Нора Робъртс
Божествено зло (3)

Глава трета

Галерията бе претъпкана. Час след откриването на изложбата на Клеър човешкия поток продължаваше да се лее из величественото помещение на три етажа. „Това не са просто хора, мислеше си Клеър, отпивайки от шампанското, а хора с главно Х.“ Хора от такъв ранг, че сърцето на Анджи щеше да се пръсне от гордост. Представители на деловите среди, на артистичния свят, театрали, литератори, лъскави сноби. Като се почнеше от Мадона, та до кмета на града — всички бяха дошли да видят, да обсъдят и, естествено, да купят.

Репортерите си пробиваха път, тъпчейки се е мезета и шампанско. Онези от телевизията бяха изпратили цял екип, който в момента правеше репортаж пред едно творение на Клеър от стомана и бронз, високо почти метър, което се наричаше „Завръщането на силата“. Определяха го като полемично заради безсрамната сексуалност и явния феминизъм на сцената, изобразяваща три голи жени, въоръжени с лъкове, стрели и копия, обградили стенещия мъж.

За Клеър това бе просто символ на чувствата, които я бяха обзели след развода й, когато бе копняла за оръжие, с което да си отмъсти и не го бе открила.

Представителите на Museums and Art дискутираха пред малка медна скулптура, употребявайки думи като „езотерична“ и „многопластова“.

Успехът беше по-голям от очакванията.

Защо тогава се чувстваше толкова потисната?

Разбира се, и тя бе взела участие в играта — усмихваше се и любезно отговаряше, докато накрая си помисли, че лицето й ще се пропука като счупена мраморна плоча. Дори бе облякла тоалета, който Анджи й бе избрала — лъскава и блестяща черна рокля, която на гърба преминаваше в огромно и дълбоко остро деколте, а надолу бе толкова прилепнала, че трябваше да пристъпва като някоя нещастна китайка от времето, когато е било прието да си връзват краката. Косата й бе стегнато прибрана и носеше няколко от дребните медни бижута, изработени между другото от самата нея.

Знаеше, че изглежда много артистична и сексапилна, но в момента изобщо не се чувстваше така.

Клеър си мислеше, че в действителност се чувства заслепена и провинциална. Сигурна беше, че точно така се е чувствала Дороти от приказката за вълшебника от Оз, когато къщичката й бе преминала в Манкиленд. Също като Дороти и тя изпитваше дълбоко и непреодолимо желание да се върне у дома. Непременно да се върне у дома.

Клеър се опита да прогони това видение като отпиваше от шампанското и убеждаваше себе си, че тази изложба е мечтата на живота й. Беше работила упорито за това, също както Анджи и Жан-Пол бяха работили упорито за създаване на атмосферата, в която изкуството да бъде оценено — и естествено, купувано срещу купища пари.

Самата галерия беше много елегантна — идеалното място за изкуство и изискани хора, които щяха да му се наслаждават. Беше решена изцяло в бяло, с вътрешни стълби, които стигаха до втория и третия етаж, така че цялото пространство бе открито, гъвкаво и приятно заоблено. От високия таван се спускаха два модернистични кристални полилея. За всяка от скулптурите й имаше внимателно подбрано осветление. Около тях се суетяха хора с диаманти, облечени само в бутикови тоалети.

Из всички помещения се носеше мирис на скъпи парфюми, които се наслагваха един върху друг и се сливаха в особено благоухание. На богатство.

— Клеър, скъпа.

Тина Йангърс, критичка, която Клеър познаваше, но никак не обичаше, си пробиваше път към нея. Беше дребна жена с руси коси и умни зелени очи. Макар че минаваше петдесетте, хирургическият скалпел и силиконовите подплънки я правеха на четиридесет.

Носеше странен кафтан на цветя, който стигаше до глезените й. Около нея щедро ухаеше на „Пойзън“. Името на парфюма — „отрова“ напълно й подхождаше, тъй като нейните статии често бяха смъртоносни. Само с повдигане на една от платиненорусите си вежди, тя можеше да смачка като жалко насекомо самочувствието на всеки артист. За никого не беше тайна, че често го правеше само за да се опива от чувството за собствената си власт.

Целуна въздуха от двете страни на Клеър и трескаво я сграбчи за ръце.

— Надминала си себе си, не мислиш ли?

Клеър й върна усмивката, мислено наричайки се цинична лицемерка.

— Наистина ли?

— Недей да скромничиш — това е досадно. На всички тук е ясно, че ти ще бъдеш една от великите на деветдесетте години. Жената-творец — тя отметна глава и звънко се засмя към телевизионния екип. — Доволна съм да отбележа, че бяха една от първите, които го твърдяха след първата ти изложба.

И като отплата за възторжената си статия бе очаквала безброй услуги, покани и безплатни разходки. Така беше в този бизнес. Клеър почти чу гласа на Анджи: „Всички участваме в играта, скъпа.“

— Ценя подкрепата ти, Тина.

— Няма нужда. Аз просто подкрепям най-добрите. Когато нещата не струват, пак аз първа го казвам — и като се усмихна, показвайки дребните си котешки зъби, тя продължи: — Както стана миналия месец с изложбата на горкия Крейг. Дребнави идеи, невероятна скука, дори без сянка от оригиналност. Но това тук… — и тя почука с отрупаната си с пръстени ръка по една скулптура от бял мрамор, която представляваше глава на вълк с полуизвита назад шия, с остри и бляскави зъби. Несъмнено раменете, които само леко се загатваха, бяха човешки. — Това тук излъчва мощ.

Клеър погледна към фигурата. Беше от цикъла с кошмарите, вдъхновен от собствените й страховити сънища. Побиха я тръпки и тя рязко обърна гръб на творението си. „Играй играта!“ — заповяда си сама, после глътна наведнъж останалото шампанско и остави чашата.

Никога не можа да разбере защо виното и комплиментите я караха да се чувства толкова напрегната.

— Благодаря, Тина. Анджи ще диша много по-спокойно, когато й предам твоето мнение.

— О, не се тревожи, аз лично ще й го съобщя — тя потупа с пръст по китката на Клеър. — Бих искала да обсъдим в някой по-спокоен момент кога ще можеш да се срещнеш с моя художествен кръжок.

— Разбира се — отвърна й любезно, макар че мразеше публичните сказки повече и от даването на интервюта. — Обади ми се — а всъщност си мислеше: „Преди това може би ще успея да си сменя номера.“

— Бъди сигурна, че няма да забравя. Моите почитания, Клеър.

Клеър отстъпи назад с намерение да се измъкне за малко сама в кабинета на Анджи, но силно се блъсна в някой зад себе си.

— О, извинете — побърза да каже, докато се обръщаше — тук е толкова тясно… Блеър! И за първи път тази вечер искрено зарадвана, тя обви ръце около него. — Пристигнал си! Боях се, че няма да дойдеш.

— И да изпусна бляскавото парти на сестра ми?

— Това е откриване на изложба.

— Така ли? — погледът му се плъзна из залата. — Кой казва такова нещо?

— Слава Богу, че си тук! — тя го сграбчи за ръката. — Ела с мен и каквото и да става не поглеждай назад.

— Чакай! — извика той, когато тя го издърпа навън. — Шампанското остана вътре.

— Ще ти купя цяла каса.

Без да обръща внимание на оставената й на разположение лимузина, тя го поведе надолу по улицата. След като отминаха четири пресечки, хлътнаха в някаква закусвалня, от която се носеше миризма на солено говеждо, кисели краставички и чесън.

— Слава тебе, Господи — измърмори Клеър и се спусна към рафта, където бяха изложени картофена салата, мариновани яйца, пушена есетра и палачинки.

След десет минути двамата вече седяха на една от покритите с линолеум маси и ядяха дебели комати ръжен хляб, натъпкан с резени пастърма и баварски колбаси.

— Значи купувам си аз нов костюм и се хвърлям в първия самолет само за да се забутам в някаква си закусвалня и да се тъпча с еврейски буламачи и студено месо?

— Ако искаш, можеш да се върнеш — отговори му с пълна уста Клеър. — Имах нужда да изляза малко.

— Това е твоята изложба — припомни й той.

— Да де, но нали не аз съм изложена, а скулптурите ми?

— Хайде, бебчо — той се облегна назад, хрупайки едно препечено картофче, — кажи, какво има?

За момент тя замълча, докато премисляше. Преди да види Блеър, застанал там, толкова истински и сигурен сред целия блясък и фалш, те не си даваше сметка колко много всъщност й се иска да избяга.

Беше съвсем малко по-висок от нея. С възрастта косата му бе потъмняла и бе добила червеникав тъмнорус цвят, а той я решеше вдигната назад над челото. Много жени намираха, че прилича на Робърт Редфорд на млади години — факт, който винаги го смущаваше. Не беше особено суетен по отношение на външния си вид. Разбираше неудовлетворението на много красиви жени, когато ги възприемаха само като безмозъчни сексуални обекти.

Независимо от факта, че изглеждаше наивен, красив и винаги с пет години по-млад от действителната си възраст, той бе успял да си пробие път и да направи кариера в журналистическите среди. Сега работеше като политически репортер за „Вашингтон пост“.

Клеър добре знаеше, че в действителност той е много проницателен, логичен и трезвомислещ — пълна противоположност на това, което беше тя. Но не съществуваше друг човек, пред когото с по-голяма лекота може да говори за най-съкровените си мисли.

— Как е мама?

Блеър отпи от газираната вода. Знаеше много добре, че неговата сестра-близначка щеше да заобикаля проблема, който я измъчва, дотогава, докато не бъде готова да се гмурне в него.

— Добре е. Онзи ден получих картичка от Мадрид. Ти не получи ли?

— О, да — Клеър отхапа от сандвича си. — Изглежда, тя и Джери прекарват най-прекрасните дни в живота си.

— Предполага се, че медения месец трябва да се прекрасен — той се наведе и я докосна по ръката. — Тя има нужда от Джери, Клеър. Обича го и заслужава малко щастие.

— Знам, знам — нетърпеливо извика Клеър и остави чинията, посягайки за цигара. Сякаш тези дни и апетитът й беше непостоянен като настроените й. — С разума си добре разбирам това. Тя здравата трябваше да се труди, след като татко… след като той умря, за да запази семейството и бизнеса от разпадане. Предполагам също и за да не откачи. Всичко това ми е добре известно — повтори тя, разтривайки слепоочията си. — Знам го.

— Обаче?

Клеър поклати глава.

— Джери е свестен. Наистина го харесвам. Той е забавен и умен и е луд по мама. Пък и ние не сме деца, та да си въобразяваме, че той иска да заеме мястото на татко.

— Тогава?

— Въпреки всичко продължавам да го възприемам сякаш наистина иска да заеме мястото на татко — тя се разсмя и дръпна дълбоко от цигарата. — Макар че не е точно това или, по-скоро, това не е всичко. Божичко, Блеър, просто сега сме толкова разпръснати, толкова разделени. Мама — за няколко седмици на меден месец в Европа, ти — във Вашингтон, аз тук. Все си мисля как беше, преди татко да умре.

— Това беше отдавна.

— За Бога, знам това — със свободната си ръка тя започна да мачка салфетката. Не беше сигурна в думите си. Често й бе много по-лесно да изрази чувствата си със стомана и припой. — Само че… разбираш ли, дори и след това… дори когато останахме само тримата… — за момент притвори очи — Беше ужасно — шокът от злополуката, всички онези истории с търговския център — рушвети, уговорени търгове, сделки под масата. В един момент сме хубаво, щастливо семейство, а в следващия — татко е мъртъв, а ние сме забъркани в огромен скандал. Така здраво се крепяхме един друг, дори може би прекалено здраво и, хоп, изведнъж се разпръснахме.

— Аз съм само на един час път със самолета, Клеър. Само едно телефонно обаждане.

— Така е, но не знам какво ми става, Блеър. Всичко си вървеше идеално. Работите ми са известни. Обичам това, което правя, харесвам начина си на живот. И изведнъж… Отново ми се присъни сънят.

— О! — той хвана ръката й и я задържа в своята. — Съжалявам. Искаш ли да поговорим за това?

— За съня? — тя яростно смачка цигарата в евтиния метален пепелник. С никого не бе споделяла подробности, дори и с него. Беше говорила само за страха. — Не, все същото. Ужасно ме е страх, докато сънувам, но после всичко избледнява. Само че този път не успях да вляза отново във форма. Продължих да работя, но не влагах сърце и си пролича. Продължавам да си мисля за татко, за къщата и, о, Божичко, за черния пудел на мисис Нигли. За френските сандвичи при Марта след неделната служба — тя въздъхна дълбоко. — Блеър, мисля, че искам да си отида у дома.

— У дома? В Емитсбъро?

— Да. Знам, че ще кажеш, че почти си се уговорил с новите наематели, но можеш да им откажеш. Мама също няма да има нищо против.

— Разбира се, че няма — той видя напрежението й, усети го по ръката й, която не преставаше да потрепва в неговата. — Клеър, пътят от Ню Йорк до Емитсбъро е дълъг. Не говоря за километрите.

— Веднъж вече съм го извървяла.

— От там до тук. Обратния път е нещо съвсем различно. Не си била там от…

— Девет години — подсказа му тя, — почти десет. Сигурно щеше да е по-лесно, ако бяхме продължили да си ходим, след като постъпихме в колежа. Само че, щом мама се премести във Вирджиния, просто не виждаше причина да го правим — тя отчупи едно крайче от сандвича си и го задъвка, по-скоро от възбуда, отколкото от глад. — Но все пак запази къщата.

— Тя е добра инвестиция. Няма ипотека, данъците са ниски. Доходът от наема е…

— Наистина ли вярваш, че това е единствената причина да не я продаде? Заради доходите от наема?

Блеър сведе поглед към сплетените им ръце. Искаше му се да й отговори утвърдително, за да я накара да потърси спокойствие на духа си в бъдещето, а не в миналото. Неговите собствени рани изглеждаха зараснали, но в един неочакван момент можеха отново да се отворят и да му припомнят за безчестието на баща им и за собственото му мъчително отрезвяване.

— Не. Там са спомените ни, повечето от тях — хубави. Сигурен съм, че всички сме привързани към нея.

— И ти ли? — попита го кротко тя.

Очите му срещнаха нейните. В тях имаше и разбиране и следи от болка.

— Не съм го забравил, ако това искаш да кажеш.

— А простил ли си?

— Научих се да живея с това — кротко отвърна той. — Всички се научихме.

— Искам да си отида у дома, Блеър. Не съм напълно сигурна защо го искам, но трябва да се върна.

За миг той се поколеба, търсейки още аргументи. После сви рамене и се отказа.

— Виж какво, къщата е празна. Ако искаш, можеш да се преместиш още утре, но не намирам за добра идея да се разхождаш из страната на спомените, след като и без това се чувстваш угнетена.

— Както сам каза, повечето спомени са приятни. Може би е време да се справя с лошите.

— Все още се виждаш с онзи психиатър, а?

Тя лекичко се усмихна.

— От време на време. Но истинската ми терапия е работата, а, изглежда, вече не съм способна да работя. Искам да се върна у дома, Блеър. Сигурна съм.

 

 

— Кога за последен път си шофирала? — попита Анджи.

Клеър натовари последните куфари на задната седалка на съвсем новата си джета, после тръшна вратата и се отдръпна. Колата беше истинско произведение на изкуството.

— Какво каза? — попита тя, като забеляза, че Анджи потропва нервно с крак, този път обут в добре прилепващи пауновосини боти.

— Попитах кога за последен път си шофирала кола?

— О, преди няколко години. Сладка е, нали? — Клеър нежно погали лъскавата червена броня.

— О, разбира се, истински бонбон. И е с пет скорости, нали? И километражът й достига почти триста километра в час. Значи от две години не си заставала зад волана и хоп, отиваш и си купуваш някакво чудовище?

— Сигурно щеше да си по-доволна, ако си бях купила някоя очукана стара каруца.

— Щях да съм по-доволна, ако разтовариш това ужасно животно и се върнеш горе, където ти е мястото.

— Анджи, цяла седмица все това предъвкваме.

— И още не мога да видя смисъла — отчаяна, Анджи тръгна напред-назад по тротоара, като инстинктивно все пак внимаваше да не очука токовете си за две хиляди долара.

— Мила, ти не се сещаш да завържеш дори връзките на обувките си, как ще стигнеш с тази летяща чиния чак до Мериленд?

— Не споменах ли за автопилота? — като видя, че на Анджи хич не й е до смях, хвана я за раменете и я разтърси. — Престани да се тревожиш, чуваш ли! Аз съм голяма жена. Отивам да прекарам следващите шест или не знам колко месеца в едно малко, тихо градче само с два светофара, където най-големите престъпления са стъпканите от хлапетата произведения на градинарското изкуство из съседските дворове.

— И какво, за Бога, смяташ да правиш там?

— Да работя.

— Можеш да работиш и тук! Всемогъщи Боже, Клеър, след тази изложба можеш да въртиш критиците на пръста си. Сама ще можеш да определяш цената си. Ако се нуждаеш от ваканция, можеш да предприемеш някакво пътешествие или да отидеш за няколко седмици до Канкун или Монте Карло. Какво толкова има в този Емитсбърг?

— Бъро. Емитсбъро. Спокойствие, тишина, усамотение.

И двете изобщо не обърнаха внимание на шофьора на едно такси, който изскочи от колата и започна да сипе ругатни по адрес на друг колега.

— Трябва ми промяна, Анджи. Всичко, върху което работих през последните седмици, е за боклука.

— Това са глупости!

— Ти си ми приятелка, и то добра, но освен това си и търговец. Бъди честна.

Анджи понечи да отвърне, но под втренчения поглед на Клеър само шумно преглътна.

— Е, така е честно — доволно промърмори Клеър.

— Това, че не си работила по най-успешния начин през последните няколко седмици, се дължи просто на факта, че преди това си даде голям зор. Всичко, което подготви за изложбата, е невероятно. Трябва ти просто малко почивка.

— Може би. И повярвай ми, няма смисъл да се измъчваш толкова много за Емитсбъро. Което означава — добави бързо тя, вдигайки ръка, преди Анджи да успее да го оспори, — че е само на пет часа път с кола. Двамата с Жан-Пол можете винаги, когато пожелаете, да дойдете и да ме нагледате.

Накрая Анджи отстъпи, защото добре знаеше, че нищо не може да разколебае Клеър, щом веднъж е взела решение.

— Ще се обаждаш.

— Ще се обаждам, ще пиша. Ще изпращам също и димни сигнали. Хайде, кажи ми сега довиждане.

Анджи порови в мисълта си за още някой аргумент, но Клеър я гледаше усмихната с провисналите си джинс, крещящо зеленото си яке и аленочервена блуза с огромна жълта въпросителна отпред. Докато й подаваше ръка, очите на Анджи се просълзиха.

— По дяволите, ще ми липсваш.

— Знам, и ти на мен — тя здраво я притисна и вдиша познатия мирис на „Шанел“, който беше запазена марка на Анджи още от годините им в художествената академия. — Хайде, не отивам в Чуждестранния легион. — После понечи да заобиколи колата, но изведнъж спря, ругаейки — забравих си дамската чанта, горе е. Не казвай нищо — предупреди я и хукна към входната врата.

— Тази жена сигурно ще обърка пътя и ще се озове в Айдахо — простена Анджи.

 

 

Пет часа по-късно Клеър наистина се загуби. Знаеше, че е с Пенсилвания — така сочеха табелите. Но не можеше да си обясни как се бе озовала тук, след като сега би трябвало да пресича Делауеър. Решена да погледне на ситуацията откъм добрата й страна, тя спря пред едно заведение на Макдоналдс и наведена над пътната карта, добре се нагости с хамбургер със сирене за четвърт долар, голяма порция риба и кока-кола.

Ориентира се къде се намира, но как бе стигнала до там си оставаше загадка. Както и да е, това бе вече зад гърба й. Довършвайки осолената, залята с кетчуп риба, тя очерта пътя си по-нататък. Просто трябваше да тръгне по тази синя линия и да продължи по червената, където щеше да свие надясно и да кара все напред. Вярно, че беше удължила пътуването си, но беше непоправимо. На другия ден ще си даде почивка. В най-лошия случай можеше да спре пред първия мотел и да продължи на следващата сутрин със свежи сили.

След около час и половина, водена от щастливата си звезда, тя разбра, че вече кара на юг, по шосе 81. Беше пътувала по този път и по-рано заедно с баща си, когато бяха ходили да оглеждат имоти по границата на Пенсилвания, а също и с цялото семейство, когато през един уикенд бяха посетили роднините си в Алънтаун. Рано или късно този път щеше да я отведе до Хейджърстаун, а оттам, дори и с нейното чувство за ориентация, винаги можеше да намери пътя.

Приятно й бе зад волана. Колата като че наистина живееше свой живот. Харесваше й начинът, по който поглъщаше километрите и вземаше завоите. Сега, когато пак шофираше, Клеър се учуди как е могла да живее толкова дълго без това малко удоволствие — да бъдеш сам капитан на кораба си.

Идеална аналогия с женитбата и развода. О, не! Тя тръсна глава и дълбоко въздъхна. Няма да мисля за това.

Стереоуредбата беше първокласна и тя бе усилила звука. Беше твърде хладно, за да съблече спортното яке, пък и багажът й заемаше задната седалка. Но през целия път прозорците бяха спуснати, така че във въздуха гръмко се носеше едно от популярните парчета на Пойнтър Систърс. От време на време левия й крак потропваше в такт.

Започваше да се чувства по-добре, по-истинска, по-уверена. Не я тревожеше фактът, че слънцето започна да се спуска и сенките се издължиха. Във въздуха се усещаше пролетта. Нарцисите и кучешкият дрян бяха разцъфнали. И тя си отиваше у дома.

Някъде по средата между Карлайл и Шипънсбърг, все още на шосе 81, лъскавата малка кола потръпна, поколеба се за миг и напълно спря.

— Какво става, по дяволите? — провикна се Клеър и остана да седи объркана, а силната музика продължаваше да гърми от уредбата. После вдигна очи към небето и забеляза светещия върху предното табло индикатор за бензина: — Божичко!

Когато сви при последната отбивка за Емитсбъро, тъкмо минаваше полунощ. Тайфата тийнейджъри, които спряха, докато тя буташе джета по шосето, бяха толкова впечатлени от колата, че едва ли не я молиха за честта да й донесат туба бензин.

После, естествено, се бе почувствала задължена да ги пусне в колата, за да обсъди с тях качествата й, да ги остави да я опипат отвсякъде. Усмихна се при този спомен. Чудеше се дали щяха да са толкова отзивчиви, ако беше някой смачкан човечец с очукан форд. Много се съмняваше.

Както и да е, но петчасовото й пътуване бе отнело почти двойно повече време и вече бе ужасно уморена.

— Почти стигнахме, скъпа — продума тя на колата. — След малко се пъхам в спалния чувал и не мърдам поне осем часа.

Провинциалният път беше тъмен и нейните фарове бяха единственият ориентир. Не се виждаше друга кола, така че превключи на дълги. От двете страни на пътя се забелязваха поля. Тук-там се мяркаше сянката на някакъв хамбар, отблясъкът на лунните лъчи върху ламаринения покрив на някоя плевня. Прозорците бяха спуснати и тя чуваше песента на щурците и жабите — креслива симфония под яркия диск на луната. След продължителния живот в Ню Йорк звуците и тишината на полето й се сториха тайнствени.

За момент потрепери, но после се присмя на себе си. Мирни, думата беше „мирни“. Въпреки това усили още малко радиото.

Ето го най-сетне и знака, все същата грижливо изписана табела, която стоеше край тесния второкласен път, откакто се помнеше.

„Добре дошли в Емитсбъро

Основан през 1782“

С нарастващо вълнение зави наляво, изтрополи по каменния мост, после продължи да следва плавната извивка на шосето, което водеше право в града.

Никакво улично осветление, никакви неонови надписи, никакви групички по ъглите на улиците. Едва минаваше полунощ, но по-голямата част от Емитсбъро вече спеше. На светлината, струяща от луната и от фаровете на нейната кола, Клеър забеляза тъмните сгради — супермаркета, с проблясващите огромни матови стъкла на прозорците и празен паркинг, железарията на Милър, с прясно боядисаната табела и спуснати капаци. Срещу нея бе голямата тухлена къща, която бяха преустроили в три отделни апартамента по времето, когато тя беше момиче. На най-горния прозорец, иззад щорите се процеждаше слаба жълтеникава светлина.

Къщи, повечето от които бяха доста стари и построени доста навътре от улицата. Ниски каменни стени и високи бордюри. Следваха хаотично разположени офиси и новопостроени жилищни блокчета с дървени врати и ламаринени стрехи.

Ето го и парка. Клеър почти видя своята призрачна фигура, тичаща като дете към празните люлки, които леко се поклащат от вятъра.

Още къщи, някои с по една-две запалени лампи, но повечето тъмни и безмълвни. Тук-там от някой прозорец просветваха сините отблясъци на някой телевизор. Колите бяха паркирани до бордюрите. Сигурно повечето от тях дори не бяха заключени, както и повечето къщи.

Нататък се намираше заведението на Марта, банката, канцеларията на шерифа. Помнеше добре шериф Паркър, който обичаше да седи на площадката отпред, да пуши кемъл и да следи с ясните си очи за реда и закона. Дали още го прави? — питаше се тя. Дали Мод Пофънбъргър все още седеше зад гишето на пощата и продаваше марки и безплатни съвети? Дали щеше да свари старците все така да играят на табла в парка и децата все така да притичват до универсалния магазин на Абът, за да си купят дъвка и шоколад.

Или всичко щеше да е различно?

Може би, като се събуди утре сутринта, щеше да открие, че тези все още живи отломки от нейното детство сега се населяват от непознати? Клеър отхвърли тази мисъл и продължи да кара бавно, поглъщайки спомените си като бистро старо вино.

Отново чистите дворчета с разцъфнали нарциси и напъпили азалии. При улица „Дъбов лист“ тя сви вляво. Тук нямаше магазини — само тихи къщи и неуморно пролайващи кучета. Стигна до пресечката с улица „Планински изглед“ и сви по наклонената автомобилна алея, която баща й асфалтираше на всеки три години.

Беше минала почти през целия град, без да срещне друга кола.

Измъкна се навън сред свежестта на нощта и тръгна бавно, като се наслаждаваше на мига. Вратата на гаража трябваше да се вдигне ръчно. На никого тук не му бе минало през ум да монтира някое от онези дистанционни устройства. Вдигна я с пронизително метално изскърцване.

Едва ли ще стресна съседите, помисли си Клеър. Най-близките бяха на отсрещната страна на широката улица, допълнително защитени от грижливо поддържан жив плет.

Можеше да се влезе в къщата направо от гаража, през вратата, която водеше към помещението за пране, и от там — в кухнята. Но на нея й се искаше влизането й да бъде по-тържествено.

Затова излезе от гаража, спусна металната врата и се върна по цялата стръмна алея, за да се озове пред къщата.

Забрави да вземе спалния си чувал и останалия багаж, но се сети за дамската чанта, защото вътре бяха ключовете от входната и задната врата. Докато се изкачваше по циментовото стълбище от страничната алея към двора, усети как я връхлитат спомени. Зюмбюлите бяха разцъфнали. Усещаше техния мирис — сладък и изпълващ сърцето с нежност.

Клеър се изправи на постланата с плочки пътека и погледна къщата на своята младост. Беше на три етажа, изградена от дърво и камък. Дървените части винаги бяха боядисвани в бяло със сини первази. Голямата покрита площадка отпред, която майка й предпочиташе да нарича веранда, бе заградена от решетки, опиращи в стрехите, и дълги тънки клони. Люлката в края на верандата, на която бе прекарала толкова много летни вечери, още си стоеше. Баща й винаги засаждаше наблизо сладкия грах, така че, докато човек се полюшва и мечтае, да усеща силния му аромат.

Щом пъхна ключа в старата месингова ключалка, спомените — приятни и болезнени — се сблъскаха в нея. Вратата се отвори със скърцане и пъшкане.

Клеър не се страхуваше от духове. Ако тук имаше такива, те сигурно бяха приятелски настроени. Сякаш за да си поздрави, тя остана цяла минута в тъмнината.

После щракна осветлението в хола и той заблестя с прясно боядисаните бели стени и лакираните дъбови дъски. Блеър беше уредил да подготвят къщата за новите наематели, но не бе подозирал, че това ще бъде сестра му.

Беше толкова странно да види хола празен. Тя някак си си бе представяла, че ще влезе вътре и ще го завари точно както си е бил, непроменен от годините — сякаш се връща след училище, а не след дългия престой в джунглата на възрастните.

За миг си припомни как изглеждаше някога — с красивата разтегателна маса до стената, върху която винаги стоеше зелена стъклена купа с теменужки. Със старинното огледало над нея с проблясваща месингова рамка над нея. С многоръката закачалка за дрехи в ъгъла. С дългия и фин ориенталски килим върху широките дъски на пода. С малкия шкаф, в който беше подредена колекцията от порцеланови дреболийки на майка й.

Но щом светна лампата, видя хола абсолютно празен — само някакъв паяк бе изплел мрежата си в ъгъла.

Стискайки чантичката си, тя преминаваше от стая в стая — през обширния преден салон, всекидневната, кухнята.

Забеляза, че тук приборите бяха нови. Те искряха с белотата си на фона на тъмносините керамични плочки на плотовете и небесносините дъски на пода. Не се реши да излезе на терасата — все още не бе готова за това — обърна се и се насочи през хола към външното стълбище.

Майка й винаги поддържаше парапетите и перилата излъскани до блясък. С годините старото махагоново дърво се бе изгладило като коприна — по него бяха се отърквали безброй четки за прах и детски дрешки.

Откри и своята стая — първата вдясно след хола, където бе сънувала сънищата на своето детство и юношество. Тук се бе приготвяла за училище, бе споделяла тайните си с приятелки, бе градила мечтите си и оплаквала разочарованията си.

Как би могла да предположи, че ще бъде толкова мъчително да отвори вратата и да види стаята си гола? Никаква следа ли не бе останала от онова, което бе преживяла между тези стени? Угаси отново лампата, но остави вратата отворена.

Точно срещу хола се намираше бившата стая на Блеър — тук някога той бе закачвал плакати на любимите си герои — отначало Супермен, после Брукс Робинсън, а след Брукс Робинсън — Джон Ленън. Тук беше и стаята за гости, която майка й бе обзавела със сатенени възглавници с дантелки и шнурчета. Баба им, майката на баща им, бе живяла тук една седмица, в годината, преди да умре от мозъчен удар.

Ето я и банята със зиданата мивка и нежните зелени и бели плочки, наредени шахматно. Като тийнейджъри двамата с Блеър се бяха борили за нея като две кучета тлъст кокал.

Върна се обратно в хола и свърна към голямата спалня на родителите си. В нея те се бяха обичали и разговаряли — нощ след нощ. Клеър си спомни как сядаше върху розово-лилавата покривка на леглото, за да наблюдава майка си, докато използва всички онези шишенца и бурканчета върху тоалетната си масичка. Или пък се взираше в баща си, който се опитваше да завърже възела на вратовръзката си пред голямото подвижно огледало. В стаята винаги се носеше мирис на глициния и лосион „Олд Спайс“. Като че още я усещаше.

Със заслепен от сълзи поглед, тя се запрепъва към главната баня, пусна водата и наплиска лицето си. Може би трябваше да ги поема една по една — всеки ден по една стая. Подпряла ръце на мивката, бавно вдигна поглед и се изправи срещу отражението си в гледалото.

„Твърде бледа, помисли си. Сенки под очите. Косата в безпорядък.“ Всъщност косата й винаги изглеждаше така, тъй като Клеър бе твърде мързелива, за да ходи по фризьори и най-често сама я подрязваше. Забеляза, че е загубила някъде едната обеца. Или изобщо бе забравила да я сложи.

Понечи да подсуши лицето си с ръкав, но се сети, че якето е велурено и реши да потърси някоя кърпа в чантичката си.

— Дотук се справихме добре — проговори на образа си в огледалото и почти подскочи от ехото на собствения си глас. — Това е мястото, където искам да остана — продължи по-уверено. — Където трябва да остана. Само че няма да я толкова лесно, колкото си мислех.

Избърса с ръце водата от лицето си и се отдалечи от огледалото. Ще слезе долу, ще вземе спалния си чувал и ще забрави всичко за през нощта. Сега е уморена и превъзбудена. Утре сутринта ще огледа къщата отново и ще види какво й трябва, за да направи по-приятен престоя си.

Точно когато влизаше обратно в спалнята на родителите си, чу скърцането и отварянето на предната врата.

В първия момент я обзе паника, внезапна и инстинктивна. Живото й въображение си представи банда бродещи затворници, избягали от затвора, който се намираше само на трийсетина километра. Беше сама в празната къща и за нищо на света не можеше да си спомни някоя от хватките, усвоени в курса по самозащита, в който се бяха записали с Анджи преди две години.

Като притискаше с две ръце сърцето си, тя си припомни, че се намира в Емитсбъро. Затворниците нямат навик да скитат по улиците на малките провинциални градчета. Пристъпи крачка напред и чу изскърцването на стълбата.

„Да, но го правят, помисли си тя. Всички, които са гледали криминални филми, знаят, че престъпниците и психопатите винаги избират отдалечени от пътя градчета и тихи селца, за да вършат черните си дела.“

Огледа се трескаво за някакво оръжие в празната стая. Не се виждаха дори обичайните валма прах. С разтуптяно сърце затършува из джобовете на якето си и измъкна три монети, половин свитък тоалетна хартия, счупен гребен и връзката с ключовете.

„Метални боксове“ — припомни си инструкциите как да държи ключовете здраво стиснати между пръстите, с щръкнали навън върхове. Също, че най-добрата защита е нападението. Спомняйки си това, тя се спусна към вратата, надавайки най-страшния вик, който можа да изтръгне от себе си.

„Господи!“ Кемърън Рафърти отстъпи една крачка назад и посегна към оръжието си, а с другата сграбчи фенерчето си като палка. Видя срещу себе си жена с буйна червена коса и яркозелено велурено яке, която се хвърли върху него. Той се приведе да избегне удара, обви ръка около китката й и с тежестта на тялото си успя да наруши равновесието й. Така и двамата се строполиха глухо върху пода.

— Бруно! — извика Клеър, получила вдъхновение от ужас. — Някой е влязъл в къщата! Вземи оръжието!

Тя крещеше и се опитваше да измъкне коленете си изпод бедрата му, които я притискаха. Почти успя.

Задъхан, Кем направи опит да извие ръцете й над главата.

— Не мърдай! — нареди той, докато тя се мъчеше да се изплъзне още малко. — Казах, не мърдай! Аз съм от полицията. По дяволите, казвам ви, че съм от полицията.

Най-накрая тя успя. Измъкна се достатъчно, за да може да види лицето му на снопа светлина, идващ откъм спалнята. Успя да забележи тъмни коси, леко къдрави и може би прекалено дълги, набола брада по загорялата кожа, гладки изпъкнали мускули. „Хубава уста — помисли си тя, при което художникът в нея надделя. Красиви очи“ — макар, че в тъмното не бе сигурна за цвета им. От него слабо лъхаше на пот, но чисто и приятно, в никакъв случай отблъскващо. С тялото си, все още притиснато под неговото, усещаше, че е слаб и мускулест.

Не приличаше на психопат или престъпник. Но…

Клеър продължи огледа, опитвайки се да успокои дишането си.

— Полиция?

— Точно така.

Макар, че я бе прострял по гръб на пода, тя остана донякъде доволна от факта, че той е доста задъхан.

— Искам да видя значката ви.

Той все още бе нащрек. Нищо, че когато бе сграбчил китката й, смъртоносните ключове бяха изпаднали, тя все още можеше да го нападне с нокти и зъби.

— На мене е. В това положение сигурно е притисната към гърдите ви.

При други обстоятелства раздразнението в гласа му щеше да й се стори забавно.

— Искам да я видя.

— Добре, сега ще се отместя лекичко.

Движенията му бяха внимателни, както и думите му. Очите му нито за миг не я изпускаха, докато се надигаше и посягаше с ръка към закачената на ризата му значка.

Тя бързо погледна металната звезда.

— Мога да си купя такава във всеки магазин.

— Личната ми карта е в портфейла. Ясно?

Тя кимна. Наблюдаваше го внимателно, както и той нея. С два пръста измъкна от джоба на панталона си портфейл и го разтвори. Клеър бавно се дръпна назад и се надигна. Протегна портфейла към светлината и прочете ламинираната лична карта със снимка.

— Кемърън Рафърти? — изви тя поглед към него. — Ти си Кемърън Рафърти?

— Точно така. Аз съм шерифът на това място.

— О, Божичко — изкиска се тя за негова изненада. — Тогава сигурно и прасетата могат да летят.

Продължавайки да се смее неудържимо, докато по бузите й започнаха да се търкалят сълзи.

Объркан, Кем насочи светлината на фенерчето си към лицето й.

— Огледай ме добре — подкани го тя. — Хайде, Рафърти, не можеш ли да ме познаеш?

Светлината обходи чертите й. Това, което раздвижи паметта му, бяха очите й — златисти и блестящи от неудържимо веселие.

— Клеър? Клеър Кимбъл? — разсмя се накрая. — Ама че съм кучи син.

— Абсолютно си прав.

После той й се усмихна.

— Е, добре дошла у дома, Щеко.