Дан Браун
Метеоритът (49)

48

Рейчъл Секстън все повече се вледеняваше. Пред очите й се въртяха смущаващи образи — фосфоресциращият планктон, значението на евентуалната грешка на Нора Мангър с данните от сондирането.

„Солидна матрица сладководен лед“ — беше заявила Нора и им бе напомнила, че е сондирала както цялата непосредствена околност, така и точно над метеорита. Ако в ледника имаше соленоводни мрежи, пълни с планктон, тя щеше да ги е видяла. Нали? Въпреки това Рейчъл интуитивно продължаваше да се връща към най-простото решение. „В този ледник има замръзнал планктон“.

След десет минути и четири противовятърни свещи четиримата се бяха отдалечили на около двеста и петдесет метра от купола. Изведнъж Нора спря и каза:

— Тук. — Каза го като човек, открил идеалното място за кладенец.

Рейчъл се обърна и погледна в посоката, от която идваха. Куполът отдавна бе потънал в лунната нощ, ала противовятърните свещи ясно се виждаха. Най-далечната блещукаше окуражително като бледа звезда. Четирите свещи описваха идеално права линия като грижливо прокарана писта. Младата жена се впечатли от способностите на Нора.

— Още една причина да следваме шейната — извика глациоложката, когато видя, че Рейчъл се възхищава на правата линия. — Ако оставим гравитацията да я води и не се намесваме, можем да сме сигурни, че се движим по права линия.

— Страхотно — похвали я Толанд. — Ще ми се и в открито море да имахме нещо такова.

„Това е открито море“ — помисли си Рейчъл и си представи океана под тях. За миг погледа й привлече най-далечният пламък. Той бе изчезнал, сякаш светлината беше засенчена от преминало пред нея тяло. Скоро обаче тя отново се появи.

Рейчъл се напрегна.

— Нора — надвика вятъра тя. — Тук има ли бели мечки?

Глациоложката се готвеше да запали последната свещ и или не я чу, или не й обърна внимание.

— Белите мечки се хранят с тюлени — отговори й Толанд. — Нападат хора само когато навлизаме в жизненото им пространство.

— Но това е земята на белите мечки, нали? — Рейчъл така и не можеше да запомни на кой полюс живеят мечки и на кой — пингвини.

— Да — потвърди океанологът. — Арктика наистина носи името си от белите мечки. На гръцки „арктос“ е „мечка“.

„Страхотно!“ Тя нервно се вторачи в мрака.

— На Антарктида няма бели мечки — продължи Толанд. — Затова я наричат „Антиарктос“.

— Благодаря, Майк — отвърна Рейчъл. — Стига сме приказвали за мечки.

Той се засмя.

— Ясно, извинявай.

Нора заби последната свещ в снега. Четиримата бяха обгърнати в червеникаво сияние и изглеждаха надути в черните си костюми. Останалият свят извън светлия кръг на свещта стана абсолютно невидим — черен саван, който ги обграждаше отвсякъде.

Пред погледите на Рейчъл и другите двама Нора здраво опря крака в снега и внимателно изтегли шейната няколко метра нагоре по склона до мястото, където стояха. После, като продължаваше да държи въжето опънато, приклекна и спусна спирачките — четири шипа, които се забиха в леда. Изправи се и се изтупа. Въжето на кръста й висеше хлабаво.

— Добре — извика глациоложката. — Време е да се захващаме за работа.

Заобиколи откъм наветрената страна на шейната и започна да развързва шнуровете на платнището. Рейчъл, която изпитваше угризения, че се е държала малко сурово с нея, отиде да развърже задния край.

— Господи, не! — викна Нора. — Никога не правете така!

Рейчъл объркано се отдръпна.

— Никога не освобождавай откъм подветрената страна! — поясни глациоложката. — Ще се получи нещо като корабно платно и шейната ще отлети като чадър!

Рейчъл заотстъпва.

— Извинявайте, аз не…

Нора я стрелна с гневен поглед.

— Вие и звездобройчето изобщо не биваше да идвате.

„Никой от нас не биваше да идва“ — помисли си Рейчъл.

„Аматьори — кипеше Нора и проклинаше директора, че бе настоял да прати с тях Корки и Секстън. — Тия смешници ще ни вкарат в беля“. Точно сега най-малко и се искаше да се прави на детегледачка.

— Майк, ела да вдигнем ДР от шейната.

Толанд й помогна да разопаковат дълбочинния радар и да го поставят върху леда. Уредът приличаше на три миниатюрни кофи на снегорин, закрепени успоредно за алуминиева рамка. Цялото устройство бе дълго не повече от метър и работеше с електрическия акумулатор върху шейната.

— Това радар ли е? — попита Корки.

Нора мълчаливо кимна. Дълбочинният радар беше по-подходящ за регистриране на соленоводен лед от ПОСП. Предавателят му излъчваше електромагнитни импулси през леда и те се отразяваха различно от вещества с различна кристална структура. Чистата сладка вода замръзваше в плоска решетка. Поради натриевото си съдържание обаче морската вода замръзваше в мрежеста или разклонена решетка и импулсите на ДР се отразяваха във всички посоки, което до голяма степен ограничаваше броя на отраженията. Нора включи апарата и извика:

— Ще направя ехолокаторен напречен разрез на леда около метеоритната шахта. Софтуерът на радара ще го обработи и разпечата. Морският лед ще се регистрира като сянка.

— Къде ще го разпечата? — изненада се Толанд. — Тук ли?

Глациоложката посочи един кабел, който водеше от ДР към все още скрито под платнището устройство.

— Най-добре е да го разпечатаме. Компютърните екрани хабят прекалено много ток, затова на терена глациолозите разпечатват данните на термопринтери. Цветът не е идеален, но лазерният тонер не работи под минус двайсет градуса. Научих го от собствен опит на Аляска.

Тя помоли всички да застанат от по-ниската страна на радара и се приготви да ориентира предавателя така, че да сканира района на метеоритната шахта. Но когато погледна в посоката, от която бяха дошли, не видя абсолютно нищо.

— Майк, трябва да ориентирам радара към дупката на метеорита, но тази свещ ме заслепява. Ще се изкача нагоре по склона, за да изляза от кръга на светлината. Ще разперя ръце по линията на свещите, а ти насочи радара по нея.

Толанд кимна и приклекна до радарното устройство.

Наведена напред срещу вятъра и като забиваше дълбоко котките си в снега, Нора тръгна нагоре. Този ден вятърът бе много по-силен и тя усещаше, че се задава буря. Нямаше значение. Щяха да свършат за няколко минути. „Ще видят, че съм права!“ Тя се върна двадесетина метра назад и стигна до мрака точно когато осигурителното й въже се опъна.

Глациоложката се вторачи в ледника. Когато очите й се приспособиха към тъмнината, постепенно различи линията на свещите няколко градуса наляво. Завъртя се на една страна, разпери ръце като компас и извика:

— Готово!

Толанд ориентира радара и й махна да се връща.

Тя за последен път отправи поглед нагоре, признателна за осветената пътека към дома. В този момент обаче се случи нещо странно. За миг една от най-близките свещи изчезна. Преди Нора да се уплаши, че свещта е угаснала, пламъкът отново се появи. Ако не знаеше, че не е възможно, щеше да си помисли, че нещо е прекосило линията на светлината. Там не можеше да има никого… освен ако директорът не се бе почувствал гузен и не бе пратил група от НАСА по дирите им. Кой знае защо обаче тя се съмняваше. Сигурно нямаше нищо. Порив на вятъра, за кратко угасил пламъка. Тя се върна при радара.

— Ориентира ли го?

Толанд сви рамене.

— Да, струва ми се.

Нора отиде при контролното устройство на шейната и натисна един бутон. От ДР се разнесе остър звън, после утихна.

— Добре, готово — заяви тя.

— Това ли беше? — учуди се Корки.

— Цялата работа е в подготовката. Самото заснемане отнема само секунда.

Термопринтерът върху шейната вече беше започнал да бръмчи и щрака. Затворен под прозрачен пластмасов капак, той бавно завъртя тежък, навит на руло лист хартия. Нора изчака устройството да спре да принтира, бръкна под капака и извади разпечатката. „Сега ще видят — помисли си тя и я занесе при свещта, за да я видят всички. — Няма никаква солена вода“. Всички се събраха около нея. Глациоложката дълбоко си пое дъх и разви листа, за да проучи данните. Образът я накара ужасено да подскочи.

— Господи! — Нора зяпна. Не вярваше на очите си. Както предполагаше, разпечатката показваше ясен напречен разрез на пълната с вода метеоритна шахта. Ала изобщо не беше очаквала да види мъглявото сивкаво очертание на човешко тяло, плаващо по средата на кладенеца. Кръвта й се вледени.

— Боже мой… в ямата има труп.

Всички безмълвно се вторачиха в листа.

Призрачното тяло плаваше с главата надолу в тясната шахта. Около него се носеше нещо като пелерина. Нора разбра какво е това. Дълбочинният радар бе заснел дебелата горна дреха на жертвата, която можеше да е само една позната дълга жилетка от камилска вълна.

— Това е… Мин — промълви Нора. — Сигурно се е подхлъзнал…

Нора Мангър изобщо не подозираше, че откриването на трупа на Мин в шахтата ще е по-малката от двете изненади, които щеше да й поднесе разпечатката. Защото когато спусна поглед надолу по кладенеца, видя още нещо.

„Ледът под метеоритната шахта…“

Глациоложката ахна. Първата й мисъл беше, че устройството се е повредило. После разгледа изображението по-внимателно и в ума й започна да се оформя тревожна идея, като бурята, развихряща се около тях. Краищата на листа бясно се развяваха на вятъра. Нора се обърна и напрегнато се втренчи в разпечатката.

„Но… това не е възможно!“

Изведнъж истината се стовари отгоре й и тя съвсем забрави за Мин.

Сега вече разбираше. „Солената вода в шахтата!“ Нора падна на колене в снега до свещта. Едва дишаше. Стисна разпечатката и се разтрепери.

„Боже мой… изобщо не ми беше хрумнало“.

После с внезапна ярост се обърна към купола и изкрещя:

— Копелета! — Вятърът отнесе гласа и надалеч. — Проклети копелета!

В мрака само на петдесетина метра оттам Делта Едно вдигна крипторадиостанцията към устата си и каза на диспечера само две думи:

— Те знаят.