Нора Робъртс
Прелъстяване в смъртта (23)

Епилог

Тя стоеше на тротоара пред къщата и с пълни гърди вдишваше хладния нощен въздух. За пръв път усети болка в рамото, което бе улучено от бластъра, и машинално го притисна с дланта на здравата си ръка. Мислеше си за Сара Дънуд, на която предстоеше да погребе и баща си, и сина си. Колко трагична беше съдбата на тази жена, впримчена в безсмислената си обич и вярност към двама мъже, недостойни за чувствата й.

— Имаш ли нужда от медицинска помощ, лейтенант?

Тя вдигна поглед към Уитни:

— Не, сър. — Сви и разпусна пръстите си. — Ръката ми вече не е безчувствена, кръвообращението се възстановява.

— Справи се блестящо — промълви командирът. Двамата проследиха с поглед хората, които изнесоха черния чувал с трупа на Лусияс Дънуд — двайсет и две годишен, гениален химик, любим син на Сара Дънуд и безскрупулен убиец. — Правилно изигра картите си. Не смей да се упрекваш заради смъртта му. Не би могла да предположиш, че ще предпочете да се самоубие, отколкото да се предаде на една жена.

„Виж, тук грешиш“ — помисли си Ив. Дълбоко в душата си осъзнаваше какво прави и с хладнокръвна пресметливост бе подтикнала младежа към самоубийство.

Внезапно се запита дали и баща й е бил изнесен в черен чувал от мръсната и студена хотелска стаичка.

Затвори очи и прогони кошмарния образ. Беше станала ченге и това бе най-важното, защото значката беше символ на… всичко.

— Осъзнавах риска, сър. Продължих да го притискам, макар да се досещах за опасността той да предпочете смъртта пред загубата. Можех да наредя на хората да щурмуват лабораторията и сега той да е на път за ареста, вместо за моргата.

— Престани да се самообвиняваш, лейтенант. Дънуд е бил въоръжен с бластър, настроен на максимално ниво. Представяш ли си колко хора от екипа щяха да пострадат, а някои може би никога нямаше да се върнат у дома. Справи се блестящо — повтори. — Точка по въпроса! Подготви рапорта, после се прибери вкъщи и гледай да поспиш.

— Слушам, сър. Благодаря.

Тя изпъна рамене, прекоси улицата и се приближи до Рурк, който търпеливо я чакаше:

— Закарай ме до управлението, за да подготвя рапорта си.

— Как е ръката ти?

— Все едно някой е забил в рамото ми около шест милиона нажежени игли. — Тя отново стисна и разпусна пръстите си. — След няколко часа ще бъда наред — тъкмо ще приключа с оформянето на документацията по случая.

Ала пресилената й бодрост не заблуди Рурк. Живееше по-малко от година с тази жена, но я познаваше по-добре от себе си. Прокара пръст по брадичката й и промълви:

— Не се кори за стореното, Ив. Светът се отърва от един опасен престъпник.

— Може би, но не е мое правото да решавам кой да живее и кой да умре.

— Не ти, а Лусияс взе решението. Ако се беше предал, щеше да си получи заслуженото, а ти щеше да бъдеш удовлетворена.

— Да, имаш право — въздъхна тя. — Ще изпратя при майка му една от психоложките, които работят към полицията. Не искам да научи от мен за смъртта на сина си. Нека й го съобщи човек, който ще намери подходящите думи.

— След време, когато душевната й рана позаздравее, ще я поверим на грижите на служителка от центъра за малтретирани жени. — Рурк я хвана под ръка. — Тръгваме ли, Ив?

Тя кимна. Докато вървяха към колата, ненадейно промълви:

— Да отидем още тази нощ.

— Къде, скъпа?

— Да заминем за Мексико. Щом свърша с писмената работа, ще си вземем някое от твоите фантастични превозни средства и ще се махнем от този град.

Преди да отвори вратата на колата, Рурк нежно целуна ръка на съпругата си:

— Отдавна копнея за този миг, единствена моя.