Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Divine Evil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 79 гласа)

Информация

Корекция
Lenitooo (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Божествено зло

ИК „Бард“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и първа

Джейн Стоки прекарваше дните в чистене и опаковане. След като събираше яйцата и се погрижеше за добитъка, тя се заемаше с някоя стая от къщата. Повечето неща щяха да се продадат на търг. Боб Мийз вече беше идвал да й предложи да купи махагоновата гарнитура от трапезарията, която беше останала от баба й. Голямата и малката масичка за сервиране, китайския бюфет, разтегателната маса, предназначена за голямо семейство с много деца, запазеният комплект столове — всички те някога имаха значение за нея. С годините лакът беше потъмнял и повърхностите не бяха вече толкова лъскави, но някога гарнитурата в трапезарията беше нейната гордост и радост. Както и обект на кавги между нея и Биф.

Той искаше да я продаде. Но това беше едно от малкото неща, за които се беше осмелила да му се противопостави.

Сега желанието му щеше да се изпълни.

В Тенеси нямаше да има място за тежки, стари мебели. Сестра й също нямаше да я иска. Кем си имаше своя, а Джейн нямаше дъщеря, на която да прехвърли тази семейна реликва. След нея всичко ще приключи.

Сега не мислеше за това. Не си позволяваше.

Щеше да е много скъпо да я превози на юг или пък да я даде някъде за съхранение. Истината беше, че вече не държеше на нея — когато беше останала сама.

Изваждаше едно по едно чекмеджетата, като разпределяше бельото — в един кашон за продажба, а в друг за ползване. Ето покривката за маса от дамаска на майка й с петното от боровинков сок, останало от един „Ден на благодарността“ преди много години, което не можа да изпере. Дантелената покривка, която беше сватбен подарък от лелята на Майк — Лорета. Някога Джейн я колосваше и гледаше с такава любов, а сега беше размъкната и непотребна. Тук бяха и покривките с красивите букви „Р“ в ъглите, които сама беше избродирала.

Реши да ги вземе със себе си.

От бельото се прехвърли към стъклените съдове — свещници, бонбониери и единични чаши за шампанско, преживели трийсет години.

Щом напълни един кашон, започна следващия и все си мислеше колко неща се натрупват за един трийсетгодишен живот. С умели движения загъваше във вестници частици от живота си, които други хора щяха да отнесат и да докосват. Тук беше и големият поднос, който майка й купи от пътуващия търговец с червени като морков коси и лъскава усмивка. Той беше казал, че ще могат да го използват цял живот, но майка й го купи заради красивите розови цветя по краищата.

Докато го огъваше, върху вестника капна една сълза.

Не можеше да го вземе със себе си. Не можеше. Какво щеше да прави сама жена с толкова неща? И после, всеки път, когато ги мие или бърше, ще си спомня, че вече си няма никого, за когото да се грижи.

Ще си купи някакви нови чинии като тези, които видя в каталога на Дж. С. Пени. Нямаше смисъл да пълни шкафовете и килерите с неща, които не й бяха нужни. Дори не можеше да си спомни какво я бе накарало да ги запази толкова време. Биф ги наричаше събирачи на прах. И имаше право. Джейн прекарваше часове да бърше прахта от тях.

Загъна малко котенце от китайски порцелан и гузно го пусна в кашона с нещата, които щеше да вземе със себе си.

Когато на вратата се почука, тя трепна. Преди да отвори, оправи престилката си и приглади косите си. Искрено се надяваше, че не е пак Мин Атертън, която идваше да рови из къщата под предлог, че е загрижена приятелка и съседка.

При тази мисъл Джейн почти се засмя. Мин си беше досадна интригантка, откакто беше проговорила. Ако не се беше омъжила за Джеймс, никой нямаше да си губи времето с нея. Обзе я чувство на съжаление и завист. Мин може и да беше досадна като прашинка в окото, от която не можеш да се отървеш, но си имаше съпруг.

Джейн отвори вратата и видя сина си.

— Мамо — Кем не помнеше по-приятен момент в живота си. — Трябва да говоря с теб.

— Заета съм, Кемърън — страхуваше се, че е дошъл да говорят за фермата. Очакваше, че ще протестира, задето я продава. Но той не каза нищо. — Продажбата е след три седмици и трябва да опаковам цялата покъщнина.

— Бързаш да се изнесеш, а? — Кем задържа вратата с ръка и се прокле за това. — Трябва да говоря с теб. Става въпрос за Биф.

— Биф? — пръстите й заиграха по копчетата на блузата. — Откри ли нещо? Разбра ли кой го е убил?

— Трябва да говоря с теб — повтори той. — Ще ме пуснеш ли да вляза?

Джейн отстъпи назад. Кем забеляза, че вече е започнала с всекидневната. Беше останал само диванът, телевизорът и малка маса с лампа. По избелелите тапети се забелязваха петна, там, където е имало картини, а по пода личаха избледнели линии от килимите и пътеките.

Искаше му се да я разтърси, да й извика и да я помоли да размисли. Това, което опаковаше, беше част от живота й. Но не беше тук като неин син. Тя не искаше.

— Защо не седнеш? — посочи той към дивана и зачака. — Трябва да ти задам няколко въпроса.

— Вече ти казах всичко, което знам.

— Наистина ли? — той не седна. — Защо не ми каза за заниманията на Биф?

— Занимания? — лицето й стана безизразно. — Не те разбирам.

— От какво друго се интересуваше, освен от пиене?

Устните й здраво се стиснаха.

— Не искам да говориш лошо за него в дома му.

— Тук никога не е било негов дом, но да оставим това. С какво се занимаваше?

— Работеше във фермата.

„Как не!“, помисли си Кем, но отмина това.

— Исках да кажа през свободното си време.

— Обичаше да гледа телевизия — затършува из паметта си да си спомни нещо за мъжа, с когото беше живяла повече от двайсет години. — Обичаше да ходи на лов. Никога не пропускаше да убие поне една сърна през сезона.

„Или две“, помисли си Кем. Изчистваше ги в гората и после все успяваше да заобиколи проверката на пазара и да продаде месото.

— Четеше ли?

Джейн смутено премигна.

— Малко.

— Какви неща четеше?

Спомни си списанията, които намери и изгори в бараката.

— Ами разни неща, каквито четат мъжете.

— Ами религията?

— Религията? Той нямаше религия. Мисля, че беше отгледан като методист, но винаги казваше, че църквата е губене на един час ценно време всяка седмица.

— Колко пъти седмично излизаше?

— Не знам — намръщи се тя. — Не виждам какво общо има това с убийството.

— Имаше ли някаква специална вечер, в която винаги да излиза?

— Не съм го следила. Не беше моя работа.

— Ами чия работа беше? С кого излизаше?

— С разни хора — сърцето й заби много силно, но Джейн все още не разбираше от какво толкова се страхува. — Повечето пъти излизаше сам и се срещаше с Лес Гледхил, Оскар Руди, Скунк Хагърти или някой от останалите. Понякога играеха покер или отиваха в кръчмата на Клайд — понякога ходеше и във Фредерик и посещаваше проститутки, но това Джейн не изрече на глас. — Мъжът има право да се отпусне.

— Отпускал ли се е някога с наркотици?

Лицето й пламна, а после отново пребледня.

— Нямаше да допусна такива мръсотии в къщата си.

— Трябва да огледам стаята му.

Този пък лицето й стана яркочервено.

— Няма такива неща. Няма. Идваш тук. Идваш тук, след като човекът е мъртъв и не може да се защити, и се опитваш да ми разправяш, че бил някакъв наркоман. Защо не си навън да търсиш кой го е убил, вместо да ми подхвърляш разни мръсотии?

— Търся този, който го е убил. Сега обаче трябва да погледна нещата му. Мога да го направя така, а мога и да взема прокурорско разрешение. Ти избирай.

Джейн бавно се изправи.

— Ще го направиш ли?

— Да.

— Ти не си момчето, което отгледах — потрепери гласа й.

— Не, сигурно не съм. Искам да дойдеш с мен. Ако намеря нещо, искам да видиш къде е и как съм го открил.

— Свърши, каквото трябва, и после не те искам да се връщаш тук.

— Няма за какво да се връщам.

Джейн тръгна сковано нагоре по стълбата и Кем я последва.

Остана доволен, че още не е почнала да разтребва тук. Беше точно както Клеър му го описа — разхвърляно, прашно и вонящо на вкиснала бира.

— Обзалагам се, че не си влизала често тук.

— Това беше стаята на Биф. Мъжът има право на свое местенце.

Но прахът я притесняваше почти колкото струпаните по пода списания.

Кем започна от единия ъгъл. Работеше мълчаливо и систематично. В едно от чекмеджетата, сред гилзите от патрони и кибритите, намери кесийка от тютюн, пълна с около трийсетина грама стрита трева.

Погледна към майка си.

— Това е тютюн.

— Не — той й го подаде. — Марихуана е.

Джейн усети бързо тъпо пробождане в стомаха.

— Тютюн е — настоя отново. — Не виждаш ли, че е написано на пакетчето.

— Няма нужда да те убеждавам. Ще го изпратя в лабораторията.

— Това не доказва нищо — започна да навива и развива краищата на престилката си. — Някой му го е дал на шега. Сигурно дори не е знаел какво е. Как е можел да разбере?

Кем остави пакетчето и продължи търсенето. В издълбаната поставка за препарираната катеричка откри две шишенца с кокаин.

— Какво? — вдигна ръце към устните си Джейн. — Какво е това?

Той отвори едното шишенце, навлажни пръста си и го поднесе към езика си.

— Кокаин.

— О, не! Господи, не! Това е някаква грешка.

— Седни. Хайде мамо, ела да седнеш — заведе я до стола той. Част от него искаше да я прегърне и да й каже да забрави, да изтрие всичко това от съзнанието си. Но другата част искаше да изкрещи злорадо: „Нали ти казах какъв е. Нали ти казах.“ — Искам сега да помислиш и да ми кажеш кой идваше тук. Кой се качваше при Биф?

— Никой — Джейн с ужас погледна шишенцата, които Кем все още държеше в ръка, и после се извърна. Не разбираше за какво са наркотиците, освен онези, които Док Кремптън й даваше заради стомашните възпаления или артритните болки. Обаче се страхуваше от тях. — Не пускаше никого тук. Когато се събираха да играят покер, най-напред заключваше вратата. Казваше, че не иска момчетата да се ровят в нещата му. Винаги стоеше тук сам.

— Добре — Кем направи опит и леко стисна ръката й, но не последва реакция. — Трябва да продължа огледа.

— Какво ще промени това? — отрони тя.

Съпругът й, й беше изневерил. Не само с други жени — Джейн можеше да разбере за жените, особено за тези, на които се плащаше. Но той й беше изневерил с тези малки шишенца прах. Това тя никога нямаше да може да разбере.

Кем откри още няколко скрити пакетчета. Всички бяха в малки дози, явно за собствена употреба, а не за продан.

— Виждала ли си някога Биф да има много пари в брой?

— Никога не сме имали пари — уморено отвърна тя. — Знаеш добре.

— Как успя да плати началната вноска за кадилака?

— Не знам. Никога не задавах въпроси.

Кем започна да преглежда списанията и книгите по лавиците и откри множество, които се отнасяха за сатанизма, практикуването на култове и ритуалните жертвоприношения. Две от тях бяха чисто порнографски с явно студийни снимки, на които бяха изобразени голи жени, измъчвани от мъже с маски. Но останалите бяха сериозни книги върху сатанинското учение.

Като отдели най-отвратителните, Кем занесе останалите при стола на Джейн.

— Какво знаеш за тези неща?

С изцъклени от ужас очи тя се взираше в заглавията. Католическото й възпитание се пробуди и я сграбчи за гърлото.

— Какви са? Какво правят тук? Как са попаднали в къщата ми?

— На Биф са. Трябва да ми кажеш дали знаеш нещо повече за това.

— Не — вдигна ръце и ги кръстоса върху гърдите си, уплашена, че може да ги докосне. Това беше още по-лошо и от наркотиците. — Никога не съм ги виждала. Не искам да ги гледам. Махни ги!

— Виждаш ли това — посочи й той пентаграмата, нарисувана върху корицата на една книга. — Биф имаше ли такова нещо?

— Какво е това?

— Имаше ли?

— Не знам — но си спомни за нещата, които откри в бараката. — Какво означава това?

— Това означава, че Биф е участвал в нещо. Може би заради това е бил убит.

Джейн протегна ръце, за да го отблъсне, но не събра сили да се изправи.

— Беше добър човек — настоя отново. — Не беше голям черковник, но не би богохулствал така. Опитваш се да го изкараш някакво чудовище.

— За Бога, отвори си очите! — едва не изпрати книгите в лицето й. — Ето каква е била представата му за приятно прекарване — грабна една от другите книги и я разтвори. Имаше голяма цветна снимка. — И мисля, че не само е чел. Разбираш ли? Не вярвам само да си стоял тук да смърка кокаин и да зяпа мръсни снимки. Мисля, че е ходил навън сам да прави такива неща.

— Спри! Спри! Не искам да слушам!

Хвана я и я разтърси, но вече не изпитваше желание да злорадства.

— Защо го защитаваш? Ти никога не си била щастлива с него, нито за миг през целия си живот. Беше гаден, садистичен кучи син. Съсипа фермата, съсипа теб и вложи цялата си проклетия, да съсипе и мен.

— Той се грижеше за мен.

— Направи от теб старица. Уплашена и смачкана стара жена. Дори и да не го мразех за друго, мразя го заради това, което направи с теб.

Тя вече не се опитваше да изглежда невъзмутима. Отвори уста, но думите не излизаха.

— Ти се смееше — в отчаяния му и гневен глас се прокрадна молба. — По дяволите, ти се интересуваше от нещата около себе си, грижеше се за себе си. Но през последните двайсет години единственото, което си правила, е, да работиш и да се притесняваш. А когато вечер си лягала — прекалено уморена, за да те интересува нещо, той е отивал да пали черни свещи и да принася в жертва козли. Или нещо още по-лошо. Господ да ни е на помощ! Може би нещо още по-лошо.

— Не знам какво да правя — занарежда тя, като се поклащаше напред-назад. — Не знам какво да правя.

Джейн дълбоко и суеверно вярваше, че има сатана. Представяше си го като змия, която се увива в райската градина, като демон, който предизвиква и изкушава Христос, като господаря на пламтящия пъкъл. Сърцето й се изпълни с леден ужас от присъствието му в дома й.

Кем отново хвана ръцете й. Този път тя не ги отдръпна.

— Ще ми кажеш всичко, което знаеш.

— Но аз не знам — сълзи потекоха от очите й. — Кем, аз не знам. Дали е… дали е продал душата си?

— Ако приемем, че изобщо е имал такава.

— Как съм могла да живея с него двайсет години и да не разбера?

— Сега вече може би ще си спомниш разни неща — неща, на който преди не си обръщала внимание. Или пък не си искала да обърнеш.

Здраво стиснала устни, Джейн погледна книгата, паднала разтворена на пода. Видя голата жена с петна кръв по гърдите и свещ между краката.

Тя беше дресирана добре — дресирана да бъде вярна, да не забелязва и да прощава. Но преди това имаше и друго възпитание, което сега взимаше превес и я караше да изпитва страх от гнева на Бога и то неговото наказание.

— Бараката — едва изрече. — В бараката.

— Открих разни неща и ги изгорих.

— О, Боже!

— Трябваше — гласът й потрепери и се повиши. — Трябваше да ги изгоря. Не можех да позволя някой да види…

— Какво да види?

— Списанията. Същите като тези — замаха към пода тя и отново отмести поглед.

— Само тях ли изгори?

Джейн поклати глава.

— Какво друго?

Срамът — срамът направо я съсипваше.

— Свещи. Като тези на снимката. Черни свещи. А също и наметало с качулка. Миришеше… — усети как й се повдига — на кръв. Имаше и снимки. Фотографии.

Кем я прегърна по-здраво.

— Фотографии на какво?

— На момичета. Две млади момичета. Едната с тъмна коса, а другата руса. Бяха голи… бяха голи, завързани на леглото в бараката. Скъсах ги и ги изгорих.

Сякаш някой заби юмрук в стомаха му.

— Изгорила си снимките?

— Трябваше — в гласа й се прокраднаха истерични нотки. — Длъжна бях. Не знаех какво друго да направя. Беше толкова отвратително. Хората не биваше да разберат, че е водил тук жени и им е плащал, за да му позират за тези мръсни снимки.

— Ако видиш същите момичета на други снимки, ще ги познаеш ли?

— Не бих могла да ги забравя. Никога няма да ги забравя.

— Добре. Ще се обадя на Бъд. После ще ме заведеш.

— Хората ще разберат ли?

— Да.

Тя издърпа ръцете си от неговите, закри лицето си и се разплака:

— Хората ще разберат!

 

 

— Какво открихме, шерифе?

— Все още не знам — Кем погледна назад към къщата, където майка му стоеше на вратата и смутено кършеше ръце. — Донесе ли всичко?

— Точно както ми казахте.

— Давай да слагаме ръкавиците и да се захващаме за работа.

Нахлузиха тънките хирургически ръкавици и влязоха в бараката.

„Изгорила е дори проклетия дюшек“, помисли си Кем, докато се взираше в металната табла на леглото. Почти нищо не беше останало, освен няколко инструмента, много прах и счупени бирени бутилки. Кем клекна и се зае да разглежда от долната страна на работния тезгях.

— Знаем ли какво точно търсим? — попита Бъд.

— Ако го открием, ще ти кажа.

— Много приятен начин да си прекараме неделята — оплака се Бъд, но после свирна с уста. — Знаете ли, че довечера имам среща с Алис.

— Ами?

— Ще я водя в мексиканския ресторант и на кино.

— Работата напредва, а?

— Ами… — Бъд леко се изчерви, докато опипваше с пръсти отгоре и отдолу по металните лавици. — Заслужава го. Можете и вие да заведете Клеър някой път там. Обстановката е много приятна. Нали знаете — грънци, хартиени цветя и разни такива. Жените си падат по това.

— Ще го имам предвид.

— Мислите ли, че „Маргарита“ е подходящо питие за жена?

— Не и според Джими Бъфет.

— Кой?

— Няма значение. Опитай с „Дос Ескис“, и то само едно.

— „Дос Ескис“ — повтори на себе си Бъд, опитвайки се да го запомни. — Чудех се какво… по дяволите!

— Какво става?

— Тук нещо боде, почти проби ръкавицата. Една от онези обеци с остри връхчета. — Бъд я вдигна малко смутено. Всички знаеха, че Биф беше гуляйджия, но женска обеца в бараката му за инструменти… — Предполагам, че… ами ще трябва да я сложа в пликче.

— Да. Също и това. — Кем измъкна пакетче кокаин, което беше залепено под тезгяха.

— Милостиви Боже, дали е това, което си мисля?

Очите на Бъд щяха да изскочат. Ако Кем държеше петглава жаба щеше да е по-малко смаян.

— Г-г-господи, Кем, какво ще кажеш на майка ти?

— Просто го прибери, Бъд.

— Разбира се. Да — хвана внимателно пакетчето, сякаш беше някакво ревящо бебе.

С помощта на фенерчето си, застанал на колене и лакти, Кем оглеждаше сантиметър по сантиметър пода. Сред парчетата от бирени бутилки откри малко късче матово стъкло. Вдигна го и погледна през него. От очила с диоптри. Карли Джемисън е била кривогледа. Разрови счупените стъкла и откри още две парченца.

Щом приключиха с претърсването, двамата излязоха навън на светло.

— Донесе ли снимката на онова момиче Джемисън?

— Разбира се, както ми казахте. В колата е.

— Донеси я, вземи и прах за снемане на отпечатъци.

— Ясно — лицето на Бъд моментално се проясни. Това беше нещо, което вършеше с почти религиозно благоговение, пък и толкова рядко му се удаваше случай. — Веднага ще се заема.

Кем взе снимката и се отправи към къщата, където майка му все още стоеше и чакаше. Забеляза, че изглежда стара — по-стара дори отпреди два часа.

Протегна снимката към нея.

— Това момиче ли беше на фотографиите, които намери в бараката?

Джейн прокара език по устните си и с усилие се извърна да погледне. Лицето на снимката беше красиво — младо и красиво. Бързо извърна поглед.

— Да.

— Опитай се да си спомниш времето около Великден. Виждала ли си това момиче наоколо?

— Никога не съм я виждала — Джейн се взираше над главата му към нивите. — Мъртва ли е?

— Страхувам се, че може и да е.

— Мислиш, че Биф я е убил.

— Каквото и да й се е случило, той е бил замесен. Тя явно е била в бараката. Била е вързана там.

Джейн мислеше, че вече е изплакала всичките си сълзи, но сега от възпалените й очи отново потекоха солени ручейчета.

— Не знаех. Кълна се в живота си, не знаех.

— Кой е идвал насам по това време? Кой е идвал при Биф?

— Кем, беше преди много седмици. Не знам. Как бих могла да си спомня? Точно преди Великден лежах от онзи грип. Помниш ли, ти ми донесе цветя.

— Да, помня.

— Биф идваше и излизаше. Като че ли веднъж се събираха да играят покер, а може и да е било след Великден — прокара ръка през разрошените си коси. — Никога не съм обръщала внимание на тези неща. Той не искаше. Какво значение може да има това сега? Отишъл е в ада. Продал е душата си и е отишъл в ада.

— Добре — усилията му бяха напразни и той го съзнаваше. — Ако си спомниш нещо, обади ми се. Не искам с никого да говориш за това.

— С кого да говоря? — унило продума тя. — И без това всички ще разберат. Така става винаги.

Кем въздъхна.

— Искаш ли да дойдеш при мен, докато… за малко?

Най-напред я разтърси изненадата, а после дойде срамът.

— Не, тук съм си добре, но е много мило от твоя страна.

— По дяволите, ти си ми майка. Не е мило. Аз те обичам.

Джейн едва го виждаше през сълзите, които я заслепяваха. Но й се стори, че прилича на момчето, което тя помнеше — висок, строен и непокорен. А също и сърдит. Мислеше си, че той всъщност й беше сърдит още от деня, в който баща му умря.

— И все пак ще остана. Още малко ми остава в тоя дом — тръгна към къщата, но се обърна. Събра цялата смелост, която й бе останала, за да се обърне и да погледне сина си. — Когато беше на пет годинки, ми взе хубавия червен лак за нокти. Беше написал с едри печатни букви върху плочките в банята: „Мамо, обичам те.“ Мисля, че нищо друго, преди и след това не е било толкова важно за мен — погледна го безпомощно и безнадеждно. — Иска ми се да ти по бях казала по-рано.

Влезе вътре сама и кротко притвори врата след себе си.

 

 

Когато се върна вкъщи, Клеър го чакаше. Посрещна го на вратата, погледна го и обви ръце около него.

— Не е нужно да говорим сега — притисна се по-силно, когато той опря буза в косата й. — Взех няколко пици. Ако предпочиташ да останеш сам, мога да си отида. Трябва само да ги затоплиш, щом решиш да ги опиташ.

Кем докосна устните й със своите.

— Остани.

— Добре. Анджи и Жан-Пол си тръгнаха преди около час. Трябваше да се връщат в галерията и поръчаха да ти предам поздравите им.

— А Блеър?

— Реши да остане няколко дни — Клеър се отдръпна леко, за да може да го вижда. — Рафърти, изглеждаш ужасно. Защо не се накиснеш в онази твоя вълшебна вана? Аз ще ти стопля пиците и ще ти отворя бира.

— Щека — сви ръката й в юмрук и я поднесе към устните си. — Ще трябва да се омъжиш за мен.

— Какво ще трябва?!

Не обърна никакво внимание на изненадата в очите й.

— Харесва ми да ме посрещаш на вратата и да ми затопляш пицата.

Клеър продължи да се усмихва, вече по-спокойна.

— Човек направи едно добро дело и веднага очакват от него цял живот да продължава така.

— Засега ще съм доволен и на компания във ваната.

Усмивката й стана по-широка.

— Предполагам, че бих могла да ти измия гърба.

— Ти ще измиеш моя, а аз — твоя.

— Дадено — подскочи и обви крака около кръста му. — Какво ще кажеш по-късно да стоплим пиците?

— Ще кажа, че това е добра идея.

Тръгнаха нагоре по стълбите. Слънцето започна да се спуска.

Другите също нетърпеливо очакваха залеза на слънцето.