Дан Браун
Метеоритът (51)

50

Мотрисата, напускаща спирката „Федерал Трайангъл“, не се отдалечаваше от Белия дом толкова бързо, колкото се искаше на Гейбриъл Аш. Тя сковано седеше в един пуст ъгъл и зяпаше тъмните очертания, които се носеха като в мъгла покрай прозореца й. Големият червен плик на Марджъри Тенч лежеше в скута й и я притискаше като десеттонна тежест.

„Трябва да разговарям със Секстън! — помисли си Гейбриъл. — Веднага!“

Под слабата непостоянна светлина на мотрисата Гейбриъл се чувстваше като в някакво халюциногенно пътуване. Мътните светлини профучаваха край нея като дискотечни светлинни ефекти. Гръмовният тунел се издигаше от всички страни като дълбок каньон.

„Това не се случва в действителност“.

Тя сведе поглед към плика в скута си. Отвори го, бръкна и извади една снимка. Вътрешното осветление на мотрисата премигна за миг и силният блясък освети смайваща сцена — Седжуик Секстън, легнал гол в кабинета си и насочил доволното си лице точно към камерата, и тъмната фигура на Гейбриъл — също гола до него.

Младата жена потръпна, пъхна снимката в плика и го затвори.

„Това е краят!“

Щом мотрисата излезе от тунела и се понесе по откритите релси край Ланфан Плаза, Гейбриъл извади мобилния си телефон и набра номера на личния мобифон на сенатора. Отговори й телефонният му секретар. Озадачена, тя телефонира в кабинета му. Вдигна секретарката.

— Обажда се Гейбриъл. Сенаторът там ли е?

— Къде се губиш? — ядосано попита секретарката. — Той те търсеше.

— Имах среща, която се проточи. Трябва веднага да говоря с него.

— Ще се наложи да почакаш до утре. Той е в Уестбрук.

В луксозния блок Уестбрук Плейс се намираше вашингтонската резиденция на Секстън.

— Не отговаря на личния си телефон — каза Гейбриъл.

— Запазил си е вечерта като „ЛВ“ — напомни и секретарката. — Тръгна си рано.

Гейбриъл се намръщи. „Лично време“. В цялата суматоха бе забравила, че Секстън си е насрочил вечер в къщи. Много държеше да не го смущават в такива моменти. „Тропай на вратата ми само ако блокът гори — казваше той. — Всичко друго може да почака до сутринта“. Тя реши, че къщата на Секстън определено гори.

— Искам да ме свържеш с него.

— Невъзможно.

— Случаят е сериозен. Наистина…

— Не, буквално не е възможно. На излизане той си остави пейджъра на бюрото ми и ми каза да не го безпокоя цяла вечер. Беше категоричен. — Тя замълча за миг. — По-категоричен от обикновено.

„Мамка му!“

— Добре, благодаря. — Гейбриъл затвори.

— Ланфан Плаза — съобщи автоматичният глас в мотрисата. — Връзка с всички линии.

Тя стисна клепачи и се опита да проясни мислите си, но в ума й нахлуха ужасяващи образи… сензационните снимки на двамата със сенатора… камарата документи, уличаващи Секстън във взимане на подкупи. Все още чуваше дрезгавия глас на Тенч.

„Постъпете както трябва. Подпишете клетвената декларация. Признайте за връзката“.

Докато мотрисата спираше на станцията, Гейбриъл се насили да си представи какво ще направи сенаторът, ако публикуват снимките в пресата. Първото, което й хрумна, едновременно я смая и засрами. Секстън щеше да излъже. Нима наистина мислеше така за своя кандидат?

„Да. Той ще излъже… нагло“.

Ако публикуваха снимките в пресата, без Гейбриъл да е признала за връзката, сенаторът просто щеше да ги обяви за жестока фалшификация. Това бе епохата на дигиталното фоторедактиране — всеки, който беше влизал в интернет, бе виждал безупречно ретушираните подправени снимки на глави на известни личности, дигитално залепени за тела на други хора, често на порнозвезди по време на полов акт. Гейбриъл вече познаваше способността на Секстън да гледа в телевизионната камера и убедително да лъже за връзката им. Несъмнено можеше да убеди света и че тези снимки са безсилен опит за съсипване на кариерата му. Щеше да имитира гневно възмущение, може би дори да намекне, че самият президент е поръчал фалшификацията. „Нищо чудно, че Белият дом не ги е публикувал“. Снимките можеха да окажат противоположното въздействие. Колкото и истински да изглеждаха, те не доказваха абсолютно нищо. Внезапно я обзе надежда. „Белият дом не може да докаже, че тези снимки са истински!“

Тенч я бе манипулирала с безпощадна простота: признай връзката си или гледай как Секстън отива в затвора. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Белият дом имаше нужда Гейбриъл да признае за връзката, иначе снимките не струваха нищо. Настроението й рязко се подобри.

Когато мотрисата спря и вратите се отвориха, в ума й сякаш се отвори друга далечна врата и разкри неочаквана окуражителна възможност.

„Може пък и това за подкупите, което ми разказа Тенч, да е лъжа“.

В крайна сметка какво всъщност беше видяла? Нищо категорично… някакви ксерографирани банкови документи, зърнеста снимка на Секстън в подземен паркинг. Всичко можеше да е фалшифицирано. Тенч можеше коварно да й е показала подправени финансови документи заедно с истинските снимки на сексуални сцени, надявайки се Гейбриъл да приеме всичко за истина. Това се наричаше „асоциативна автентичност“ и политиците често го използваха, за да доказват съмнителни идеи.

„Секстън е невинен“ — каза си тя. Белият дом бе отчаян и се беше опитал да я изплаши, за да я накара да си признае за връзката. Искаха публично да изостави сенатора — със скандал. „Измъкни се, докато още можеш — беше й казала Тенч. — Имаш време до осем часа“. „Всичко си съвпада“ — помисли си Гейбриъл. „Освен едно…“

Единственият смущаващ елемент от пъзела бяха пращаните от Тенч имейли. Това определено предполагаше, че НАСА наистина е искала Секстън да втвърди позицията си, за да я използват срещу него. Или не бе така? Дори имейлите имаха напълно логично обяснение.

„Ами ако не са били от Тенч?“

Главната съветничка може да беше хванала предателя, който бе пращал информация на Гейбриъл, да го беше уволнила и да й бе пратила последното съобщение, за да се срещне с нея. „Тенч може да се е престорила, че нарочно е пращала данните за НАСА — за да ме манипулира“. Хидравликата на мотрисата засъска на Ланфан Плаза, вратите скоро щяха да се затворят.

Гейбриъл се вторачи в перона. Мислите й препускаха. Нямаше представа дали подозренията й са логични, или просто така й се иска, но каквото и да ставаше, знаеше, че трябва веднага да разговаря със сенатора — независимо от ЛВ.

Стиснала плика със снимките в ръце, тя изскочи навън тъкмо когато вратите започнаха да се затварят. Отиваше на друго място.

В Уестбрук Плейс.