Дан Браун
Метеоритът (92)

91

Майкъл Толанд затвори очи и се заслуша в буботенето на двигателите. Беше се отказал да мисли за метеорита, докато не се върнат във Вашингтон. Според Корки хондрулите били категорично доказателство — скалата в шелфа можела да е само метеорит. Рейчъл се бе надявала, че докато се приземят, ще имат окончателно заключение, което да изложат на Уилям Пикъринг, ала логическите й експерименти бяха стигнали до задънената улица с хондрулите. Колкото и подозрителни да бяха свидетелствата, изглеждаше автентичен.

„Така да е“.

Рейчъл очевидно бе потресена от преживяното в океана. Издръжливостта й обаче удивляваше Толанд. Сега се беше съсредоточила върху непосредствения проблем — опитваше се да открие начин да опровергае или да докаже автентичността на метеорита и да разбере кой е искал да ги убие.

През по-голямата част от полета тя бе седяла до него. Беше му приятно да разговаря с нея, въпреки мъчителните обстоятелства. Преди няколко минути бе отишла в тоалетната и сега Толанд с изненада установяваше, че вече му липсва. Зачуди се откога не му е липсвало женско присъствие — друга жена освен Силия.

— Господин Толанд?

Той вдигна поглед. Пилотът беше подал глава от кабината.

— Искахте да ви съобщя, когато влезем в телефонния обхват на вашия кораб. Мога да ви свържа, ако желаете.

— Благодаря. — Толанд тръгна по пътеката.

Обади се от пилотската кабина на екипажа си. Искаше да им съобщи, че ще се върне най-рано след ден-два. Естествено нямаше намерение да им казва в каква беда е попаднал. Телефонът иззвъня няколко пъти и за изненада на Толанд, накрая се включи комуникационната система на кораба. Разнесе се не обичайният професионален поздрав, а грубият глас на един от моряците, корабния зевзек.

— Здрасти, тук е „Гоя“. Съжаляваме, че в момента няма никой, обаче всички бяхме отвлечени от едни адски големи въшки! Всъщност временно си взехме отпуска на брега, за да отпразнуваме голямата нощ на Майк. Божичко, гордеем се с него! Оставете си името и номера. Утре може да се приберем, ако изтрезнеем. Чао!

Толанд се засмя. Екипажът вече му липсваше. Явно бяха гледали пресконференцията. Радваше се, че са слезли на брега — когато президентът му се бе обадил, той ги беше зарязал напълно неочаквано и нямаше смисъл да висят на борда. Макар в съобщението да се казваше, че всички са на брега, Толанд предполагаше, че не са оставили кораба без надзор, особено в силните течения, където бяха хвърлили котва в момента.

Той набра числовия код, за да прослуша оставените за него съобщения. Разнесе се едно изпиукване. Само едно съобщение. Същият грубоват глас.

— Здрасти, Майк, страхотен спектакъл! Ако ме чуваш, сигурно се обаждаш от някой префърцунен купон в Белия дом и се чудиш къде сме се дянали. Извинявай, че зарязахме кораба, приятел, обаче тая нощ не можеше да мине на сухо! Не се тревожи, добре сме го закотвили и оставихме лампата на верандата светната. Тайно се надяваме да го отвлекат пирати, за да може Ен Би Си да ти купи нов! Майтап бе, пич. Не се бой, Завия се съгласи да остане и да варди крепостта. Каза, че предпочитала да се усамоти, отколкото да купонясва с някакви си впиянчени рибари! Можеш ли да повярваш?

Толанд се подсмихва. Радваше се, че някой е останал да наглежда кораба. Завия имаше чувство за отговорност и определено не беше купонджийка. Уважавана морска геоложка, тя бе известна с язвителната си откровеност.

— Така или иначе, Майк, тая вечер беше невероятна — продължаваше съобщението. — Човек се чувства горд, че е учен, нали? Всички говорят само за това колко страхотно е откритието за НАСА. Майната и на НАСА, викам аз! За нас е още по-страхотно! Рейтингът на „Удивителните морета“ трябва да е скочил с няколко милиона точки. Ти си звезда, пич. Истинска звезда. Поздравявам те. Браво.

Разнесоха се приглушени гласове, после:

— А, да, за да не се надуеш много, Завия иска да ти каже една-две думи. Ето я и нея.

От слушалката се разнесе острият глас на геоложката.

— Майк, тук е Завия. Ти си върхът! И понеже много те обичам, се съгласих да се грижа за това твое допотопно корито. Честно казано, ще се радвам да си почина малко от тия хулигани, дето им викаш учени. Така или иначе, освен че ще наглеждам кораба, екипажът ме помоли в ролята ми на корабната вещица да направя всичко по силите си, за да не допусна да се превърнеш в надуто копеле, което след тая вечер ще е адски трудно, обаче трябваше да съм първата, която да ти каже, че си направил гаф във филма си. Да, добре ме чу. Един от редките гафове на Майкъл Толанд. Не се бой, на Земята има само около трима души, които ще забележат, и всички те са морски геолози без чувство за хумор. Също като мен. Както и да е, не е нищо сериозно, свързано е с метеоритната петрология. Споменавам го само за да ти разваля настроението. Може някой да ти го посочи, затова реших да те предупредя, за да не се чувстваш като идиот, какъвто всъщност си, нали си те знаем. — Тя се засмя. — Така или иначе, не ме бива много по купоните, затова оставам на кораба. Не си прави труда да ми се обаждаш — трябваше да включа телефонния секретар, защото проклетата преса цяла нощ се скъса да звъни. Вече си истинска звезда, въпреки гафа. Ще ти го обясня, когато се върнеш. Чао.

Връзката прекъсна.

Майкъл Толанд се намръщи. „Грешка в документалния ми филм?“

Рейчъл Секстън стоеше в тоалетната на самолета и се гледаше в огледалото. Изглеждаше бледа и по-крехка, отколкото предполагаше. Тазвечерните ужаси си бяха казали думата. Зачуди се кога ще престане да трепери. И кога пак ще може да се приближи до океан. Младата жена свали моряшката си шапка и разпусна косата си. „Така е по-добре“ — каза си. Започваше да заприличва на себе си.

Вгледа се в очите си и видя крайно изтощение. Под него обаче прозираше решителност. Знаеше, че това е наследство от майка й. „Никой не може да ти казва какво да правиш“. Запита се дали майка й е видяла случилото се тази вечер. „Някой се опита да ме убие, мамо. Някой се опита да убие всички ни…“

Вече от няколко часа прехвърляше списъка с имена в ума си.

„Лорънс Екстром… Марджъри Тенч… Президентът Зак Херни. — Всички имаха мотиви. По-страшното бе, че всички имаха възможност. — Президентът не е замесен“ — реши Рейчъл и се вкопчи в надеждата, че човекът, когото уважаваше много повече от родния си баща, е невинен в този загадъчен инцидент. „Ние все още не знаем нищо. Нито кой… нито дали… нито защо!“

Искаше и се да знае отговорите, за да ги каже на Уилям Пикъринг, но до този момент бе успяла само да повдигне нови въпроси. Когато излезе от тоалетната, с изненада видя, че Майкъл Толанд не е на седалката си. Корки дремеше наблизо. Тя се заозърта и в този момент океанологът излезе от пилотската кабина. Пилотът тъкмо затваряше радиотелефона. Младата жена тревожно го погледна и попита:

— Какво има?

Толанд навъсено й обясни за телефонното съобщение.

„Грешка във филма му?“ Навярно преиграваше.

— Сигурно не е нищо. Тя не ти ли каза по-конкретно каква е грешката?

— Нещо, свързано с метеоритната петрология.

— Със скалната структура ли?

— Да. Каза, че грешката щели да забележат само още двама-трима геолози. Очевидно е нещо, свързано със състава на самия метеорит.

Рейчъл ахна. Сега вече разбираше.

— С хондрулите ли?

— Не знам, но едва ли е съвпадение.

Тя се съгласи с него. Хондрулите бяха единственото останало доказателство, което категорично потвърждаваше твърдението на НАСА, че скалата е метеорит. Корки се приближи към тях, като търкаше очи.

— Какво става?

Толанд му разказа. Астрофозикът намръщено поклати глава.

— Не се отнася за хондрулите, Майк. Няма начин. Всичките ти данни идваха от НАСА. И от мен. Няма съмнение.

— Каква друга петрологическа грешка може да съм допуснал?

— Кой знае, по дяволите? Пък и какво разбира от хондрули някаква морска геоложка? — Нямам представа, обаче ми се стори доста рязка.

— Като се имат предвид обстоятелствата, смятам, че трябва да поговорим с тази жена преди да се изправим пред директора Пикъринг — каза Рейчъл.

Толанд сви рамене.

— Четири пъти й звъних и все се включваше телефонният секретар. Сигурно е в хидролабораторията и не чува нищо. Ще получи съобщенията ми най-рано на сутринта. — Той замълча за миг и си погледна часовника. — Макар че…

— Какво?

Океанологът я погледна напрегнато.

— Наистина ли смяташ, че е важно да разговаряме със Завия преди да се срещнем с твоя шеф?

— Ако има да каже нещо за хондрулите ли? Според мен е изключително важно. Майк, в момента имаме всевъзможни противоречиви данни. Уилям Пикъринг е човек, свикнал да получава ясни отговори. Когато се срещнем с него, бих искала да му съобщим нещо съществено.

— Тогава трябва да направим междинно кацане.

Рейчъл ахна.

— На твоя кораб ли?

— Той е край брега на Ню Джърси. Почти ни е на път. Можем да поговорим със Завия и да разберем какво знае. Корки носи метеоритния образец и ако тя иска да го подложи на някакви геологически тестове, корабът разполага с доста добре оборудвана лаборатория. Едва ли ще ни отнеме повече от час да получим някакви твърди заключения.

Пулсът на Рейчъл се ускори. Мисълта толкова скоро отново да види океана я плашеше. „Твърди заключения — каза си тя. Тази възможност я изкушаваше. — Пикъринг определено ще настоява за твърди заключения“.