Клеър се вцепени като заек.

— Клеър? — доктор Кремптън протегна глава от прозореца на колата си. — Клеър, какво, за Бога, правиш тук? Добре ли си?

— Док? — С омекнали от облекчение крайници тя се спусна към него. Вече не беше сама. — Слава Богу! О, слава Богу!

— Какво има? — наместо очилата си и забеляза, че зениците й са разширени. — Ранена ли си, или си болна?

— Не. Не, трябва да се махаме! — погледна бързо и неспокойно към задния вход. — Не знам още колко ще останат долу.

— Кои? — зад проблясващите стъкла на очилата му се появи безпокойство.

— В „Грифитс“. Долу в подземието. Видях ги. Наметалата, маските. Мислех, че това е сън, но не е. Нищо не разбирам. Трябва да намеря Кем. Можеш ли да ме последваш?

— Мисля, че не си в състояние да караш. Защо не седнеш аз да те закарам?

— Добре съм — отвърна тя, докато той излизаше от колата. — Не можем да останем тук. Те вече са убили онова момиче Джемисън, а може би и Биф. Опасно е — гласът й се прекърши, когато усети убождането на игла върху кожата си.

— Да, наистина е — в гласа му звучеше съжаление, докато впръскваше наркотика в кръвта й. — Много съжалявам, Клеър. Толкова много исках да те предпазя от това.

— Не — дръпна се тя, но погледът й вече се замъгляваше. — О, Господи, не!