Дан Браун
Метеоритът (52)

51

Бягай или се бий.

Като биолог, Толанд знаеше, че когато един организъм усети опасност, в него настъпват огромни физиологични промени. Знаеше, че сега в мозъчната му кора нахлува адреналин, ускорява сърдечния му ритъм и нарежда на мозъка да вземе най-старото и интуитивно биологично решение — дали да се бие, или да избяга.

Инстинктът му подсказваше да избяга, ала разумът му напомняше, че все още е завързан за Нора Мангър. Пък и нямаше къде да избяга. Единственото убежище на километри беше куполът, а противниците, които и да бяха, се намираха по-нагоре по склона и му отрязваха пътя натам. Зад него се простираше над трикилометрова равнина, свършваща с ледено море. Бягството в тази посока означаваше смърт от измръзване. А и не можеше да изостави другите. Нора и Корки още бяха на открито, завързани за тях двамата с Рейчъл. В прекатурената шейна продължаваха да се забиват ледени топчета. Толанд затършува в разхвърляното оборудване и затърси някакво оръжие, сигнален пистолет, радиостанция… каквото и да е.

— Бягай! — пак извика Рейчъл.

После градушката изведнъж престана. Въпреки брулещия вятър нощта внезапно стихна… сякаш бурята неочаквано бе отминала.

Океанологът предпазливо надзърна иззад шейната и видя една от най-смразяващите гледки в живота си.

От мрака изплуваха три призрачни фигури — безшумно се плъзгаха на ски. Носеха бели полярни костюми. Вместо щеки държаха големи автомати, които не приличаха на никакво познато оръжие. Ските им също бяха странни, къси, по-скоро като дълги кънки за лед.

Спокойно, сякаш вече знаеха, че са спечелили битката, те спряха при първата жертва — изпадналата в безсъзнание Нора Мангър. Толанд се изправи на треперещите си колене и се вторачи в непознатите. Те го погледнаха през зловещите си електронни очила. Очевидно не ги интересуваше. Поне за момента.

Докато се взираше в проснатата на леда жена, Делта Едно не изпитваше угризения. Бяха го учили да изпълнява заповеди, а не да оспорва мотиви.

Жената носеше дебел черен термокостюм и имаше цицина отстрани на главата. Дишаше тежко и плитко. Един от ледените куршуми я бе улучил и я беше повалил в несвяст. Бе време да довършат работата си.

Делта Едно приклекна до жената, а другарите му насочиха автоматите си към другите жертви: единият към дребния мъж, който също лежеше в безсъзнание наблизо, а вторият — към прекатурената шейна, зад която се криеха другите двама. Въпреки че лесно можеха да изпълнят задачата си, останалите три жертви не бяха въоръжени и нямаше къде да бягат. Щеше да е лекомислено да бързат да ликвидират всички едновременно. „Никога не разсейвайте силите си, освен ако не е абсолютно необходимо. Справяйте се с противниците един по един“. Номерът обаче беше да не оставят никакви следи, показващи как са умрели.

Приклекнал до жената, Делта Едно свали терморъкавиците си и загреба шепа сняг. Направи го на топка, отвори устата на жертвата и започна да го тъпче в гърлото й. Напълни цялата й уста и натъпка снега колкото можеше по-навътре в трахеята й. Тя щеше да умре след три минути.

Измислен от руската мафия, този метод се наричаше „белая смерть“ — бялата смърт. Жертвата се задушаваше много преди снегът в гърлото й да се стопи. Дори някой да заподозреше насилствена смърт, не можеха да открият оръжието на убийството, нито свидетелства за насилие. Накрая навярно щяха да се досетят, ала щеше да е късно. Ледените куршуми щяха да потънат в снега и цицината на главата на тази жена щеше да е като от подхлъзване върху леда — нищо чудно при силата на виелицата.

Другите трима щяха да бъдат обезвредени и убити по същия начин. После Делта Едно щеше да ги натовари на шейната, да ги завлече на няколкостотин метра встрани, да завърже осигурителните им въжета и да подреди труповете. След часове четиримата щяха да бъдат открити — очевидно жертви на измръзване. Хората, които ги намереха, щяха да се чудят какво са правили там, но никой нямаше да се изненада, че са умрели. В края на краищата противовятърните им свещи бяха изгорели, времето бе опасно и изгубването на шелфа всъщност означаваше бърза смърт.

Делта Едно донатъпка снега в гърлото на жената. Преди да насочи вниманието си към другите, откопча ремъците на гърдите й. По-късно щеше да я закопчае, но засега не искаше на двамата зад шейната да им хрумне да я изтеглят и да я спасят.

Майкъл Толанд току-що бе присъствал на убийство, каквото не можеше да си представи и в най-кошмарните си фантазии. След като откачиха осигурителното въже на Нора Мангър, тримата убийци насочиха вниманието си към Корки.

„Трябва да направя нещо!“

Астрофизикът беше дошъл на себе си, пъшкаше и се опитваше да се надигне, но един от войниците го блъсна по гръб, възседна го и прикова ръцете му към леда с коленете си. Корки нададе мъчителен вик, мигновено заглушен от виещия вятър. Обезумял от ужас, Толанд продължи да рови сред разхвърляния товар на прекатурената шейна. „Трябва да има нещо! Оръжие! Нещо!“ Видя само диагностично оборудване, повечето разбито до неузнаваемост от ледените топчета. До него Рейчъл изтощено се опитваше да седне, като се подпираше на брадвата за лед.

— Бягай… Майк…

Океанологът погледна брадвата, закачена за китката й. Тя можеше да се използва за оръжие. Зачуди се какви са шансовете му, ако нападне трима въоръжени мъже с нея. Самоубийство.

Когато Рейчъл се претърколи и седна, Толанд зърна нещо зад нея. Обемист найлонов чувал. Като отчаяно се молеше вътре да има сигнален пистолет или радиостанция, той се промъкна покрай нея и грабна чувала. Вътре откри голям, грижливо сгънат полиестер. Не можеше да го използва за нищо. Имаше нещо подобно на научноизследователския си кораб. Малък метеорологичен балон, предназначен да носи наблюдателна техника, не много по-тежка от персонален компютър. Балонът на Нора нямаше да им помогне, особено без резервоар с хелий.

Звуците от съпротивата на Корки се усилваха. Толанд бе обзет от безпомощност, каквато не беше изпитвал от години. Пълно отчаяние. Като клишето за това как преди смъртта животът на човек минава като на филм пред очите му, в главата на Толанд неочаквано нахлуха отдавна забравени спомени от детството му. За миг отново плаваше в Сан Педро, усвояваше старото моряшко забавление да виси на въже над океана, да потъва със смях във водата и пак да изскача над повърхността в зависимост от издуващото се триъгълно платно и капризите на вятъра.

Вниманието му внезапно се върна към балона в ръката му и той осъзна, че разумът му не се е предал, а се е опитвал да му подскаже решението!

Корки все още се бореше с противника си. Толанд разтвори чувала. Не хранеше илюзии за шансовете на плана си, но знаеше, че ако останат тук, всички със сигурност ще загинат. Той стисна сгънатия балон. Надписът предупреждаваше: ВНИМАНИЕ! ДА НЕ СЕ ИЗПОЛЗВА ПРИ ВЯТЪР НАД ДЕСЕТ ВЪЗЕЛА.

„По дяволите!“ Като го стискаше здраво, за да не му позволи да се разтвори, океанологът допълзя при Рейчъл, която се бе надигнала на лакът. Видя объркването в очите й, когато доближи лице към нейното и извика:

— Дръж!

Подаде й сгънатия балон и провря въжето му през една от карабинките на ремъците си. После се претърколи по хълбок и прекара въжето през една от карабинките на Рейчъл. Сега двамата бяха свързани.

Хлабавото осигурително въже се провлачваше по снега към съпротивляващия се Корки… и на десет метра от него до откачената закопчалка на Нора Мангър.

„Нора вече е мъртва — каза си Толанд. — Нищо не можеш да направиш“.

Непознатите бяха приклекнали до мятащото се тяло на астрофизика и се готвеха да натъпчат сняг в гърлото му. Толанд знаеше, че времето им изтича.

Взе сгънатия балон от ръцете на Рейчъл. Тъканта му бе лека като лигнин — и непробиваема.

— Дръж се!

— Майк? Какво…

Океанологът хвърли сгънатия полиестер във въздуха над главите им. Виещият вятър го подхвана и мигновено го изду като парашут.

Толанд усети могъщо дръпване и разбра, че много е подценил силата на вятъра. След стотна от секундата двамата с Рейчъл бяха почти във въздуха. След миг въжето на Корки Марлинсън също се опъна. На двадесет метра от тях неговият изпаднал в ужас приятел беше измъкнат от ръцете на смаяните нападатели. Единият политна и се строполи по гръб на леда. Корки нададе страховит вик и се понесе по леда, като за малко не се блъсна в прекатурената шейна. Второто въже се влачеше след него… въжето, което го бе свързвало с Нора Мангър.

„Нищо не можеш да направиш“ — повтори си Толанд.

Трите тела се пързаляха по ледника като марионетки. Последваха ги ледени топчета, ала океанологът знаеше, че нападателите им са пропуснали шанса си. Облечените в бяло войници зад тях се смалиха и се превърнаха в точици, осветени от противовятърните свещи.

Толанд усети леда, който с безпощадна бързина се плъзгаше под дебелия му костюм, и облекчението му от бягството бързо се стопи. На около три километра шелфът рязко свършваше… с тридесетметрова вертикална стена, плискана от гибелните вълни на Северния ледовит океан.