Нора Робъртс
Прелъстяване в смъртта (12)

Дванайсета глава

Служителите в многобройните компании на Рурк обикновено се изнервяха от неочакваните му посещения. Неговата теория гласеше, че когато хората са нащрек, работят по-съвестно.

Заплатите и условията на работа във всичките му предприятия на Земята и на другите планети бяха много по-добри, отколкото в конкурентните компании.

Той знаеше какво е да си беден, да бъдеш заобиколен от мръсотия и нищета. Мизерията мотивираше мнозина да променят живота си, и то с цената на всичко — самият той бе пример за подобна мотивация. Други пък се примиряваха с нищожните заплати и малките жилища, но в душите им се зараждаше омраза. Безнадеждността ги тласкаше към извършването на кражби и дори по-тежки престъпления.

Рурк държеше служителите му да са добре платени — така работеха по-добре и му бяха безрезервно предани.

Докато прекосяваше просторното фоайе на фармацевтичната компания „Алегейни“, той мислено си отбеляза подобренията, които трябваше да бъдат извършени в охранителната система и в обзавеждането. Нямаше забележки по отношение на експедитивността на персонала — секунди след като заяви, че иска да разговаря с началника на химическата лаборатория, услужлива секретарка го поведе към тринайсетия етаж. Очевидно бе притеснена, защото два пъти му предложи кафе и три пъти се извини, задето се е забавила, докато открие доктор Стайлс.

— Сигурен съм, че шефът ви е много зает — отбеляза Рурк, когато влязоха в кабинета на Стайлс. Щорите бяха спуснати, в обширното и поразхвърлено помещение цареше полумрак.

— Да, сър. Разбира се, сър. Да ви донеса ли чаша кафе, докато го чакате?

„Три на три“ — помисли си Рурк, но сдържа усмивката си:

— Не, благодаря. Но ако доктор Стайлс е в някоя от лабораториите, предпочитам да…

Той млъкна, когато в кабинета влетя човек с разкопчана бяла престилка, която се развяваше като пелерина, и намръщено възкликна:

— Много съм зает! Прекъснахте ме по средата на едно изпитание!

— Така и предположих — учтиво каза Рурк. — Моля да ме извиниш.

— Какво търсиш тук? — сопна се онзи на ужасената секретарка. — Сто пъти съм ти казал, че не желая в кабинета ми да влизат външни лица!

— Да, но…

— Къш! Изчезвай! — Той размаха ръце като селянка, която пропъжда кокошки. — Ти пък какво искаш? — обърна се към Рурк и тресна вратата.

— И аз се радвам отново да те видя, Стайлс.

— Нямам време за глупави дърдорения. Работим върху новия регенеративен серум.

— Как върви работата?

— Страхотно. Поне до мига, когато ме накара да я прекъсна! — Той се тръсна на стола.

Беше широкоплещест дебелак с масивното телосложение на футболен защитник. Първото, което се набиваше на очи, бе носът му, разсичащ лицето му като че беше брадва, забита в гранитен блок. Черните му очи бяха изпълнени с печал, лицето му почти винаги бе разкривено от гримаса на недоволство. Прошарената му коса, която упорито отказваше да боядиса, стърчеше от скалпа му като стоманена тел.

Беше невъзпитан и с груби обноски, вечно бе намръщен, имаше остър език, но Рурк много го харесваше.

— Знам, че си работил тук, когато компанията се е обединила с „Джей Форестър“.

— И още как! — Стайлс извади лулата, която от петнайсет години не беше пълнил с тютюн, и захапа мундщука. — Работя тук от времето, когато ти още си смукал палчето си и са ти текли лиги по брадичката.

— За щастие, с течение на времето се отърсих от тези навици — подметна Рурк. — Сътрудничеството е било във връзка с определен проект, нали?

— Да, за сексуалната дисфункция. Ако хората не мислеха толкова много за секс, щяха да работят повече.

— Но в името на какво? — Рурк отвори големия кашон на пода и видя, че е пълен с дискове, съдържащи стари броеве на медицински списания.

— Чух, че си се оженил — подсмихна се Стайлс. — Край на секса, а?

Рурк внезапно си спомни тъмния силует на Ив върху него.

— Така ли смяташ? — попита развеселено. Тонът му накара Стайлс да се намръщи още повече. — Виждам, че си много зает, затова бързам да пристъпя към целта на посещението. Необходима ми е информация за съвместния проект и за хората, които са работили по него.

— Случайно да ти приличам на компютър?

Рурк се престори, че не е чул въпроса, нито заядливия тон, с който бе изречен. Стайлс бе сред малцината негови познати, на които позволяваше подобни волности.

— Вече разполагам с доста сведения, но ме интересува мнението ти за Тиодор Макнамара.

— Той е задник!

— Доколкото ми е известно, така мило наричаш всички твои познати… както и непознатите, разбира се. Искам малко повече подробности.

— Интересува се повече от печалбата, отколкото от резултата. От славата, отколкото от научните постижения. Умира да се прави на началник, отгоре на всичко е болезнено амбициозен — стигат ли ти толкова подробности? Беше наш шеф и не ни позволяваше да забравим този факт, като тормозеше куцо и сакато. А на медиите се сваляше като проститутка на клиент.

— Ясно. Изглежда не сте сядали на чаша бира след натоварения работен ден в лабораторията.

— Мразех го и в червата, но не отричам, че е специалист… не, истински гений. Държи се като важна примадона, но има ум като бръснач.

Отново задъвка мундщука на лулата, позамисли се, после продължи:

— Сам подбираше хората за екипите си, дори назначи дъщеря си, с която се отнасяше като с нищожество. Как й беше името… Майната й, на кого му пука? Беше умно и много трудолюбиво момиче — от онези, за които казват: „Език има, уста — не.“

— Да разбирам ли, че проектът е бил негово творение?

— Той вземаше повечето решения, насочваше работата. Проектът беше съвместен, но Макнамара бе негов ръководител и непрекъснато го изтъкваше, мръсникът с мръсник! Бяха вложени купища пари, участваха и частни инвеститори. Сексът носи добри приходи, нали? В няколко области ни провървя.

— Бих казал, че сте постигнали забележителни успехи.

— Ако за успех се смята да откриеш средство, помагащо на мъжете, прехвърлили стоте, да го вдигат, а на жените над петдесет да имат деца. — Стайлс поклати глава. — Парите, които дойдоха с патентоването на препарата, и интересът на медиите ускориха работата. Никой обаче не обръщаше внимание на другите ни постижения, които съвсем не бяха маловажни — например средството за лечение на безплодие. Големите шефове искаха все нови и нови открития, а Макнамара тормозеше нас. Работехме с опасни и нестабилни вещества. За да се намалят разходите по скъпо струващите експерименти, бяхме принудени да бързаме, да претупваме нещата, за да спазим крайния срок. В резултат се получи продукт с нежелани странични ефекти. Най-лошото обаче е, че започнаха да го използват не за лечение, а за повишаване на сексуалната възбуда, за забавление. Срещу компанията бяха заведени много съдебни дела, накрая големите клечки бяха принудени да прекратят работата по проекта.

— Какво се случи с Макнамара?

— Успя да се измъкне сух от водата. — Устните на Стайлс се разтегнаха в неприятна усмивка. — Въпреки че отлично знаеше какво се случва — нищо не убягваше от погледа му.

— Спомняш ли си някой от персонала да е проявявал склонност към използването на препарата за… „развлечение“?

Химикът го изгледа с присвити очи:

— Може да не съм първи красавец, но приличам ли ти на доносник?

— Не се сърди, не исках да те засегна.

— Поживей още петдесет години и ще видиш какво ще стане с красотата ти.

— Ще очаквам този момент с нетърпение — мразя, когато ми казват, че съм красив. Слушай, Стайлс. — Рурк се приведе към събеседника си. — В момента изобщо не ми е до шеги. Убити са две жени, трета е в кома. Може би причината се крие именно в онзи проект.

— Какви жени? Какви убийства?

Рурк въздъхна — как можа да забрави с кого разговаря?

— Препоръчвам ти от време на време да излизаш от лабораторията, Стайлс.

— Защо? Навън е пълно с хора, а те прецакват всичко, до което се докоснат.

— А сред тях е престъпник, който убива жени с вашите експериментални наркотици.

— Няма начин. Знаеш ли каква конска доза е необходима, за да пречукаш някого? При това струва цяло състояние.

— Благодаря за информацията, но вече разполагам с нея. В случая цената няма значение.

— Човече, дрогата струва купища пари, дори онзи тип сам да си я произвежда.

— Какво е необходимо за производството?

Стайлс смръщи вежди:

— Добре обзаведена лаборатория, устройства за диагностика и изпитания, първокласен химик. Най-важното обаче е да разполагаш с херметическа камера за съхраняване на продукта по време на стабилизационния процес. Такава лаборатория струва много пари, освен това трябва да е нелегална. Щях да науча, ако в някой научноизследователски център или в лицензирана лаборатория се работи по този проект.

— Поразпитай колегите, които познаваш, може би ще разбереш за съществуването на тайна лаборатория — каза Рурк. Джобният му видеотелефон иззвъня. — Извини ме за момент.

Той натисна бутона за изключване на образа.

 

 

Ив мразеше да си губи времето в чакане. Още по-ненавистно й бе да виси в шикарни заведения и хотели, в които се отнасяха към нея като към съпругата на Рурк, а не като към ченге.

Дори любезното отношение на служителката, която я отведе до кабинета на Рурк в хотел „Палас“, не подобри настроението й. Оказа се, че трябва да изчака сервитьора, който предишната вечер бе обслужвал Моника и престъпника — смяната на човека започвала след половин час.

Тя предпочиташе посещенията в „Райкърс“, където обстановката бе типична за всички затвори, а обитателите бяха опасни главорези. Макар че от разпита на Гън не научи нищо, което да й помогне, в затвора поне не се беше чувствала като натрапница.

— Ще наредя да доведат Джамал веднага, щом дойде. — Стройната и необикновено красива служителка учтиво покани Ив да се качи на асансьора. — Персоналът на хотел „Палас“ е готов да ви сътрудничи при вашето разследване.

За отключването на кабинета бе необходим специален код, както и карта с отпечатъка от палеца на Рурк. За тази цел на помощ бе призован друг служител. „Признавам, че в неговите предприятия охраната е на необходимото ниво“ — помисли си Ив.

— Мога ли да ви предложа нещо, докато чакате Джамал? — любезно се усмихна красавицата.

— Да, безалкохолен коктейл с манго — обади се за пръв път Пийбоди, а като видя кръвнишкия поглед на началничката си, побърза да се оправдае: — Много съм жадна, лейтенант.

— Веднага. — Стройната красавица се приближи до шкафа, украсен с дърворезба, и програмира автоготвача. — А вие какво ще поръчате, лейтенант?

— Сервитьорът Джамал.

— Ще дойде всеки момент. — Тя поднесе на Пийбоди коктейла, който беше наляла във висока кристална чаша. — Ако нямате други желания, ще ви оставя насаме. — С плавна походка излезе от кабинета и дискретно затвори вратата.

— Това е най-щурата напитка на света — заяви Пийбоди. — Трябваше и вие да си поръчате, лейтенант.

— Не сме дошли тук да се наливаме с разни буламачи! — отсече Ив и закрачи напред-назад. Въпреки свръхмодерния компютър, помещението повече приличаше на луксозно обзаведена дневна, отколкото на работен кабинет. — Искам показанията на сервитьора, преди да разпитаме Макнамара. Престани да надигаш чашата и се обади в болницата да провериш какво е състоянието на Моника Клайн.

— Коктейлът не ми пречи да говоря по телефона — заяви помощничката й.

Ив извади джобното си устройство и се свърза с Фийни:

— Има ли нещо ново?

Вместо да отговори, той попита:

— Беше ли вече в „Райкърс“?

— Да. Проведох много приятен разговор с Гън, по време на който той ми предложи да се самозадоволя по начини, които, макар и много находчиви, са практически невъзможни.

— Старият Гън си е все същият шегобиец — усмихна се ирландецът.

— Само че не ми каза нищо полезно. И знаеш ли — повярвах му. Беше толкова вбесен, задето някой изкарва луди пари, докато той гние в затвора, че ако го познаваше, щеше да го издаде. Сега разчитам само на теб.

— Предупредих те, че ще отнеме време…

— С каквото не разполагаме — прекъсна го тя. — Може би довечера един от онези изверги има среща с нова жертва.

— Далас, известно ли ти е колко информация се съдържа на диска на една машина в компютърен клуб? Не мога да измъкна един-единствен потребител, както илюзионистът изважда зайче от цилиндъра си.

— Разполагаш и с компютъра на Клайн. Защо не съпоставиш информацията, която се съдържа на двата диска?

— Май ме обърка с някой новак, Далас. Не се е свързвал с нея чрез машината от клуба, това е факт. Искаш ли да ти обясня с какво се занимавам или ще ме оставиш да работя на спокойствие?

— Работи! — сопна се тя, но миг преди да прекъсне връзката, добави: — Извинявай.

— Състоянието на Моника още е критично — промълви Пийбоди. — Не е излязла от комата.

Вратата се отвори. „Защо ли не съм изненадана?“ — запита се Ив, като видя съпруга си.

— Какво търсиш тук? — попита го строго.

— Мисля, че това е кабинетът ми. — Той се огледа. — Да, не съм сгрешил вратата. Джамал, това са лейтенант Далас и полицай Пийбоди. Моля да отговориш на въпросите им точно и изчерпателно.

Сервитьорът беше дребничък кльощав човек, лицето му блестеше като шлифован обсидиан. Беше облякъл униформата си, обувките му лъщяха като лицето му.

— Слушам, сър.

— Не се безпокой, Джамал — каза му Ив. — Не си извършил нищо незаконно.

— Вярно е. Сигурно ще ме разпитвате за жената, която сега е в кома. Като видях снимката й, която показаха по телевизията, се запитах дали да дойда на работа, или да отида направо в полицията. — Той изпитателно погледна шефа си.

— Мисля, че тук обстановката е по-приятна, отколкото в полицейското управление — подхвърли Рурк.

— Така ти се струва — промърмори Ив.

— Седни, Джамал. Да ти налея ли нещо за пиене?

— Не, сър. Благодаря.

— Имаш ли нещо против аз да проведа разпита? — обърна се Ив към съпруга си.

— Не, разбира се. — Той прекоси просторното помещение и седна зад бюрото си. — Но държа да присъствам. Джамал има право да посочи свой представител, който да защитава интересите му.

— Искам да ви помогна, въпреки че шефът не ми е заповядал да ви окажа пълно съдействие — заяви сервитьорът, изпъна гръб и скръсти ръце на скута си. — Това е мой граждански дълг.

Ив иронично вдигна вежди:

— Приятно е от време на време да попаднеш на човек, който доброволно сътрудничи на полицията. Разговорът ни ще се записва. Пийбоди, готова ли си?

— Да, лейтенант, устройството е включено.

— Разпит на свидетеля Джамал Джабар във връзка с покушението срещу живота на Моника Клайн — задиктува Ив. — Дело № 78932С. Разпитът се провежда от лейтенант Ив Далас. Присъстват полицай Дилия Пийбоди и Рурк в качеството си на представител, посочен от свидетеля. Джамал, работиш като сервитьор в бар „Ройъл“ на хотел „Палас“. Вярно ли е?

— Да. Работя тук от три години.

— Снощи обслужвал ли си мъж и жена, които са седели на пета маса?

— По време на смяната сервирах на четири двойки, които сядаха на тази маса.

Ив извади снимките и му ги показа:

— Познаваш ли тези хора?

— Да, снощи бяха на маса номер пет в моя сектор. Поръчаха си бутилка „Дом Периньон“, реколта ’56, черен хайвер, хлебчета и така нататък. Господинът дойде малко преди девет часа и ми даде изрични указания какво и кога да сервирам.

— Дошъл е пръв, казваш.

— Да, изпревари дамата с около половин час, но ми нареди веднага да донеса бутилката с шампанско и да я отворя, искал сам да налее на приятелката си. Хайверът трябваше да сервирам, след като тя дойде.

— Човекът носеше ли черна кожена чанта с дълга дръжка?

— Да. Отказа да я предаде на гардероба, а като влезе в сепарето, я остави до себе си. Проведе един разговор по видеотелефона. Помислих, че се обажда на дамата, тъй като я чакаше от дълго време. Направи ми впечатление обаче, че не нервничи, а когато го попитах дали желае още нещо и дали приятелката му закъснява, той отвърна, че изобщо не е закъсняла.

— Кога наля шампанското в чашите?

— Не знам, но ми направи впечатление, че в девет и половина чашите вече бяха пълни. Дамата се появи няколко минути по-късно. Разбрах, че той е дошъл много по-рано, за да изпревари, ако тя се появи точно на мига. Казах си, че и той е нервен, тъй като това е първата им среща.

— Как разбра, че се срещат за пръв път?

— Личеше си отдалеч — бяха възбудени и отначало се държаха доста официално един към друг. Предположението ми се потвърди, когато чух жената да казва колко е щастлива, че най-сетне се срещат лице в лице.

— За какво разговаряха?

Джамал изпод око погледна Рурк:

— Забранено ни е да се вслушваме в разговорите на посетителите.

— Е, не си глух, нали? Едно е да чуваш, друго — да подслушваш — намеси се Ив.

— Така е — облекчено се усмихна сервитьорът. — Когато поднесох хайвера, разговаряха за изкуство и литература. От опит знам, че подобни разговори водят хора, които търсят общи теми, докато се опознаят. Отначало господинът беше истински кавалер.

— Но после поведението му се е променило.

— Ами… бих казал, че двамата много бързо се сближиха. Докосваха се и се целуваха така, сякаш са любовници или им се иска да бъдат, ако разбирате за какво намеквам, лейтенант.

— Да, ясно ми е.

— Накрая дамата плати сметката. Беше проява на лош вкус, след като той поръчваше. — Усмихна се глуповато и добави: — Даде ми голям бакшиш… Когато вече довършваха бутилката с вино, тя стана прекалено агресивна. В един момент… — Той се поколеба, понамести се на стола и сключи пръсти. — Видях как му пусна ръка и… ъъъ… се опита да разкопчае панталона му. В нашето заведение се гледа с лошо око на подобно поведение, затова се запитах дали да не докладвам на шефа. Тъкмо тогава обаче жената отиде в тоалетната, а като се върна, двамата с господина веднага си тръгнаха.

— Виждал ли си ги и преди?

— Дамата ми е непозната — в края на краищата през ресторанта минават толкова много хора. Нашето заведение е една от забележителностите на Ню Йорк. Но кавалера й съм го виждал и преди.

Ив рязко вдигна глава:

— Така ли?

— И друг път е идвал в ресторанта. Винаги сяда на маса номер пет. Предпоследното му посещение бе преди около седмица, придружаваше го някакъв мъж. Не изглеждаше по същия начин, но съм сигурен, че беше той. Снощи косата му беше по-светла и по-дълга, лицето му беше по-различно, въпреки че не знам в какво се състоеше разликата.

— Как го позна? Сигурен ли си, че не си сгрешил?

— Познах го по пръстена. Съпругата ми изработва украшения от злато, имам набито око за интересни бижутерийни изделия. Пръстенът представлява преплетени ленти от бяло и жълто злато, украсен е с квадратен рубин, в който е гравирана глава на дракон. Човекът, който го придружаваше, носеше пръстен със същата изработка, който вместо с рубин беше украсен със сапфир. Когато ги видях, си помислих, че са двойка хомосексуалисти, а пръстените са брачните им халки.

— Човекът, когото си видял снощи, е носел пръстена с рубин, така ли?

— Да. За малко щях да му кажа, че при предишното му посещение съм забелязал красивото бижу. После ми хрумна, че щом толкова е променил външността си, сигурно не иска да го познаят. Освен това ми даде да разбера, че не желае да разговаря с мен.

Ив скочи на крака и нервно се заразхожда из просторното помещение:

— Разкажи ми за предишния път, когато си го видял с другия човек.

— Спомням си, че беше преди около седмица. Дойдоха в ресторанта към седем часа, когато смяната ми започваше. Поръчаха си вино и ордьоври. — Джамал иронично се усмихна. — И ми оставиха мизерен бакшиш.

— Как платиха?

— В брой.

— За какво разговаряха?

— Чух само, че спорят кой от двамата да започне играта. Бяха в много добро настроение и въобще не се караха, а спореха съвсем приятелски. Докато вземах поръчката на господина на шеста маса, зърнах как единият клиент на съседната маса подхвърли монета, като че играеше на ези-тура.

„Брина Банкхед е умряла, защото нейният екзекутор е спечелил на ези-тура“ — с горчивина си помисли Ив.

— Искам да работиш съвместно със специалиста по компютърна роботика — обърна се към Джамал.

— Страхувам се, че не мога много точно да опиша онзи човек.

— Остави това на нас. Благодаря за съдействието. Оказа ни неоценима помощ. От отдела ще те повикат, когато съставят компютърния робот на престъпника.

— Добре. — Джамал погледна шефа си. Когато Рурк кимна, той стана и помпозно заяви: — Дано с моя помощ попречите на злодея да причини зло на друга жена.

— Джамал! — Рурк също се изправи. — Ще помоля прекия ти началник временно да те освободи от работа, за да окажеш пълно съдействие на полицията. Въпреки отсъствието ти ще получиш пълната си заплата.

— Много благодаря, сър.

Ив едва изчака човекът да излезе.

— Веднага започваме издирване на пръстена! — възкликна. — Всички бижутерийни магазини в Ню Йорк изпълняват поръчки по модел на клиента. Пийбоди, погрижи се да ни осигурят специалист, който да изготви компютърния робот.

— Слушам.

— Лейтенант, къде отиваш? — попита Рурк, когато тя тръгна към вратата.

— Моля?

— Къде отиваш?

— В службата. Отново ще изгледам видеозаписите от охранителните камери. Ако имам късмет, все в някой кадър ще засечем пръстените…

— Можеш да го направиш и тук, при това много по-бързо. Компютър, пусни видеозаписа, направен от камерата в бар „Ройъл“ на двайсет и шести юни в двайсет и два часа и четирийсет и пет минути.

Работя… Кой сектор ви интересува?

— Чакай малко! — възкликна Ив. — И барът ли се наблюдава от камери?

— Разбира се. Всяка е насочена към определен сектор. Не оставям нищо на случайността, обичам да бъда подготвен.

Тя изруга под нос, сетне се сопна:

— Можеше да ми кажеш.

— Нямаше да има толкова силен ефект. Компютър, включи се на монитор номер едно.

На екрана се появи разкошната зала на ресторанта. Посетителите бяха насядали около масите или танцуваха на дансинга, а сервитьорите ловко се придвижваха между масите и сепаретата, като от време на време изчезваха през някаква врата, зад която вероятно се намираше кухнята.

Рурк нареди на компютъра да увеличи скоростта, изображенията запробягваха по екрана.

— Всеки момент убиецът ще влезе… Ето го! — Кадърът застина на огромния стенен монитор.

Ив пристъпи по-близо, за да разгледа ръцете на човека, който току-що беше влязъл в ресторанта.

— От този ъгъл не виждам пръстена — промърмори. — Превърти още няколко кадъра. — Видя как непознатият размени няколко думи със салонната управителка, тя го поведе към сепарето, което беше запазил. Когато Джамал влезе да вземе поръчката, ръцете на непознатия бяха под масата.

— Хайде, хайде, хайде! — нетърпеливо измърмори тя. — Почеши носа си или нещо подобно.

Сервитьорът донесе бутилката с шампанско и чашите, довърши подреждането на масата. Когато понечи да налее виното, посетителят нетърпеливо махна с ръка и го отпрати.

— Стопкадър! — извика Ив, но Рурк вече беше дал на компютъра съответната команда.

— Увеличи петдесет процента секторите от номер двайсет до номер трийсет.

Когато Рурк повтори нареждането й, тя осъзна, че машината се подчинява само на неговия глас. При друг случай щеше да му вдигне скандал, но раздразнението й се стопи, когато най-сетне видя пръстена, украсен с рубин.

— Трябва ми разпечатка.

— Разбира се. Колко екземпляра искаш?

— Поне дузина. Препрати записа на служебната ми машина, както и на джобния компютър на Пийбоди.

Помощничката й понечи да попита как без да знае паролата, един цивилен може да въвежда данни в служебен компютър, сетне благоразумно реши да си замълчи.

— Да се опитаме да спестим малко време. Пийбоди, ти ще се свържеш по видеотелефона с бижутерийните магазини. Показвай снимката на пръстена. Надявам се да открием бижутера, който го е изработил. Ще я настаниш ли някъде за около час? — обърна се тя към съпруга си.

— Разбира се. — Той се свърза със секретарката си по вътрешния видеотелефон: — Ариел, осигури на полицай Пийбоди работно помещение. Тя ще те чака в голямата зала. — Обърна се към сътрудничката на съпругата си и обясни: — Отиди в голямата приемна, която се намира на същия етаж. Моята секретарка ще се погрижи да имаш идеални условия за работа.

— Супер! — Пийбоди забързано излезе. Представяше си как ще си поръча още един безалкохолен коктейл с манго.

— Предлагам да изгледаш докрай видеозаписа — промълви Рурк. — Мисля, че ще ти бъде интересно. — Той нареди на компютъра да излъчи записа на нормална скорост.

Ив се втренчи в екрана. Видя как убиецът постави една до друга високите кристални чаши, наля шампанското и се огледа, докато чакаше пяната да спадне. За миг ръката му се задържа над едната чаша.

— Стопкадър! Увеличи изображението!

Ив застана на сантиметри от екрана и видя ясно как непознатият излива в шампанското прозрачна течност.

— Ще пипна мръсника, а прокурорът ще пощурее от радост, като изгледа този видеозапис. Рурк, помоли скъпия ти компютър да продължи излъчването, но да намали скоростта наполовина. Хей, погледни! Ясно се вижда стъкленото флаконче в шепата му. Обзалагам се на едномесечната си заплата, че стъкленицата съдържа предварително измерена доза наркотик.

— И няма да загубиш. Дал си е няколко минути аванс в случай, че жертвата подрани. Ето, вече е налял двете чаши, отмества тази с наркотика в другия край на масата.

— Увеличи изображението. Само го погледни! Погледни изражението му! Колко е самодоволен. Вдига чашата си за тост, сякаш се поздравява за постижението си… а сега се обажда на съучастника си. Все едно чувам какво му казва: Всичко е готово. С нетърпение очаквам да се прибера и да ти разкажа как е минало. Ще се обърнем към специалист, който умее да чете по устните, и вероятно предположението ми ще се окаже правилно.

— Ето я и нея — промърмори Рурк.

Моника влезе в ресторанта и се поколеба. Сетне се усмихна, очите й блеснаха. Ив промълви:

— Казва си: „Господи, колко е красив, тъкмо какъвто си го представях!“ Не само е красив, ами е и съвършеният джентълмен. Става да я посрещне, усмихва се стеснително, целува й ръка като герой от романтична поема. Моника е очарована от вниманието му, от идеята му да поръча скъпо шампанско. Двамата вдигат чаши за наздравица, погледите им се срещат… Сценарият е съвършен. Ако не знаеш какво чудовище е този човек, няма да забележиш хищното проблясване на очите му, докато наблюдава как Моника отпива от шампанското. Ако не знаеш, че мислено той вече я убива.

— Никога не ще разбера как го правиш, и то ден след ден — промълви Рурк, който незабелязано се беше приближил до нея. Започна да масажира раменете й, за да облекчи напрежението.

— Знам, че ще го заловя. Ще заловя и двамата. Въобразяват си, че са прикрили следите си, че са недосегаеми. Ала не подозират, че още не е измислен идеалният план, че винаги се допуска някаква грешка, била тя и незначителна. Този тип си мисли, че е в безопасност, че умствено превъзхожда жертвата си. Ако някой случайно ги наблюдава, ще си каже, че поведението на Моника е много агресивно. Тя се притиска към кавалера си, докосва рамото, косата му, страстно го целува. Кой би се досетил, че зад привлекателната му външност се крие изнасилвач?

— Изживяваш го прекалено лично — промълви Рурк. — Не отричай, прекалено добре те познавам. Превързваш раната, но болката продължава да те разяжда.

— Грешиш — стимулира ме да работя по-усърдно, за да спра убиеца. Божичко, ето ги Чарлс и Луиз.

— Затова ли отпрати Пийбоди?

— Не искам да се тревожи. И запомни, не го правя заради смахнатата й платоническа връзка с Чарлс и още по-смахнатото й сексуално обвързване с Макнаб, защото само като се замисля по този въпрос, побеснявам… И тъй, убиецът прилага план номер едно — шампанско и хайвер. Това ли е стандартният метод за прелъстяване на една жена?

— Ако не ме лъже паметта, аз те свалих с кафе и хубава телешка пържола.

— Сто пъти предпочитам телешкото пред някакви си рибешки яйца… Погледни! Отново капва наркотик в шампанското й. Божичко, даде й две дози, още преди да отидат в жилището й. От лабораторията ми съобщиха, че са открили следи от „Уличница“ в чашата в дневната и от „Див заек“ в чашата, която беше на нощното шкафче. Но токсикологичната експертиза доказа, че в организма й не е имало голямо количество „Уличница“ — затова не е умряла. Хм, тук има някакво несъответствие.

— Погледни, тя изпива чашата до дъно. — Рурк посочи монитора.

— Така е. А междувременно го опипва под масата. Третата доза й е дал, когато са отишли в апартамента. Няма начин организмът й да приеме такива конски дози наркотик… Единствената възможност е да го е повърнала. Стройна е, но не е слаба и не прилича на жена с болен стомах. Може би й е прилошало още в ресторанта или когато са отишли в жилището й. Повърнала е и това е спасило живота й…

За пръв път убиецът е допуснал грешка, като не е предвидил тази възможност. Когато е напускал жилището й, тя е била в безсъзнание, затова е решил, че е мъртва. Което пък доказва, че не е лекар или друго медицинско лице. Този е само компютърен маниак, а съучастникът му има обширни познания по медицина. Рурк, искам да прегледам видеозаписа, направен в жилищната сграда на втората жертва. Ако имаме късмет, ще видим другия пръстен.

 

 

— Кевин, ставаш досаден. — Дочу се съскащ звук. Лусияс бе отворил херметичната камера, за да избере желания разтвор, който се съхраняваше в специална опаковка. — Първия път изпадна в истерия, задето момичето е умряло. Сега пък си гризеш ноктите, защото друго момиче е живо.

— Нямах намерения да убия първата…

— Но искаше да отнемеш живота на втората. — С помощта на пинсети Лусияс постави опаковката в един от жлебовете на подноса от лабораторно стъкло. — Знай, че в момента губиш по точки.

— Ти приготвяш дрогата! — прегракнало изрече Кевин, красивото му лице се изкриви в неприятна гримаса, изразяваща смесица от подозрение, гняв и страх. — Каква е гаранцията, че няма да ми пробуташ по-малка доза?

Лусияс широко се усмихна:

— Спортсменският ми дух, разбира се. Ако те измамя, удоволствието от победата намалява. Спомни си, че още в началото се уговорихме да играем честно, Кевин.

— Жената най-вероятно ще умре, затова не бързай да намаляваш броя на точките ми.

— Така те искам, най-сетне се пробуди състезателният ти дух. Предлагам да получиш пет точки, задето изпрати жената в болницата. Смятам, че са достатъчни, като се има предвид, че за смърт ти се дават десет. Ако малката умре преди да се прибера довечера от моята среща, ти отново ще водиш в резултата. Ако и това не е почтено предложение, здраве му кажи. В случай, че тя оживее… — Лусияс сви рамене, пъхна подноса с различните пакетчета в автоклава, програмира необходимото време и температурата. — Тогава аз ще изляза напред. Хрумна ми нещо — можем да увеличим залозите, ако сваляме по две мацки на ден.

— Две за един ден? — престори се на ужасен Кевин, въпреки че идеята го изпълни с трепет.

— Ще го направиш, ако си истински мъж.

— Не сме подготвени. Планът предвижда три почивни дни след кръга, който ще се проведе тази вечер. Набелязаните обекти ще бъдат напълно подготвени едва следващата седмица.

— Плановете са за аматьорите и мижитурките — отбеляза Лусияс, докато приготвяше „коктейли“ за двама им — неразреден скоч с няколко капки „Зонър“. — Да ги нарушим, Кев. Ще имаме добър резултат, преди да заминем за Франция.

— Пикник в парка — замечтано промърмори Кевин. — Следобедна среща… Да, ще бъде много забавно. Освен това предлагам да разменим методите си. Така съвсем ще объркаме ченгетата, които вече са съставили психологическите ни профили.

— Игрите през деня имат различен привкус, не мислиш ли?