Дан Браун
Метеоритът (17)

16

Рейчъл Секстън летеше на север вече повече от час. Освен беглото зърване на Нюфаундленд, по време на целия полет на изтребителя виждаше само вода.

Защо трябваше да е вода? Тя се намръщи. На седем години беше пропаднала през леда на замръзнало езеро, докато караше кънки. Когато бе потънала, беше сигурна, че ще умре. Накрая майка й успя да я изтегли. Оттогава Рейчъл страдаше от упорита хидрофобия — страх от открита вода, особено студена. Сега, докато летеше над Атлантическия океан, отново бе обзета от старите си страхове.

Едва когато пилотът се свърза с военновъздушната база „Туле“ в Северна Гренландия, Рейчъл осъзна колко много са се отдалечили. „Нима съм над Полярния кръг? — Това още повече я уплаши. — Къде ме водят? Какво е открила НАСА?“ Скоро синьо-сивите простори под нея се осеяха с хиляди блестящи бели точки.

„Айсберги“.

Рейчъл бе виждала айсберги само веднъж, преди шест години, когато майка й я убеди да отидат на екскурзия в Аляска. Рейчъл предложи безброй други екскурзии по суша, но майка й не отстъпваше. „Рейчъл, скъпа — каза й тя, — две трети от планетата са покрити с вода и рано или късно ще трябва да го приемеш“. Госпожа Секстън беше жилава дъщеря на американския Североизток и твърдо възнамеряваше да отгледа силна дъщеря. Това бе последното им пътуване заедно.

„Катрин Уентуърт Секстън“. Рейчъл се почувства ужасно самотна. Спомените нахлуха със силата на виещия извън самолета вятър. За последен път бяха разговаряли по телефона. Сутринта в Деня на благодарността.

— Съжалявам, мамо. — Рейчъл беше позвънила от затрупаното със сняг летище „О’Хеър“. — Знам, че семейството ни никога не е прекарвало Деня на благодарността разделено. Изглежда, че днес ще ни е за пръв път.

Майка й бе съкрушена.

— Много ми се искаше да те видя.

— И на мен, мамо. Мислете си за мен, докато с татко пирувате с пуйката.

Отсреща последва кратко мълчание.

— Рейчъл, не исках да ти го съобщя преди да пристигнеш, но баща ти казва, че тази година имал прекалено много работа, и не можел да се прибере. Щял да остане във вашингтонския си апартамент през празниците.

— Какво?! — Изненадата на Рейчъл веднага отстъпи мястото си на гняв. — Но това е Денят на благодарността! Сенатът не е в сесия! Той е на по-малко от два часа път. Би трябвало да е с теб!

— Знам. Казва, че бил изтощен — бил прекалено уморен, за да шофира. Имал нужда от тези дни, за да свърши изостаналата си работа.

„Работа ли?“ — скептично си помисли Рейчъл. Сенатор Секстън най-вероятно щеше да прекара ваканцията с друга жена. Макар и дискретни, неговите изневери продължаваха от години. Госпожа Секстън не бе глупава, но любовните връзки на мъжа й винаги се придружаваха от убедително алиби и обидено възмущение при самото загатване, че може да не й е верен. Накрая тя не беше видяла друг изход, освен да скрие мъката си и да се прави, че не забелязва. Въпреки че Рейчъл настояваше майка й да помисли за развод, Катрин Уентуърт Секстън бе жена, която държи на думата си. „Докато смъртта ни раздели — каза тя на Рейчъл. — Баща ти ми даде теб — най-красивата дъщеря на света — и затова съм му благодарна. Някой ден той ще трябва да отговаря за поведението си пред по-висша сила“.

Застанала в телефонната кабина на летището, Рейчъл кипна.

— Но това значи, че ще си сама в Деня на благодарността! — Пригади й се. Това, че изоставяше семейството си на празника, беше нова подлост, дори за него.

— Е… — разочаровано, но решително каза госпожа Секстън. — Явно не мога да оставя цялата тази храна да отиде на вятъра. Ще отида при леля ти Ан. Тя винаги ни е канила за Деня на благодарността. Ще й се обадя още сега.

Това не спаси Рейчъл от угризенията.

— Добре. Ще дойда веднага щом мога. Обичам те, мамо.

— Приятен полет, скъпа.

В 22:30 същата вечер таксито на Рейчъл най-после спря на отбивката пред разкошния дом на Секстънови. Когато видя трите полицейски коли, веднага разбра, че нещо не е наред. Имаше и няколко журналистически буса. В цялата къща светеше. Рейчъл се втурна вътре с разтуптяно сърце. На входа я посрещна навъсен полицай. Нямаше нужда да казва нищо. Рейчъл знаеше. Беше станала катастрофа.

— Шосе двайсет и пет беше хлъзгаво от замръзващия дъжд — поясни полицаят. — Майка ви е излязла от пътя и е паднала в едно залесено дере. Съжалявам. Загинала е на място.

Рейчъл се вцепени. Баща й, който незабавно се бе върнал, в момента провеждаше малка пресконференция в дневната и стоически съобщаваше на света, че жена му е загинала при катастрофа на връщане от празничен обяд с роднини.

Рейчъл плачеше неутешимо.

— Ех, да можех да съм си вкъщи с нея този уикенд — с насълзени очи каза баща й на журналистите. — Това изобщо нямаше да се случи.

„Трябваше да се сетиш още преди години“ — мислено извика Рейчъл. Омразата й към него се усилваше с всеки миг.

От този момент тя окончателно го изхвърли от сърцето си. Сенаторът сякаш не забеляза — изведнъж стана много зает да използва състоянието на покойната си съпруга, за да си осигури номинацията на своята партия за президент. Съчувствието на хората също не му бе излишно.

И досега, след цели три години, дори от разстояние сенаторът правеше живота на Рейчъл самотен. Кандидатурата на баща й за Белия дом отлагаше за неопределен срок мечтите й да срещне достоен мъж и да създаде семейство. Беше й много по-лесно напълно да се откъсне от обществото, отколкото да се справя с безкрайния поток от алчни за власт вашингтонски ухажори, надяващи се да грабнат тъгуващата по майка си потенциална „първа дъщеря“, докато това все още им е по силите. Дневната светлина започваше да помръква. В Арктика беше късна зима — период на постоянен мрак. Навлизаха в земята на вечната нощ.

Слънцето потъна под хоризонта. Продължаваха на север и скоро се появи бяла три четвърти луна, увиснала в кристалния полярен въздух. Далеч под тях искряха океански вълни; айсбергите приличаха на диаманти, пришити към тъмна мрежа за коса.

Накрая Рейчъл забеляза мъгливите очертания на суша. Но не бе онова, което очакваше. От океана пред тях се извиси огромна покрита със сняг планина.

— Планини? — объркано попита тя. — Нима има планини на север от Гренландия?

— Очевидно — също толкова изненадано отвърна пилотът.

Когато носът на изтребителя се наклони надолу, Рейчъл се почувства странно безтегловна. Въпреки писъка в ушите си чуваше честите електронни сигнали в кабината. Пилотът очевидно използваше някакъв насочващ радар.

Когато се спуснаха под хиляда метра височина, Рейчъл огледа огрения от луната пейзаж. От полите на планината започваше снежна равнина, която стигаше до океана на петнадесетина километра оттам и свършваше с ледена скала, която вертикално потъваше във водата.

И тогава я забеляза. Гледка, каквато не беше виждала никога. Отначало си помисли, че е някаква оптична илюзия. Ококори се, неспособна да проумее какво е това. Колкото повече се снижаваше самолетът, толкова по-ясен ставаше образът.

„Какво е това, за Бога?“

Сякаш някой бе прокарал по снега три грамадни сребърни ивици, минаващи успоредно на крайбрежната скала. Едва когато изтребителят се спусна под сто и петдесет метра, оптичната илюзия се изясни. Трите сребърни ленти бяха дълбоки вдлъбнатини, широки над тридесет метра, пълни със заледена вода. Помежду им имаше високи диги от сняг.

Самолетът започна да се разтърсва от силната турбулентност. Рейчъл чу спускането на колесника, но не видя писта. Докато пилотът се мъчеше да задържи изтребителя под контрол, тя надникна навън и видя две редици мигащи светлини от двете страни на най-външната ледена бразда. И с ужас разбра какво се готви да направи пилотът и възкликна:

— Нима ще кацнем върху леда?

Той не отговори. Беше се съсредоточил върху брулещия вятър. Докато намаляваха скоростта и се спускаха към ледения канал, младата жена се вцепени от ужас. От двете страни на самолета се издигаха високи снежни валове и тя затаи дъх. Съзнаваше, че и най-малката грешка ще е равносилна на сигурна смърт. Разтърсващият се изтребител се спусна още по-ниско между дигите и турбуленцията внезапно изчезна. Заслонен от вятъра, самолетът леко кацна върху леда.

Задните му дюзи зареваха и Рейчъл въздъхна. Продължиха още стотина метра и спряха до червена ивица, очертана със спрей върху ледената повърхност.

Надясно не се виждаше нищо освен снежна стена — страната на снежната дига. Наляво — също. Имаше видимост само напред… безкрайна ледена шир. Рейчъл се чувстваше така, все едно е кацнала на мъртва планета. Освен червената ивица нямаше други признаци на живот.

И тогава го чу — другия двигател. Мощен. Звукът се усилваше, докато накрая се появи машина — голям многоверижен снегоход. Висок и вретеновиден, той приличаше на футуристично насекомо, приближаващо се към тях на въртящи се крака. Високо върху шасито се издигаше плексигласова кабина с няколко прожектора, които осветяваха пътя.

Снегоходът спря точно до изтребителя. Вратата на плексигласовата кабина се отвори и по стълбата се спусна мъж. От главата до петите бе увит в пухкав бял костюм, който оставяше впечатлението, че е пълен с въздух. Все пак това странно място се оказваше обитаемо. Мъжът даде знак на пилота да отвори купола. Нахлулият вятър вледени Рейчъл до костите. „Затвори тъпия капак!“

— Госпожице Секстън — извика непознатият. — От името на НАСА ви приветствам с добре дошла.

Тя трепереше. „Много благодаря“.

— Моля, разкопчайте ремъците си, оставете шлема в самолета и слезте. Имате ли въпроси?

— Да — извика Рейчъл. — Къде се намирам?