Нора Робъртс
Божествено зло (25)

Глава двадесет и пета

Мин Атертън беше от жените, които поставяха декоративните свещи на масата загънати с целофана, така както са били купени. Почти всичко, което притежаваше, беше за показ, а не за употреба. Тя купуваше розови или яркочервени свещи — любимите й цветове — и ги слагаше в оригинални бронзови или кристални свещници, където те оставаха в чистичките си опаковки, без никога да бъдат запалени.

Обичаше да купува различни неща. Нещо повече — обичаше да може да купува различни неща — особено такива, които съседите й не можеха да си позволят. Много често оставяше етикетчетата с цената върху предметите, като се надяваше, че някой от гостите ще погледне дъното на някоя ваза или статуетка. На тяхно място тя би го направила. И го правеше.

Мин смяташе, че трябва да проявява отговорност. В края на краищата тя беше жена на кмета и трябваше да поддържа реномето си. Знаеше, че двамата са най-заможната двойка в града и че съпругът й й е много предан. За миналата Коледа й купи чифт диамантени обеци. Всяка по половин карат, включително и поставките. Всяка неделя Мин ги демонстрираше в Божията църква.

Слагаше си косата зад ушите и въртеше глава наляво и надясно, докато пееше тържествено химни, така че скъпоценните камъни да отразяват светлините — и завистта на паството.

Домът й беше претъпкан с мебели, независимо колко скъпи бяха. Мин обичаше новите неща, и то нови-новенички. Купуваше само известни марки. Това й даваше възможност да говори за нейната „Лаз Бой“, за нейния „Етън Алън“ и нейната „Сали Постюрпидик“, сякаш бяха членове на семейството.

Някои от не дотам снизходителните жители на града казваха, че е много жалко, дето няма по-малко пари и повече вкус.

Но Мин винаги забелязваше позеленелите от завист лица и се кичеше с тях като с медали за слава.

Обичаше голямата си несиметрична тухлена къща на „Лорел Лейн“ и сама беше обзавела всеки сантиметър от нея, като се почнеше от всекидневната с канапето в розово и лилаво и пердетата в същата гама и се стигнеше до дамската тоалетна, която беше в нежно розови плочки и зюмбюлено сини тапети. Харесваше големи статуи на танцуващи дами в бални рокли и мъже в жилетки. Всички растения в къщата бяха пластмасови, но пък бяха поставени в скъпи саксии с формата на мериносови овце и ангорски зайци.

Творчеството на Мин не се изчерпваше само с интериора. Естествено във вътрешния двор беше разпънат голям чадър, в комплект със столове и един шезлонг. Тъй като истинските животни създаваха твърде голям безпорядък, тя ги беше заменила с пластмасови и гипсови, така че дворът беше населен с патици, катерички и още овчици.

Отпред, точно срещу поставената на пиедестал Луна, се намираше нейната гордост и радост — чугунено конярче с черно лице и червена ливрея, с неизменна жизнерадостна усмивка. Веднъж Дейви Рийдър, докато работеше нещо у тях, беше закачил канчето с обяда си на протегнатата му ръка. Мин никак не беше останала доволна от тази шега.

Къщата на Мин беше чиста и подредена като аптека. За днес — денят на редовния месечен обяд на дамския клуб — дори беше купила от цветарския магазин украса за масата от кремове и зеленина. От собствения си джоб. Разбира се, щеше да опита надутият им счетоводител някак да й ги възстанови.

Всяко спестено пени и още едно пени за харчене.

— Джеймс, Джеймс! Искам да дойдеш да хвърлиш един поглед. Нали знаеш колко ценя мнението ти.

Атертън мина от кухнята в трапезарията, като се усмихваше и отпиваше от кафето си. Огледа жена си, облечена в нова розова рокля и болеро на цветя. Носеше диамантените обеци и беше ходила при Бети да й направи една от любимите й бухнали прически. Беше си направила маникюр и педикюр. Розовите й нокти стърчаха от отворените й обувки. Атертън я целуна по носа.

— Изглеждаш прекрасно, Мин. Красива както винаги.

Тя се изкиска и закачливо го тупна по гърдите.

— Не става дума за мен, глупчо, а за масата.

Той старателно огледа масата в трапезарията. Беше разпъната, за да се съберат единайсетте гости, които очакваха. Върху покривката от дамаска бяха наредени точен брой чинии „Corelle“ с фино изрисувани рози. Беше поставила малки купички с лимонова вода за измиване на ръцете, както беше виждала в списанията. В центъра бяха кремовете, а от двете им страни свещите с целофановите обвивки.

— Надминала си себе си.

— Нали знаеш, че обичам всичко да бъде красиво — приближи се до прозореца и хвърли един строг поглед навън през розовото копринено перде. — Ами че миналия месец, когато беше ред на Една, тя беше сложила пластмасови чинии. Много ме огорчи.

— Сигурен съм, че това е било най-доброто, което Една е могла да направи.

— Разбира се, разбира се — можеше да каже и други неща за Една — доста неща можеше да каже. Но знаеше, че Джеймс ще стане нетърпелив. — Днес исках да бъде нещо особено специално. Някои от дамите направо са в истерия, Джеймс. Ами да, дори предлагаха да организираме курс по самозащита, което, както вече казах на Гладис Финч, е проява на много лош вкус. Чудя се какво ли още ще измислят.

— Хайде, Мин, всички правим каквото е необходимо — после й намигна. — Нали ми имаш доверие, Мин?

Тя примигна към него с блеснали очи.

— Иска ли питане, Джеймс.

— Тогава остави това на мен.

— Винаги е било така. Само че този Кемърън Рафърти…

— Кемърън си върши работата.

Мин изсумтя.

— Искаш да кажеш, когато не души около Клеър Кимбъл. О, знам какво ще кажеш — махна с пухкавата си ръка към него и той отново се усмихна. — Мъжът има право на почивка. Но съществуват и приоритети — усмихна му се насреща. — Нали това щеше да ми кажеш, Джеймс? Мъжът си има свои приоритети.

— Познаваш ме твърде добре.

— Разбира се, след толкова години — Мин се зае да оправя вратовръзката му. — Знам, че би искал да се измъкнеш преди момичетата да са пристигнали, но ще бъда много доволна, ако останеш само за няколко минутки. Вестниците и телевизията са изпратили свои хора. Нали не искаш да изпуснеш тази възможност. Особено ако ще се кандидатираш за губернатор.

— Мин, знаеш, че още не е решено — щипна я по брадичката. — Това си е само между нас.

— Знам. И това, че не мога да се похваля направо ме съсипва. Самата мисъл, че в партията разглеждат кандидатурата ти! — тя нежно поглади ревера му. — След всичките години, които отдаде на този град.

— Любимият ми избирател. Добре, ще остана за малко — каза той, — но не храни надежди за губернаторската резиденция, Мин. Има още доста време до изборите — напомни й той, като видя, че лицето й помръкна. — Да бъдем търпеливи. Звъни се. Ще отворя аз, а ти ще се появиш тържествено.

 

 

Клеър закъсняваше. Все пак по-добре, отколкото изобщо да не се появи. Но Гладис Финч й се обади, за да я попита дали има нужда от кола. Не беше никак чудно, че Клеър забрави за обяда, след като откри липсата на скулптурата от гаража.

Реши, че сигурно са деца, които си правят шега с нея. Много й се искаше да е така. Но дълбоко в себе си знаеше, че става дума за нещо много по-сериозно.

Всичко, което можеше да стори, беше да съобщи за кражбата веднага щом приключи с този проклет обяд.

Защо тази скулптура? Защо това кошмарно изображение?

Опита да се съсредоточи върху това, което трябваше да направи. За съжаления Гладис се беше обадила малко преди обяд и Клеър се втурна от гаража в спалнята, за да се напъха в костюма си.

Не беше сигурна дали късата синя пола и сако във военен стил са най-подходящите дрехи за женски обяд, но това беше най-доброто, което успя да измисли. Дори и в момента крепеше волана с лакти, докато се опитваше да закрепи обеците си.

Успя само да изпъшка, когато забеляза колата на телевизията от Хейджърстаун. Паркира зад нея и опря чело на кормилото.

Мразеше публичните изяви. Мразеше интервютата и мразеше насочените към нея камери. Дланите й вече бяха потни и лепкави, а още дори не беше излязла от колата.

Едно от последните неща, които й се наложи да направи в Ню Йорк беше да се съгласи да говори пред клуба на Тина Йънгърс. Критичката беше много настоятелна — също както и Мин. И Клеър беше отстъпила. Както винаги.

Безгръбначно. Мекотело. Страхливка и лицемерка. Издърпа огледалото за обратно виждане и се погледна в него. Страхотно. Спиралата се беше размазала под очите й. Поради липса на нещо по-добро, Клеър наплюнчи пръста си и го изтри.

Ти си зряла жена, наставляваше се сама. Възрастен човек. Професионалист. Трябва да се справиш с това. И няма да се отказваш.

Добре знаеше, че нещата стават още по-зле — страхът, паниката. Всички онези седмици след смъртта на баща й. Онези въпроси и любопитните очи, впити в нея. Всички онези камери на погребението.

Сега е друго. По дяволите, сега сме тук. Измъкни разнебитения си стомах и омекналите си колене от колата. Всичко се свеждаше до това да се опита да забрави, че е била ограбена — както и перспективата да чуе въпроса, който Кем щеше да й зададе: „Защо, по дяволите, не си заключила гаража?“

Първото, което видя, когато се измъкна навън, беше Луната, а след нея и конярчето. Докато поемаше по алеята, нервно се изкиска.

После съгледа и лъвовете. Наложи се да спре. Трябваше да ги разгледа. От двете страни на стълбището се бяха излегнали двойка бели гипсови лъвове с гриви от изкуствени диаманти.

— Извинете, момчета — промърмори тя и все така усмихната почука на вратата.

 

 

Докато Клеър се оправяше с дамския клуб, Джолийн Бътс седеше на сгъваемия стол до мъжа си в гимназията. Поздравленията продължаваха твърде дълго и доста хора вече неспокойно се въртяха на столовете си, но Джолийн продължаваше да стои тихо и неподвижно с просълзени очи.

Не знаеше защо плаче. Дали защото нейното момченце правеше още една голяма крачка към зрелостта. Дали защото толкова много приличаше на баща си от времето, когато тя и Уил бяха носили тогите и шапките. Дали защото със сърцето си вече беше разбрала, че го е загубила.

Не беше казала на Уил за спора си с него. Как би могла? Той и сега седеше до нея с блеснал поглед и лицето му грееше от гордост. Не му беше казала и как, след като Ърни побегна от къщата, тя се качи в стаята му и трескаво зарови за наркотици. Почти се надяваше да открие, за да има нещо реално, върху което да излее гнева си.

Не откри наркотици, но това, което видя, я изплаши много повече.

Книгите, листовките, сноповете черни свещи. Тетрадките изпълнени с нарисувани символи, странни имена и числото 666 — изписано дебело стотици пъти. Дневникът, който с най-малки подробности описваше ритуалите, които беше правил. Които беше правил в същата тази стая, докато тя е спала. Дневникът, който тя бързо затвори, неспособна да чете по-нататък.

След този ден почти не беше мигвала от притеснение, като непрекъснато се питаше дали ще намери кураж и достатъчно мъдрост, за да заговори момчето отново. И сега, докато извикваха имената на завършващите, докато младите момчета и момичета тържествено дефилираха през сцената, Джолийн наблюдаваше сина си.

— Ърнест Уилям Бътс.

Уил държеше видеокамерата на рамото си, но свободната му ръка се протегна към жена му. Джолийн я стисна и я задържа. После се разплака.

 

 

Ърни се върна на мястото си като в мъгла. Някои от момичетата плачеха. Самият той почувства, че ще се разплаче, макар да не знаеше защо. В ръцете му беше билетът за свободата. Дванадесет години се беше трудил заради това късче хартия, за да може да отиде къде поиска и да прави каквото поиска.

Странно, но Лос Анджелис не му се струваше толкова важен сега. Вече не беше сигурен, че иска да отиде там, че иска да открие други като него. Мислеше си, че ще намери други като него и тук. Може би ги беше намерил.

Ти си белязан с церемониалната кръв.

Но това беше коза. Просто една глупава коза. Не човек. Чуваше я как пищи, как пищи и пищи.

Докато траеше раздаването на дипломите, Ърни едва се удържа да не хукне навън.

Не можеше да си позволи да привлича вниманието върху себе си. Под тогата тялото му беше плувнало в пот — обилната и пареща пот на страха. Другите зрелостници около него сияеха или стояха с насълзени очи. Той седеше неподвижен и гледаше право пред себе си. Не можеше да направи погрешно движение. Ако разберат, че е видял, че се е уплашил и се е обадил на шерифа, щяха да го убият.

Няма да повтори отново тази грешка. Дишаше бавно и равномерно, за да се успокои. Шерифът не може да направи нищо. Никой не може да ги спре. Те са твърде силни. Едновременно със страха усети и бърз прилив на мрачна възбуда. Той е един от тях. И, естествено, силата им беше и негова.

Беше подписал името си с кръв. Беше положил клетва. Принадлежеше.

Само това трябва да помни. Той принадлежи.

Беше много късно за Сара Хюит. Но неговото време сега започваше.

 

 

— И все още никаква вест от нея. Съжалявам, Бъд.

— Повече от седмица вече, откакто никой не я виждал — Бъд стоеше до патрулната кола и се оглеждаше надолу и нагоре по улицата, сякаш сестра му всеки момент можеше да изскочи от някоя врата и да му се изсмее. — Мама мисли, че е заминала за Ню Йорк, но аз… Трябва да направим още нещо — измъчено каза той. — Просто трябва да можем да направим нещо.

— Правим всичко възможно — отвърна му Кем. — Подали сме съобщение, че търсим нея и колата. Попълнихме искане за национално издирване. Разпитахме всички в града.

— Възможно е да е била отвлечена.

— Бъд — наведе се над капака Кем. — Знам колко си разстроен. Но истината е, че няма данни за влизане с взлом, нито за борба. Дрехите и личните й вещи ги няма. Сара е на тридесет години и е свободна да заминава и да се връща, когато поиска. Ако се бях обадил на федералната и бях поискал разследване за отвличане, никога нямаше да се съгласят.

Бъд упорито стисна устни.

— Тя щеше да ми се обади.

— Мисля, че си прав. Същото мисля и аз. Но фактите… Всичко, с което разполагаме са фактите. Няма да спрем да я търсим. Защо не отидеш при Марта и не накараш Алис да ти направи едно хубаво кафе?

Той поклати глава.

— По-добре да работя нещо. Видях доклада, над който работите. Материала за култовете, който Блеър Кимбъл е издирил за вас.

— Това е само теория. Нямам нищо сериозно. — Не му се искаше Бъд или някой друг да наднича през рамото му, докато той изследва различни възможности.

— Не, но ако наистина има нещо необикновено наоколо, вече мога да разбера. Нещата, които намерихме в бараката на Биф… и начинът, по който беше убит. Може да се окаже, че всичко е свързано. Може би и изчезването на Сара е свързано с това.

— Недей да откачаш — постави ръка на рамото му Кем.

Очите на Бъд, уморени и отчаяни срещнаха неговите.

— И вие мислите, че всичко това е свързано.

Не можеше да го избегне.

— Да, така мисля. Но да мислиш и да докажеш за две различни неща.

Бъд кимна. Лицето му не изглеждаше вече толкова младо.

— Какво ще правим сега?

— Ще започнем всичко отначало.

— С Биф?

— Не, с гробището.

 

 

Понякога мъжете се събират заедно за неща, различни от покера, футбола или от бирата в събота вечер. Понякога се събират, за да обсъждат въпроси, различни от бизнеса, земеделието или жените си.

Понякога се събират заедно от страх.

Стаята беше тъмна и миришеше на влага — тук и преди бяха споделяни тайни. По стените пълзяха паяци и плетяха сложни мрежи, за да уловят плячката си. Тук никой не ги безпокоеше.

Срещнаха се само трима. Те участваха най-отдавна. Някога бяха четирима, но единият умря сред пламъците между палмовите дървета и тихите води на езерото. Бяха се погрижили за това.

— Това не може да продължава.

Макар че гласовете бяха приглушени, страстта беше силна.

— Ще продължи — това беше гласът на сигурността и силата. Главният жрец.

— Направихме само каквото беше необходимо — това беше помирителната нотка, тази на спокойствието. Зад нея стоеше стремежът към властта, амбициозния копнеж за мястото на главния жрец. — Трябва само да запазим разума си. Трябва да направим някои промени.

— Около нас всичко се разпада — неспокойни пръсти посегнаха към цигарата и я запалиха, въпреки неодобрението на останалите. — Рафърти се е задълбочил много. По-упорит е, отколкото предполагахме.

Истина беше и това погрешно предвиждане беше неприятно. Но можеха да се справят.

— Няма да открие нищо.

— Вече знае за Паркър. Свързал се е с оня идиот — местния шериф, който се кани да поднови случая.

— Голямо нещастие беше, че Гарет реши да се разприказва толкова свободно пред една курва. И за нещастие същата тая курва постави нащрек нашия добър шериф — с превзет жест Джеймс Атертън отблъсна дима от себе си. Него не го притесняваше законът. Той беше над закона. Обаче кроткият и разумен мъж до него, който говореше за промени, му създаваше грижи. — Но тъй като те си платиха за това, вече няма нищо, което да насочи шерифа към нас. Нищо, освен собствената ни глупост.

— Аз не съм глупак — цигарата просветна, откривайки уплашените очи на Мик Морган. — Да го вземат мътните, аз така виждам нещата. Достатъчно дълго съм бил ченге, за да мога да разбера кога друг полицай е надушил следата. Грешно го преценихме, когато си мислехме, че няма да си дава зор да разследва за Биф. Има сведения за всички в града.

— Това нищо не означава, тъй като всеки, който трябва, има неоспоримо алиби.

— Може би нямаше да стане така, ако не беше открил ония неща във фермата — удари с юмрук по нестабилната маса Мик. — По дяволите, тия фотографии на Биф. Кучият му син сигурно е откачил, за да ги снима.

Съгласи се с него, но без паника. Беше твърде силен, за да се плаши.

— Снимките са били унищожени.

— Но Джейн Стоки ги е видяла. Вече е идентифицирала едното момиче. Казвам ви, че Рафърти няма да остави нещата така. Проклетият му Биф!

— Биф беше глупак и затова умря. Ако сме допуснали грешка, то е, че не разбрахме по-рано какъв голям глупак е.

— Всичко беше от пиенето — тъжно каза третият. Съвестта му скърбеше за смъртта на един от братята. — Той просто не можеше да се справи с пиенето.

— Извиненията са за слабите — думите бяха изречени остро и накараха двамата събеседници на Атертън да замълчат. — Въпреки всичко, доказателствата, които шерифът е открил, свързват момичето с Биф и само с Биф. В крайна сметка на отвличането и убийството й ще бъде обвинен един мъртвец. Вече съм предприел някои стъпки, за да се стигне до това. Съмнявате ли се в мен?

— Не — Мик се беше научил да не се съмнява, погледна единия и другия и разбра, че двамата са се хванали в решителната схватка за ръководството. — Трудно ми е, да знаете. Всеки ден трябва да работя с Бъд. Харесвам го, а той направо се е поболял заради сестра си.

— Всички съжаляваме за семейството — каза вторият мъж. — Но каквото трябваше, беше направено, макар че можеше да се изпълни с по-малко… наслада — той строго погледна към Атертън. — Тя трябва да се последната. Трябва да се върнем там, откъдето тръгнахме. Когато започнахме преди повече от две десетилетия, за нас това беше само начин да търсим нови познания и да изследваме алтернативи, да получим нови възможности. Сега загубихме пътя си.

— Каквито сме били, такива сме и сега — настоя Атертън и преплете пръсти. Запаси присмеха за себе си. Като политик можеше да различи думите, които се целят в поста му. Но той разбираше това, което неговият опонент отказваше да разбере — онова, което крепеше групата, беше сексът и кръвта. И винаги щеше да е така. — Господарят иска кръв.

— Но не човешка кръв.

— Ще видим.

Мик избърса уста с опакото на ръката си.

— Всичко е, защото преди Биф никога не сме убивали някого от нашите.

Атертън опря длани една в друга.

— Забравяш Джак Кимбъл.

— Джак Кимбъл беше нещастен случай — Мик запали нова цигара от фаса на предишната. — Двамата с Паркър отидохме при него само да си поговорим, може би малко да го посплашим, за да не се разприказва за сделката с търговския център. Не сме искали да му се случи нещо. Беше нещастен случай.

— Нищо не е случайно. Господарят наказва слабия.

Този път Мик само кимна. Той вярваше в това, дълбоко вярваше.

— Джак не можа да привикне, всички го знаем. Сигурно съм се надявал, когато той умря, че с това ще отрежем слабото звено. Но той все още може да ни създаде проблеми.

— Какво имаш предвид?

— Заради това поисках да се срещнем. Кем се е заел със сделката със земята.

Изведнъж настана мъчителна тишина, нарушавана единствено от неравното дишане на Мик и упоритото гризене на някаква полска мишка.

— Защо?

— Предполагам, че заради Клеър. Онзи ден тя дойде в канцеларията, напрегната като струна. Веднага след това разбрах, че се е обаждал до районния съд и е поискал достъп до докладите по делото.

Кратка пауза. Тихо потропване на пръсти върху дърво.

— Няма какво да намери.

— Да, знам, че добре прикрихме следите си, но си помислих, че ще искате да знаете. Ако свърже някоя от тези сделки с нас…

— Няма. Ти като помощник-шериф трябва да можеш да го отклониш в друга посока. Това, което ни трябва сега, я може би нова улика.

— Улика?

— Оставете на мен.

— Мислех… — Мик се опитваше внимателно да подбира думите си. — Кем се е заел да рови, целият град е настръхнал… Бихме могли да отложим следващите няколко церемонии. Може би до Нощта на жътвата. Дотогава…

— Да отложим? — Гласът на Атертън вече не беше спокоен, а остър като скалпел. — Да отложим ритуалите си, заради някакви глупаци и страхливци? Нищо не отлагаме! Нищо не отстъпваме! От нищо не се страхуваме! — изправи се тържествено и застана над останалите двама. — Ще направим черната меса както е по календара. И ще поискаме гневът му да се стовари над тези, които ни преследват.

 

 

Клеър успя да се добере до дома си чак след четири. Насочи се направо към хладилника, отвори си една бира и отпи половината. Това й помогна да премахне от устата си вкуса на сладкия боровинков пунш.

Докато се приближаваше от кухнята към всекидневната, изрита обувките си.

— Блеър? Блеър, тук ли си? Май не — изсумтя към бирата си тя, като не получи отговор. Издърпа сакото си и го захвърли към един стол. Тръгна нагоре по стълбището, като притискаше с една ръка бирата, а с другата започна да разкопчава копчетата на блузата си.

Когато чу раздвижването над главата си, тя бавно преглътна. Изскърцване и звук от нещо тежко, което някой влачи по пода. Продължи да се изкачва като стъпваше безшумно по чорапи.

Вратата на таванската стая беше отворена. Сърцето й за момент се сви при мисълта, че Блеър разглежда кашоните със спомените.

Но когато застана на прага, видя Кем, а не брат си.

— Какво правиш?

Той вдигна поглед от кашона, който изпразваше.

— Не те чух да идваш.

— Явно — пристъпи вътре. Баща й — парченцата от неговия живот — бяха разопаковани и разпилени по пода. — Попитах те какво правиш?

— Търся нещо, което може да ми помогне — изразът на лицето й го накара да застане нащрек. — Баща ти може да е имал нещо друго. Някаква тетрадка. Някакви документи.

— Разбирам — остави полупразната бира и взе градинарската риза. — Имаш ли разрешение за обиск, шерифе?

Той се помъчи да запази спокойствие или поне да я накара да разбере.

— Не. Блеър ми даде разрешение. Клеър, все пак ще се върнем на старото място?

Тя тръсна глава и се извърна. Бавно и много грижливо сгъна ризата и я постави на пода.

— Не. Не, прегледай всичко, което е останало, ако това ще помогне. Веднъж завинаги да приключим с това.

— Мога да взема кашоните вкъщи, ако така ще ти бъде по-леко.

— Предпочитам да го направиш тук — обърна му гръб тя. — Съжалявам за реакцията си — но не погледна към кашоните. — Този е най-добрият начин да ми е по-леко, че ти се занимаваш с това. Искаш ли помощ?

Чувството на възхищение, едновременно с обичта му към нея беше прекрасно.

— Може би. Не съм открил още нищо — изправи се и се приближи до нея. — Какво си направила с косата си.

Клеър автоматично посегна с ръка.

— Подстригах я малко.

— Харесва ми.

— Благодаря. И къде е Блеър?

— Беше с мен. Налетяхме на Труди Уилсън. Беше със сестринската си престилка.

— О?

— Е, естествено Блеър изплези език. Май нещо го стискаха обувките, така че го оставих в компетентните ръце на Труди — погледът му се спусна към блузата, която беше разкопчала донякъде. — Имаш ли нещо под блузата?

Клеър погледна надолу.

— Вероятно не. Доста набързо се облякох.

— Божичко, Щека, направо се побърквам всеки път да гадая дали си с бельо или не.

Тя му се усмихна, играейки си с последните две неразкопчани копчета.

— Защо сам не провериш?

Той я хвана и двамата заслизаха надолу по стъпалата, но в този миг на площадката ги пресрещна Блеър.

— Опа-а.

Кем строго го изгледа.

— Я се опитай да го повториш с думи.

— Извинявам се. Дойдох само да ви кажа, че имам среща.

— Радвам се за теб — отметна косата от лицето си Клеър. — Да те чакам ли довечера?

— Не. Ще си взема един душ — той тръгна надолу към хола. — Между другото ти си след петнайсет минути.

— Къде съм?

— По телевизията. Алис ми каза. Освен това, ако двамата бъдете така добри да изчакате и да продължите с играта на Рет и Скарлет, след като изляза, ще ви бъда много благодарен. — Затвори вратата на банята.

— Телевизията?

— О, няма значение — притисна се отново в него Клеър. — Онова нещо с дамския клуб.

— Забравих за него. Как мина?

— Отидох. Спря да ми се гади, когато видях излегнатите бели гипсови лъвове.

— Моля?

— Излегнатите гипсови лъвове. Къде отиваме?

— Долу при телевизора.

— Нали не искаш да го гледаш, Кем. Глупаво е.

— Разбира се, че искам да го гледа. Кажи ми за лъвовете?

— Онези невероятно грозни статуи пред къщата на Атертън.

— Пред къщата на Атертън има много невероятно грозни статуи.

— Без майтап! Говоря ти за онези лъвове-пазачи, които най-спокойно се излежават там. Представих си ги как скачат от площадката си и разкъсват пластмасовите патици и дървените овчици, а после погват конярчето върху някое дърво. След това ми беше много трудно да погледна сериозно на задачата си. Кем, наистина ненавиждам да се гледам по телевизията.

— Добре! Тогава можеш да ми донесеш нещо за пиене, докато аз гледам. С тази блуза ли беше?

— Да.

— Така?

Клеър сбърчи нос и започна да се закопчава.

— Разбира се, че не. Бях се разкопчала напълно за телевизията.

— Добра идея. Защо ти беше толкова зле, преди да видиш лъвовете?

— Мразя да говоря пред публика.

— Тогава защо го правиш?

— Защото съм безгръбначно мекотело.

— Сигурен съм, че имаш гръбнак. Знам го, защото направо полудяваш като те целувам по него. Донеси кола или нещо такова. Дежурен съм.

— Няма проблем, отивам да сервирам — запъти се към кухнята, докато той се зае с дистанционното. Когато се върна беше седнал на леглото, а краката му бяха вдигнати на малката масичка. — Съжалявам, но не съм направила пуканки.

— Няма нищо — той я издърпа до себе си.

— Наистина не искам да гледа.

— Тогава си затвори очите. Обзалагам се, че си ги шашнала, Щека.

— Имаше учтиви аплодисменти — опъна краката си до неговите тя. — Мисис Атертън ме накара да се върна чак дотук, за да взема някаква работа, над която в момента работя. Която… до дяволите! Сега си спомних, че я забравих там.

— Какво беше?

— Дърворезба. Ръце и рамене. Впрочем, твоите.

— О, Господи!

Искреното му отчаяние я накара да се усмихне.

— Мисля, че някои от дамите те разпознаха. Определено имаше такива, които се подсмихваха. Но най-вече ги интересуваше дали правя цветя и дечица. Мисля, че раменете и ръцете ги карат да се чувстват неудобно, защото без глава им напомнят за обезглавяване, докато това, което съм се опитала да пресъздам, всъщност е мъжка сила и красота.

— Сега пък на мен ми прилошава.

— Още дори не си я видял — Клеър за момент се поколеба, защото знаеше колко ще се разтревожи, но после реши да му каже. — Кем, някой е откраднал една от скулптурите ми. Онази с кошмара.

Той не помръдна, но го усети как застава нащрек.

— Кога?

— Трябва да е било някъде между вчера вечерта и десет тази сутрин. Мисля, че някакви деца…

— Глупости.

— Добре, не знам какво да мисля. Единственото, което знам, е, че я няма.

— Разбили ли са вратата?

— Не — вирна брадичка тя. — Добре, щом трябва да го кажа — забравила бях да заключа гаража.

— По дяволите, Клеър, ако не мога да разчитам, че ще заключваш вратата, по-добре да те затворя в килията.

— Ще я заключвам вече тая проклета врата — по-лесно беше да му се разсърди, отколкото да си мисли непрекъснато, че са й взели работата. Че някой я е следил толкова отблизо и е успял да я открадне. — Ще сложа и алармена система, ако това ще те направи по-щастлив.

— Премести се при мен — погали я по бузата той. — Това ще ме направи щастлив.

Лекото присвиване в стомаха я накара да се извърне.

— Не се нуждая от опека.

— Не говоря за това, Щека.

— Знам — въздъхна несигурно тя. — Просто този път наистина бъди полицай, Рафърти. Намери статуята ми — направи усилие и го погледна отново. — Моля те, не ме притискай. И недей да откачаш.

— Аз не откачам, а се тревожа.

— Всичко ще е наред — сгуши се в него и беше сигурна в това. — Нека да го забравим за малко и да видим как се правя на идиот за телевизионната публика. О, Господи, ето започва. Кем, защо не…

Той затисна устата й с ръка.

— В нашия район пристигна една от звездите на артистичния свят — обясни водещата. — Клеър Кимбъл, известната скулптурка…

— Хм. Скулптурка! — успя да изсумти изпод дланта му Клеър.

— Млъквай.

— … днес в дома на кмета на Емитсбъро. Мис Кимбъл е родена в Емитсбъро и стана известна в Биг Ейпъл.

— Всяко изкуство е израз на някакво чувство — лицето на Клеър изпълни екрана и тя премести ръката на Кем от устните към очите си. — Скулптурата много често е твърде интимна, тъй като артистът е директно свързан с работата си посредством осезанието и материала.

— Изглеждаш страхотно.

— Говоря като някоя снобка. Снобка си бях и такава си останах.

— Не, говориш също страхотно. Впечатлен съм. Това аз ли съм?

Клеър надзърна през пръстите му и видя дърворезбата.

— Аха.

— Не е толкова зле — доволно каза той.

— Превъзходна е — разшири пролуката между пръстите тя, за да може да вижда по-добре.

— Скулптурата — продължаваше образът й от екрана — често е материализиран израз на чувствата, спомените, надеждите, разочарованията и мечтите на твореца. Тя е начин да се освободиш от действителността, да я разшириш, да я възпроизведеш чрез жив модел или чрез собственото си въображение.

— Не може ли поне да намалим звука?

— Шт!

— Дали действието на творбата ще бъде потискащо или романтично силно зависи от настроението на твореца и материала, който използва. Работата ми е част от мен — понякога най-добрата, понякога най-мрачната. Но тя винаги отразява това, което виждам, чувствам или вярвам.

Включиха отново студиото.

— Сега доволен ли си? Говорих като някоя помпозна глупачка.

— Не, беше честно. Правиш ли скулптори от сънищата си, Щека?

— Разбира се, понякога. Виж какво, днес вече давах интервю — обви ръце около него и прокара пръсти по тила му. — Мислех, че ще излизаме.

— След малко. Тази фигура на кошмара, която е открадната, от онзи сън за баща ти ли беше?

— Може би. Не знам.

— Можеш да нарисуваш какво си видяла онази нощ, нали?

— За Бога, Кем!

— Можеш!

Клеър затвори очи.

— Да, мога.