Нора Робъртс
Прелъстяване в смъртта (6)

Шеста глава

Жената беше просната с разтворени бедра върху леглото, очите й бяха изцъклени. По крайниците й още бяха полепнали листенца от рози. Около свещниците, поставени върху масата, на тоалетката, на пода и върху евтиното килимче, се бяха образували купчинки от разтопен восък.

Младата жена на име Грейс Луц очевидно се бе постарала да придаде домашен уют на малкото жилище, като бе окачила по стените евтини репродукции в евтини рамки, а на прозорците — завеси с къдрички.

Сега в спалнята се усещаше миризмата на смърт, секс и разтопен восък.

Ив веднага забеляза бутилката, която бе почти празна и която, ако се съди по етикета, този път бе съдържала мерло. Музиката се разнасяше от евтината уредба до разтегателния диван, който служеше и като легло.

Тук нямаше устройство за повишаване на настроението, нито телевизор, но полиците, заемащи едната стена, бяха претъпкани с книги. Имаше няколко снимки на Грейс заедно с мъж и жена, които вероятно бяха родителите й. Върху скрина стоеше стъклена вазичка с увехнали маргаритки. Кухнята представляваше ниша, в която едва се побираха малка готварска печка, умивалник и мини хладилник, Ив го отвори и видя само кутия с яйчен прах, малка бутилка с прясно мляко и бурканче с конфитюр от ягоди.

Нямаше други бутилки с вино, освен онази, която беше причинила смъртта на жертвата.

Ако се съди по обзавеждането на жилището и по дрехите в гардероба, Грейс не беше пръскала пари — доколкото ги е имала — за луксозни предмети и за скъпи модни тоалети. Ала въпреки че е била библиотекарка, редовно си е купувала книги.

Нова изглеждаше само роклята, която бе захвърлена на пода.

— Този път е знаел какво прави — през зъби процеди Ив. — Не е действал панически, предварително е планирал всичко.

— Физически двете жертви много се различават — изтъкна Пийбоди. — Банкхед е от смесена раса, а това момиче — от бялата. Погледнете ноктите на ръцете й — не са с маникюр, нито са лакирани. Няма нищо общо с другата жертва, която е била красавица с вкус към екстравагантното облекло.

— Да, принадлежали са към различни слоеве на обществото. Тази очевидно е предпочитала да си стои вкъщи. — Ив беше забелязала засъхналата кръв по чаршафите и по бедрата на жертвата. — Съдебният лекар ще потвърди, че е била девствена. — Приклекна до леглото и продължи да разсъждава на глас: — Бил е жесток с нея — бедрата и гърдите й са покрити със синини. Пийбоди, вземи дисковете от охраняващите камери — едва ли записите ще ни помогнат, но все пак…

— Слушам, лейтенант.

Докато оглеждаше трупа на младата жена, Ив се питаше защо убиецът е проявил такава жестокост, защо е трябвало да й причинява страдания. Внезапно си спомни как самата тя се бе свивала в ъгъла на хотелската стаичка — беззащитно, пребито, изнасилено, наранено дете — и чу призрачният глас да изрича: „Защото мога!“

Опита се да прогони ужасяващото видение и се изправи на крака. Болката би могла да предизвиква сексуално удовлетворение, да бъде инструмент за прелъстяване. Но нямаше нищо общо с романтиката. И този път декорът бе същият — листенца от рози, запалени свещи, бутилка скъпо вино, музика.

Ала незнайно защо атмосферата далеч не беше романтична. Изпито бе прекалено много вино, едната чаша бе преобърната и червената течност бе заляла масата и килимчето. Свещите се бяха разтопили, образувайки езерца от восък. Ръкавът на новата рокля бе разкъсан.

Долавяше се някаква скрита жестокост, която липсваше при първото престъпление. Възможно ли е убиецът да губи контрол? Дали отнемането на човешки живот му се е сторило по-възбуждащо от секса?

Пийбоди се върна и каза:

— Само входната врата се наблюдава, в коридорите и в асансьорите няма камери. Взех диска с видеозаписа от снощи.

— Добре. Но преди да го прегледаме, ще разпитаме съседите.

 

 

За Ив най-мъчителното задължение бе уведомяването на близките на жертвите на престъпления. Въпреки че го бе правила десетки пъти, никога нямаше да го възприеме като нещо обичайно. Двете с Пийбоди стояха на площадката пред малката къща. От двете страни на входната врата бяха подредени червени и бели сандъчета със здравец, прозорците бяха с бели дантелени завеси. Наоколо се издигаха високи дървета, пред всяка къща имаше градинка, тесните улички бяха безупречно чисти, беше тихо като в църква.

Ив често се питаше как е възможно толкова много хора да мечтаят за дом в предградията, където цари почти казармен ред и малките дворове са разделени с безполезни огради — в представите на тези хора това бе като Мека, която рано или късно ще достигнат.

„А дали се досещат, че рано или късно всички ни чака ковчег?“ — мрачно се запита тя и се отврати от собствения си цинизъм.

Натисна бутона до входната врата, в къщата отекна звън на камбанки. Знаеше, че когато вратата се отвори и тя произнесе думите, които бе произнасяла толкова пъти и които мразеше, животът в този дом безвъзвратно ще се промени.

След секунди на прага застана красива русокоса жена — същата, която Ив бе видяла на фотографията върху нощното шкафче. Поразителна бе приликата й с голото момиче, което бе захвърлено върху леглото, обсипано с листенца от рози.

— Вие ли сте госпожа Луц?

— Да. — Жената машинално се усмихна, но в погледа й се четеше страх. — Какво обичате?

— Аз съм лейтенант Далас от нюйоркската полиция. — Ив й показа значката си. — А това е помощничката ми, полицай Пийбоди. Може ли да влезем?

— Какво… какво се е случило? — С трепереща ръка жената приглади косата си.

— Отнася се за дъщеря ви Грейс, госпожо Луц. Удобно ли е да влезем?

— За Грейси ли? Нали не е сторила нищо лошо? — Тя се помъчи да се усмихне, но лицето й се изкриви в грозна гримаса. — Не, невъзможно е, моята Грейси е най-доброто момиче на света.

„Няма как, ще се наложи да й го съобщя тук, сред тези фантастични цветя, които са като стражи от двете страни на вратата“ — отчаяно си помисли Ив.

— Госпожо Луц, с прискърбие трябва да ви съобщя, че дъщеря ви е мъртва.

Русокосата озадачено я изгледа, сякаш й говореше на чужд език.

— Не е вярно! — възкликна раздразнено. — Разбира се, че не е вярно. Грейси е жива и здрава. Как ви хрумна такава жестока шега! Махайте се веднага!

Понечи да затвори вратата, но Ив я спря:

— Госпожо Луц, Грейс е била убита снощи. Натоварена съм с разследването на случая. Приемете най-искрените ни съболезнования за тежката ви загуба. Ако обичате, пуснете ни да влезем.

— Моята Грейс… мъничката ми Грейс… как е възможно?

Ив безмълвно я прегърна през кръста. Влязоха в малката дневна, която бе обзаведена с голямо синьо канапе и две кресла.

— Искате ли да се обадим на някого, госпожо Луц? — попита я, след като отведе домакинята до канапето и седна до нея.

— Джордж! Джордж е на работа… той е преподавател в гимназията. Грейс! — Тя замаяно се огледа, сякаш очакваше дъщеря й да се появи на прага.

— Пийбоди, позвъни в гимназията.

— Станала е грешка, нали? — Госпожа Луц вкопчи ледените си пръсти в ръката на Ив, а устните й се разтегнаха в ужасяващо подобие на усмивка. — Господи, как ме изплашихте! Разбира се, че е станала грешка. Грейс работи в градската библиотека на Пето авеню. Ще й се обадя и ще изясним недоразумението.

— Госпожо Луц, за съжаление няма грешка.

— Сигурно сте объркали имената. В неделя с Джордж заведохме Грейси на обяд, разговаряхме, смяхме се… — Постепенно казаното от Ив проникна до съзнанието й, от очите й рукнаха сълзи. — Тя беше жива и здрава…

— Знам… много съжалявам.

— Какво се е случило с дъщеричката ми? Злополука ли?

— Не, била е убита.

— Невъзможно е! — Тя заклати глава, сякаш бе кукла на конци, направлявана от невидим кукловод. — Изключено е!

Ив я остави да се наплаче — знаеше, че първият прилив на скръб притъпява съзнанието.

— Съпругът й ще бъде тук всеки момент — прошепна Пийбоди.

— Добре. Донеси й чаша вода. — Тя седна до ридаещата жена, отново я прегърна и машинално се огледа. Първото, което се набиваше на очи, бяха книгите, подредени на полиците като скъпоценни антики. Обзавеждането, типично за домовете на хората от средната класа, бе скромно, но подбрано с вкус. На масата стоеше рамкирана холограма на Грейс — срамежлива усмивка озаряваше сериозното лице на девойката.

— Какво са сторили на мъничката ми Грейси?

Ив се извърна и сърцето й се сви при вида на изкривеното от мъка лице на госпожа Луц.

— Снощи дъщеря ви е имала среща с човек, с когото си е кореспондирала по електронната поща. Предполагаме, че в даден момент непознатият е пуснал в напитката й вещество, което навремето са използвали изнасилвачите.

— О, Господи! — Жената се хвана за корема и започна да се полюшва. — О, Господи!

— Открихме доказателства, че след срещата двамата са отишли в жилището на Грейс и той е продължил да я тъпче с наркотици… докато е прекалил с дозата.

— Не е вярно! Дъщеря ми никога не би се съгласила!

— Не е осъзнавала какво се случва, госпожо Луц.

— Дрогирал я е, защото е искал да… — Тя стисна устни така, че заприличаха на тънка линия, сетне простена: — Изнасилил я е!

— Така предполагаме. Аз… — Ив млъкна. Знаеше, че каквото и да каже, не ще утеши бедната жена. — Госпожо Луц, искам да знаете, че Грейс не се е страхувала, нито е изпитала болка.

— Божичко! Що за човек е този, който може да стори такова зло на едно невинно момиче?

— Не зная. Но ви обещавам, че ще го открием, стига да ми помогнете.

Госпожа Луц отметна глава, затвори очи и промълви:

— Нищо не може да върне детето ми… Как да ви помогна?

— Като отговорите на няколко въпроса. Дъщеря ви излизаше ли с момчета?

— Имала е само един сериозен приятел — Роби… Роби Дуайър. Ходеха заедно, докато бяха в гимназията и през първия семестър в колежа. Той е много симпатичен младеж, с майка му членуваме в един и същ клуб на книголюбителите… — Гласът й пресекна, но тя затвори очи и се насили да продължи: — Надявахме се помежду им да се зароди нещо по-сериозно, но всъщност двамата бяха само приятели. Грейс мечтаеше да живее в града, а Роби беше назначен за преподавател в тукашното училище. Разбира се, не се скараха, но постепенно се отчуждиха.

— Преди колко време се е разпаднала връзката им?

— Ако го подозирате, дълбоко грешите. Той е толкова кротък и възпитан — на мравката път прави. Познавам го от малък! — Тя отвори очи. — Сега ходи с много симпатично момиче.

— Дъщеря ви споделяла ли е с вас дали е привлечена от някого, дали има ухажори? Знаете как е в Ню Йорк — момичетата имат голям избор.

— Дъщеря ми почти нямаше свободно време. Работеше по цял ден и учеше задочно. Знаете ли, моята Грейси е много стеснителна и необщителна… трудно завързва запознанства. Затова я насърчих да заживее в… — Тя отново избухна в ридания, а Ив търпеливо я изчака да се поовладее. — Джордж настояваше тя да остане тук, в семейното гнездо, така да се каже. А аз полека-лека я изтласквах, защото исках да добие смелост и да полети. А сега тя е мъртва, загубих я завинаги! Ще ме заведете ли при нея? Когато Джордж се прибере, ще ни заведете ли при детето ни?

— Да — промълви Ив.

 

 

Когато Ив надникна в кабинета на командир Уитни, той говореше по видеотелефона. Направи й знак да влезе, но не й посочи стол, нито пък тя понечи да седне. Ежедневното напрежение, непрекъснатата битка със злото и тежкото бреме на властта бяха оставили своя отпечатък — дълбоките бръчки, прорязващи широкото му лице. Носеше костюм с цвят на кафе — почти като цвета на кожата му. Беше мускулест здравеняк, цялото му същество излъчваше сила и упорство — съчетание, което според Ив му помагаше едновременно да бъде отличен администратор и действащ полицай.

В единия край на бюрото му стоеше стъклена купа, пълна с небесносиня вода, на дъното й блещукаха гладки разноцветни камъчета. Ив се загледа в странния предмет, стори й се, че зърна някакво движение, сякаш проблесна алена мълния.

— Измишльотини на жена ми — обясни Уитни, когато приключи разговора. — Твърди, че аквариумът придава уют на служебния ми кабинет. Да му се не види, какво да правя с проклетата рибка?

— Нямам представа, сър.

За миг двамата се втренчиха в червената рибка, която безспирно кръжеше в аквариума. Ив знаеше, че съпругата на командира е голяма ценителка на модата и нововъведенията, и отчаяно търсеше похвални слова. Накрая изтърси:

— Много е… много е бърза.

— Туй чудо по цял ден обикаля аквариума като гламаво! Уморявам се само като го гледам.

— Ако продължава в същия дух, вероятно ще се изтощи и ще умре след една-две седмици.

— От твоята уста в Божи уши! Къде е помощничката ти, лейтенант?

— Възложих й да провери дали двете жертви са свързани по някакъв начин. Не открихме доказателства, че са се познавали, а общото помежду им е, че и двете са обичали да четат — най-вече поезия — и са прекарвали дълги часове в Мрежата. Засега не сме установили дали едновременно са участвали в един и същ чат или клуб.

Уитни се облегна назад:

— Какво знаете досега?

— Съседката на Грейс Луц, Анджела Нико, днес сутринта я е намерила мъртва в жилището й. Всеки ден заедно пиели утринното си кафе и когато девойката не се появила, нито отговорила на позвъняванията, съседката се изплашила и отворила вратата с резервния ключ. Госпожа Нико е деветдесетгодишна, преди да се пенсионира е била библиотекарка — отвърна Ив и сърцето й се сви, като си спомни как бе плакала възрастната жена, докато даваше показания. — Разпитахме и другите обитатели на сградата, но изглежда, жертвата е била близка само с тази съседка. Всички твърдят, че Луц е била кротка и възпитана млада жена, която водела доста еднообразно съществуване. Сутрин отивала в библиотеката, а от работа се прибирала право вкъщи. Два пъти седмично пазарувала в близкия супермаркет. Както вече споменах, била близка само с госпожа Нико, нямала приятели, нито любовници. Задочно е изучавала библиотекарско дело, скоро е щяла да се дипломира.

— Прегледахте ли видеозаписите от охранителните камери?

— В сградата има само една камера, която е монтирана до входната врата. При разследването на първото подобно престъпление установихме, че извършителят е бил с грим и перука. Предполагаме, че и сега е използвал грим, но ще разберем със сигурност след приключването на лабораторните тестове. Този път външността му е съвсем различна — има права и късо подстригана руса коса, изпито лице, широко чело и тъмнокафяви очи, а кожата му е със златист оттенък.

Докато говореше, Ив се взираше в рибката. Призляваше й от непрекъснатото й кръжене, но не можеше да откъсне поглед от нея.

— И подходът е по-различен — сякаш престъплението е било предварително планирано, а убиецът е изпитал удоволствие от насилието, което не се долавяше при първото престъпление. Скоро ще знаем откъде са били купени перуката и гримът, използвани от човека, който е хвърлил през прозореца Брина Банкхед. Заели сме се с обстойното проучване и на единственото свързващо звено между двете жертви — електронната поща. Разбира се, търсим и друга връзка. Помолих доктор Майра за съвет, като за целта ще й предоставя копия от файловете с цялата информация, с която разполагаме до момента.

— За щастие медиите още не са надушили, че двете жени са убити по един и същ начин, но скоро ще се доберат до истината — отбеляза Уитни.

— В този случай, сър, намесата им ще бъде от полза. Ако жените са предупредени за похватите на убиеца, той ще остане на сухо. Ако разрешите, ще подам ограничена информация на Надин Фарст от Канал 75.

Той замислено сви устни, сетне промърмори:

— Постарай се да сведеш информацията до най-необходимото, иначе репортерите ще ни нападнат, а ние още не знаем нищо съществено.

— Слушам, сър. Уверявам ви, че работим с пълна пара. Предстои да разпитам още неколцина специалисти по наркотичните вещества, а Фийни ще потърси помощта на колегите от Отдела за борба с наркотиците. Задачата ни се улеснява, тъй като и двете субстанции са много рядко срещани. Когато открием доставчика, може би ще се наложи да сключим с него споразумение, за да издаде клиента си.

— Намерете го, тогава отново ще обсъдим въпроса. Но те предупреждавам, че не ще имаме възможност за големи компромиси. Обществото е особено чувствително на тази тема. Позволим ли на пласьора да се изплъзне безнаказано, ще си навлечем гнева на разни феминистки организации и групи за защита на морала и устоите на обществото.

— Може да им обясним, че споразумението с доставчика ще спаси живота на много жени… — колебливо предложи Ив.

— За повечето от тях това няма значение. Интересуват ги принципите, не отделни личности. Нямаме време за губене, лейтенант. Действайте по-експедитивно и заловете мръсника, преди да отнеме живота на друга жертва. Медиите ще ни разпънат на кръст, ако допуснем да се случи. Представи си в какво положение ще се озоват колегите от Отдела за връзки с обществеността.

Ив не я беше грижа за „колегите от Отдела за връзки с обществеността“, но от друга страна Уитни беше прав — всяко забавяне можеше да се окаже фатално.

Побърза да се свърже с Надин, която отначало беше доста скептична:

— С каква цел ме баламосваш, лейтенант?

Ив забели очи. Нарочно й се обаждаше от дома си, вместо от полицейското управление — така се създаваше впечатлението за приятелски разговор, не за съобщаване на официална информация.

— Правя ти услуга, това е всичко.

Надин, която вече беше гримирана за излъчване на живо, вдигна изписаната си вежда, а устните й, подчертани с ярко червило, се разтегнаха в иронична усмивка:

— Не думай! Още малко и ще започна да вярвам в чудеса. Лейтенант Далас, известна още като лейтенант Заключената уста, е решила доброволно и от приятелски чувства да ми даде сведения за разследването, което провежда.

— Именно.

— Един момент. — Лицето на Надин изчезна от монитора за десетина секунди. — Поисках справка от агрометеорологичната служба и от там ме увериха, че върбите още не са започнали да раждат круши.

— Извини ме, ако припадна от смях! Искаш ли информацията или ще си говорим глупости?

— Искам я, разбира се!

— Сигурен източник от висшия ешелон на нюйоркската полиция потвърждава, че убийствата на Брина Банкхед и на Грейс Луц са свързани.

— Почакай! — От престореното отегчение на Надин нямаше и следа — сега приличаше на хрътка, попаднала на прясна следа. — До този момент не е потвърдено дали Банкхед е загинала при нещастен случай, самоубила се е или е била убита.

— Вече имаме доказателства, че някой е отнел живота й…

— Известно е, че убийството на Луц е на сексуална основа — прекъсна я репортерката и втренчено изгледа Ив, сякаш да разбере дали й казва истината. — Да разбирам ли, че същото се отнася за случая с Банкхед? Жертвите познавали ли са се? Заподозреният един и същ човек ли е?

— Сбъркала си адреса, Надин, престани да ми задаваш въпроси — това не е интервю. Ето какво ще ти кажа — и двете жертви са млади, необвързани жени; часове преди да умрат, са се срещнали за пръв път с човек, с когото до този момент са общували чрез електронната поща и чатовете в Мрежата.

— Кои чатове? Къде са се срещнали?

— Млъкни, Надин! Разполагаме с доказателства, че без да знаят, и двете са погълнали известно количество наркотично вещество.

— Аха, сетих се! Чувала съм, че някои мъже дрогират гаджетата си, за да ги изнасилят.

— Винаги съм казвала, че имаш ум като бръснач. Имай предвид, че твоят източник нито потвърждава, нито отрича въпросната информация. Засега това е всичко, Надин. Знам, че ще съумееш максимално да се възползваш от сведенията, които ти дадох в името на старото ни приятелство.

— Слушай, не прекъсвай. Приключвам тук след час и половина. Къде ще ти бъде удобно да се срещнем?

— Няма да стане. Ще те се обадя, когато имам нещо ново за теб.

— Почакай, почакай! — Ако беше възможно, репортерката би се вкопчила в Ив през екрана на видеотелефона. — Кажи ми нещо повече за заподозрения. Знаете ли името му, имате ли описанието му?

— Засега мога да кажа само, че разследването напредва. — Ив се усмихна и прекъсна връзката, но миг преди това чу как Надин грубо изруга.

Чувствайки се много доволна от себе си, отиде в кухнята и поръча на автоготвача да приготви кафе. После застана до прозореца и се втренчи навън.

Над града падаше мрак, убиецът бе някъде там. Дали вече си е уговорил среща с друга жертва? Дали в този момент съблазнява друга жена, която вижда в него сбъднатата си мечта?

Дали утре или вдругиден ще й се наложи да разбие сърцата на други родители и приятели?

Семейство Луц никога няма да се съвземат от загубата. Постепенно животът им ще възстанови предишния си ритъм, след време дори няма да мислят всяка минута от денонощието за случилото се. Отново ще се смеят, ще ходят на работа и на пазар. Но в живота им винаги ще има някаква празнота.

По време на разговора с госпожа Луц бе разбрала, че са били много задружно семейство. Подсказваше го и атмосферата в този дом — удобните и същевременно изискани мебели, цветята, засадени пред вратата.

Съпрузите вече не бяха родители, а хора, загубили единствената си дъщеря. До края на живота им ехото от трагедията щеше да отеква в съзнанието им.

„Въпреки че се е изнесла от родния дом, те са запазили стаята й непокътната“ — мислеше си Ив и дори забрави да вземе чашата с кафе от автоготвача. По време на огледа, докато се опитваше да си създаде представа за Грейс Луц, видя предмети, свидетелстващи за израстването на детето в девойка и в млада жена. На една полица грижовно бяха подредени кукли, които вече не бяха играчки и служеха за украса, но бяха скъп спомен от безгрижното детство. Книги, фотографии, холограми… Кутийки за сувенири във формата на сърчица или цветя… Леглото беше с яркожълт балдахин, а стените — снежнобели.

Ив не можеше да си представи какво е да израснеш сред подобна обстановка на еснафско благополучие. Завесите бяха с къдрички, а евтиният миникомпютър на бюрото беше изрисуван с маргаритки в тон с абажура на нощната лампа.

Момичето, което е четяло на светлината на тази лампа и всяка вечер си е лягало сред пухените завивки, е било щастливо, спокойно и обкръжено с много обич.

Тя никога не бе държала кукла в прегръдките си, не знаеше какво е да имаш завеси на прозорците. Нямаше скъпи спомени от детството, които да съхранява с любов в сърцевидни кутийки. В паметта й се бяха запечатили само малките и мизерни хотелски стаи с тънки стени, в чиито тъмни ъгли често се криеха какви ли не отвратителни насекоми.

Въздухът беше зловонен, тя нямаше къде да се скрие, нито къде да избяга, ако чудовището не беше достатъчно пияно да забрави за съществуването й.

Момиченцето, което се свиваше на кълбо в тесните хотелски легла, което се гушеше в тъмните ъгли, бе само едно ужасено, изплашено и изгубено създание…

Тя подскочи, когато някой сложи ръка на рамото й. Машинално посегна към оръжието си и рязко се извърна.

— По-кротко, лейтенант. — Рурк прокара длан по рамото й, докато се взираше в лицето й. — Беше се пренесла в друг свят. За какво мислеше?

— Че животът е кръговрат — подхвърли тя, отмести ръката му и се приближи до автоготвача да вземе чашата с кафе. — Не знаех, че вече си вкъщи.

— Прибрах се преди малко. — Той пристъпи към нея и замасажира раменете й. — Нещо от миналото ли си спомни?

Ив поклати глава, отпи от изстиналото кафе и продължи да се взира в мрака отвъд прозореца. Знаеше, че ако не се отърве от бремето, то ще става все по-непосилно.

— Докато ти беше в Ирландия — заговори колебливо, — сънувах поредния кошмар. Човекът, който се наричаше мой баща, не беше мъртъв. Беше окървавен, но не беше мъртъв, защото ми проговори. Каза, че никога не ще го убия, че вечно ще ме преследва.

Докато говореше, зърна в огледалото как изображението на Рурк се слива с нейното.

— Заканваше се да ме накаже. Кръвта се лееше от многобройните му рани, но той се изправи и тръгна към мен…

— Забрави кошмара! — Рурк взе чашата й, остави я на масичката. — Онзи човек е мъртъв и никога няма да възкръсне. Невъзможно е да ти стори зло… освен в сънищата.

— Заръча ми да си спомня какво ми е казвал, но не мога. Не разбирам за какво намекваше. Попитах го обаче защо ми причинява болка, а той отвърна, че постъпва с мен така, защото съм кръгла нула и никого не го е грижа за мен, а най-вече — защото можел. До ден-днешен не съм в състояние да му попреча да ме наранява.

— Запомни, че го съкрушаваш всеки път, когато отмъщаваш заради някоя невинна жертва. В реалността се отдалечаваш все повече от него, може би затова в сънищата ти е трудно да се отърсиш от влиянието му. Все пак не съм психиатър… — Той прокара пръсти през косата й. — Ще го обсъдиш ли с Майра?

— Не знам… Не, няма — поправи се Ив. — Предварително знам какво ще ми каже.

„Но не си готова да го чуеш“ — помисли си Рурк, но реши да не я притиска.

— Освен това в момента съветите на Майра са ми необходими във връзка с двете убийства — продължи тя.

— Какво, второ убийство ли има?

— Да. Ето защо се налага да поработя допълнително.

— Същият мъж ли го е извършил?

Без да отговори, тя се върна в кабинета си — вече не й се пиеше кафе. Както обикновено, закрачи напред-назад, докато накратко разказа на съпруга си за второто престъпление.

След като я изслуша, той се позамисли и заяви:

— Ако наркотиците са купени от местен наркопласьор, ще го издиря и ще ти съобщя името му.

Ив се обърна и го изгледа. Както винаги съпругът й беше образец на елегантност и изтънченост, но тя никога не забравяше, че под изисканата му външност се крие опасен човек, който навремето е имал делови взаимоотношения с още по-опасни главорези.

Сега бе собственик на най-могъщата финансова империя в света, но и тя като собственика си беше родена в бордеите на Дъблин.

— Засега не се занимавай с този въпрос — промърмори тя. — Ако Чарлс и Фийни се провалят, може би ще прибягна до услугите ти. Все пак предпочитам да не се забъркваш с хора от този бизнес.

— Ще използвам същите хора, с които ще се свържеш и ти, само дето ще получа информацията по-бързо от теб.

— Ясно! Аз съм лошото ченге, а ти си симпатягата, който само с поглед омагьосва жените.

— Лейтенант! — Рурк неволно се усмихна. — Този етап от миналото ми завинаги е приключил.

— Добре, вярвам ти… В момента друго ме интересува много повече. Нямам богат опит с представителите на твоя пол, но съм се убедила, че всеки си пада по определен тип жена. Един харесва умните жени, друг — покорните, трети — атлетичните.

Той пристъпи към нея:

— Според теб аз по какви си падам?

— Жените се хвърлят в краката ти, а ти само ги събираш, затова бих казала, че предпочиташ разнообразието.

— Определено не си спомням да си се хвърляла в краката ми.

— Хич и не се надявай, че някога ще го направя. Всъщност защо ли искам мнението ти? Не си човек, на когото се налага да си търси гадже чрез електронната поща.

— Каза го така, сякаш не ме одобряваш.

— Престани да кокетничиш! — сряза го тя. — Опитвам се да разсъждавам на глас, а ти ми пречиш… Съгласи се, че всеки от нас има някакви очаквания, създал си е някаква представа за човека, в когото ще се влюби. А сега да се върнем на убийствата, които разследвам. Първата жертва е изтънчена и освободена жена с романтично сърце. Облича се по последна дума на модата, много е красива. Притежава прекрасен апартамент, имала е много любовници. Откровена и симпатична, бързо се сприятелява. Получава добра заплата, но я пръска за дрехи, скъпи ресторанти и за козметика. Не зная дали е търсила мъжа на живота си, но със сигурност е търсила нови сексуални изживявания.

— Имала е склонност към приключенията — вметна Рурк, — щом се е осмелила да завърже запознанство чрез електронната поща, а след това да покани в бар „кандидата“, за да прецени качествата му.

— Имаш право. Другата жертва е девойка от средната класа, родителите й притежават къща в предградията. Тя е стеснителна, кротка, обича да чете. Спестява от заплатата си, за да си купува книги и да плаща наема на скромния си апартамент. Готви си сама, почти никога не се храни навън, а всяка сутрин прекарва петнайсетина-двайсет минути с възрастна съседка, която може да й бъде баба. Няма други близки приятели в града. Много е млада и е още девствена. Търси сродна душа — идеалния мъж, за когото пази невинността си.

— И достатъчно наивна да вярва, че го е открила, без дори да го е виждала.

— Едната е общителна, другата — свита, помежду им липсва всякаква физическа прилика. Изглежда, първото убийство е било непреднамерено, мъжът е изпаднал в паника. По трупа не бяха открити следи от насилие, причинено преди смъртта. Половото сношение е било само вагинално.

Тя избра един диск и го зареди в компютъра:

— При второто убийство престъпникът е действал предумишлено, има и следи от насилие — синини, ухапвания. Жертвата няколко пъти е била изнасилена анално и вагинално. Би могло да се предположи, че след първото убийство той се е… вдъхновил. Преживяването го е възбудило, предизвикало е любопитството му. Решил е повторно да експериментира, и то много по-агресивно, тъй като е открил тръпката от насилието.

Рурк кимна и застана до нея:

— Теорията ти е доста правдоподобна.

— Пусни видеоматериала на екрана на стената — нареди Ив на компютъра, сетне обясни: — Отдясно е видеозаписът от камерата над входната врата на Банкхед, отляво — от сградата, в която е живяла Луц. Какво знаем за човека, извършил първото престъпление? Че носи перука и е променил физиономията си чрез грим и други козметични средства и че се подвизава под името Данте. На Грейс обаче се е представил като Дориан. Изглежда, владее до съвършенство изкуството да се гримира, защото втория път лицето му изглежда съвсем различно. Колкото до телосложението и височината, те могат лесно да се коригират чрез обувки с дебели подметки, подплънки на раменете и така нататък.

Няколко пъти беше изгледала видеозаписите, обръщайки внимание на всяка подробност.

— Забележи как Данте целува ръка на дамата си и учтиво й отваря вратата — кавалер е до мозъка на костите си. Дориан прегръща жертвата си през кръста, а тя не откъсва поглед от него, грейнала е от щастие. Той обаче изобщо не я поглежда. Външността й не го интересува, за него жената вече е мъртва.

Тя натисна един клавиш и на екрана се появи друго изображение:

— Данте напуска сградата. Личи си, че е изпаднал в паника, плувнал е в пот. Мисли си: „Господи, как можа да се случи? Как да се измъкна безнаказано?“ Сега погледни кадъра вляво — убиецът на Грейс излиза от жилището й. Походката му е наперена, обръща се за миг и ехидно се усмихва. Изражението му сякаш казва: „Беше прекрасно. Дали скоро да не го повторя?“

— Видеозаписите потвърждават предположението ти — замислено промълви Рурк. — След първото убийство престъпникът добива самоувереност, изживяването му е допаднало. Предлагам на вниманието ти друга хипотеза — че заедно с външността той променя поведението си спрямо жертвите си. Знам обаче, че имаш своя теория. — Той отмести поглед от екрана и се втренчи в съпругата си. — Мислиш, че престъпниците са били двама.

— Страхувам се да не би прекалено да опростявам нещата. Може би той цели да се стигне именно до това предположение. — Тя седна и се загледа в монитора. — Засега не успявам да проникна в съзнанието му, да разбера какъв е мисловният му процес. Накарах компютърът да провери каква е вероятността убийците да са двама — оказа се, че е едва четирийсет и три процента.

— Компютърът е само машина, лишена от интуиция, която няма набитото ти око. — Той се приближи и приседна на ръба на бюрото. — Кажи ми какво виждаш.

— Различно поведение и стил… знаеш, че съм специалистка в областта, която психолозите наричат „език на тялото“. Ала твърде е възможно той да играе роли… може би дори е актьор. Посетили са романтичен бар, сетне са отишли в апартамента на жертвата. Очевидно е нежеланието на убиеца да осквернява собствения си дом. Ароматизирани свещи, вино, романтична музика, рози — и в двата случая „декорът“ е еднакъв. Още не съм получила резултатите от ДНК пробите, но „метачите“ откриха в апартамента на Луц само отпечатъци от нейните пръсти и на съседката й. Върху бутилката, чашите и трупа също липсват негови отпечатъци. Този път дланите му са били напръскани със защитен спрей. Питам се защо, след като знае, че е оставил отпечатъци при първото убийство.

— Ако са двама в действителност или пък става въпрос за шизофрения, то познават и кътните си зъби — промърмори Рурк, а Ив изненадано го изгледа. — Близки са като кръвни братя. Или като съдружници… а убийствата са нещо като състезание помежду им.

— Разбира се, как не се досетих? Имаш право. Но щом е състезание, сигурно се печелят точки. В момента двамата са с еднакъв брой, победител ще бъде онзи, който спечели следващия етап. Което означава… нова жертва. Веднага ще се заема с наблюдение на чатовете, в един от които се е появил псевдонимът Данте.

— Използвай моя компютър — по-бърз е. Освен това — добави той, знаейки, че Ив се мъчи да измисли причина, поради която да откаже, — ще ти предоставя списък на магазините, които са купили от марката „Пино Ноар“.

— Ще ме улесниш, ако едновременно разберем и къде се продава мерло „Кастильо ди Векио“, реколта ’43.

— С удоволствие ще ти помогна. — Той хвана ръката й. — Ще работя по-усърдно, ако ми правиш компания и пийнеш вино с мен.

— Само една чаша! — предупреди Ив и го последва в кабинета му. — Боя се, че ми предстои много работа.

— Само въведи в онзи компютър чатовете, които те интересуват.

Тя огледа работното му място, което напомняше на командното табло на свръхмодерен космически кораб, и каза:

— Почакай да запиша информацията от моите файлове.

— Компютър, влез в машина номер шест, собственост на Ив — заповяда Рурк, обърна се и огледа бутилките с вино в бара. — Само въведи името на файла и поискай копие — небрежно подхвърли на Ив.

— Има ли смисъл да казвам, че в моя компютър се съхранява поверителна служебна информация, до която ти нямаш право на достъп?

— Не си хвърляй думите на вятъра, скъпа — промърмори той, все още загледан в бутилките. — Ще ми се да пийнем нещо леко… а това е подходящо за случая. — Извади една бутилка, обърна се и широко се усмихна, сякаш не забелязваше намръщената физиономия на съпругата си. — Алкохолът не бива да се консумира на празен стомах, затова предлагам да хапнем нещо.

— Подсети ме после да ти вдигна скандал.

Той отвори бутилката:

— Непременно. Дори ще си запиша, за да не забравя.