Дан Браун
Метеоритът (47)

46

Вятърът, който ревеше над ледника, по нищо не приличаше на океанските ветрове, с които беше свикнал Толанд. Океанският вятър бе резултат от приливите, отливите и атмосферните фронтове. Тук обаче вихърът се подчиняваше на един прост физически закон — тежък студен въздух, спускащ се като цунами по наклона на глетчера. Океанологът никога не беше преживявал такова нещо. Ако се движеше с двадесет възела, полярният вятър щеше да е мечтата на всеки моряк, но при сегашната му скорост осемдесет възела той бързо можеше да се превърне в кошмар дори на твърда земя. Толанд установи, че ако спре и се наведе назад, ураганът лесно може да го повдигне.

Бушуващата въздушна река го измъчваше още повече поради слабия наклон на самия леден шелф. Ледът плавно се спускаше към океана на три километра от базата. Въпреки острите шипове на котките, Толанд изпитваше неприятното чувство, че при всяка погрешна стъпка вихърът може да го подхване и да го понесе по безкрайния леден склон. Двуминутният курс на Нора Мангър по ледникова безопасност сега му се струваше опасно недостатъчен.

„Брадва за лед тип «Пираня» — бе казала Нора, закачвайки лек Т-образен инструмент на коланите им. — Стандартен връх, бананов връх, полутръбен връх, чук и тесла. Ако някой се подхлъзне или вятърът го понесе, трябва само да хване брадвата с една ръка за главата и с другата за дръжката, да забие банановия връх в леда и да се просне отгоре му, като забие котките си в глетчера“.

С тези окуражителни думи им беше опасала осигурителните ремъци, всички си бяха сложили очила и бяха излезли в следобедния мрак. Сега четиримата се спускаха по ледника в колона по един на разстояние десет метра един от друг. Нора водеше, следвана от Корки, Рейчъл и накрая Толанд.

Колкото повече се отдалечаваха от купола, толкова по-голямо безпокойство изпитваше океанологът. Макар да му беше топло, в надутия си костюм се чувстваше като неориентиран космически пътешественик на далечна планета. Луната се бе скрила зад гъсти буреносни облаци и ледникът беше потънал в непроницаем мрак. Вятърът с всяка минута сякаш се усилваше и постоянно тласкаше Толанд в гърба. Докато се взираше през очилата в безкрайната пустота наоколо, той започна да осъзнава действителната опасност на това място. Независимо от мерките за безопасност на НАСА, ученият се бе изненадал от очевидната готовност на директора да рискува живота на четирима, вместо на двама души. Особено след като другите двама бяха дъщеря на сенатор и виден астрофизик. Толанд наистина изпитваше загриженост за Рейчъл и Корки — като капитан на кораб беше свикнал да носи отговорност за хората около себе си.

— Не се отдалечавайте от мен — надвика вятъра Нора. — Нека шейната ни води.

Алуминиевата шейна бе натоварена с диагностично оборудване и допълнителни принадлежности, които глациоложката беше използвала през последните няколко дни. Всичко това, включително акумулаторът, противовятърните свещи и силният прожектор, бе завързано под здраво найлоново платнище. Въпреки тежкия товар шейната с лекота се плъзгаше върху дългите си плазове и сама се движеше по почти незабележимия наклон. Нора дори трябваше леко да я задържа, сякаш шейната я водеше напред.

Толанд се обърна назад. Бяха се отдалечили само на петдесетина метра, но бледото очертание на купола едва се забелязваше в мрака на бурята.

— Имаш ли намерение изобщо да се върнем? — извика той. — Куполът почти не се виж… — Думите му бяха прекъснати от силно изсъскване на противовятърна свещ, която пламна в ръката на Нора. Внезапното червено-бяло сияние очерта около тях кръг с десетметров радиус. Глациоложката изрови с пета плитка вдлъбнатина в снега и натрупа защитна стена откъм наветрената страна на дупката. После заби свещта в нея.

— Съвременни трошици хляб — поясни тя.

— Трошици хляб ли? — заслонила очи от неочакваната светлина, попита Рейчъл.

— Хензел и Гретел — каза Нора. — Тези свещи ще горят един час — предостатъчно време, за да се върнем. И продължи надолу по ледника — отново в непроницаемия мрак.