Дан Браун
Метеоритът (19)

18

Леденият шелф на Милн е най-голямата монолитна ледена маса в Северното полукълбо. Разположен на север от осемдесет и втория паралел по най-северното крайбрежие на остров Елзмир, леденият шелф на Милн е широк шест и половина километра и достига дебелина над деветдесет метра.

Щом се качи в плексигласовата кабина на снегохода, Рейчъл с благодарност си сложи очакващите я на седалката канадка и ръкавици. От вентилаторите струеше топъл въздух. На леда навън двигателите на изтребителя изреваха и той се понесе по пистата.

Рейчъл уплашено попита:

— Излита ли?

Новият й домакин кимна и каза:

— Тук се допускат само научният и непосредственият поддържащ персонал на НАСА.

Самолетът се издигна в мрачното небе и Рейчъл внезапно се почувства захвърлена на самотен остров.

— Оттук ще продължим със снегохода — каза мъжът. — Административният директор ви очаква.

Тя впери очи в сребристия леден път пред тях и се опита да си представи какво прави тук административният директор на НАСА.

— Тръгваме! — извика мъжът и дръпна няколко лоста. Машината се завъртя на деветдесет градуса като танк и се обърна точно срещу високата снежна дига.

Обзета от страх, Рейчъл се вторачи в стръмната стена. „Да не би да иска да…“

— Напред! — Водачът отпусна амбреажа и снегоходът се понесе право към склона. Рейчъл изписка и се вкопчи в седалката. Когато се блъснаха в стената, шипестите вериги се врязаха в снега и машината започна да се катери. Младата жена бе сигурна, че ще се преобърнат, но кабината оставаше изненадващо хоризонтална. Когато стигнаха до върха на дигата, мъжът спря и усмихнато погледна пребледнялата си пътничка.

— Опитайте да го направите с обикновен снегоход! Използвахме амортисьорите на марсианския всъдеход. Получи се страхотно.

Рейчъл едва успя да кимне.

— Супер.

От върха на снежната дига се разкриваше невероятна гледка. Пред тях се издигаше още една висока стена, а зад нея се простираше гладка ледена шир с едва забележим наклон. Сгреният от луната лед постепенно се стесняваше в далечината и плавно се издигаше към планинските склонове.

— Това е ледникът на Милн. — Шофьорът посочи планината. — Започва оттам и се спуска към широката делта, в която се намираме.

Той подкара напред и Рейчъл отново се вкопчи в седалката, докато огромната машина бързо се носеше надолу по стръмната стена. Прекосиха следващата ледена река и се изкачиха по дигата зад нея. Когато се спуснаха, снегоходът потегли по ледника.

— Далеч ли е? — Рейчъл не виждаше пред тях нищо, освен лед.

— Три километра.

Струваше й се далече. Вятърът безмилостно шибаше снегохода и разтърсваше плексигласа, сякаш се опитваше да ги запрати назад към морето.

— Това е постоянно въздушно течение — извика шофьорът. — Свиква се с него! — После й обясни, че силният вихър е резултат от тежкия студен въздух, „стичащ“ се по ледника като бушуваща река. — Това е единственото място на света, където адът наистина замръзва! — прибави домакинът и със смях.

След няколко минути Рейчъл видя в далечината мъгливи очертания — силует на огромен бял купол. „Какво е това, по дяволите?“

— Адски голямо иглу, нали? — пошегува се шофьорът.

Рейчъл се втренчи в „иглуто“. Приличаше на умалена Хюстънска обсерватория.

— НАСА го монтира преди десет дни — поясни мъжът. — Многостепенен надуваем плексиполисорбат. Надува се на части, сглобява се и цялата сграда се закрепва за леда с колове и кабели. Прилича на голяма палатка, но всъщност е прототип на подвижен купол, който се надяваме някой ден да използваме на Марс.

Рейчъл впери поглед в странната постройка.

— И тъй като НАСА още не е пратила хора на Марс, сте решили да си направите една голяма екскурзия тук, така ли?

Шофьорът се засмя.

— Всъщност аз бих предпочел Таити, обаче съдбата не ни пита, нали?

Тя неуверено погледна сградата. Белезникавият купол призрачно се очертаваше на тъмния фон на небето. Снегоходът спря пред малка врата, която тъкмо се отваряше. Снегът заблестя на струящата отвътре светлина. От вратата излезе мъж, истински исполин с рунтав черен пуловер, който правеше тялото му още по-огромно. Приличаше на мечок.

Рейчъл не се съмняваше кой е великанът: Лорънс Екстром, административният директор на НАСА.

Шофьорът се засмя:

— Не се оставяйте ръстът му да ви заблуди. Този мъжага е истинско котенце.

„По-скоро тигър“ — помисли си Рейчъл, която добре познаваше репутацията на Екстром. Говореше се, че отхапвал главите на онези, които застанат на пътя на мечтите му.

Когато слезе от снегохода, вятърът едва не я отвя. Тя се уви в канадката и тръгна към купола.

Екстром я посрещна по средата на пътя и протегна грамадната си лапа.

— Благодаря ви, че дойдохте, госпожице Секстън.

Рейчъл колебливо кимна и надвика воя на вихъра.

— Честно казано, не съм сигурна, че имах друг избор.

На хиляда метра оттам Делта Едно наблюдаваше с инфрачервен бинокъл как административният директор на НАСА въвежда Рейчъл Секстън в купола.