Дан Браун
Метеоритът (29)

28

— Теглете! — извика един от работниците. Мъжете завъртяха лебедките и железните кабели се измъкнаха с още петнадесет сантиметра от дупките.

Рейчъл усети, че тълпата развълнувано се натиска напред. Корки и Толанд до нея приличаха на деца по Коледа. От отсрещната страна на дупката се появи исполинската фигура на Лорънс Екстром.

— Куките! — извика един от мъжете. — Показват се куките!

— Още метър и осемдесет! Продължавайте!

Групата около скелето потъна в унесено мълчание, като зрители на спиритичен сеанс в очакване на дух — всички напрягаха очи да видят метеорита.

И тогава Рейчъл го видя.

От изтъняващия леден пласт започна да се показва неясният силует на метеорита. Продълговатите очертания на сянката отначало бяха размити, но бързо се изясняваха.

— Опъни въжетата! — извика един от техниците.

Мъжете натиснаха лебедките и скелето изскърца.

— Още метър и половина! Продължавайте да въртите равномерно!

Ледът над скалата се изду като бременно животно, което започва да ражда. Дупката от лазера на върха на подутината бързо се разширяваше.

— Има разкритие! — извика някой. — Деветстотин сантиметра!

Напрегнат смях разкъса тишината.

— Добре, изключете лазера!

Натиснаха ключа и лъчът изчезна.

И тогава като огнено явление на древен бог, огромната скала изскочи на повърхността със съскане на пара. В мъглата над леда изплува тъмен силует. Работниците продължиха да въртят лебедките, докато накрая целият камък не се освободи от затвора си и не увисна над кипящата вода.

Рейчъл гледаше като хипнотизирана.

Грапавата повърхност на мокрия метеорит лъщеше на флуоресцентната светлина. Беше овъглен и нагънат като огромна вкаменена сушена слива. В единия си край скалата бе гладка и заоблена, очевидно от атмосферното триене.

Вперила очи в овъглената кора, Рейчъл почти си представи носещия се към земята метеорит, обгърнат в яростно огнено кълбо. Невероятно, това се беше случило преди векове. А сега уловеният звяр висеше на кабелите си и от тялото му се стичаше вода. Ловът бе приключил.

Рейчъл едва сега съзнаваше драматичността на събитието. Увисналата пред нея скала идваше от друг свят, отдалечен на милиони километри. И в нея бяха затворени свидетелства — не, доказателства, — че човекът не е сам във вселената.

Сякаш всички едновременно бяха обзети от еуфория и тълпата избухна в спонтанни ръкопляскания. Дори директорът, изглежда, се поддаде на вълнението. Потупваше хората си по гърбовете, поздравяваше ги. Рейчъл изпита неочаквана радост за НАСА. В миналото бяха преживели доста тежки периоди. Положението най-после се променяше. Бяха го заслужили.

Зейналата дупка в леда приличаше на малък плувен басейн насред купола. Водата в дълбоката шестдесет метра шахта известно време се плискаше в ледените стени, после постепенно застина на около метър и двадесет под повърхността на ледника — разликата се дължеше на отнемането на масата на метеорита и свойството на леда да се свива при топене.

Нора Мангър побърза да огради дупката с оранжеви конуси. Въпреки че се виждаше съвсем ясно, някой любопитен можеше да се приближи и случайно да се подхлъзне вътре. Стените на шахтата бяха от плътен лед и човек не можеше да се измъкне навън сам.

Лорънс Екстром се приближи към Нора Мангър и силно й стисна ръката.

— Браво, доктор Мангър.

— Ще очаквам много похвали в писмен вид.

— И ще ги получите. — Директорът се обърна към Рейчъл. Изглеждаше по-доволен, облекчен. — Е, госпожице Секстън, убеди ли се професионалният скептик?

Тя не можа да не се усмихне.

— По-скоро се смая.

— Добре. Тогава елате с мен.

Рейчъл последва Екстром към голяма метална кутия, която приличаше на товарен контейнер. Върху камуфлажната й повърхност бяха написани буквите ПСП.

— Оттук ще се обадите на президента — поясни управителят.

„Подвижен свързочен пункт“ — помисли си Рейчъл. Тези мобилни свързочни центрове масово се използваха в армията, въпреки че човек едва ли можеше да очаква да ги види в мирновременна операция на НАСА. Но пък Лорънс Екстром бе служил в Пентагона и очевидно имаше достъп до такива играчки. От строгите лица на двамата въоръжени охранители Рейчъл разбра, че връзката с външния свят се осъществява само с изричното съгласие на директора.

„Изглежда, че не само аз нямам връзка с мрежата“.

Екстром каза нещо на единия охранител и се върна при нея.

— Успех — пожела и той и си тръгна.

Охранителят почука на вратата и отвътре му отвориха. Появи се техник, който даде знак на Рейчъл да влезе. Тя го последва.

В ПСП бе тъмно и тясно. На синкавата светлина на единствения компютърен монитор се различаваха лавици с телефонно оборудване, радиостанции и сателитни телекомуникационни устройства. Рейчъл веднага беше обзета от клаустрофобия. Цареше студ, като в мазе през зимата.

— Моля, седнете тук, госпожице Секстън. — Той и посочи столче на колела и я разположи пред плоскоекранен монитор. Постави пред нея микрофон и и сложи обемисти слушалки на ушите. После въведе дълги пароли на клавиатурата на друго устройство. На екрана пред Рейчъл се появи брояч.

00:60 СЕКУНДИ

Свързочникът кимна доволно.

— Една минута до връзката. — После се обърна и излезе, като затръшна вратата.

Рейчъл чу резето да се затваря отвън.

„Върхът!“

Докато чакаше в сумрака и наблюдаваше бавно отчитащия оставащото време брояч, осъзна, че за пръв път от сутринта остава сама. Беше се събудила, без изобщо да подозира какво я очаква. „Извънземен живот!“ От този ден най-популярният съвременен мит на всички времена вече беше действителност.

Рейчъл едва сега започваше да проумява какъв удар ще нанесе на бащината й предизборна кампания този метеорит. Въпреки че финансирането на НАСА нямаше нищо общо с правото на аборт, благосъстоянието и здравеопазването, баща й бе повдигнал този въпрос. И сега той щеше да избухне в лицето му.

След няколко часа американците щяха да усетят тръпката от триумфа на НАСА. Щеше да има разплакани мечтатели. Зяпнали учени. Политнало във висините детско въображение. Въпросите за доларите и центовете щяха да избледнеят, засенчени от този велик момент. Президентът щеше да се възроди като феникс, да се превърне в герой, докато насред ликуването деловият сенатор изведнъж щеше да заприлича на дребнав скъперник, лишен от американската страст към приключения. Компютърът изпиука и Рейчъл се сепна.

00:05 СЕКУНДИ

Екранът пред нея ненадейно премигна и се появи мъглив образ на герба на Белия дом. След миг той се смени с лицето на президента Херни.

— Здравейте, Рейчъл — с дяволито блестящи очи каза той. — Сигурен съм, че сте прекарали интересен следобед, нали?