Нора Робъртс
Прелъстяване в смъртта (10)

Десета глава

Ножът бе разрязал шията й от ухото до югуларната вена. Лекарят от „Бърза помощ“, когото Пийбоди беше повикала без тя да знае, заяви, че ако разрезът е бил по-дълбок, лейтенант Далас вече е щяла да бъде мъртва поради масивен кръвоизлив.

Беше се отървала на косъм, само ризата й беше изцапана с кръв.

— Има специални препарати за отстраняване на упорити петна — успокои я Пийбоди, когато седнаха в колата. — Майка ми обаче използва сол, разтворена в студена вода и резултатът почти винаги е задоволителен.

— Същият резултат ще се получи, като хвърля в контейнера за смет проклетата дреха — заяви Ив. Знаеше обаче, че най-вероятно Съмърсет ще извади ризата, по магически начин ще отстрани кървавите петна и дрехата отново ще цъфне в гардероба й, при това ще изглежда като нова.

— Опитай да се свържеш с Макнамара — обърна се към сътрудничката си. — Ще ми се още днес да го разпитам — да видим какво ще ни каже за съдружието, скандала и наркотиците.

Докато Пийбоди набираше номера, тя провери електронната си поща и недоволно замърмори, като видя, че няма съобщения нито от Фийни, нито от Макнаб.

— Доктор Макнамара се намира на друга планета, лейтенант — съобщи Пийбоди. — Ще се върне след няколко дни. Оставих му съобщение на гласовата поща да се свърже с вас.

— Няма как, ще отложим разпита му за по-късно. Какво знаем за Лорънс Хардли?

— Трийсет и две годишен, ерген, от бялата раса. През двайсетте години семейството му забогатяло покрай бума на компютърното производство в Силиконовата долина. Не се е женил, нито съжителства с някоя жена. Няма полицейско досие, не е служил в армията.

— Следователно не разполагаме с отпечатъци от пръстите му.

— Именно. Живее в Ню Йорк от 2049 година, участва в управлението на местния клон на семейния бизнес. Работи като изпълнителен директор на отдела по маркетинг. Годишният му доход, включващ заплатата, приходите от инвестиции и дивиденти, възлиза на около пет милиона долара. — Пийбоди разгледа снимката на Хардли, съпровождаща информацията за него, и одобрително кимна: — Не стига, че е богат, ами е и хубавец. Може би ще се влюби в мен, ще ми предложи брак и ще ми осигури начин на живот, към който сигурно ще привикна.

Оптимистичната прогноза на Пийбоди не се сбъдна. Хардли не прояви никакъв интерес към нея. За сметка на това не откъсваше поглед от симпатичния си секретар. Отначало Ив се обнадежди — като разбра, че ще бъде разпитван от полицията, той се притесни, сетне заяви, че ще говори само в присъствието на своя адвокат.

Изминаха двайсет минути, докато Хардли уреди „присъствието“ на адвоката чрез холограмна прожекция, и още двайсет, докато той отговори на стандартните въпроси.

„Загубихме цял час — помисли си Ив, когато отново седна зад волана на колата. — Е, поне ще зачеркнем Хардли от списъка на заподозрените.“

— Защо веднага не ни каза, че е обратен и че има алиби за двете нощи, когато са били извършени убийствата? — промърмори Пийбоди.

— Изглежда е старомоден. Някои хора още не могат да приемат алтернативните сексуални наклонности, макар да ги притежават. Дай ми информация за номер две от списъка.

 

 

След като установиха алибито на трима от десетимата заподозрени, Ив закара помощничката си до дома й. Знаеше какво се очаква от нея и макар да не й се нравеше, когато спря пред сградата, зададе неизбежния въпрос:

— Какво реши — ще приемеш ли поканата за пица?

— Не знам… — Пийбоди сви рамене. — Май ще откажа. Страхувам се, че той отново ще ме накара да страдам. Истински гадняр е. — Сетне замечтано добави: — Изглежда, много ревнува от Чарлс.

Ив се понамести на седалката и с изненада установи, че изпитва съчувствие към Макнаб.

— Всеки мъж би се чувствал неуверен, ако има за съперник Чарлс.

— Никога не сме се заклевали във вечна вярност — намръщи се Пийбоди. — Пък и никой не му дава право да ми диктува как да живея, с кого да се срещам и кои да бъдат приятелите ми. — Тя се разгорещи, страните й поруменяха от гняв. — Не му влиза в работата дали съм правила секс с Чарлс! Не че съм се любила с него, той ми е само приятел — побърза да добави.

„Божичко, положението става напечено — помисли си Ив. — Няма как, трябва да изпълня дълга си.“

— Имаш право относно Макнаб — зави авторитетно. — Запомни, че гаднярът си остава гадняр! Нали знаеш поговорката за вълка, дето козината си мени, но не и нрава.

— Имате право! — вирна глава Пийбоди и се почувства като човек, който е взел правилното решение. — През целия ден не си направи труда да ме потърси, за да потвърди срещата. Майната му, ще го отрежа като кисела краставица!

— Гледай да не се порежеш, защото си ми необходима. Утре ще разпитаме останалите заподозрени.

— Моля? — Пийбоди, която дълбоко се беше замислила, изведнъж се върна към действителността. — Да, добре… Тъй вярно, лейтенант.

Ив, която се чувстваше много доволна от себе си, побърза да се включи в движението. Мислеше си, че ако има късмет, след половин час ще си бъде вкъщи.

 

 

Докато тя преодоляваше редовните улични задръствания, Рурк отпиваше от чашата с превъзходна бира, търпеливо слушаше тирадата на Макнаб и от време на време му даваше мъдри съвети.

— Мисля, че постъпих хитро, като я поканих на пица — завърши младежът. — Тя си пада по пиците, освен това срещата ни ще изглежда по-непринудена.

— На твое място бих купил бутилка червено вино, но не от най-скъпото.

— Отлична идея — ухили се Макнаб. — Обаче никакви цветя и прочие.

— Не и този път. Ако искаш нещата да тръгнат постарому, трябва да я завариш неподготвена. Да я накараш да се пита какви са намеренията ти.

— Точно така! — усърдно закима Макнаб. Според него Рурк беше гуру на романтичното ухажване. Всеки, който успееше да размекне лейтенант Далас, бе истински специалист по сърдечните въпроси. — Все пак не мога да й простя за Чарлс…

— Не споменавай и дума за него.

Зелените очи на младежа се разшириха от изненада:

— Да не споменавам ли? Но…

— Не повдигай този въпрос, Иан. Поне засега. Тя е привързана към него и каквато и да е връзката им, положително е важна за нея. Разбери, че с всяка хула по негов адрес все повече я отблъскваш.

Двамата седяха на чаша бира в помещение, за чието съществуване Макнаб не бе подозирал. Обзаведено беше със старомоден бар, големи кожени канапета и кресла, тапицирани в тъмночервено. На двете срещуположни стени бяха монтирани големи видеоекрани, имаше и маса за билярд. На картините, които висяха на свободните стени, бяха изобразени голи женски тела, но в картините нямаше нищо вулгарно. Напротив, фигурите бяха аеродинамични и изглеждаха странно изтънчени.

Според Макнаб в помещението цареше типично мъжка атмосфера. „Това се казва убежище — помисли си. — Тук няма компютри и видеотелефони, а единствените жени са нарисувани и не те подлудяват. Накъдето и да се обърнеш, погледът ти попада на истински махагон, а миризмата на кожа и тютюн е омайваща. На това му казват «класа».“

Изведнъж му хрумна, че Чарлс също има класа. Ако Пийбоди се стреми към подобен живот, то корабите му са потънали, преди да са излезли в открито море.

— Беше ни хубаво заедно — промърмори. — И то не само в леглото. Тъкмо бях започнал да следвам съветите ти — водех я по заведения, от време на време й купувах я цветя, я нещо друго. А като се разделихме, се почувствах адски гадно. — Той отпи голяма глътка бира. — Да, адски ми беше гадно. Казах си: „Майната й! Не е единствената жена на света.“ Но нали работим заедно, трябва да се държим като че не се е случило нищо. Не знам дали отново да се захващам с нея. Може би е по-добре да оставя нещата каквито са в момента, преди отново да сгазя лука.

— Това е един от вариантите. — Рурк запали цигара и замислено изпусна кълбо дим. — Наблюдавал съм те как работиш и знам, че си добър детектив, Иан. Освен това си интересен човек с интересен вкус. Ако нямаше ум като бръснач, нито Фийни, нито Ив щяха да работят с теб. Но въпреки че си добър детектив с ум като бръснач и интересен човек с интересни вкусове, пренебрегваш най-важния фактор от това уравнение.

— И какъв е той?

Рурк се приведе и добродушно го потупа по коляното:

— Влюбен си в нея.

От изумление младежът зяпна, ококори се и едва не изля бирата си. Рурк взе чашата му и я остави на масичката.

— Така ли мислиш? — попита Макнаб, когато си възвърна дар слово.

— Да, влюбен си до уши.

Младежът се втренчи в него като човек, на когото са съобщили, че страда от неизлечимо заболяване. Накрая промълви:

— Втасахме я.

 

 

Петдесет минути по-късно, след като се отби на две места и след продължително пътуване с метрото, Макнаб почука на вратата на Пийбоди. Тя отвори и втрещено го изгледа. Носеше най-развлечения си анцуг, тениска с емблемата на нюйоркската полиция, а лицето й беше намазано със зеленикава кал — маска от морски водорасли, гарантираща хубав тен и мека, еластична кожа. Той й подаде кутията с пица и бутилката евтино кианти:

— Казах си, че може би си гладна.

Пийбоди се втренчи в него, сякаш за пръв път виждаше красивото му лице и екстравагантното му облекло. Изведнъж долови примамливото ухание на пикантни подправки.

— Позна — промърмори.

 

 

Тази нощ сякаш бе създадена за романтично ухажване. В луксозния ресторант на хотел „Палас“, който бе собственост на Рурк, под звуците на произведение на Бах, изпълнявано от трио музиканти в смокинги, Чарлс вдигна за наздравица чашата искрящо шампанско:

— Да пием за този вълшебен миг.

Луиз се чукна с него, кристалните чаши зазвъняха като сребърни камбанки:

— И за следващия.

— Доктор Димато! — Отпивайки от шампанското, той прокара пръст по ръката й. — Не е ли щастливо съвпадение, че тази вечер и двамата сме свободни?

— Странно, нали? Още по-интересно е, че тази сутрин се запознахме в дома на Далас. Доколкото разбрах, с нея сте стари познати.

— Вярно е — срещнахме се по времето, когато тя разследваше един заплетен случай.

— Сигурно затова ти разрешава да я наричаш лейтенант „Захарче“.

Чарлс се засмя, намаза с хайвер парченце препечен хляб и го подаде на Луиз:

— Признавам, че от самото начало Далас ме заинтригува. Привличат ме интелигентни жени със силна воля, които са се посветили на професията си.

Тя отхапа от филийката, без да откъсва поглед от него. След секунда промълви:

— Значи имам късмет.

— А на теб какви мъже ти допадат, Луиз?

— Които знаят какво представляват и не се прикриват. Израснах заобиколена от преструвки, от хора, които изпълняваха различни роли. При първата възможност побързах да се откъсна от този лъжовен свят. Продължих да упражнявам професията си, защото медицината е моят живот, но го правя посвоему. Родителите ми не одобряват работата, която върша.

— Разкажи ми повече за болницата, която си създала и ръководиш.

Тя поклати глава:

— Не още. Бива те да разпитваш, но досега не си казал нито дума за себе си. Ето какво ще ти кажа — станах лекарка, защото имах талант и потребност да лекувам. А ти защо си станал компаньон?

— Защото притежавам талант и потребност да доставям удоволствие. Не само сексуално — побърза да добави. — В повечето случаи това е най-лесният елемент от работата ми. Важното е да прекараш повече време с една жена, да разбереш от какво се нуждае и какво й харесва, сетне да й го дадеш. Тогава удоволствието е по-голямо и за двама ви.

— А понякога го правиш само за забавление, нали?

Чарлс се засмя и изведнъж осъзна, че я познаваше едва от сутринта, а вече няколко пъти го бе накарала да се усмихне.

— Понякога и това се случва. Ако беше моя клиентка…

— Но не съм — прекъсна го тя. Не го каза язвително, а с много сърдечна усмивка.

— Ако беше — продължи той, — щях да предложа да пийнем нещо, както правим в момента, за да се поопознаем, да пофлиртуваме, да се поотпуснем.

Сервитьорът доля чашите им, но те дори не го забелязаха.

— И после какво? — попита Луиз.

— Щяхме да потанцуваме, за да привикнеш към близостта ми и аз към твоята.

— Какво чакаш, да вървим на дансинга. — Тя остави чашата си.

Чарлс стана и хвана ръката й. Докато се придвижваха към дансинга, минаха край затъмнено сепаре, в което мъж и жена сякаш бяха забравили шампанското в чашите си и страстно се целуваха.

Той се обърна и притисна Луиз към себе си с умението на човек, който знае как женското тяло приляга към неговото. Изискаността на тази жена го възбуждаше, допадаше му нейната искреност, непресторената й усмивка.

Сутринта, докато пътуваха с таксито, му беше дала визитната си картичка. Помоли го да й се обади, когато не е на работа.

„Много е пряма — помисли си и вдъхна уханието на косата й. — Не обича двусмислиците. Даде ми да разбера, че ме харесва, но не желае да бъде моя клиентка.“

Той също бе привлечен от нея, затова я покани да пийнат по нещо още същата вечер.

— Ще ти призная нещо, Луиз.

— Какво? — промърмори тя, без да отваря очи.

— Тази вечер не бях свободен. Отказах предварително уговорена среща, за да бъда с теб.

Тя отметна глава и впери в него ясните си сиви очи:

— Аз също. — Отново отпусна глава на рамото му и добави: — Харесва ми близостта ти.

— Почувствах привличане още като те зърнах тази сутрин — призна Чарлс.

— Знам. — Тя затвори очи, наслаждавайки се на музиката, на чувството, което изпитваше. — Нямам време за сериозно обвързване. Подобни връзки обикновено приключват със скандал, освен това изискват много усилия. Безрезервно съм предана на работата си, Чарлс, и много често се дразня от онова, което я спъва. — Вплете пръсти в косата му и прошепна: — Но и аз изпитах нещо. Мисля, че ще намеря свободно време да разбера какво е.

— Откровеност за откровеност — промърмори Чарлс. — Заради професията ми никога не съм имал продължителни връзки. — Наведе се, вдъхна аромата на косата й. — Ще ми се да намеря свободно време да разбера какво е да бъдеш само с една жена.

— Чуй какво ще те попитам. — Луиз допря страната си до неговата и потръпна — лицето му беше гладко, но докосването на едва наболата му брада я възбуди. — Ако бях твоя клиентка, какво щеше да направиш, след като напуснем дансинга?

— Щяхме да отидем в хотелския апартамент, който съм запазил. Щях да те съблека… — Той прокара длан по гърба й — … бавно. А преди да се любим, щях да ти прошепна, че си много красива, че кожата ти е като коприна. Щях да ти покажа колко много те желая.

— Може би ще го направим следващия път. — Тя се поотдръпна, за да го погледне в очите. — Описа го прекрасно, но ако има следващ път, не ти ще ме любиш, а взаимно ще изразим чувствата си.

Той се вкопчи в ръката й:

— Не се ли отвращаваш от мен заради професията ми?

— Защо да се отвращавам? — Луиз се повдигна на пръсти да го целуне по устните. — За теб това е работа. Все едно да съм ти неприятна, защото упражнявам моята професия. Хей, извини ме за минутка. Ще отида да се поосвежа.

Почти тичешком се запъти към дамската тоалетна, а когато се отдалечи достатъчно, че той да не я вижда, спря и притисна ръка към гърдите си. Всичко в нея сякаш се преобръщаше — досега не бе изпитвала подобно усещане.

Разбира се, знаеше какво е да желае мъж, да й е приятна компанията му, да чувства, че и той физически е привлечен към нея. Но никога не й се бе случвало след толкова кратко запознанство.

Искаше да остане няколко минути сама, за да се овладее.

Влезе във великолепно обзаведеното помещение, което повече приличаше на гримьорна в театър, и седна на тапицирания стол пред едно от големите огледала.

Извади пудриерата си, сетне остана неподвижна, загледана в собственото си отражение. Бе казала на Чарлс самата истина — беше прекалено заета, за да се обвърже с някого. А връзката с него обещаваше да бъде изпълнена с усложнения. Струва ли си да рискува, след като си е поставила толкова високи професионални цели?

Съвсем естествено бе от време на време да излиза с някой мъж, да посещава празненства, особено онези, посветени на благотворителна дейност. Тя не пропускаше случай да разкаже за болницата и за приюта за малтретирани жени и деца, за мечтата й да увеличи броя на подвижните болници, в които безплатно се лекуваха бедните и бездомните.

Даваше си сметка, че връзката с Чарлс ще означава да се отдаде на лекомисления си порив. Ала не знаеше дали наистина й се иска да бъде лекомислена.

Няколко пъти отвори и затвори пудриерата, сетне се залови да поправи грима си, като мислено се упрекваше за детинското си поведение. Тъкмо когато сресваше косата си, от помещението, в което бяха кабинките, излезе стройна брюнетка с черна рокля, очертаваща извивките на тялото й.

Тананикайки си весело в такт с бодрата си походка, непознатата се настани пред съседното огледало и извади червилото си.

— Божичко, та това е „Люби ме“! — възкликна. Грабна едно от кристалните шишенца с парфюм, обилно се напръска и без да се притеснява от Луиз, пъхна шишенцето в чантата си. — Не ме гледай така, всички го правят — добави, като видя изражението й. — Приятно ми е да се запознаем — казвам се Моника. — Отметна дългата си къдрава коса, прокара длани по гърдите и бедрата си. — Приемам поздравления — срещнах мъжа на моя живот.

— Желая ти много щастие. — Луиз се засмя, след като с грациозна походка красивата брюнетка напусна помещението.

Моника се върна в сепарето, в което я чакаше човекът, представил се под името Байрон. Той стана и хвана ръката й:

— Готова ли си?

Младата жена предизвикателно се притисна към него:

— Да ти кажа ли за какво съм готова?

Зашепна му на ухото, но минаха толкова близо до Чарлс, че той неволно чу едно от дръзките й предложения. Разсеяно се загледа в двойката и се запита дали мъжът не е негов колега — изражението му издаваше странно безразличие. В този момент към масата се приближи Луиз и обсеби мислите му.

 

 

Моника Клайн, която беше асистентка в малка юридическа фирма, изцяло се бе посветила на работата си. Беше амбициозна млада жена и твърдо бе решена да направи успешна кариера и да се издигне в обществото. Ала стремежът й към професионално реализиране не й пречеше да мечтае за съвършения сексуален партньор, който също като нея ще харесва некласическото изкуство, пътуванията до екзотичните кътчета на планетата и поезията.

Мъжът на мечтите й трябваше да бъде светски човек със стройно, мускулесто тяло и да има склонност към романтичните преживявания.

Байрон беше олицетворение на мечтите й.

Никога не беше срещала толкова красив мъж. Косата му с цвят на бронз се спускаше до раменете му, имаше кристално сини очи, кожата му беше златиста. Като го видя за пръв път в сепарето, в което се бяха уговорили да се срещнат, сърцето й лудо затуптя.

Той вече беше налял шампанското в чашите и я очакваше.

Прошепна името й с такава топлота, че тя се разтопи. Едва забележимият му британски акцент беше очарователен.

След първата чаша шампанско главата й се замая, лицето й пламна, внезапно пожела човека, с когото току-що се беше запознала. Непрекъснато го докосваше, а когато той я целуна, впи устни в неговите и се почувства на седмото небе.

Сега бяха сами в апартамента й. Очертанията на предметите й се сториха странно разкривени, сякаш ги наблюдаваше през тънък воден слой.

Музиката, която се лееше от стереоуредбата, предизвикваше усещане за многоцветни дъги, извиващи се в небето. След като изпи още няколко чаши шампанско, като че мъгла обви съзнанието й.

Почувства допира на устните му, които бяха меки като коприна. Ръцете му докосваха най-интимните кътчета на тялото й и я караха да се гърчи от страст. Той й шепнеше романтични слова, които не достигаха до притъпеното й съзнание. Желанието разцъфваше в нея като червена роза.

Внезапно Байрон се отдръпна. Тя се вкопчи в него и шепнешком запротестира.

— Имай малко търпение — прошепна в отговор той. — Ще създам най-романтичната атмосфера, за която си мечтала, Моника.

Тя го наблюдаваше с премрежени очи, опитвайки да се фокусира. Видя как Байрон взе чантата си, реши да стане, но краката й се подкосиха.

— Искам да… — смотолеви и посочи към банята. — Да се приготвя… за теб.

Очите му заблестяха като на хищно животно, което едновременно подсили страстта й и я накара да изпита необясним страх.

— Добре, но не се бави. Желая те! Искам да те отведа на място, на което никога не си била.

— Н-н-няма — заекна Моника. Притисна се до него, страстно го целуна и прошепна: — Любовта ни е съвършена.

— Да. — Той я поведе към банята и лекичко я побутна да влезе. — Съвършено е.

Запали свещите, сгъна покривката на леглото и го посипа с листенца от рози.

Огледа се и си каза, че не е сгрешил в избора си. Обстановката бе елегантна, дори луксозна. Допадаха му картините и украшенията на масичката, цветът на завесите, скъпата копринена кувертюра. Моника бе жена с изискан вкус. „При това е интелигентна“ — помисли си и докосна подвързаното с кожа томче с поеми върху нощното й шкафче.

Би могъл да се влюби в нея, ако любовта съществуваше.

Отново наля шампанско в кристалните чаши, в едната добави три капки от наркотика. Решил бе този път да го разреди, да направи изживяването по-продължително. Лусияс бе обяснил, че при тази пропорция жената ще остане жива повече от два часа.

Пред него се откриваха нови възможности — цели два часа щеше да прави с нея каквото си пожелае. Обърна се, когато тя влезе в спалнята. Протегна й ръка и прошепна:

— Колко си красива, Моника. Ти си моята най-голяма любов. Нека взаимно да разкрием тайните си.

 

 

Този път преживяването бе още по-вълнуващо. Както винаги Лусияс имаше право. Възбудата, която бе изпитал, осъзнавайки, че след броени минути жената ще бъде мъртва, че неговият образ е последното, което ще се запечати в съзнанието й, бе почти непоносима.

Тя неуморно отвръщаше на ласките му, сърцето й лудо биеше, погледът й беше замъглен, молеше го да не престава, искаше още и още…

Подари му два часа. Два незабравими часа.

Миг преди сърцето й да се пръсне, той се втренчи в нея, изпитвайки чувство, подобно на нежност.

— Кажи името ми! — прошепна.

— Байрон…

— Не! Кевин! Искам да чуя как го произнасяш! Искам да чуя как го крещиш!

Облада я с нова сила, предвкусвайки приближаващия се край. А когато тя изкрещя името му, изпита непозната досега наслада.

От благодарност към жената, която му бе помогнала за няколко секунди да пристъпи в рая, преди да напусне апартамента, хвърли чаршаф върху голото й тяло и нежно я целуна по челото.

Едва сдържаше нетърпението си да се прибере вкъщи и да разкаже всичко на Лусияс.

 

 

След около час жената на леглото се раздвижи, очите й зад притворените клепачи потрепнаха. Чувстваше огромна тежест върху гърдите си, примесена с неописуема болка. В главата й сякаш бе изригнал вулкан.

Опита да повдигне ръката си, но се почувства толкова безпомощна, че от очите й рукнаха сълзи и се стекоха по страните й. От гърлото й се изтръгна сподавен стон.

С нечовешко усилие протегна ръка към нощното шкафче, чашата с шампанско падна на пода и се счупи. Звукът беше притъпен, сякаш ушите й бяха запушени с памук.

Най-сетне напипа видеотелефона. От напрежението цялата плувна в пот, но насили замъгленото си съзнание, за да си припомни номера и с треперещи пръсти набра цифрите.

Натисна последния бутон и отново се просна на леглото, изчерпала сетните си сили. Дочу гласа на телефонистката от службата за спешна помощ:

— Какво се е случило, госпожице Клайн?

— П-п-помогнете ми! — Езикът й се преплиташе, като че тя произнасяше думи на чужд език. — Моля… помогнете ми — прошепна и пред очите й отново причерня.

 

 

Ив се стресна, когато светът около нея внезапно се залюля. С мъка отвори очите си и срещна погледа на Рурк.

— Защо ме носиш на ръце?

— Защото трябва да поспиш, лейтенант. И не на бюрото — добави, като се качи на асансьора, — а в леглото си.

— Само за малко затворих очи, за да ми отпочинат…

— Почивай си в леглото!

При други обстоятелства щеше да му нареди да я пусне, но изведнъж се почувства прекрасно — приятно й бе да бъде в прегръдките му и да усеща аромата на кожата му.

— Колко е часът?

— Минава един. — Той влезе в спалнята, изкачи трите стъпала, водещи към подиума, и седна на леглото, без да я изпуска от обятията си. — Знаеш ли какво ми дойде на ум?

Ив се притисна към него:

— Мисля, че се досещам.

Рурк се засмя и приглади непокорната й коса:

— О, идеята не е за пренебрегване. Но когато влязох в кабинета ти и те заварих да спиш с глава върху бюрото, а бледото ти лице издаваше непосилната ти умора, внезапно ми хрумна, че само след няколко седмици ще отпразнуваме първата годишнина от сватбата ни. И с учудване осъзнах, че те обичам повече от всякога.

— Бракът ни е добър, нали?

— Бива го — усмихна се той. Издърпа златната верижка изпод тениската й докосна грамадния диамант, който Ив обикновено криеше под дрехите си. — Спомням си колко се разгневи, когато ти го подарих. Въпреки това този медальон и брачната халка са единствените бижута, които винаги носиш.

— Подаръкът беше придружен с обяснение в любов, което едновременно ме вбеси и ме изплаши. Сигурно нося медальона, защото вече не ме е яд. Но признавам, че понякога още ме плаши.

Рурк прокара пръст по белега на шията й:

— Да обичаш е страшничко…

Тя още по-силно се притисна към него:

— Какво ще кажеш взаимно да се подплашим?

Тъкмо когато Рурк се наведе да я целуне, видеотелефонът иззвъня.

— Да му се не види! — изстена Ив, но натисна бутона, за да отговори на обаждането.

 

 

Тя изскочи от асансьора и се втурна в интензивното отделение. Тичешком премина коридора, в който цареше мъртвешка тишина, като си мислеше, че мрази болниците повече от моргите. Влетя в сестринската стая и показа значката си:

— Кой е лекуващият лекар на Моника Клайн? Незабавно трябва да я видя!

— Доктор Майкълс е при нея. Бъдете така добра да изчакате…

— Там ли е? — Тя посочи към двойната остъклена врата, втурна се към нея и я отвори, преди сестрата да я спре.

От описанието на медицинското лице, придружаващо линейката, знаеше как изглежда жертвата.

Мина край стая с остъклена стена и надникна вътре. Жената на леглото бе на около сто и петдесет години и към нея бяха прикрепени кабелите на толкова много животоподдържащи машини, че й придаваше вид на извънземно същество.

„Ако изпадна в подобно състояние — помисли си, — бих предпочела да ме застрелят и да сложат край на мъките ми.“

Човекът в съседната стая беше много по-млад, но около него беше издигната прозрачна палатка.

Моника беше в следващата стая. Беше бледа като платно и лежеше неподвижно.

Доктор Майкълс, който проверяваше показанията на монитора, се обърна и лицето му се изкриви от раздразнение. Ив машинално забеляза, че модно подстригана му брадичка и мустаците са с цвят на червена чушка.

— Нямате право да влизате тук!

— Лейтенант Далас от нюйоркската полиция! — Тя му показа значката си. — Трябва да я разпитам!

— Но преди това аз трябва да я върна към живота, лейтенант.

— Ще успеете ли?

— Засега не съм оптимист. Правим всичко възможно да я спасим…

— Не ми се слушат изтъркани фрази! — прекъсна го Ив. — Две жени не стигнаха до болницата, а бяха изпратени направо в моргата! Служителят, който е придружавал линейката, ми каза, че е получила масивен инфаркт, придружен с усложнения от приемането на свръхдоза наркотик. Искам да знам дали ще се съвземе достатъчно, за да ми каже кой я е подредил така.

— Повтарям — засега не мога да ви кажа. Сърцето й е претърпяло сериозни поражения. Още не сме в състояние да установим дали и мозъкът е засегнат. Жизнените й показатели са слаби, тя е в кома. Натъпкана е с такова количество дрога, че е цяло чудо как е успяла да набере номера на „Бърза помощ“.

— Но все пак го е набрала, което означава, че е силна натура. — Тя се загледа в Моника, сякаш чрез волята си можеше да я накара да отвори очи. — Знаете ли, че насила са я дрогирали?

— Засега не е потвърдено, но от предаванията на различните медии знам за двете убийства.

— Упоил я е с наркотици, после я е изнасилил. Трябва да бъде подложена на гинекологичен преглед, за да се установи изнасилването.

— Сестрата ще се погрижи…

— Прегледът се извършва в присъствието на представител на полицията, който внимава да не бъдат унищожени доказателствата — прекъсна го тя.

— Известни са ми правилата в подобни случаи! — гневно се тросна Майкълс. — Доказателствата не ме интересуват — важното е да спася живота й.

— А за мен е важно да заловя мръсника, който едва не я е убил. Но това не означава, че не ме е грижа за нея. Лично ли я прегледахте?

Идваше му да я изгони от стаята, но като видя изражението й, само кимна:

— Да.

— Забелязахте ли синини, ухапвания, порезни рани?

— Не. Няма признаци да е била изнасилена.

— Имала ли е анално сношение?

— Не. — Лекарят машинално докосна ръката на Моника, сякаш да я защити. — С какъв човек имаме работа, лейтенант?

— С извратен Дон Жуан. Когато медиите разтръбят новината, той ще разбере, че не е довършил гнусното си дело. Ще наредя да я охраняват денонощно. Не пускайте никакви посетители при нея. Никой не бива да влиза в стаята й, освен хората от персонала на болницата и полицаите.

— Вероятно родителите й ще…

— Не пускайте и тях без моето разрешение! Щом в състоянието й настъпи промяна, уведомете ме незабавно. Ако излезе от комата, ще ми разрешите да я разпитам. Целта на престъпника е била да я умъртви като двете предишни жертви. Вече нищо не може да го спре, след като е познал тръпката от преживяването.

— Възможността тя да оживее е по-малка от петдесет процента.

— Залагам на издръжливостта й. — Ив се приведе над леглото и убедително заговори: — Моника, чуваш ли ме? Залагам на теб! Ако се предадеш, той ще победи. Затова не се предавай! Заедно ще изритаме онзи мръсник в топките! — Отстъпи назад и се обърна към Майкълс: — Повикайте ме, когато излезе от кома.