Нора Робъртс
Прелъстяване в смъртта (19)

Деветнайсета глава

След като Ив изчерпателно отговори на всички въпроси, хората от екипа си тръгнаха. Акцията щеше да започне точно в единайсет, когато всеки щеше да заеме позицията си в парка.

— Цялата операция ще се записва на видео. Всеки от хората ни ще носи миниатюрно записващо устройство, чрез което ще се наблюдава и местоположението му. Предвидили сме всички възможности, няма опасност от провал. — Въпреки това тя неспокойно кръстосваше из кабинета си и търсеше грешки в плана.

— Само след няколко часа престъпникът ще бъде в ръцете ви — помъчи се да я успокои Рурк.

— Дано. — Тя застана до прозореца и се загледа навън. Помисли си, че пролетта е най-хубавият сезон в Ню Йорк. Денят беше прекрасен, въздухът ухаеше на цветя, небето беше лазурносиньо. „Ден, който сякаш те подканва да се поразходиш и да се позабавляваш — каза си. — В парка ще има много хора — тъкмо по вкуса на престъпника. Да убиваш пред очите на многолюдната тълпа повишава риска, а оттам тръпката и удоволствието от играта.“

— Ще го заловя — повтори. — Но трябва да действаме бързо, за да не пострада никой от цивилното население. Притежаването на наркотици не е достатъчно. Смесването им с питие не е достатъчно. Но опита ли да ме убие, това ще му бъде краят.

Обърна се и загледа снимките на младите жени, прикрепени към таблото:

— Финч провела ли е разговори, за които трябва да знам?

— Не се е свързвала с никого.

— Добре. Тя е умна жена и е разбрала, че наистина я заплашва смъртна опасност.

Запита се дали другите жертви на престъпниците са се страхували. Дали в определен момент са осъзнали каква ще бъде съдбата им, а страхът ги е стиснал за гърлото и е заглушил писците им?

— Ти я спаси, Ив. Иначе снимката й щеше де бъде редом с другите на таблото.

— Струва ми се, че не е достатъчно — отвърна Ив и си спомни как преди много време Пийбоди бе казала същото. — С нетърпение очаквам да разпитам Кевин Морано.

— Съмнявам се, че отговорите му ще бъдат задоволителни.

— Понякога фактът, че ги получаваш, е единственото удовлетворение. — Тя се обърна към него и добави: — Не взимай оръжие.

— Оръжие ли? — Рурк невинно се усмихна. — Лейтенант, нима не знаеш, че на цивилните консултанти не се полага оръжие?

— Какво ти полагане? Имаш цял арсенал в твоя музей. Повтарям, не носи оръжие!

— Давам ти честната си дума, че няма да взема нищо от моята колекция, която, между другото, е регистрирана и съвсем законна.

Ив присви очи:

— Рурк…

— Изглежда, другите ти консултанти идват — прекъсна я той, когато по коридора се разнесе шум от стъпки и кръшен смях. — Не забравяй да предупредиш и тях за носенето на оръжие.

— Не злоупотребявай с търпението ми. Ако се наложи, ще те обискираме преди операцията.

— Съгласен съм, скъпа — ухили се той, а в гласа му се промъкнаха напевните нотки, характерни за ирландския език. — Но само ако ти го направиш. Нали знаеш колко съм стеснителен.

Гневното й ръмжене беше заглушено от шумното нахлуване на Мейвис и компания.

— Хей, Далас, пропусна щур купон!

— Казаха ми — кисело промърмори тя.

— Къде изчезна, нали трябваше да експериментираме? — намеси се Трина.

— Случиха се непредвидени събития. — Когато козметичката се приближи до нея и се втренчи в лицето й, тя с усилие се въздържа да не се дръпне като опарена. — Защо ме зяпаш така?

— Изглеждаш отвратително.

— Благодаря за комплимента. Целта в живота ми е да изглеждам отвратително.

— Като приключиш с тази работа, ще те подложа на цялостна козметична процедура, включваща релаксационна терапия и моделиране на тялото.

Ив не знаеше какво означава „моделиране“, но думата й се стори страховита.

— Ако искаш да знаеш, веднага след приключване на операцията заминавам за…

— Върви където щеш… но след като моята операция приключи. Надявах се чрез теб да привлека нови клиенти, ама как да те използвам за реклама? Изглеждаш досущ като че цяла седмица си живяла в пещера! Подозирам, че се опитваш да съсипеш репутацията ми.

— Откакто с теб се запознахме, това е основната цел в живота ми.

— Ха-ха-ха, много смешно! Да започваме, че нямаме много време.

— Е, аз изчезвам — заяви Рурк.

— Къде отиваш? — Ив понечи да се вкопчи в него както удавница се вкопчва в спасителен пояс.

Той се освободи от хватката й, промърмори, че има много работа, обърна се и излезе, изоставяйки любимата си жена в ръцете на инквизиторката й.

— Сега си само моя! — обяви Трина и доволно се усмихна, а Ив потрепери, забелязвайки, че устните на козметичката са обагрени в тревистозелено. — Съблечи се.

 

 

— Леонардо довършва тоалета ти — обяви Мейвис. — Според него не притежаваш дреха, която да подхожда на променената ти външност.

— Става все по-хубаво — промълви Ив, без да отваря очи. Напомни си, че се е заклела да изпълнява служебния си дълг с цената на всякакви жертви. В името на дълга се бе оставила в ръцете на една умопобъркана, която вече час и половина се гавреше с лицето и с тялото й.

— Получава се. — Трина, която бе сложила розова манта върху зеленото си трико, заглади козметичния пластилин върху брадичката на жертвата си. — Как се чувстваш?

— Гърдите ми сякаш са по-тежки.

— Тъй си е, защото сега имаш нещо повече от пъпки на ребро. Познавам един човек, който би платил щедро, за да ти присадя постоянни цици.

— Повече си харесвам моите.

— Е, твоя си работа. Не мърдай, докато материалът се втвърди.

— Защо се бавиш толкова? Не ми се вярва онези мръсници да са си губили по цял ден в подготовка за срещата.

— Грешиш, малката. Промяната на външността отнема около час… ако разполагаш с подходящите средства и имаш опит. Но ние не само те преобразяваме, ами правим от теб копие на Стефани. — Трина направи балонче от дъвката с аромат на киви, сетне добави: — Тая работа е бая по-сложна.

— Върха сме! — доволно се усмихна Мейвис, която носеше къса манта в преливащи се цветове, и помагаше на козметичката. — Дори формата на лицето ти е различна, Далас. Няма я трапчинката на брадичката ти, скулите ти не са изпъкнали. Изглеждаш… по-женствена. Искаш ли огледало?

— Предпочитам да се огледам, когато свършите. Ще се бавите ли много? Трябва да разпределя хората по местата им, да се погрижа за последните подробности…

— Скоро ще бъдем на финала. Остава да нанеса багрилото, което ще промени тена ти. — Трина размаза малко от сместа върху дланта на Ив, сви устни и внимателно огледа компютърното изображение на Стефани Финч. — Как мислиш, добре ли е? — обърна се към Мейвис.

— Прибави малко розово.

— Имаш право. — Трина прибави към сместа няколко капки оцветител. — Супер! Гениална съм! Мейв, обади се на Леонардо да побърза с дрехата. Трябва да знам кои части от тялото й да намажа.

— Пощади ме — прошепна Ив и още по-силно стисна клепачи.

— Отпусни лицевите мускули. Започвам от лицето ти. Брей, колко хубавичка си станала… Честно казано, обаче, твоето си лице е много по-интересно.

— Ох, щипе!

— Ако полагаш елементарни грижи за него, ще изкараш още петдесет-шейсет години без козметична операция. Имаш добра костна структура.

Мейвис се беше свързала с Леонардо по вътрешния видеотелефон и си гукаше с него. Ив развеселено си помисли, че макар двамата да са заедно от близо година, все още си гукат като влюбени гълъбчета.

— Бяло трико с червен суишър — обяви Мейвис. — Ръкави до лактите, голямо деколте, което разкрива половината от циците. Ще ги донесе след пет минути.

— За Бога, какво е „суишър“? — тревожно попита Ив.

— Не говори, докато не приключа с устните ти. Браво на Леонардо — изборът е много секси — обърна се Трина към Мейвис. — А и цветовете са адски подходящи. Ще ми помогнеш ли с грима?

— Уха! Луда съм по гримовете. Ще сваля венчалната ти халка, Далас, и ще я предам лично на Рурк.

Ив машинално сви пръсти, при което романтичното сърце на Мейвис се сви от умиление.

— Не се безпокой — промълви и окуражително стисна ръката на приятелката си. — Спомням си мига, в който той я надяна на пръста ти… Беше най-прекрасната сватба, на която съм присъствала.

Ив се поотпусна и с половин ухо се заслуша в бърборенето на Мейвис. Макар очите й да бяха затворени, разбра за появяването на Леонардо по промяната в гласа на приятелката си — Мейвис буквално замърка, после двамата звучно се целунаха.

— Браво, Трина! — Плътният му глас прозвуча съвсем наблизо, което подсказа на Ив, че исполинът се е навел и оглежда лицето й. — Неузнаваема е. Какво използва — силитрекс или пластилин?

— Силитрекс. По-податлив е на обработка, а в случая не е необходима издръжливост.

Ив отвори едното си око, когато някой докосна страната й, и видя облото лице на Леонардо, надвиснало на сантиметри от нейното.

— Приключиха ли? — попита плахо.

Той съчувствено се усмихна, зъбите му със златни и сребърни коронки проблеснаха на фона на бронзовото му лице.

— Почти. Ще останеш много доволна. — Той се обърна към Трина: — Остава да промениш само цвета на очите.

— Да, ще използвам специален гел, освен това Ив ще носи слънчеви очила с жълтеникави стъкла. Страхотен тоалет — добави тя, връщайки му комплимента. — Имам червило в същия цвят като дрехата, както и подходящ руж. Някой ще ми помогне ли с маникюра?

— Не искам маникюр! — изстена Ив.

— Когато една жена отива на среща с човек, на когото държи, винаги лакира ноктите си. На ръцете и на краката — добави козметичката. — Още петнайсет минути и ще бъдеш готова.

Ала процедурата продължи повече от половин час. В един момент на Ив й хрумна да побегне, но се отказа, преценявайки, че е обкръжена от врага. Идваше й да се разплаче от облекчение, когато Трина най-сетне й постави перуката, подготвена още предишната вечер. Изправи се, а тримата инквизитори отстъпиха няколко крачки назад и критично я огледаха.

— Много ме бива — отбеляза Трина и щракна с пръсти: — Давайте дрехите.

 

 

Два часа след започването на процедурата по преобразяването й Ив застана пред голямото огледало, което Леонардо услужливо донесе.

Като преодоля първоначалния потрес, критично се заоглежда.

Вече знаеше какво е „суишър“ — парче плат, наподобяващо на широка пола, отворена отпред. Дрехата беше яркочервена и дълга до глезена. Ив недоумяваше каква е функцията й, тъй като изобщо не прикриваше формите на тялото й, подчертавани от прилепналото трико. Помисли си, че при други обстоятелства за нищо на света не би се съгласила да облече подобен тоалет, който според нея бе подходящ само за някоя уличница.

„Все едно съм гола“ — каза си и тежко въздъхна. Изглеждаше по-закръглена и макар да знаеше, че гърдите не са нейните, все пак се чувстваше неловко, задето са изложени на показ. Ако деколтето бе малко по-голямо, би трябвало сама да си наложи глоба заради непозволено излагане на части от тялото си.

Косата й бе по-светла и по-дълга, подстригана бе така, че равните кичури стигаха до брадичката й. Брадичка без трапчинка, заоблена като страните й. Дори устата й не изглеждаше толкова голяма, но благодарение на яркото червило устните й веднага привличаха вниманието.

Очите й бяха лешникови със зеленикави оттенъци, непроменен бе само погледът й.

— Добре — кимна тя, а лицето на Стефани й кимна от огледалото. — Наистина те бива. Но да видим дали ще премина най-голямото изпитание.

Прекоси помещението и влезе в кабинета на Рурк.

Съпругът й говореше по видеотелефона, лазерното устройство за факсове работеше, а пред бюрото се бе материализирало холограмно изображение на някаква сграда.

— Одобрявам промените на първия етаж — каза той на събеседника си. — Но трябва да видя… — Млъкна втрещено, сетне промърмори: — Извинявай, Джансен, ще ти се обадя след малко. — Прекъсна връзката, натисна някакъв клавиш и холограмното изображение изчезна.

Стана, приближи се до Ив и я заобиколи, като критично я оглеждаше.

— Невероятно. Не може да бъде! Наистина ли си ти? — промърмори и я погледна в очите. — Да, ти си моята Ив.

— По какво позна?

— Трина е истинска вълшебница, но не може да промени погледа ти на ченге. — Тя се намръщи, а Рурк докосна брадичката й и добави: — Дори при допир не се усеща разлика.

— Виж й циците — обади се Трина. — Сложих й от онези, които са по последна дума на пластичната козметика — въобще не се различават от нейните, дето й ги е дал Господ. Хайде, стисни ги.

— Добре, щом настояваш. — Въпреки предупредителното ръмжене на Ив, той обхвана с длани гърдите й. — Много са… приятни на допир.

— Ще изчезнат в мига, в който заловя онзи мръсник. Не развихряй извратените си фантазии.

— И на вкус са като истинските — увери го козметичката.

Рурк повдигна вежди:

— Наистина ли?

— И през ум да не ти минава! — Тя го плесна през ръцете. — Не съм дошла да ме опипваш, а да чуя мнението ти. Онзи ще се хване ли?

— Гарантирам, че ще захапе стръвта заедно с кукичката, лейтенант. Но трябва да промениш и походката си. Не се движи така целеустремено, а пристъпвай плавно и поклащай бедра.

— Божичко, само това ми липсваше — да въртя задника си!

— И се постарай да не го гледаш така, сякаш вече си го вкарала в помещението за разпит. Спомни си какво е усещането, когато отиваш на пикник в парка.

— Никога не съм била на пикник в парка.

Рурк докосна брадичката й на мястото, където би трябвало да е трапчинката:

— Е, ще поправим този пропуск. И то скоро.

 

 

Фийни, който управляваше камионетката с наблюдателната апаратура, закара Ив до северния район на парка. Щом спряха, той започна проверка на хората, които вече бяха заели местата си.

— Бакстър на първа позиция!

На първия монитор се появи фонтан. Чуваха се ромоленето на водата, лееща се от устите на подскачащи делфини, разговорите на хората, преминаващи наблизо, и плачливият глас на Бакстър, който молеше за подаяния. От движенията му изображението леко подскачаше.

— Справяш ли се, Бакстър? — попита Ив.

— Да, сър.

— Не забравяй, че каквото вземеш от леваците, отива за поддържане на парка.

Докато на мониторите се редуваха членовете на екипа, тя се ориентира в обстановката. Както се очакваше, през този топъл юнски ден в парка имаше много хора. Видя как трима учители предвождат голяма група свои питомци на път за ботаническите градини. Внезапно прозвуча напрегнатият глас на Пийбоди:

— Подозрително лице! Мъж от бялата раса с черна коса до раменете. Носи тръстикова кошница за пикник и черна кожена чанта през рамото. Движи се на изток по алеята в района, в който живеят застрашените животински видове.

— Виждам го. — Ив се приведе към монитора и неволно се възхити от безгрижната походка на младия мъж. Забеляза пръстена с рубин и нареди на Фийни: — Фокусирай върху пръстена.

Ирландецът се подчини, после увеличи изображението. Ясно се виждаше главата на дракон, гравирана в камъка.

— Заподозреният е идентифициран! Това е нашият човек. Дръж го под око, Бакстър, навлиза в твоя сектор.

— Слушам.

— Пийбоди, засега вие с Рурк се дръжте на разстояние. Онзи е подранил с половин час. Необходимо му е време да подготви сцената. Да му го дадем.

— Вече е в полезрението на Трухарт — обади се Макнаб, който наблюдаваше друга редица монитори. — Заподозреният се движи на юг към мястото на срещата. Пипнахме го!

— Не се приближавай до него, Трухарт! — предупреди тя. — Премести се малко вляво. Добре, идеално. Да погледаме представлението.

Младият мъж се отклони от алеята и излезе на затревената площ, предназначена за пикници. На поляната се бяха разположили две влюбени двойки и три жени, които явно бяха решили да прекарат тук обедната си почивка. Някакъв мъж лежеше по гръб и правеше слънчеви бани. По нареждане на Ив той лениво се излегна по хълбок и постави до лакътя си електронна книга, която всъщност бе видеокамера, давайки възможност да видят Морано от друг ъгъл.

Кевин спря и се огледа, тръгна към голямо дърво, което хвърляше дебела сянка, и остави на тревата кошницата и чантата.

— Всички наоколо да не откъсват погледи от него! — изкомандва Ив, а като видя какво показва миникамерата, носена от помощничката й, извика: — Пийбоди, Рурк, отдалечете се! Веднага!

— Прекрасно място за пикник, нали, скъпа? — промърмори Рурк и влюбено изгледа спътницата си. — Чакай да постеля одеялото, миличка, че да не изцапаш хубавата си рокля.

— Одеяло ли? Не сме предвидили да носите одеяло… — заговори Ив.

— Каква приятна изненада — засмя се Пийбоди, но смехът й прозвуча доста пресилено. — Не предполагах, ще си устроим пикник.

— Изненадите са солта на живота, мила моя — доволно се усмихна Рурк и разстла одеялото върху тревата.

Кевин, който се намираше само на няколко метра от тях, направи същото.

— Каква прекрасна гледка — продължи Рурк, седна на земята и сниши глас: — Ще й се наслаждаваме, без да пречим на никого.

— Не се приближавайте! Повтарям, не предприемайте нищо, докато не ви дам сигнал!

— Разбира се. Ще пийнеш ли чаша шампанско, скъпа?

— Пийбоди, само да близнеш алкохол, ще те преместя в пътнотранспортния отдел!

Докато говореше, тя не откъсваше поглед от Кевин. Младият мъж взе от кошницата три розови рози и ги сложи върху одеялото. Извади две кристални чаши и ги вдигна срещу светлината, сякаш се наслаждаваше на отблясъците. Отвори бутилка вино и наля малко в едната чаша.

— Хайде, прибави наркотика, мръсник такъв!

Ала за изненада на Ив той вдигна чашата като за тост и отпи. Погледна часовника си, после извади джобния си видеотелефон, набра някакъв номер.

— Увеличи звука на аудиосистемата, Пийбоди — нареди Ив. — Дано доловим какво казва.

Отначало чу само чуруликане на птици, смехове, бойния вик на някакво хлапе, после Фийни включи филтриращото устройство и гласът на Кевин се чу съвсем ясно:

— Всичко е като по поръчка! Наблизо има десетина души, което отговаря на условието за обществено място. На излизане ще се наложи да минем край няколко патрулни коли, за което заслужавам няколко допълнителни точки. — Засмя се, а Ив неволно се възхити от безгрижния му смях, подхождащ на младеж, който скоро ще се срещне с любима жена. — Да, ще я накарам да ми направи… знаеш какво пред очите на толкова много хора. Безспорно ще поведа в резултата, драги. По-късно ще ти разкажа всичко.

Пъхва устройството обратно в джоба си, замечтано въздъхна и се огледа, сякаш се наслаждаваше на гледката.

— За тях отнемането на човешки живот е само игра — промълви Ив. — Ах, с какво удоволствие ще ги тикна зад решетките!

Морано продължи приготовленията, сега действаше по-бързо. От малката хладилна чанта извади кутийки с хайвер и с гъши пастет, опаковка ролца от омари, пресни ягоди.

— Признавам, че знае как да организира пиршество — отбеляза Макнаб.

— Млъкни! — процеди Ив.

Кевин си взе ягода, сетне още една. Постепенно погледът му се промени, стана студен и пресметлив. Той наля вино в другата чаша, отвори черната чанта. Бръкна в нея, сетне извади ръката си, като я държеше така, че да не се вижда какво има в шепата му. Сякаш случайно прокара длан над чашата, а миникамерата, носена от Рурк, показа как от ръката му се стича тънка струйка течност.

— Бинго! Готов е да посрещне жертвата си. Време е да се включа в играта. Заемете позициите, предвидени за третия етап от операцията. Ако се появи друго подозрително лице, незабавно рапортувайте. — Преди да излезе от камионетката, се обърна и подхвърли: — Пожелайте ми късмет.

— Пипни го този мръсник, малката — промълви Фийни, без да откъсва поглед от мониторите.

Тя излезе навън, където грееше слънце, а въздухът ухаеше на цветя и пролет. Тръгна към поляната за пикник, но изведнъж си спомни инструкциите на Рурк и се постара да се движи грациозно и да полюшва бедрата си. Секунди след като влезе в парка, покрай нея претича млад мъж, който правеше кратък пробег през обедната си почивка. Ухили й се и подвикна:

— Хей, красавице, какво ще кажеш да потичаме заедно?

— Какво ще кажеш да изчезнеш, преди да ти смачкам фасона?

— Така те искам! — прошепна й Рурк.

Ив продължи по алеята и след малко видя Бакстър. Сплъстената му коса беше на фитили, носеше скъсана тениска и провиснал панталон, които бяха покрити с петна от яйчен прах и кетчуп.

Едва когато го наближи, тя разбра защо хората го заобикалят отдалеч — от него се носеше миризма на пот и прокиснало уиски, примесена с вонята на урина.

„Прекрасно се е подготвил за ролята си“ — помисли си тя.

Когато го отмина, той вдигна вежди, направи се на кривоглед и пронизително подсвирна.

— Целуни ме отзад!

— Денонощно все за това мечтая — прошепна Бакстър, прикривайки с длан устата си.

Необходими й бяха около пет минути да стигне мястото на срещата, междувременно трима мъже и една жена се опитаха да я свалят, а още толкова й отправиха многозначителни погледи.

„Ако русата коса и големият бюст винаги предизвикват толкова голямо внимание, благодаря на Бога, че не ме е надарил с тези атрибути!“ — помисли си тя.

— Лейтенант, овладейте се! — обади се Макнаб. — Погледът ви говори, че ви идва да сритате някого отзад и да го изхрускате на закуска. Мъжете се страхуват от убийствените погледи.

— Не и аз — отбеляза Рурк. — Искаш ли хайвер, скъпа? — обърна се към Пийбоди.

— Ами… бих хапнала.

Ив престорено се усмихна, постара се да си придаде любезно изражение, макар мислено да се заканваше на помощничката си и на цивилния консултант.

После пред очите й се появи поляната за пикник. Тя видя Кевин и престана да мисли за друго, освен как да го залови.

Той също я видя. Усмихна се боязливо като стеснителен хлапак, изправи се на крака, поколеба си, сетне тръгна към нея:

— Кажи ми, че мечтите ми са се сбъднали и че се казваш Стефани.

— Да, наистина съм Стефани, а ти си…

— Уърдсуърт. — Той галантно й целуна ръка. — По-красива си, отколкото предполагах. Отколкото се надявах.

— А ти си тъкмо какъвто те виждах в представите си — промълви Ив и едва се въздържа да дръпне ръката си. Преди да се запознае с Рурк, почти не беше излизала с мъже и не знаеше как да се държи в подобни случаи. Ето защо задълбочено бе обмислила какво поведение да възприеме и какво да говори. — Дано не съм закъсняла.

— Не си, разбира се. Аз подраних. Исках да… — Той посочи одеялото под дървото. — Исках всичко да бъде съвършено.

— О, прекрасно е! Не трябваше да си правиш толкова труд…

— С нетърпение очаквах този момент — чаровно се усмихна Кевин и я поведе към импровизираната трапеза, при което минаха на сантиметри от Рурк.

Ив седна на одеялото и възкликна:

— О, има и хайвер! Та това е истинско пиршество! — Приведе се и обърна към себе си бутилката с вино, за да види етикета й. Същото беше купил и за Брина Банкхед. — Любимата ми марка! — Насила се усмихна и добави: — Сякаш четеш мислите ми.

— Така е. От първия ден, в който започнахме да си кореспондираме, изпитах усещането, че те познавам, че съм те познавал през целия си живот. Че ни е било писано да се срещнем.

— Бива го — прошепна в ухото й Макнаб.

— И аз усетих странна близост помежду ни — промълви Ив, като си спомни какво й бе казала Стефани. — Запленена бях от разказите за пътуванията ти, от начина, по който тълкуваш поезията.

— Мисля, че това е съдба. Той виновен е за наш’то щастие, не късметът…

„Сега я втасахме“ — помисли си Ив, досещайки се, че той рецитира строфа от стихотворение и очаква от нея да продължи. Отвори уста, въпреки че нямаше представа какво да каже и… Рурк й прошепна края на цитата. — Не съдбата, а той знае какво ни очаква — повтори тя. — Какво ли ни е подготвила съдбата, Уърдсуърт?

— Не зная. Но с нетърпение очаквам да разбера.

„Подай ми проклетата чаша, убиец такъв!“ — мислено го подкани тя, но Кевин й поднесе розите.

— Прекрасни са! — възкликна Ив и се насили да ги помирише.

— Интуицията ми подсказа, че най-много ще ти подхождат. Розови рози — символ на очарованието и на романтиката. — Той вдигна чашата си, прокара пръст по високото й столче. — С нетърпение очаквах да ти ги поднеса, да бъда заедно с теб. Да вдигнем ли тост?

— Разбира се. — Тя продължи да го гледа в очите, опитвайки се със силата на мисълта си да го накара да й подаде чашата с наркотика. Притисна розите до страната си, както би сторила всяка флиртуваща жена.

Най-сетне той взе чашата, подаде й я:

— За съдбовните срещи.

— Предлагам друг, по-подходящ тост — за предопределения край. — Видя как Кевин я следи с поглед и как очите му помътняха от гняв, когато тя остави чашата, без да отпие от виното. Засмя се дяволито, отвори чантичката си и каза: — Но преди това ще направя нещо друго. — Със свободната си ръка се вкопчи в него, щракна белезниците около китката му. — Кевин Морано, арестуван си…

— Какво? Какво правиш, мътните те взели? — Опита се да се освободи, давайки на Ив повод да го просне на тревата и помагайки си с крак, да „закопчае“ ръцете му отзад.

— Арестуван си за убийството на Брина Банкхед, за покушението върху живота на Моника Клайн и за съучастие в убийството на Грейс Луц.

— Какви ги дърдориш? Какво правиш? — Кевин се помъчи да се преобърне, но тя насочи оръжието се към слепоочието му. — Коя си ти?

— Лейтенант Ив Далас. Запомни името ми, защото аз съм твоята съдба. Аз съм лейтенант Ив Далас — повтори, въпреки че изведнъж й се повдигна. — Залових те и никога повече няма да убиваш!

„Какво от това? — прошепна някой и тя с ужас позна гласа на баща си. — На неговото място ще се появи друг. Винаги има друг.“

За миг се изкуши да натисне спусъка, внезапно чу виковете на изплашените хора, станали свидетели на сцената, командите на своите колеги. И с крайчеца на окото си видя Рурк до себе си.

Изправи се и накара Кевин да стане:

— Май пикникът не оправда очакванията ти. Имаш право да мълчиш…

 

 

Наложи се да го придружи до колата, която щеше да го отведе в ареста. Кевин не се подчини на рутинното предупреждение — настояваше, че са го взели за някого друг, дърдореше за нарушените си граждански права и за влиятелното си семейство.

Още не се бе досетил да поиска адвокат, но скоро и това щеше да се случи. „Ако имам късмет, ще го разпитам, преди да се успокои и отново започне да разсъждава трезво“ — мислеше си тя.

— Нямам нито миг за губене — веднага трябва да започна разпита.

— Ив… — заговори Рурк.

— Нищо ми няма, добре съм — излъга тя. Сякаш хиляди барабани думкаха в главата й. Смъкна перуката и машинално прокара пръсти през косата си. — Не издържам повече, искам да изчистя гадостите, които напластиха по лицето ми! Докато възстановя нормалния си вид, колегите ще оформят документацията по ареста.

— Ще повикам Трина да ти помогне.

— Благодаря… въпреки че не знам от кого повече се страхувам — от нея или от престъпника. Е, ще се видим вкъщи.

— Идвам с теб!

— Безсмислено е…

— Да го обсъждаме — довърши той. Безсмислено бе и да я предупреди, че ще приложи следващия етап на лечението, предписано от Съмърсет. — Искаш ли аз да шофирам? Ще стигнем по-бързо.

 

 

Почистването на грима и отстраняването на присадките отне повече от четирийсет минути. Ив мислено благославяше съпруга си, който явно бе предупредил Трина да си държи езика зад зъбите. Козметичката не се заоплаква, че толкова бързо унищожават шедьовъра й, нито подхвана поредната лекция за редовно поддържане на лицето и тялото.

Едва след като Ив наплиска лицето си със студена вода, тя плахо попита:

— Помогнах ви за много важна работа, нали?

— Точно така. Без теб нямаше да заловим престъпника.

— Четкаш ме, а? — ухили се козметичката. — И все пак ми е гот да го чуя. Ще го хванете ли за топките?

— И още как!

— Стисни го веднъж и заради мен. — Трина отвори вратата на тоалетната и вдигна вежди, като видя Рурк на прага. Посочи надписа на вратата: — Определено не си жена, хубавецо! — намигна и излезе.

— Има право, определено не си жена. Дори в полицейското управление спазваме определени правила на поведение и мъжете не влизат в дамските тоалетни.

— Помислих си, че ще предпочетеш да останем насаме. — От чантичката си извади някакво пакетче, таблетки и спринцовка.

— Какво е това? — Ив отскочи назад като опарена. — Не се приближавай, садист такъв!

— Ив, необходима ти е още една доза.

— Друг път!

— Погледни ме в очите и ми кажи, че нямаш страховито главоболие, че не те боли всяко мускулче и че краката ти не се подкосяват. Ако ме излъжеш — продължи, преди тя да проговори, — много ще се ядосам и ще ме принудиш да те предам в ръцете на лекарите. От опит знаеш, че мога да го направя.

Тя погледна към вратата — не, нямаше начин да се изплъзне.

— Не искам инжекция — проплака като разглезено дете.

— Е, ще бъда принуден да те инжектирам против волята ти. И през ум да не ти минава да ми погодиш номера от сутринта. Бъди смела и навий ръкава си.

— Мразя те!

— Знам. Успокой се — този път лекарството има вкус на ягоди.

— Брей, нямам търпение да го изпия.