Дан Браун
Метеоритът (121)

120

Хеликоптерът зави над задната палуба на „Гоя“, Делта Едно погледна надолу и видя нещо абсолютно неочаквано.

Майкъл Толанд стоеше до малка подводница. В механичните й ръце, сякаш в ноктите на исполинско насекомо, Делта Две напразно се мъчеше да се освободи от двете огромни щипки.

„Какво става, за Бога?“

Очакваше го още по-смайваща гледка. На палубата се появи Рейчъл Секстън и застана до един завързан окървавен мъж, проснат до подводницата. Този мъж можеше да е само Делта Три. Жената насочи към него един от автоматите на Делта Форс и се втренчи в хеликоптера, сякаш го предизвикваше да атакува.

Делта Едно за миг се обърка. Не можеше да разбере как се е стигнало до това положение. Грешките им на ледения шелф бяха изключения от правилото, но можеха да се обяснят. Това обаче беше невъобразимо.

Дори при нормални обстоятелства унижението му щеше да е мъчително. Тази нощ обаче срамът бе още по-голям заради присъствието на още един човек в хеликоптера. Диспечерът.

След убийството при паметника на Рузвелт диспечерът беше наредил на Делта Едно да кацне в пуст обществен парк недалеч от Белия дом. По негова заповед командосът се приземи на тревисто хълмче, заобиколено с дървета. Паркиралият наблизо диспечер изникна от мрака и се качи на вертолета. След няколко секунди отново бяха във въздуха.

Въпреки че рядко се случваше диспечерите да участват в операции лично, Делта Едно не можеше да възрази. Обезпокоен от досегашните провали на Делта Форс и загрижен за растящите подозрения и внимание на много заинтересувани страни, диспечерът бе съобщил на Делта Едно, че лично ще контролира последната фаза от операцията.

И сега беше свидетел на провал, какъвто Делта Едно никога не бе претърпявал. „Това трябва да приключи. Незабавно“.

Диспечерът се взираше в палубата на „Гоя“ и се чудеше как е било възможно да се случи това. Нищо не беше минало според предвижданията — подозренията за метеорита, неуспешните убийства на ледения шелф, необходимостта от ликвидиране на високопоставен служител при паметника на Рузвелт.

— Дис… печер… — запелтечи Делта Едно смаяно. — Нямам представа…

„Аз също“ — помисли си диспечерът. Очевидно силно бяха подценили жертвата.

Отново погледна Рейчъл Секстън, която безизразно зяпаше огледалното предно стъкло на вертолета. Тя вдигна комуникатора към устните си. Когато синтезираният й глас изпращя в хеликоптера, диспечерът очакваше жената да поиска да отстъпят или да изключат заглушаващата система, за да може Толанд да повика помощ. Ала това, което каза Рейчъл Секстън, бе вледеняващо.

— Закъсняхте — заяви тя. — Вече знаем не само ние.

Думите отекнаха в кабината. Въпреки че твърдението изглеждаше малко вероятно, дори най-далечната възможност да е вярно караше диспечера да изтръпва. Успехът на целия проект изискваше да ликвидират всички, които знаят истината, и колкото и кървава да се окажеше тази задача, диспечерът трябваше да е сигурен, че това е краят.

„Знае още някой!“

Като се имаше предвид репутацията на Рейчъл Секстън, че строго спазва правилата за класифицирана информация, диспечерът не можеше да повярва, че е решила да сподели това с външен източник. Рейчъл отново вдигна комуникатора.

— Отстъпете и ще пощадим хората ви. Ако се приближите, те ще умрат. Така или иначе, истината ще се разкрие. Ограничете загубите си. Отстъпете.

— Блъфирате — заяви диспечерът. Знаеше, че Рейчъл Секстън ще чуе безличен електронен глас. — Не сте казали на никого.

— Готови ли сте да рискувате? — контрира тя. — Не успях да се свържа с Уилям Пикъринг, затова реших да се застраховам.

Диспечерът се намръщи. Това изглеждаше правдоподобно.

— Не ни вярват — каза Рейчъл и погледна Толанд.

Войникът в щипките на подводницата мъчително се подсмихна.

— Автоматът е празен и хеликоптерът ще ви унищожи. И двамата ще умрете. Единствената ви надежда е да ни пуснете.

„Как пък не“ — помисли си Рейчъл и се опита да обмисли следващия им ход. Погледна завързания мъж, който лежеше в краката й точно пред подводницата. Скоро щеше да изгуби съзнание от загуба на кръв. Младата жена приклекна до него и се втренчи в очите му.

— Ще ти отпуша устата и ще ти дам комуникатора. Убеди хеликоптера да отстъпи. Ясно ли е?

Мъжът сериозно кимна. Рейчъл издърпа парцала от устата му и войникът изплю кървава храчка в лицето й и задавено изсъска:

— Кучка! Ще те гледам как умираш. Ще те убият като свиня и аз ще се наслаждавам на всяка секунда.

Тя избърса храчката от лицето си. Толанд я дърпаше да се изправи. Подаде й автомата. Целият трепереше и Рейчъл усети, че нещо в него се е пречупило. Толанд отиде при контролния пулт, постави ръка върху някакъв лост и погледна проснатия на палубата мъж в очите.

— Сега ще си получиш заслуженото.

И с яростна решителност дръпна лоста. Грамадният капак в палубата под тритона се отвори като платформа на бесилка. Завързаният войник извика уплашено и изчезна в дупката. Във всички посоки се вдигнаха пръски и водата около него стана тъмночервена — акулите бяха вечно гладни.

Диспечерът трепереше от гняв. Осветената вода беше розова. Няколко риби се бореха за нещо, което приличаше на ръка.

„Господи!“

Отново погледна палубата. Делта Две продължаваше да е в щипките на тритона, ала сега подводницата висеше над зейнала дупка в палубата. Краката му се люлееха над отвора. Толанд само трябваше да освободи щипките и Делта Две щеше да е следващият.

— Добре — извика диспечерът по комуникатора. — Почакайте. Просто почакайте!

Рейчъл стоеше на палубата и се взираше във вертолета. Дори от тази височина диспечерът усещаше решителността в очите й.

— Още ли смятате, че блъфираме? — попита младата жена. — Обадете се в телефонната централа на НРС. Поискайте да ви свържат с Джим Самилян. Той е дежурен в планово-аналитичния отдел. Разказах му всичко за метеорита. Самилян ще потвърди.

„Съобщава ми конкретно име?“ Това не вещаеше нищо добро. Рейчъл Секстън не беше глупава и диспечерът за секунди можеше да провери дали блъфира. Макар да не познаваше служител на НРС на име Джим Самилян, организацията бе огромна. Рейчъл спокойно можеше да казва истината. Преди да даде заповед за последното убийство, диспечерът трябваше да провери думите й.

— Искате ли да изключа заглушителя, за да се обадите? — попита Делта Едно.

Диспечерът погледна Рейчъл и Толанд. И двамата стояха на открито. Ако някой от тях понечеше да използва мобилен или радиотелефон, Делта Едно винаги можеше да задейства заглушаващата система. Почти нямаше риск.

— Изключете заглушителя — нареди диспечерът и извади мобифона си. — Ще проверя дали Рейчъл лъже. После ще измислим как да спасим Делта Две и да приключим с тази история.

Телефонистката в централата на НРС във Феърфакс започваше да губи търпение.

— Казах ви, не виждам никакъв Джим Самилян в планово-аналитичния отдел.

— Опитахте ли в други отдели?

Телефонистката вече беше проверила, но пак го направи и след няколко секунди заяви:

— Нямаме служител на име Джим Самилян.

— Значи сте убедена, че в НРС няма служител…

После някой извика и връзката прекъсна.

Делта Едно крещеше от ярост и включваше заглушаващата система. Бе разбрал със закъснение. На един от множеството осветени пултове в кабината на хеликоптера светеше малък диод, който показваше, че от „Гоя“ се излъчва сателитен сигнал.

„Но как? Никой не е напускал палубата!“ Преди Делта Едно да успее да включи заглушителя, връзката от кораба прекъсна сама.

Факсмашината в хидролабораторията доволно изпиука.

АБОНАТЪТ ОТКРИТ… ФАКСЪТ Е ИЗПРАТЕН