Дан Браун
Метеоритът (122)

121

„Убивай, за да не бъдеш убит“. Рейчъл бе открила част от себе си, за чието съществуване не подозираше. Инстинкт за самосъхранение. Безпощадна твърдост, подхранвана от страх.

— Какво има в този факс? — попита гласът от комуникатора.

Тя с облекчение чу потвърждението. Факсът беше пратен, както планираше.

— Напуснете района — вперила гневен поглед в увисналия над тях хеликоптер, настоя Рейчъл. — Всичко свърши. Тайната ви е разкрита. — И обясни на противниците им каква информация е пратила. Шест страници със снимки и текст. Неопровержими доказателства, че е фалшив. — Ако не ни оставите на мира, само ще утежните положението си.

Последва тежко мълчание.

— На кого пратихте факса?

Рейчъл нямаше намерение да отговори на този въпрос. С Толанд трябваше да си спечелят колкото може повече време. Стояха близо до отвора в палубата и хеликоптерът не можеше да стреля, без да улучи увисналия над бездната войник.

— На Уилям Пикъринг? — със странна надежда предположи гласът. — Пратили сте факса на Пикъринг, нали?

„Грешка“ — помисли си Рейчъл. Наистина щеше да избере Пикъринг, но се беше наложило да предпочете друг от страх, че противниците им вече са ликвидирали директора — ход, чиято дързост щеше да е вледеняващо доказателство за решителността на врага. В миг на отчаяние бе пратила информацията на единствения друг факс, чийто номер знаеше наизуст.

В кабинета на баща си.

Номерът на факса в бащиния й офис беше мъчително запечатан в паметта й след смъртта на майка й когато сенаторът бе решил да се занимава с множество имотни подробности, без да се среща лично с Рейчъл. Никога не й беше хрумвало, че може да се обърне към него в миг на нужда, ала тази нощ той притежаваше двете най-важни качества — нужните политически мотиви без колебание да разпространи данните за метеорита и достатъчно влияние, за да се обади в Белия дом и да ги принуди да оттеглят ударния си отряд.

Рейчъл знаеше, че макар със сигурност да не е на работа в този час, баща й държи кабинета си заключен като трезор. Все едно пращаше данните в сигурен сейф. Дори нападателите да знаеха къде ги е пратила, едва ли щяха да успеят незабелязано да минат през федералната охрана в сенатската офис сграда „Филип А. Харт“ и да проникнат в кабинета на сенатора.

— На когото и да сте пратили факса — каза гласът от хеликоптера, — вие го излагате на опасност.

Младата жена разбираше, че трябва да отговори от позиция на силата въпреки разкъсващия я страх. Тя посочи войника, впримчен в клещите на тритона — краката му висяха над бездната и кръвта му капеше от десет метра височина в океана, и заяви:

— На опасност е изложен само вашият агент. Всичко свърши. Отстъпете. Информацията е пратена. Вие изгубихте. Напуснете района, иначе този човек ще умре.

Гласът отгоре настоя:

— Госпожице Секстън, съзнавате ли значението…

— Дали го съзнавам?! — избухна тя. — Знам, че убихте невинни хора! Знам, че излъгахте за метеорита! Знам и че няма да ви се размине! Даже да убиете всички ни, с вас е свършено!

Последва дълго мълчание. Накрая гласът отвърна:

— Слизам.

Мускулите на Рейчъл се напрегнаха. „Слиза ли?“

— Невъоръжен съм — продължи непознатият. — Не правете нищо прибързано. Трябва да поговорим очи в очи.

Преди Рейчъл да успее да реагира, хеликоптерът кацна на палубата на „Гоя“. Дясната врата се отвори и отвътре изскочи мъжка фигура. Обикновен наглед мъж с черно палто и вратовръзка. За миг младата жена почувства главата си абсолютно празна.

Пред нея стоеше Уилям Пикъринг.

Уилям Пикъринг разкаяно гледаше Рейчъл Секстън. Изобщо не бе предполагал, че ще се стигне дотук. Когато се приближи към нея, видя опасната комбинация от емоции в очите й. Смайване, усещане, че е предадена, смут, гняв.

„Съвсем естествено — помисли си директорът на НРС. Тя не разбира страшно много неща“.

За миг си спомни дъщеря си Даяна и се зачуди какво е изпитвала преди да умре. Даяна и Рейчъл бяха жертви на една и съща война, война, която Пикъринг се беше заклел да води вечно. Понякога жертвите бяха невъобразимо жестоки.

— Рейчъл — каза Пикъринг. — Все още можем да се разберем. Трябва да ви обясня много неща.

Рейчъл Секстън го гледаше отвратена. Сега автоматът в ръцете на Толанд и сочеше гърдите на директора.

— Не се приближавайте! — извика океанологът.

Пикъринг се закова на пет метра от тях и впери поглед в Рейчъл.

— Баща ви взима подкупи, Рейчъл. От частни космически компании. Възнамерява да приватизира НАСА и да отвори космоса за частния сектор. Трябваше да му бъде попречено заради националната сигурност.

Рейчъл пребледня. Директорът въздъхна.

— Въпреки всичките си недостатъци, НАСА трябва да остане държавна организация. — „Тя определено разбира опасностите“. Приватизацията щеше да прати най-добрите умове и идеи на НАСА в частния сектор. Мозъчният тръст щеше да се разпадне. Военните щяха да изгубят достъп. В стремежа си да съберат капитал, частните космически компании щяха да започнат да продават патентите и идеите на НАСА на онзи, който предлагаше най-високата цена!

Гласът на Рейчъл трепереше.

— Вие сте фалшифицирали метеорита и убихте невинни хора… в името на националната сигурност, така ли?

— Изобщо не биваше да става така — отвърна Пикъринг. — Планът беше да спасим една важна държавна организация. Убийства не се предвиждаха.

Директорът знаеше, че подобно на повечето разузнавателни програми, измамата с метеорита е резултат на страх. Преди три години, с цел да разширят хидрофонната система на НРС в по-дълбоки води, където да е недостъпна за вражески саботьори, Пикъринг бе оглавил проект, използващ новоразработен материал за построяването на изумително здрава подводница, способна да спуска хора в най-дълбоките части на океана — включително на дъното на Марианската падина.

Изградена от революционна керамика, тази двуместна подводница беше построена въз основа на планове, хакнати от компютъра на един калифорнийски инженер, Греъм Хоукс, гениален проектант, който мечтаеше да създаде ултрадълбокоморска подводница, наречена „Дийп Флайт П“. Хоукс не можеше да намери средства, за да построи прототип.

Пикъринг, от друга страна, разполагаше с неограничен бюджет.

Директорът прати със секретната керамична подводница агенти, които да поставят нови хидрофони в Марианската падина — извън обсега на всеки враг. В процеса на работа обаче те откриха геологични структури, различаващи се от всичко, известно дотогава на учените. Сред находките бяха хондрули и фосили на няколко непознати вида. Естествено, тъй като НРС пазеше в тайна възможностите си за спускане на толкова голяма дълбочина, информацията никога не можеше да бъде разкрита.

Едва наскоро, отново тласкани от страх, Пикъринг и неговият екип от научни съветници в НРС бяха решили да използват сведенията си за уникалната геология на Марианската падина, за да помогнат за спасяването на НАСА. Превръщането на една подводна скала в метеорит се беше оказало измамно елементарна задача. Двигателят с водородна киша я бе покрил с убедителна овъглена кора. После с малка товарна подводница се бяха спуснали под шелфа и бяха заровили скалата в ледника.

За нещастие, както често се случва в света на секретните операции, и най-мащабният план може да бъде провален от най-незначителен пропуск. Предишния ден цялата илюзия се беше изпарила заради някакъв биолуминесциращ планктон…

Делта Едно наблюдаваше от кабината на хеликоптера драмата, която се развиваше пред очите му. На пръв поглед Рейчъл и Толанд владееха положението, макар че командосът за малко не се бе разсмял на тази мнима привидност. Автоматът в ръцете на учения беше празен — дори отдалеч виждаше, че лостчето на затвора е изтеглено назад, което показваше, че в пълнителя няма нищо.

Делта Едно погледна към своя партньор, който се мяташе в щипките на тритона. Трябваше да побърза. Вниманието на палубата бе насочено към Пикъринг и сега командосът можеше да направи своя ход. Той остави роторите да работят, измъкна се от задния люк и като се прикриваше зад хеликоптера, тръгна към десния трап. После с автомат в ръка продължи към носа. Преди да кацнат на палубата директорът на НРС му беше дал строга заповед и Делта Едно нямаше намерение да се провали с изпълнението на тази елементарна задача.

„След няколко минути всичко това ще е приключило“ — помисли си той.